Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (9)

§ 9. Малко мъгла

Зает с пътувания за развлечение, опиянен от моята нова свобода, аз почти не забелязах дали първата зима е сурова, дъжделива или мъглива. И ето втората зима вече ме завари, както казах, малко уморен от скитничество и взел решение да си сложа спирачка. Забелязах, че… Да, че има малко мъгла и че беше студено; забелязах, че колкото и вътрешно да се съпротивявах на настроенията и цвета на времето, аз все пак страдах от него.

— Гледай ти — мъмрех си аз, — значи, не трябва да има мъгла, та да можеш да се наслаждаваш спокойно на своята свобода!

Бях си доставил достатъчно удоволствия, като пътувах насам-натам. Адриано Меис тази година беше преживял своята лекомислена младост. Сега трябваше да стане мъж, да се стегне, да си създаде спокойни и скромни навици. О, това щеше да бъде много лесно, та той сега е свободен и без определени задължения!

Тъй ми се струваше. И започнах да обмислям в кой град ще е удобно да установя местожителството си, защото не можеше повече да живея като птица без гнездо, щом наистина трябваше да си създам нормално съществование. Но къде? В голям град ли или в малък? Не можех да реша.

Затварях очи и мислено отлитах в градовете, които вече бях посетил. От един прехвръквах в друг и не бързах, та да мога спокойно да обгледам тази улица, онзи площад, изобщо местата, за които бях запазил най-ярки спомени. И си казвах:

— Ето и там съм бил! Сега животът ми се изплъзва навсякъде, а той кипи и тук, и там и е навсякъде различен! И все пак на колко места съм си казвал: „Ето тук бих желал да имам дом! Тук бих живял с удоволствие!“ И съм завиждал на жителите, които със своите навици и своите обичайни занимания имат възможност да живеят там, без да познават мъчителното чувство за бързопреходност, което държи в напрежение душата на оня, който все пътува.

Това мъчително чувство за преходност продължаваше да ме владее и ме караше да не обичам леглото, на което лягах да спя, и различните вещи около мен.

Всяка вещ обикновено се преобразява за нас според образите, които събужда и привлича, тъй да се каже, към себе си. Наистина един предмет може просто да ни се харесва сам по себе си, доколкото събужда хармонично съчетани приятни усещания; но много по-често удоволствието, което един предмет ни доставя, не се намира в самия предмет. Въображението го разкрасява, като го обгражда и сякаш го кара да излъчва скъпи образи. И ние не го възприемаме повече такъв, какъвто той е в действителност, а сякаш одушевен от образите, които събужда в нас или които по привичка свързваме с него. Накратко, в предмета ние обичаме онова, което влагаме от себе си, съгласието, хармонията, която установяваме между него и нас, душевността, която придобива чрез нас самите и която е съставена от нашите спомени.

И сега, можеше ли всичко това да става с мен в хотелска стая?

Ала бях ли в състояние да имам дом, мой дом? Парите ми бяха малко… И все пак някоя скромна къщичка, с малко стаи? Спокойно: по-напред трябва да се обмислят, да се огледат добре толкова неща. Нямаше съмнение — да бъда свободен, съвсем свободен, аз можех само тъй, с куфар в ръка: днес тук, утре там. Спра ли на едно място, стана ли собственик на къща, тогава: ето ти веднага регистри и данъци! А няма ли да искат да ме запишат в регистъра на населението? Сигурно! Но тогава как, под фалшиво име ли? А после, кой знае, може би ще започнат тайни проучвания относно моята личност от страна на полицията?… Изобщо затруднения, бъркотии… Не, край! Ясно беше, че вече не мога да притежавам лично моя къща, мои вещи. Тогава ще се настаня като квартирант-пансионер при някое семейство, в мебелирана стая. Трябва ли само за това да се разстройвам?

Зимата, зимата беше виновна за тези меланхолични разсъждения, наближаването на коледните празници, които ни карат да търсим топлината на родното огнище, домашния уют, сближаването.

Нямах причини да съжалявам за спокойствието в моя последен дом. Другият, по-старият, бащиният дом, единственият, за който можех да си спомня със съжаление, от доста време беше разрушен, и то не от сегашното ми състояние. И тъй, трябваше да се утеша с мисълта, че няма да бъда по-щастлив, ако прекарам коледните празници в Мираньо при жена си и тъща си. (Бърр, тръпки ме побиха!)

За да се посмея, за да се поразвлека, си въобразявах как се представям с един хубав козунак под мишница пред вратата на моя дом.

„Разрешете! Още ли живеят тук госпожите Ромилда Пескаторе, вдовица на покойния Паскал, и Мариана Донди, вдовица Пескаторе?“

„Да, господине. Но вие кой сте?“

„Аз съм покойният, съпруг на госпожа Паскал, оня беден господин, дето загина, удави се миналата година. Ето, с разрешение на началството, минавам набързо от, оня свят да прекарам празниците със семейството. И после веднага трябва да се връщам!“

Като ме види внезапно, вдовицата Пескаторе ще умре ли от уплаха? Какво? Тя? Представете си! По-скоро мен ще накара отново да умра след два дена.

Трябваше да се убедя — моето щастие се състоеше именно в това: бях се освободил от жена си, от тъща си, от дълговете, от унизителните нещастия на първия ми живот. Сега бях свободен от всичко. Не ми ли стигаше? Хайде, хайде, имах цял живот пред себе си. На първо време… А кой знае колко хора са самотни като мен?

— Да, но тия хора — лошото време, тая проклета мъгла ме караше да се размислям — или са чужденци и си имат другаде къща, в която някой ден могат да се завърнат, или ако нямат къща като тебе, могат да я имат утре, а междувременно използуват гостоприемния дом на някой приятел. Докато ти, нека си го кажем направо, ще си останеш винаги и навсякъде чужденец. Ето разликата. Чужденец в живота, Адриано Меис.

Разтърсвах се отегчен и възкликвах:

— Е, добре де! Тъй ще имам по-малко задължения. Какво като нямам приятели? Бих могъл да имам…

В гостилницата, която посещавах в ония дни, един господин, съсед по маса, вече се беше показал наклонен да се сприятели с мене. Може би имаше към четиридесет години: донякъде плешив, мургав, със златни очила, които не се крепяха добре на носа му, може би поради тежестта на верижката, също златна. Ах, какъв симпатичен човечец беше! Представете си, когато се надигаше от масата и си слагаше шапката на главата, веднага ставаше друг: заприличваше на момченце. Краката му имаха недостатък — те бяха тъй късички, че не стигаха дори до земята, когато беше седнал: той не ставаше от масата, а по-скоро слизаше от стола. Опитваше се да поправи този недостатък, като носеше високи токове. Какво лошо има? Наистина, токовете му вдигаха много шум, но правеха тъй грациозно властни неговите яребичи стъпчици.

И освен това беше много порядъчен, занимателен — може би само малко непостоянен и странен, ала с негови собствени виждания. И освен това беше и кавалер.

Беше ми дал визитната си картичка: „КАВАЛЕР ТИТО ЛЕНЦИ“.

Тази визитна картичка за малко не ме направи нещастен. Стори ми се, че съм направил лошо впечатление, като не можах да му дам своята визитна картичка. Още нямах визитни картички: изпитвах известно неудобство да поръчам да ми напечатат с моето ново име. Дреболии! Не може ли човек да мине без визитни картички? Казваш си името на глас и готово.

Тъй и направих, но трябва да призная, че моето истинско име… Стига по този въпрос!

Как хубаво умееше да говори кавалер Тито Ленци! Знаеше дори латински, като нищо цитираше Цицерон.

— Съзнанието? Но съзнанието не стига, драги господине. Като водач, съзнанието е недостатъчно. Би стигнало и то, ала ако беше замък, а не площад, тъй да се каже. Ако ние, с други думи, можехме да се съзнаваме изолирано, и съзнанието по своята природа не беше открито за другите. В съзнанието според мен съществува една съществена връзка… точно така, съществена — между мене, аз, който мисля, и другите същества, за които мисля. И следователно съзнанието не е някаква абсолютна същност, която се самозадоволява, разбирате ли ме? Когато чувствата, наклонностите, вкусовете на ония другите, за които аз си мисля или за които вие мислите, не се отразяват в мен или във вас, ние не можем да бъдем нито доволни, нито спокойни, нито щастливи. Още повече, че всички се борим нашите мисли, нашите наклонности, нашите вкусове да намерят място в съзнанието на другите. И ако това не стане, защото… да кажем… защото въздухът в този момент не е готов да пренесе и да позволи да разцъфнат, драги господине, кълновете… кълновете на вашата идея в мисълта на другите, вие не можете да кажете, че вашето съзнание ви стига. За какво ви стига? Стига ви, за да живеете сам? За да вехнете на сянка? Хайде, хайде! Чуйте, аз мразя реториката, стара, самохвална лъжкиня, кокетка с очила. Реториката, естествено, е изковала тази хубава фраза, като се е биела в гърдите: „Имам моето съзнание и ми стига.“ Тъй! Цицерон преди това беше казал: „Mea mihi conscientia pluris est quam hominum sermo.“^[1] Цицерон обаче, да си кажем истината — красноречие, красноречие, ама… Бог да ни пази и закриля, драги господине! Скучен е повече от начинаещ свирач на цигулка!

Бих го разцелувал. Само че този мил човечец не се ограничи с проницателните си и съдържателни разговори, от които приведох пример, а започна да интимничи. И тогава аз, като мислех, че нашето приятелство е вече заздравено, почувствувах объркване, почувствувах вътре в себе си някаква сила, която ме принуждаваше да се оттегля, да се отдръпна. Докато говореше той и разговорът се въртеше около неопределени теми, всичко вървеше добре. Но сега кавалер Тито Ленци искаше аз да говоря.

— Вие не сте от Милано, нали?

— Не…

— Минавате оттук?

— Да…

— Хубав град е Милано, нали?

— Точно тъй, хубав…

Сякаш бях дресиран папагал. И колкото повече неговите въпроси ме притискаха, аз се отдалечавах с моите отговори. И скоро стигнах в Америка. Но щом милото човече узна, че съм роден в Аржентина, скочи от стола и дойде да ми стисне горещо ръката:

— Ах, облажавам ви, скъпи господине! Завиждам ви! Ах, Америка, бил съм там…

Бил е! Бягай!

— В такъв случай — побързах да му кажа — трябва по-скоро аз да ви облажавам, че сте били. Аз мога да кажа, че почти не съм бил, макар и да съм роден там. Трябвало е да замина едва на няколкомесечна възраст. И, значи, в точния смисъл на думата, моите крака не са докоснали американска земя, виждате ли!

— Колко жалко! — възкликна опечален кавалер Тито Ленци. — Но вие сигурно имате там роднини, нали?

— Не, никого…

— Ах, значи, сте дошли в Италия заедно с цялото семейство и сте се установили тук? Къде сте се заселили?

Вдигнах рамене.

— Ех — въздъхнах аз и бях на тръни, — ту тук, ту там… Нямам семейство и обикалям!

— Какво удоволствие! Вие сте щастливец! Обикаляте… И си нямате нийде никого?

— Никого…

— Какво удоволствие! Щастливец сте вие! Завиждам ви!

— Вие, значи, имате семейство? — попитах го на свой ред аз, за да насоча разговора надалеч от мен.

— Ех, не, за съжаление! — въздъхна той тогава, като се навъси. — Аз съм сам и винаги съм бил сам!

— И, значи, сте като мене!…

— Но аз се отегчавам, драги господине, отегчавам се! — избухна човечето. — За мене самотата… Ех, да, накратко — дотегна ми. Имам много приятели, но, вярвайте ми, на моята възраст вече не е хубаво да се върнеш в къщи и да не намериш никого. Какво да се прави! Едни разбират това, други не го разбират, драги господине. Много по-зле е, който разбира, защото накрая остава без енергия и без воля. И наистина, който разбира, казва: „Аз не трябва да правя това, не трябва да правя онова, за да не извършва тази или онази дивотия.“ Отлично! Но по едно време забелязва, че целият живот е една мръсотия, и тогава, сам кажете, какво значи човек да не е извършил нито една дивотия: значи, не е живял, драги господине.

— Но вие — опитах се да го утеша, — вие за щастие още имате време…

— Да върша дивотии? Но аз съм извършил толкова много, повярвайте ми! — отговори той със суетен жест и усмивка. — Аз съм пътувал, аз съм скитал като вас и… авантюри, авантюри — доста любопитни, дори и пикантни, ами разбира се, че са ми се случили. Чуйте например една вечер във Виена…

Паднах от облаците. Как? Той — и любовни приключения! Три, четири, пет, в Австрия, във Франция, в Италия… също и в Русия. И то какви авантюри! Една от друга по-смели… Ето тук ще дам една извадка, част от диалога между него и една омъжена жена:

„ТОЙ: Ех, страшно е да се помисли, зная, драга госпожо… Да изневериш на съпруга си… Господи! Верността, добродетелта, почтеността… Три големи свети думи, с тежко ударение на «а»-то! И после: честта — друга дума, звучаща тържествено… Но в действителния живот, повярвайте ми, драга госпожо, е съвсем друго: нещо съвсем незначително! Попитайте вашите приятелки, които вече са си опитали щастието.

ОМЪЖЕНАТА ЖЕНА: Да, но после всички са преживели голямо разочарование!

ТОЙ: То се знае! Разбира се! Те са загубили година, шест месеца, твърде дълго време, за да се решат… Спъвали са ги, задържали са ги тия съмнителни думички. И разочарованието идва именно от липсата на съответствие между същността на деянието и твърде многото мисли, които му се посвещават. Човек трябва да се решава веднага, драга госпожо! Мислиш — правиш! Толкова е просто!“

Достатъчно беше да го погледнеш, достатъчно беше да вземеш пред вид неговото смешно дребно телце, за да разбереш, че лъже, без да ти са необходими други доказателства.

След изненадата у мен се породи дълбоко чувство на унижение и срам за него — той не забелязваше жалкия ефект от своите измислици. Срам изпитвах и за мене, като виждах как свободно и с такова удоволствие лъже той, който нямаше никаква нужда от това, докато аз, дето бях принуден да лъжа, го вършех мъчително, с такова усилие, та чак всеки път чувствувах сърцето ми да се обръща.

Унижение и яд. Идеше ми да го хвана за ръка и да му кажа:

— Ама, кавалере, извинете: защо, защо вършите това?

Но макар и да беше естествено да изпитвам унижение и яд, като размислих по-добре, разбрах, че въпросът ми ще бъде най-малко глупав. В действителност милото човече беше пощръкляло дотам, че искаше да вярвам в неговите авантюри, и причината беше именно тази: той нямаше никаква нужда да лъже, докато аз… Аз бях принуден от необходимостта. Значи, онова, което за него можеше да бъде развлечение и едва ли не упражняване на едно право, за мене, напротив, беше неприятно задължение, присъда.

И какво следваше от това разсъждение? Уви, че аз, неизбежно осъден от моето положение да лъжа, никога нямаше да имам приятел, истински приятел. И тъй, значи, нито къща, нито приятели… Приятелството значи доверяване, а как бих могъл да доверя някому тайната на моя живот без име и без минало, изникнал като гъба от самоубийството на Матиа Паскал? Можех да имам само повърхностни връзки, да си разреша със себеподобните кратка размяна на чуждо звучащи думи.

Е, добре, това бяха неудобствата на моето щастие. Какво да се прави! Да се обезсърчавам само заради това?

— Ще живея със себе си и за себе си, както съм живял досега.

Да, само че, да си кажа истината, опасявах се, че от компанията със самия мене няма да съм нито възхитен, нито доволен. И после, като си пипах лицето и като откривах, че е голобрадо, като приглаждах с ръка дългата си коса или като нагласях очилата на носа си, чувствувах странно усещане: струваше ми се, че не съм вече аз, че не докосвам сам себе си.

Нека бъдем справедливи: аз бях се нагласил тъй заради другите, не за себе си. Трябваше ли сега да стоя сам със себе си, маскиран по този начин? А ако всичко онова, което си бях въобразил и измислил за Адриано Меис, не послужеше на другите, на кого щеше да послужи? На мене? Но аз бих повярвал, ако изобщо можех да повярвам, при условие, че първо другите повярват във всичко това.

Сега, щом този Адриано Меис нямаше смелост да изрича лъжи, да се хвърли сред живота, а се изолира и прибира в хотел, уморен от това, че е все сам в тези тъжни зимни дни из улиците на Милано, и се ограничава в общуване с мъртвия Матиа Паскал, то предвиждах, че моите работи щяха да започнат да вървят зле, че изобщо не ме чака празник, и тогава моето хубаво щастие…

Ала истината беше може би следната: в моята безгранична свобода ми беше трудно да заживея по определен начин. Когато се опитвах да взема решение, чувствувах, че нещо ме възпира, струваше ми се, че виждам много пречки, сенки и трудности.

И ето отново се измъквах навън из улиците, наблюдавах всичко, спирах пред всяка дреболия, разсъждавах дълго над незначителни неща; като се уморях, влизах в някое кафене, прочитах някой вестник, гледах хората, които влизат и излизат, и накрая сам излизах. Но аз гледах живота като външен наблюдател и той ми изглеждаше сега без смисъл, без цел. Чувствувах се загубен сред пъстрата тълпа. И наистина шумът, непрекъснатият кипеж на града ме оглушаваха.

— Но защо хората — питах се възбудено — непрекъснато се мъчат да направят все по-сложен механизма на своя живот? Защо е целият тоя шемет, причинен от машините? И какво ще прави човекът, когато машините започнат да правят всичко? Ще си даде ли сметка, че тъй нареченият прогрес няма нищо общо с щастието? От всички открития, с които науката честно се опитва да обогати човечеството (а всъщност го обеднява, защото те струват толкова скъпо), каква радост в края на краищата изпитваме ние, макар да им се възхищаваме?

В един електрически трамвай, предния ден, се бях сблъскал с някакъв нещастник, от ония, които не могат да се сдържат и съобщават на околните всичко, каквото им е минало през ума.

— Какво хубаво изобретение! — каза ми той. — С две петачета за няколко минути можеш да обиколиш половин Милано.

Тоя нещастник виждаше само двете петачета, таксата за превоза, и не разбираше, че неговата заплатица отива цялата и за електрическия трамвай, за електрическото осветление и прочие и едва му стига, за да живее замаян сред този шумен живот.

И си мислех, че въпреки това науката храни илюзия, че прави нашето съществование по-леко и по-удобно! Но дори да допуснем, че наистина облекчава живота с всичките си сложни и объркани машини, аз питам: „А каква по-лоша услуга за оня, който е осъден на празни грижи, да му направиш живота лесен, почти машинален?“

Прибрах се в хотела.

Там, в един коридор, закачена в отвора на един прозорец, висеше клетка с канарче. Като не можех да разговарям с другите и като не знаех какво да правя, започнах да разговарям с него, с канарчето: подражавах на звуците, които издаваше, и то наистина вярваше, че някой му говори, и се заслушваше, и може би приемаше чрез моето свирукане приятни новини за гнезда, за листа, за свобода… Раздвижваше се в клетката, обръщаше се, скачаше, гледаше, накланяйки главица, разтърсваше я, после ми отговаряше, питаше, слушаше отново. Бедно птиченце! Да, то ме разбираше, докато аз не разбирах какво му казвам…

И все пак, като си помисля, не става ли с нас, хората, нещо подобно? Не вярваме ли ние, че природата ни говори? Не ни ли се струва, че долавяме някакъв смисъл в нейните тайнствени гласове, някакъв отговор според нашите желания, отговор на мъчителните въпроси, които отправяме към нея? А междувременно природата, в своята безкрайна величавост, може би няма и далечно усещане за нас и за нашите празни заблуди.

Но вижте само до какви заключения може да доведе някоя шега, подсказана от безделието на един човек, осъден да бъде сам! Просто ми идеше да си удрям плесници. Значи, бях достигнал дотам, че ставах наистина философ?

Не, не, хайде стига, моето поведение не беше логично. Тъй не можеше повече да продължава. Трябваше да преодолея всякакви задръжки и да взема на всяка цена някакво решение.

Накратко, аз трябваше да живея, да живея, да живея.