Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (15)

§15. Аз и моята сянка

Случвало ми се е неведнъж, като се събудя, както се казва, в сърцето на нощта — макар че нощта в този случай се показва съвсем безсърдечна, — случвало ми се е да изпитам в тъмнината, сред тишината, странно учудване, странно смущение при спомена за нещо, извършено през деня, на светло, нещо, на което не съм обърнал особено внимание. И тогава съм се питал дали при определянето на нашите действия не вземат участие също така и цветовете, видът на заобикалящите ни предмети, многогласните шумове на живота? Да, разбира се, и кой знае още колко неща! Не живеем ли ние, както казва и господин Анселмо, във връзка с вселената? Остава да видим колко глупости ни кара да вършим тази проклета вселена. За тях после караме да отговаря нашата бедна съвест, движена от външни сили, заслепена от лъчите, които са извън нея. И, от друга страна, колко взети решения, колко начинания, колко проекти, замислени през нощта, ни изглеждат след това празни и рухват или се изпаряват при дневната светлина? Както са различни нощта и денят, тъй ние сме едно нещо денем, друго — нощем. И твърде жалки сме, уви, както денем, тъй и нощем.

Едно зная: когато след четиридесет дни отворих прозорците на моята стая и видях отново светлината, не изпитах никаква радост. Тя бе неприятно помрачена от спомена за онова, което бях правил през тия дни в мрак. Щом отворих широко прозорците, всички съображения, извинения и умозаключения, които в мрака бяха имали известна тежест, я изгубиха, дори придобиха друга, противоположна стойност… И напразно моето бедно „аз“, което дълго време беше стояло при затворени жалузи и беше правило всичко, за да облекчи досадното затворничество, сега — кротко като бито куче — отиваше да търси другото „аз“, което беше отворило прозорците и се събуждаше на дневната светлина: навъсено, строго, раздразнено. Напразно се мъчеше да го отклони от мрачните мисли, като го накара да се радва пред огледалото на сполучливата операция, на отново порасналата брада, а също и на бледността, която правеше по-благороден моя вид.

— Глупако! Какво направи? Какво направи?

Какво бях направил? Да бъдем справедливи — нищо особено! Бях се влюбил. В мрака — моя вина ли беше? — не виждайки препятствията, бях загубил сдържаността, която си бях наложил. Папиано искаше да ми отнеме Адриана, госпожица Капорале ми я беше дала, беше я накарала да седне до мен и, горката, беше получила за награда юмрук по устата. Аз страдах и естествено поради тези страдания вярвах — както всеки друг нещастник на мое място (нещастник и човек е едно и също), че имам право на компенсация. И понеже тя беше редом с мен — бях си я взел. Там правеха опити със смъртта, а Адриана до мен беше животът, животът, който очаква целувка, за да разцъфне за радостта. И ето: Мануел Берналдес беше целунал в тъмното своята Пепита, тогава и аз…

— Ах!

Хвърлих се на креслото с ръце на лицето. Чувствувах, че устните ми се разтреперват при спомена за тази целувка. Адриана! Адриана! Какви надежди бях събудил в сърцето й с тази целувка? Да ми стане съпруга, нали? Няма що — отворете прозорците, празник е за всички!

Не зная колко време останах на това кресло, като мислех ту със затворени очи, ту цял се свивах от див страх, сякаш в отговор на остра вътрешна болка. Най-после виждах — виждах с жестока яснота каква самоизмама представлява моята илюзия, онова, което мислех за най-голямото възможно щастие в първото опиянение на моята свобода.

Вече бях изпитал доколко моята свобода, която в началото ми се беше сторила безгранична, за съжаление се оказа ограничена от оскъдността на моите средства. По-късно бях забелязал още, че свободата ми по-скоро би трябвало да се нарече самота и досада и че ме осъжда на ужасно наказание: да общувам със самия себе си. Тогава се бях приближил към другите. Ала намерението да се пазя от възстановяването, макар и частично, на разкъсаните връзки какво ми беше донесло? Ето: връзките от само себе си се бяха свързали отново. И колкото и ревностно да се противопоставях, животът ме беше увлякъл с неудържима сила: живот, от който вече бях изключен. Ах, сега вече ясно виждах, сега, когато не бе възможно повече с празни претексти, с почти детски преструвки, с жалки мизерни извинения, да си попреча да осъзная моето чувство към Адриана, да замаскирам пред себе си моите намерения, моите думи, моите действия. Без да й говоря, аз й бях казал твърде много неща, като й стисках ръката, като я бях принудил да вкопче пръсти в моите. И накрая една целувка, една целувка беше скрепила нашата любов. Сега как да изпълня даденото по този начин обещание? Можех ли да направя Адриана моя? Но в яза на мелницата, там при Стия, ония добри жени — Ромилда и вдовицата Пескаторе, не бяха хвърлили себе си, а мен! И, значи, свободна беше останала тя, жена ми, а не аз! Аз се бях примирил да бъда мъртъв, въобразявайки си, че мога да стана друг човек, да заживея друг живот. Да стана друг човек, да, но при условие нищо да не върша! Какъв човек е това тогава? Сянка на човек! И какъв живот? Докато се задоволявах да стоя затворен в себе си и да гледам как другите живеят, аз все още можех добре или зле да поддържам илюзията, че живея друг живот. Но сега, когато се бях вживял в новия живот дотам, че бях получил целувка от скъпите устни, сега трябваше да се отдръпна ужасен, сякаш бях целунал Адриана с устните на мъртвец, мъртвец, който не можеше да оживее заради нея! Продажни устни наистина аз бих могъл да целувам, но щяха ли да имат вкус на живот тези устни? О, ако Адриана, като се запознае с моя необикновен случай… Тя? Не… не… Как, дори не бива и да мисля за това! Тя е тъй чиста, тъй свенлива… Но ако любовта за нея се окаже по-силна от всичко, по-силна от всякаква благопристойност в обществото… Ах, клета Адриана, как бих могъл да я затворя в пустата килия на моята съдба, да я направя другарка на човек, който по никакъв начин не може да обяви и да докаже, че е жив? Какво да правя? Какво да правя?

На вратата се почука два пъти и аз подскочих от креслото. Беше тя, Адриана.

Каквито и огромни усилия да положих да възпра бурята от чувства, не успях да скрия, че съм развълнуван. Развълнувана беше и тя, но от свян, който не й позволяваше да изяви, както й се искаше, радостта си, че ме вижда най-после оздравял, на дневна светлина и доволен… Не бива ли? Наистина ли не бива? Тя едва вдигна очи да ме погледне, изчерви се и ми подаде един плик:

— Ето, за вас.

— Писмо?

— Не вярвам. Навярно е бележка от доктор Амброзини. Слугата иска да знае дали ще има отговор.

Гласът й трепереше. Усмихна се.

— Веднага — казах аз, но внезапно почувствувах нежност, като разбрах: тя беше използувала писмото като претекст, за да чуе от мен една дума, която да потвърди надеждите й. Обзе ме мъчително и дълбоко съчувствие, съчувствие към нея и към мен самия, дълбока жалост, която неудържимо ме караше да я милвам, да милвам в нея моята болка. Адриана причиняваше тази болка и само в нея можех да намеря утеха. И макар да знаех, че ще затъна още повече — не успях да се сдържа. Протегнах й двете си ръце. Доверчиво, но с пламнало лице, тя бавно вдигна своите и ги положи върху моите ръце. Тогава притеглих нейната руса главица на гърдите си и прекарах ръка по косите й.

— Клета Адриана!

— Защо? — попита тя, докато я милвах. — Не сме ли щастливи?

— Да…

— Тогава защо да съм клета?

В този миг душата ми се възбунтува, изкуших се да й разкрия всичко, да отговоря: „Защо ли? Слушай: обичам те, а не мога, не трябва да те обичам! Но ако ти искаш…“ Хайде, хайде! Какво можеше да иска това кротко същество? Притиснах силно главицата й до гърдите си и почувствувах, че много по-жестоко би било, ако от върховната радост, която тя изживяваше в този момент, без да подозира нищо, носена от любовта, аз я провалях в бездната на отчаянието, което таях в мен.

— Защото — казах, като я пуснах, — защото зная, има толкова много неща, които ви пречат да бъдете щастлива.

Обхвана я някакво мъчително учудване, когато внезапно я освободих от прегръдките си. Може би тя очакваше след всички тези нежности да почна да й говоря на „ти“. Погледна ме и като забеляза възбуждението ми, колебливо попита:

— Неща… които вие знаете… за вас или тук за… моя дом?

Отговорих с жест: „Тук, тук“, за да победя изкушението, което постепенно ме завладяваше, изкушението да говоря, да се разкрия пред нея.

О, да го бях направил! Ако й бях причинил отведнъж тази единствена силна болка, щях да й спестя други страдания, а и сам не бих се замотал в нови, още по-мъчителни бъркотии. Ала моето печално откритие още беше твърде прясно, все още имах нужда да го осъзная, а любовта и съчувствието ми отнемаха смелостта да разруша изведнъж нейните надежди и самия мой живот, или по-право илюзията за живот, която ми оставаше, като мълчах. Освен това чувствувах колко омразно щеше да бъде твърдението ми, че аз имам жена. Да, да! Като разкриех, че не съм Адриано Меис, щях отново да стана Матиа Паскал, мъртъв и отгоре на това женен! Казват ли се такива неща? Това беше върхът на тормоза, който една съпруга може да упражни върху собствения си мъж: тя да се освободи от него, да го разпознае като мъртвец в лицето на един нещастен удавник и след неговата смърт все още да му тежи на плещите. Наистина още тогава аз бих могъл да се освободя, като обявя, че съм жив. Но кой на мое място не би постъпил като мен? Всички, всички, които се намират в моето положение, биха сметнали за истинско щастие да се освободят по толкова неочакван, невероятен, приказен начин от жена, от тъща, от дългове, от жалко и болно съществование като моето. Можех ли тогава да допусна, че дори и мъртъв няма да се освободя от съпругата си, че тя ще се освободи от мен, но не и аз от нея? И че животът, който се разкриваше пред мен свободен, свободен, свободен, в края на краищата щеше да се окаже една илюзия, която не може да се превърне в действителност освен донякъде, и че повече от всякога ще бъда робски подчинен на лъжи, на преструвки, които с такова отвращение трябваше да използувам, че вечно ще бъда роб на страха да не ме открият, без да съм извършил някакво престъпление?

Адриана призна, че наистина в къщи няма от какво да бъде доволна, но сега… И с очи, и с печална усмивка ме попита възможно ли е онова, което й причинява болка, за мене да представлява пречка? „Нали не е така?“ — питаха погледът и тъжната усмивка.

— Охо, но аз трябва да платя на доктор Амброзини! — възкликнах, като се престорих, че внезапно си спомням за бележката и за слугата, който чака оттатък. Разкъсах плика и побързах да кажа шеговито: — Шестстотин лири! Я гледайте, Адриана: природата прави една от обичайните си чудатости: осъжда ме години наред да нося, така да се каже, едно непослушно око. Аз изпитвам болка и понасям затворничество, за да изправя грешката на природата, а на това отгоре трябва и да плащам. Справедливо ли ви се струва?

Адриана мъчително се усмихна.

— Може би — каза тя — доктор Амброзини няма да се зарадва, ако му отговорите да се обърне за заплащане към природата. Освен това, струва ми се, той очаква и благодарност, защото окото…

— Според вас оправено ли е вече?

Тя се насили да ме погледне и каза тихо, като сведе веднага очи:

— Да… сега е друго…

— Аз или окото?

— Вие.

— Може би заради тази брада?

— Не, защо? Добре ви стои…

Бих си извадил окото с пръст, проклетото! Какво значение имаше за мен, че сега е на мястото си?

— И въпреки това — казах — може би то от своя гледна точка е било по-доволно преди. Сега малко ме дразни… Както и да е! Ще мине.

Отидох към стенното шкафче, в което държах парите си. Тъкмо тогава Адриана понечи да си тръгне, а аз, глупакът, я задържах. Но можех ли да предвидя? Както е известно, при всички мои неприятности, големи и малки, винаги съм бил подпомаган от щастието. А сега — ето как този път то ми дойде на помощ.

Като се опитвах да отворя шкафчето, забелязах, че ключът не се върти в ключалката. Дръпнах лекичко и вратичката изведнъж се отвори: беше отключено.

— Как! — извиках аз. — Възможно ли е да съм го оставил така?

Щом забеляза внезапното ми вълнение, Адриана силно побледня. Аз я погледнах и казах:

— Но тук… вижте, госпожице! Тук някой е бъркал! В шкафчето цареше голяма бъркотия. Моите банкноти бяха измъкнати от кожения портфейл, в който ги пазех, и бяха разхвърляни по полицата. Ужасена, Адриана скри лицето си в ръце. Аз трескаво събрах банкнотите и започнах да ги броя.

— Възможно ли е? — възкликнах, след като ги преброих, прекарвайки треперещи длани по вледененото ми от пот чело.

Адриана щеше да загуби съзнание, но се хвана за една масичка и ме попита с глас, който сякаш не беше нейният:

— Откраднато ли е нещо?

— Почакайте, почакайте… Как е възможно? — казах аз.

И отново почнах да броя. Насилвах ядосано пръстите си, като че при триенето на хартията от банкнотите, които броях, щяха да изскочат ония, които ми липсваха.

— Колко? — попита ме тя с изкривено от ужас и отвращение лице, когато свърших да броя.

— Дванадесет… дванадесет хиляди лири — заекнах аз. — Бяха шестдесет и пет — сега са петдесет и три. Пребройте ги и вие…

Ако не бях я подкрепил навреме, бедната Адриана, сякаш ударена с тояга, щеше да падне на земята. Въпреки това с върховно усилие тя се съвзе още веднъж и хълцайки, се опита да се освободи от мен, тъй като аз исках да я сложа на креслото, и понечи да тръгне към вратата.

— Ще извикам татко! Ще извикам татко!

— Не! — задържах я аз и я принудих да седне. — Моля ви, не се вълнувайте толкова! Тъй повече ме измъчвате… Аз не искам, аз не искам! Какво общо имате вие с тази работа? Моля ви, успокойте се! Оставете ме първо да се уверя, защото… Да, наистина шкафчето беше отворено, но аз не мога, не желая още да повярвам в такава значителна кражба… Хайде, бъдете добра!

И за да се уверя още веднъж, аз пак преброих банкнотите. Макар и да знаех със сигурност, че всичките ми пари бяха в шкафчето, започнах да ровя из цялата стая, дори и там, където по никакъв начин не бих оставил такава сума, освен може би в миг на умопомрачение. За да продължа търсенето, което ми изглеждаше все по-глупаво и напразно, се мъчех да се убедя, че не е вероятно някой крадец да има такава смелост. Но Адриана, покрила лицето си с ръце, сякаш бълнуваше, като прекъсваше речта си със стенания:

— Безполезно е, безполезно е! Крадец, крадец! И крадец… Всичко е било замислено предварително. Аз чух в тъмното… Породи се съмнение у мен… Но не исках да повярвам, че той може да стигне дотам…

Папиано, да. Крадецът можеше да бъде само той. Той, с помощта на брат си, по време на спиритическите сеанси…

— Но защо — стенеше тя мъчително, — защо държите толкова пари тук, в къщи?

Аз се обърнах и я загледах тъпо. Какво да й отговоря? Можеше ли да й кажа, че в положението, в което се намирам, бях принуден сам да държа парите си? Можеше ли да й кажа, че е невъзможно да ги вложа по някакъв начин, да ги поверя на някого, че нямах дори възможност да ги внеса в някоя банка, защото после при изтеглянето можеше да възникне някакво усложнение и аз нямаше как да докажа правото си на тези пари?

И за да не изглеждам стъписан, се показах жесток:

— Нима можех да предположа такова нещо?

Адриана отново покри лицето си с ръце и зарила отчаяно, като стенеше:

— Господи, господи, господи!

Страхът, който би трябвало да обземе крадеца, които бе извършил кражбата, обзе мен вместо него, като си помислих какво щеше да се случи. Папиано сигурно и не предполагаше, че аз ще обвиня в тази кражба испанския художник, господин Анселмо, госпожица Капорале или слугинята, или духа на Макс. Той навярно беше сигурен, че ще обвиня него, него и брат му. И въпреки това — ето той се беше решил, сякаш за да ме предизвика.

А аз? Какво можех да направя аз? Да съобщя в полицията? Как? Нищо! Нищо! Аз нищо не можех да направя! И този път — нищо. Почувствувах се унищожен, сразен. Това беше второто откритие през този ден. Познавах крадеца, а не можех дори да го обвиня. Какво право на защита от страна на закона имах аз? Кой бях аз? Никой. За закона аз не съществувах. Оттук нататък всеки можеше да ме ограбва, а аз трябваше да мълча.

Но не беше възможно Папиано да знае всичко това! Тогава?

— Как е могъл да го направи? — разсъждавах на глас. — Как е събрал толкова смелост?

Адриана вдигна лице и ме погледна удивена, сякаш за да ми каже: „Е, как, нима не знаеш?“

— Ах, да! — рекох аз и разбрах изведнъж.

— Но вие ще съобщите в полицията! — извика тя, като стана. — Оставете ме, моля ви се, оставете ме да повикам татко!… Той веднага ще съобщи!

Още веднъж успях навреме да я задържа. Само това ми липсваше — сега Адриана да ме принуди да съобщя в полицията! Не стигаше ли, че са ми откраднали като някаква дреболия дванадесет хиляди лири? Трябваше и да се страхувам, че кражбата ще се узнае! Трябваше ли да моля, да заклинам Адриана да не вика високо и да не казва на никого? Но тя не искаше и да чуе. Сега я разбирам добре: Адриана не можеше по никакъв начин да позволи да премълча и да премълчи сама. Не можеше по никакъв начин да приеме онова, което на пръв поглед изглеждаше великодушие от моя страна. Тя имаше много основания: първо, поради своята любов, после, заради честта на своя дом, а също и заради мен и поради омразата, която изпитваше към зет си.

Бях изпаднал в трудно положение. Стори ми се, че нейното искрено възмущение отива твърде далече. Изкрещях й ядовито:

— Ще мълчите, аз го налагам! Няма да казвате никому нищо, разбрахте ли? Скандал ли искате?

— Не! Не! — бързаше да ми противоречи бедната Адриана, като плачеше. — Искам да освободя моя дом от оня безчестен човек!

— Но той ще отрече! — възразих аз. — И тогава вие и всички от къщата ще трябва да се явят пред съдията… Не разбирате ли?

— Отлично! — отвърна Адриана пламенно, цялата трепереща от възмущение. — Нека отрече, нека отрече! Но ние от наша страна имаме какво друго да кажем срещу него. Съобщете в полицията, не обръщайте внимание на нищо, не се страхувайте за нас… Ще ни направите добро, повярвайте, голямо добро! Ще отмъстите за бедната ми сестра… Трябва да разберете, господин Меис, че ще ме обидите, ако не го направите. Аз искам, искам вие да съобщите! Ако вие не съобщите, аз ще съобщя. Нима искате аз и моят баща да търпим тоя позор! Не! Не! Не! И после…

Стиснах я в обятията си: не мислех повече за откраднатите пари, като я гледах да плаче отчаяно, да се измъчва. Обещах й, че ще постъпя както иска, само и само да се успокои. Не, какъв позор? То не беше никакъв позор нито за нея, нито за татко й. Знаех върху кого пада вината за тази кражба. Папиано беше сметнал, че моята любов към нея струва поне дванадесет хиляди лири, а аз трябваше да го опровергая? Да съобщя в полицията? Добре, бих го направил, но не заради мене, а за да освободя къщата от тоя нехранимайко! Добре, но при условие: преди всичко да се успокои, да не плаче тъй! Хайде, хайде! И после тя трябва да ми се закълне във всичко най-скъпо за нея, че няма да каже никому, никому за тази кражба, преди аз да съм се посъветвал с адвокат за всички възможни последствия, които нито аз, нито тя може да предвиди в сегашното състояние на изключителна възбуда.

— Кълнете ли се? Във всичко най-скъпо?

Тя се закле и с един поглед, замъглен от сълзи, ме накара да разбера в какво се кълне и кое й е най-скъпото на света.

Клетата Адриана!

Останах сам сред стаята, замаян, празен, унищожен, сякаш целият свят беше опустял. Колко време мина, преди да се съвзема? И как се съвзех? Глупак! Глупак! Като някой глупак отидох да огледам вратичката на шкафчето, та да видя дали няма някакъв белег от взлом. Не, нямаше никаква следа. Беше отворено чисто с шперц, докато аз грижливо пазех ключа в джоба си.

„Нямате ли усещането — ме беше попитал Палеари в края на последния сеанс, — нямате ли усещането, че и на вас са ви измъкнали нещо?“

Дванадесет хиляди лири!

Мисълта за моето абсолютно безсилие, за моето нищожество отново ме завладя, смая ме. Възможността да бъда ограбен и да трябва да си трая, дори да се страхувам, че кражбата ще бъде разкрита, сякаш съм я извършил аз, а не някой крадец, досега още не беше се появявала в съзнанието ми.

Дванадесет хиляди лири? Малко са, малко са! Могат да ми откраднат всичко, дори да ми смъкнат ризата от гърба, а аз трябва да мълча! Какво право имам да говоря? Първото нещо, което ще ме попитат, ще бъде следното: „А вие кой сте? Откъде имате тези пари?“ А ако не съобщя в полицията… Я да поразмислим! Ако тази вечер го хвана за врата и му извикам: „Веднага връщай парите, които си взел ей оттам от шкафчето, крадец такъв!“ Той ще се развика, ще отрича. Та може ли да ми каже: „Да, тъй вярно, ето ги тук парите, по погрешка съм ги взел…“? Щом не може? Възможно е дори да ме даде под съд за обида. Значи — мълчание, мълчание! Изглеждаше ми щастие да вярват, че съм мъртъв? Е добре, аз съм мъртъв. Мъртъв? По-зле от мъртъв! Господин Анселмо ми бе напомнил това: мъртвите не се страхуват от смъртта, а аз съм още жив за смъртта и в същото време — мъртъв за живота. Какъв живот можеше да бъде моят оттук нататък? Предишната досада, самотата, общуване сам със себе си?

Закрих лице с ръцете си. Отпуснах се на креслото.

Ах, поне да бях мошеник! Щях да се приспособя, може би щях да свикна да живея тъй, привързан към несигурната си съдба, изоставен на случая, изложен на непрекъснат риск, без корени, без същност. Но аз? Аз не можех. Тогава какво да направя? Да си вървя? Къде? А Адриана? Но какво можех да направя за нея? Нищо… Нищо… И как да си вървя, тъй без всякакво обяснение, след всичко, което се случи? Тя ще си помисли, че причината е тази кражба и ще се запита: „Защо той пожела да спаси виновния и да накаже мен — невинната?“ Ах, не, не, бедна Адриана! Но, от друга страна, като съзнавах безсилието си, можех ли да се надявам, че ще направя по-малко злонамерена моята роля в нейния живот? По необходимост трябваше да се показвам непоследователен и жесток. Непоследователността, жестокостта бяха същинският мой жребий и аз пръв страдах от тях. Дори Папиано, крадецът, извършвайки кражбата, за съжаление се оказваше по-последователен и по-малко жесток от мене.

Той искаше да се ожени за Адриана, за да не върне на тъста си зестрата на първата си жена. Аз се бях намесил да му отнема Адриана. И следователно аз трябваше да върна зестрата на Палеари.

Последователно разсъждение на един крадец!

Крадец? Но дори и крадец не беше: защото кражбата беше по-скоро привидна, отколкото реална — в действителност, като познаваше почтеността на Адриана, той не допускаше, че аз искам да я направя своя любовница — следователно исках да стане моя съпруга; в такъв случай аз щях да получа парите отново под формата на зестра на Адриана и освен това щях да имам една благоразумна и добра женичка! Какво повече можеше да искам?

О, аз бях сигурен, че ако можех да чакам и ако Адриана имаше достатъчно сила да запази тайната, Папиано щеше да изпълни обещанието да върне зестрата на покойната си съпруга дори преди изтичане на годишния срок.

Тези пари, истина е, нямаше вече да се върнат при мене, защото Адриана не можеше да бъде моя, но щяха да отидат при нея, ако тя съумееше да мълчи, както я посъветвах, и ако аз можех още известно време да се задържа тук. Много голяма изкусност, много умение трябваше да вложа и тогава Адриана, ако не друго, би спечелила поне възвръщане на своята зестра.

Поуспокоих се поне за нея, като мислех така. Ах, но не и за мен! За мене оставаше жестокият факт на кражбата и на моята самоизмама, пред която кражбата на дванадесет хиляди лири беше нищо, дори беше нещо добро, стига в края на краищата да се превърне в печалба за Адриана.

Видях се завинаги изключен от живота, без възможност да се върна в него. С тази скръб в сърцето, с това убеждение, аз веднага трябваше да си отида от къщата, с която вече бях свикнал, в която бях намерил малко спокойствие, в която почти си бях свил гнездо. И отново да блуждая по улиците без цел, без намерения, в пустота. Страхът да не попадна отново в мрежата на живота щеше да ме държи повече от всякога далече от хората, сам, съвсем сам, недоверчив, мрачен. И танталовите мъки щяха да се подновят за мене.

Излязох от къщи като луд. Скоро се озовах на улица Фламиния при Понте Моле. За какво бях отишъл там? Огледах се, после очите ми се спряха на сянката на моето тяло. Останах дълго да я съзерцавам. Накрая ядосано вдигнах крак срещу нея. Но не, не можех да я стъпча: това бе моята сянка.

Кой от нас двамата беше повече сянка! Аз или тя?

Две сенки!

Там бяхме — на земята, и всеки можеше да мине и да ни стъпче: да стъпи на главата ми, да стъпче сърцето ми, а аз трябваше да мълча. Сянката трябваше да мълчи.

Сянката на един мъртвец: ето какво беше моят живот…

Мина една кола; нарочно останах неподвижен на мястото си: първо мина конят с четирите, си крака, после колелата.

— Ето там, бързо, през врата премини! Охо, и ти ли, кученце? Хайде, бъди добро: вдигни краче, вдигни краче!

Избухнах в злобен смях. Кученцето уплашено избяга, каруцарят се обърна да ме изгледа. Тогава се раздвижих и сянката тръгна с мен, пред мен. Ускорих крачките си, с удоволствие я замъкнах под други коли, под стъпките на минувачите. Злобно настроение ме бе обзело, сякаш бе сграбчило с нокти стомаха ми. Накрая не издържах повече да гледам тая моя сянка, исках да я отърся от краката си. Обърнах се, но ето сега тя беше след мене.

„А ако започна да тичам — помислих си, — тя ще ме последва!“

Разтърках силно чело от страх, че полудявам, че превръщам това във фикс-идея. Да, наистина тъй беше, тази сянка беше символът, привидението на моя живот! Аз бях онова там, проснато на земята, изложено на милостта на чуждите крака. Ето какво беше останало от Матиа Паскал, загинал при Стия — неговата сянка по улиците на Рим.

Но тази сянка имаше сърце, а не можеше да обича. Имаше пари тази сянка и всеки можеше да ги открадне, имаше глава, но за да мисли и да разбере, че това е главата на една сянка, а не сянката на една глава. Точно тъй!

Тогава аз я почувствувах като нещо живо, тази сянка, и усетих състрадание към нея, сякаш конят и колелата на колата, и краката на минувачите наистина ми бяха причинили страдания. И реших да не я оставям повече там, на земята. Мина трамвай. Качих се в него.

А когато се прибрах в къщи…