Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (5)

§5. Узряване

Вещицата не се успокояваше.

— Каква я забърка? — питаше ме тя. — Не ти ли стигаше, дето се вмъкна в къщата ми като крадец, за да прелъстиш дъщеричката ми и да я опропастиш? Не ти ли стигна?

— Не, не, драга тъщо! — отговарях аз. — Ако бях спрял дотам, щях да ви направя удоволствие, щях да ви услужа…

— Чуваш ли го? — крясваше тя тогава на дъщеря си. — Хвали се, смее да се хвали на всичко отгоре с геройството, дето е извършил с оная… — и тук потичаше поток от гнусни думи по адрес на Олива. После, като слагаше ръце на хълбоците и насочваше напред лакти, продължаваше: — Каква я свърши? Не опропасти ли тъй и сина си? Тъй де, какво те интересува тебе… Ама и то е твое, и то…

Не пропущаше да излее тази отрова, като знаеше какво въздействие има върху Ромилда. Ромилда завиждаше на детето, което Олива бе на път да роди сред радост и благосъстояние, докато нейното идеше сред притеснения, сред несигурност за бъдещето и всички тези разпри. Завистта й се разпалваше и от новините, които някои доброжелателки, като се преструваха, че нищо не знаят, идваха да донесат от лелята Маланя, която била тъй доволна, тъй щастлива, че господ накрая се вслушал в молбите й. И била се толкова разхубавила, тъй цъфтяла, истинско цвете!

А Ромилда през това време, просната на едно кресло, бледна, съсипана, погрозняла, без миг спокойствие, без желание дори да говори или да отвори очи, се гърчеше от непрекъснато гадене. И за това ли ме обвиняваха? Изглежда, че да. Тя не искаше повече ни да ме види, ни да ме чуе. И още по-лошо стана, когато, за да спасим имението Стия заедно с мелницата, трябваше да продадем и къщите. Бедната ми майка бе принудена да се пресели в ада на моя дом.

Уви, тази продажба нищо не помогна! Скоро Маланя щеше да стане баща и детето, което трябваше да се роди, му даваше право да няма повече задръжки и скрупули. Той ни нанесе последния удар — споразумя се с лихварите и под чуждо име купи къщите за петачета. Тъй дълговете, които тежаха върху имението Стия, останаха неизплатени в по-голямата си част и имението заедно с мелницата бе сложено под съдебна опека от кредиторите и по-късно продадено на търг. Бяхме разорени.

Какво трябваше да правим? Без да храня особени надежди, започнах да търся някакво занятие, та да посрещнем най-насъщните нужди на семейството. Не ме биваше за нищо, а славата, която си бях създал с младежките си подвизи и лентяйство, отнемаше напълно желанието на всеки да ми възложи някаква работа. Сцените, на които трябваше да присъствувам ежедневно и в които трябваше да участвувам, ми отнемаха спокойствието, необходимо, за да се съсредоточа и да потърся изход.

Истинско отвращение предизвикваше у мене обстоятелството, че моята майка трябваше да общува с вдовицата Пескаторе. Моята свята старица сега вече съзнаваше своите грешки, ала в моите очи тя не беше виновна за нищо. Грешките й се дължаха единствено на това, че не бе подозирала докъде може да стигне човешката низост. Тя седеше сега с ръце на скута, с наведени очи, седеше в едно ъгълче, сякаш не беше съвсем сигурна дали има право да седи на това място и сякаш очакваше всеки миг да си тръгне оттам, ако такава е волята на небето. И гледаше да не притеснява дори въздуха. Усмихваше се от време на време на Ромилда с умиление, не смееше да се приближава до нея, защото веднъж, скоро след идването си в нашата къща, се беше притичала да й окаже помощ и бе невежливо отстранена от онази вещица:

— Аз, аз ще го направя. Зная сама какво да правя.

Тогава Ромилда наистина имаше нужда от помощ и аз от предпазливост замълчах, но след това внимателно следях да не би да проявят неуважение към майка ми.

Междувременно забелязах, че моята бдителност по отношение на майка ми предизвика скрито раздразнение у вещицата и дори у жена ми. Страхувах се, че когато ме няма в къщи, те може би ще я тормозят, за да излеят яда и злобата си. Сигурен бях, че майка ми няма да ми каже нищо. И тази мисъл ме измъчваше. Колко, колко пъти я гледах в очите, за да видя дали е плакала! Тя ми се усмихваше, галеше ме с поглед, после ме питаше:

— Защо ме гледаш тъй?

— Добре ли си, мамо?

Правеше едва забележимо движение с ръка и отговаряше:

— Добре съм, не виждаш ли? Хайде, иди при жена си, тя страда, бедничката.

Реших да пиша на Роберто в Онелия да прибере мама при себе си не за да се освободя от товара, който бих понасял с готовност дори в притесненото положение, в което се намирах, а единствено за нейно добро.

Берто ми отговори, че не бил в състояние да направи това; не можел, защото след нашето разорение неговото собствено положение в семейството на жена му станало мъчително: сега той вече живеел от зестрата на жена си и следователно нямал право да й наложи още и свекървата. И освен това — пишеше ми той — тя сигурно ще се чувствува също тъй зле и в неговия дом, защото той живеел заедно с тъща си, наистина добра жена, която обаче можело да стане лоша поради неизбежната ревност и търкания, които се пораждат между свати. Ето защо било по-добре мама да си остане в моя дом, пък дори и само за това, че няма да се откъсне през последните си години от своето градче и няма да бъде принудена да променя начина си на живот и навиците си. Накрая заявяваше, че искрено съжалява, дето, поради гореизложените причини, не е в състояние да ми окаже дори най-малката парична помощ, макар и да го желае от все сърце.

Скрих това писмо от мама. Може би ако в този момент раздразнението не беше заслепило разума ми, нямаше толкова да се възмутя. В съответствие с обикновеното разположение на моя дух бих си помислил например: „Когато славеят се лиши от опашка, утешава се с това, че му остава талантът да пее. Но какво би могъл да каже паунът, ако му оскубят опашката?“ За Берто би било непоносима жертва, непоправима загуба да наруши дори отчасти равновесието, постигането на което навярно му е струвало не малко усилия и което му позволяваше да живее сносно и дори донякъде достойно при жена си. Освен хубавия външен вид, изисканите маниери, цялото държане на елегантен кавалер той нямаше какво друго да даде на жена си; нито дори капчица сърдечност, за да компенсира неприятностите, които би й причинила бедната ми майка. Както и да е! Тъй го беше създал бог, беше му дал съвсем мъничко сърце. Какво можеше да стори нещастният Берто?

Междувременно недоимъкът ни се засилваше, аз вече не можех да се справям. Продадохме златните накити на мама, скъпи спомени. Вдовицата Пескаторе, като се страхуваше, че аз и мама скоро ще почнем да живеем от нейната рентичка от зестрата й, възлизаща на четиридесет и две лири месечно, от ден на ден ставаше все по-мрачна и груба. Очаквах всеки миг нейният гняв, сдържан от доста време благодарение достойното държане на мама, да избухне. Гледайки как се въртя из къщи като муха без глава, тази жена-ураган ми хвърляше злобни погледи-мълнии, предвещаващи буря. Излизах, за да разредя атмосферата и да предотвратя избухването. Но после ме хващаше страх заради мама и се прибирах.

Ала един ден не успях да сторя това навреме. Най-сетне бурята беше избухнала, и то по съвсем незначителен повод: заради визитата на две стари прислужници на майка ми.

Едната от тях, като не успяла да спести нищичко, защото трябвало да издържа дъщеря си, останала вдовица с три деца, беше намерила веднага работа другаде; а втората, Маргерита, сама в света и по-щастлива, сега на старини имаше възможност да си почива, защото беше спестила нещичко през дългите години служба в нашата къща. Изглежда, на тези две жени, доверени другарки от много години, мама се бе оплакала тихичко от своето жалко и нещастно положение. Добрата стара Маргерита, която подозирала това, но не смеела първа да я заговори, веднага й предложила да отиде да живее при нея: тя имаше две чисти стаички с потънала в цветя тераса, която гледаше към морето. Там щели да си живеят спокойно. О, колко щяла да бъде щастлива да може още да й служи, да й покаже обичта и предаността, която чувствувала към нея.

Но нима майка ми можеше да приеме предложението на бедната старица? По повод на това избухнал гневът на вдовицата Пескаторе.

Когато се върнах в къщи, заварих я да размахва юмруци над Маргерита, която се противопоставяше смело, докато мама, изплашена, със сълзи на очи, цялата трепереща, се държеше с две ръце за другата старица, сякаш за да търси защита.

Щом видях мама в това състояние, веднага ми причерня пред очите. Сграбчих за едната ръка вдовицата Пескаторе и я запратих надалече. Тя се търкулна, но светкавично се надигна и се хвърли върху ми. Ала се спря, като застанах срещу нея.

— Вън! — извика ми тя. — Ти и майка ти, марш! Марш от къщата ми!

— Слушай — казах й тогава и гласът ми трепереше от ужасното усилие да се сдържам. — Слушай: ти си върви, и то веднага, със собствените си крака, и не ме предизвиквай повече! Махай се за твое добро! Махай се!

Като плачеше и викаше, Ромилда се надигна от своето кресло и отиде да се хвърли в ръцете на майка си:

— Не! Заедно с мене, мамо! Не ме оставяй, не ме оставяй тук сама!

Ала достойната й майка я отблъсна яростно:

— Ти го искаше! Дръж си го сега този разбойник! Аз си отивам сама!

Но, разбира се, не си отиде.

Два дни по-късно, предполагам, след посещение у Маргерита, при нас както обикновено с вихрен устрем се втурна леля Сколастика, за да отведе със себе си мама.

Тази сцена заслужава да бъде описана.

Вдовицата Пескаторе това утро месеше хляб. Със засукани ръкави, с пола, вдигната и завита на кръста, за да не се изцапа, тя едва се обърна, като видя да влиза леля, и продължи да пресява брашно, сякаш нищо не се беше случило. Леля не обърна внимание; впрочем тя беше влязла, без да поздрави никого. Обърна се към мама, като че в къщата нямаше никой друг, освен нея:

— Веднага, хайде, обличай се! Ще дойдеш с мене. Научих дявол знае какво! Затова дойдох. Хайде бързо! Събирай си нещата!

Говореше отривисто, на пресекулки. Гордият й орлов нос сред тъмното злъчно лице трепереше, ноздрите й от време на време се издуваха, а очите изпущаха искри.

Вдовицата Пескаторе си мълчеше.

Като свърши да сее, тя замеси брашното на тесто и умишлено започна да го удря шумно върху нощвите, размахвайки го високо. Тъй отговаряше на думите на леля. Тогава последната разпали още повече огъня. А вдовицата удряше все по-силно, сякаш казваше: „Ами да! Точно така! Ух, как не! Ами разбира се!“ После и това като че не й стигна, ами отиде, та взе точилката и я постави до себе си на нощвите, сякаш искаше да каже: „Ето какво имам подръка!“

По-добре да не беше правила това! Леля Сколастика рипна на крака, дръпна ядосано шалчето, което носеше на раменете си, и го хвърли към майка ми:

— Вземи! Остави всичко. Веднага тръгваме!

И се изпречи пред вдовицата Пескаторе. А тя, за да не бъде тъй близко до опасността, отстъпи крачка назад със заплашително движение, сякаш щеше да грабне точилката; тогава леля Сколастика загреба от нощвите с две ръце голямо кълбо тесто и го лепна на главата й, размаза го надолу върху лицето й и с юмруци — пух, пух, пух! — по носа, върху очите, по устата, където свари. После улови мама за ръка и я помъкна навън.

Онова, което последва, се стовари само върху мене. Вдовицата Пескаторе, като ръмжеше от бяс, обра тестото от лицето си, от слепналите коси и дойде да го хвърли върху мен, а аз се смеех, смеех се конвулсивно до изнемога. Хвана ме за брадата и целия ме изподраска, после като полудяла се хвърли на земята и започна да къса дрехите си, да се търкаля, да се търкаля бясно по пода. Моята жена през това време повръщаше (sit venia verbo^[1]) и пронизително стенеше, докато аз виках на въргалящата се вдовица Пескаторе:

— Краката, краката! Не ми показвайте краката си! Умолявам ви.

 

 

Мога да заявя, че оттогава ми прави удоволствие да се надсмивам над всички мои нещастия и мъки. В оня миг аз сякаш бях актьор в такава трагедия, дето по-комична човек не може и да си представи: майка ми — избягала ненадейно с лудата ми леля, жена ми — оттатък… хайде да оставим това! Мариана Пескаторе се въргаляше по пода, а аз, който нямах вече хляб (или онова, което се нарича хляб) за следния ден, аз бях с отестявена брада и изподрано лице и от смях ми течеше не знам какво, сълзи ли, кръв ли… Отидох да установя това в огледалото. Сълзи бяха, но бях и хубавичко изподраскан. Ах, как ми хареса в оня миг онова, кривото око! От отчаяние то беше почнало да гледа повече от всеки друг път встрани, за своя сметка. И тогава избягах, твърдо решил да не се прибирам в къщи, докато не намеря някакъв, макар и скромен начин да издържам жена си и самия мен.

От яростното озлобление, което сам чувствувах в този момент към собственото си многогодишно лекомислие, заключих, че моето нещастие няма да събуди у никого не само съчувствие, но дори разбиране. Бях си заслужил това. Само един човек можеше да изпита милост към мен: оня, който беше ограбил цялото ни имущество. Но можеше ли Маланя да почувствува задължението да ми се притече на помощ след всичко, което се беше случило между мен и него? Помощта дойде обаче оттам, откъдето най-малко я очаквах.

След като бях прекарал целия ден вън от къщи, надвечер се сблъсках случайно с Помино, който се направи, че не ме забелязва и се опита да ме отмине.

— Помино!

Обърна се, по лицето му личеше, че е разстроен. Спря с наведен поглед:

— Какво искаш?

— Помино! — повторих по-силно, като разтърсих едното му рамо и се засмях на неговото важничене. — Ти наистина ли?…

О, човешка неблагодарност! На всичко отгоре Помино ми се сърдеше за измяната, която според него бях извършил спрямо него. Не успях да го убедя, че измяна е извършил той към мен и че би трябвало не само да ми благодари, но и да се просне и да целува земята, по която стъпвам.

Все още бях опиянен от мрачното веселие, което ме бе обзело, откак се бях погледнал в огледалото.

— Виждаш ли тези драскотини? — попитах аз по едно време. — Тя ми ги направи.

— Ро… тоест жена ти?

— Майка й!

И му разказах защо и как. Усмихна се, но пестеливо. Може би си помисли, че него вдовицата Пескаторе навярно не би го издраскала: положението му беше съвсем друго и други бяха неговият характер и сърце.

Тогава аз почувствувах изкушение да го попитам: защо, като толкова милее за Ромилда, не се ожени за нея навреме? Защо не избяга с нея, както го бях посъветвал, преди да ми се беше случило нещастието да се влюбя в нея поради неговата смешна стеснителност и нерешителност. Ето, тъкмо това исках да му кажа във възбуждението, което ме беше обзело, но се сдържах. Вместо това му протегнах ръка и го попитах с кого прекарва времето си през последните дни.

— С никого! — въздъхна той. — Скучая, ужасно скучая!

Той изрече тези думи тъй отчаяно, че внезапно разбрах истинската причина, поради която Помино бе нажален. Може би той съжаляваше не само за Ромилда. Бе загубил всичките си приятели: Берто го нямаше, с мен не можеше повече да общува, защото между нас беше Ромилда. И какво му оставаше да прави на бедния Помино?

— Ожени се, драги — казах му аз, — и ще видиш колко е весело.

Ала той поклати глава сериозно, със затворени очи и вдигна ръка:

— Никога! Никога вече.

— Браво, Помино, бъди непреклонен! Ако имаш нужда от компания — на твое разположение съм, цяла нощ ако искаш.

И му разказах за намеренията, които имах, когато излизах от къщи. Обрисувах му и отчаяното положение, в което се намирах. Помино се трогна като истински приятел и ми предложи малкото пари, които носеше у себе си. От сърце му благодарих и му казах, че тази помощ няма да ми бъде кой знае колко полезна, още утре всичко ще почне както преди. Имах нужда от постоянна работа.

— Чакай! — възкликна тогава Помино. — Знаеш ли, сега баща ми е общински съветник.

— Не знаех, но не се учудвам.

— Баща ми сега отговаря за народното просвещение.

 

 

Виж, чак това не можех да си представя.

— Снощи на вечеря… Чакай! Познаваш ли Ромители?

— Не.

— Как тъй не! Оня, дето стои в библиотеката „Бокамаца“. Той е глух, почти сляп, оглупял и едва се държи на крака. Снощи на вечеря баща ми ми каза, че библиотеката е в жалко състояние и че веднага трябва да се вземат мерки. Ето място за тебе!

— Библиотекар? — извиках. — Но аз…

— Защо не! — каза Помино. — Щом за тази работа е бил подходящ Ромители…

Този довод ме убеди.

Помино ме посъветва леля Сколастика да отиде да поговори с баща му. Тъй щяло да бъде по-добре.

На следния ден отидох да навестя мама и говорих с нея, тъй като леля Сколастика не пожела да ми се покаже. И тъй, след четири дни станах библиотекар. Шестдесет лири месечно. Бях по-богат от вдовицата Пескаторе! Можеше да тържествувам.

През първите месеци за мен то беше почти развлечение поради присъствието на Ромители, на когото нямаше начин да се съобщи, че е пенсиониран от общината и следователно няма защо повече да идва в библиотеката. Всяка сутрин по едно и също време, нито минута по-рано, нито минута по-късно, го виждах да се показва на четири крака, като се броят и двата бастуна, по един във всяка ръка — те му служеха по-добре от краката. Едва пристигнал, той изваждаше от джобчето на жилетката си един стар меден солник и го закачаше на стената с цялата му огромна верига. Сядаше, стиснал двата бастуна между краката си, изваждаше от джоба си шапчица, табакера и голяма носна кърпа на червени и черни квадратчета, смръкваше голяма щипка тютюн, изсекваше се, после отваряше чекмеджето на масичката и изваждаше опърпана книга, която принадлежеше на библиотеката: „Исторически речник на мъртвите и живи музиканти, артисти и любители на изкуството“ — напечатан във Венеция през 1758 година.

— Господин Ромители — виках му аз, като гледах как извършва тези операции съвършено спокойно, без да дава признак, че ме е забелязал. Имаше ли смисъл да му говоря? И топовен изстрел нямаше да чуе. Разтърсвах го за ръката и едва тогава той се обръщаше, присвиваше очи, сгърчваше цялото си лице, за да ме огледа, показваше ми жълтите си зъби, може би с намерение да ми се усмихне, после скланяше глава над книгата, сякаш искаше да я използува за възглавница. Каква ти възглавница! Той така четеше. От два сантиметра разстояние, с едно око, и произнасяше високо:

— Бирнбаум, Йохан Абрахам… Бирнбаум, Йохан Абрахам напечатал… Бирнбаум, Йохан Абрахам напечатал в Лайпциг през 1738… в Лайпциг през 1738 година ин октаво… ин октаво: „Безпристрастни коментарии върху един деликатен пасаж от музикалния критик.“ Мицлер помести това произведение в първия том на своята „Музикална библиотека“. През 1739…

И продължаваше тъй, като повтаряше по два и по три пъти имена и дати, сякаш за да ги запамети. А защо четеше тъй силно, нямах представа. Повтарям, не би чул и топовен изстрел. Аз изумено го наблюдавах. Какво значение можеше да има за този човек, стигнал до това състояние, както се казва, на две крачки от гроба (той наистина почина четири месеца след назначаването ми за библиотекар), какво значение можеше да има за него, че Бирнбаум Йохан Абрахам е напечатал в Лайпциг през 1738 година едно томче ин октаво? Поне самото четене да не му струваше толкова усилия. Дали трябва да му се признае, че наистина не можеше да живее без онези дати, написани в книгата, и без сведенията за музиканти (а той бе глух!), артисти и любители — мъртви и живи до 1758 година? Или може би той мислеше, че за един библиотекар е задължително да чете, като се има пред вид, че библиотеката е направена да се чете в нея? Там не беше стъпила жива душа и той бе взел тази книга, както би могъл да вземе, която и да е друга. Беше толкова оглупял, че и това предположение е вероятно, дори много по-вероятно от първото.

Голямата маса в средата на библиотеката беше покрита със слой прах, дебел поне един пръст, тъй че, за да загладя донякъде черната неблагодарност на моите съграждани, аз написах с големи букви следния надпис:

НА МОНСИНЬОР БОКАМАЦА

ПРЕЩЕДЪР ДАРИТЕЛ

В ЗНАК НА ВЕЧНА ПРИЗНАТЕЛНОСТ

НЕГОВИТЕ СЪГРАЖДАНИ ПОЛОЖИХА ТАЗИ ПЛОЧА

От етажерките от време на време падаха по две-три книги, следвани от плъхове, огромни като зайци. За мен те изиграха ролята на ябълката на Нютон.

— Открих! — извиках аз доволен. — Ето занятие за мен, докато Ромители чете своя Бирнбаум.

И като начало написах едно прилежно прошение по надлежния ред до почитаемия кавалер Джероламо Помино, общински съветник по народното просвещение, с цел щото библиотеката „Бокамаца“ или още „Санта Мария Либерале“ да бъде своевременно снабдена с поне един чифт котки, чиято издръжка не би утежнила ни най-малко общината, като се има пред вид, че гореспоменатите животни ще се хранят изобилно с резултата от своя лов. Добавих, че няма да е лошо, освен това библиотеката да се снабди с половин дузина капани и необходимата стръв, за да не кажа сирене, простонародна дума, която аз, като подчинен, сметнах, че не е уместно да поднасям под погледа на един общински съветник, който отговаря за народното просвещение.

Отначало ми изпратиха две нещастни котенца, които се уплашиха веднага от огромните плъхове и за да не умрат от глад, сами се навираха в капаните да ядат сиренето. Всяка сутрин ги намирах там затворени, мършави, грозни и тъй наплашени, че нямаха ни сила, ни желание да мяукат.

Написах ново изложение и тогава ми изпратиха два хубави, чевръсти и сериозни котарака, които, без да губят време, се заеха да изпълняват своя дълг. И капаните помагаха, в тях хващах живи плъхове. И тъй, една вечер, раздразнен, че на моите усилия и на моите победи Ромители не обръщаше никакво внимание, сякаш негово единствено задължение беше да чете, а на плъховете — да гризат книгите на библиотеката, ми хрумна, преди да си отида, да натикам два живи плъха в чекмеджето на неговата масичка. Надявах се по този начин да наруша поне на следното утро обичайното му досадно четене. Ами! Като отвори чекмеджето и усети да се измъкват под носа му двете зверчета, той се обърна към мен — аз едва се държах на крака от изблик на смях — и ме попита:

— Какво беше това?

— Два плъха, господин Ромители!

— А, плъхове… — рече той спокойно.

Свикнал беше. За него те бяха като домашни животни. И сякаш нищо не се беше случило, подхвана четенето на своята опърпана книга.

 

 

В един Трактат за дърветата от Джован Виторио Содерини четем, че „плодовете зреят отчасти поради топлината и отчасти поради студа; защото топлината, както на всички е известно, притежава силата да изпича и е обичайният причинител на зрелостта“. Значи, Джован Виторио Содерини не е знаел, че търговците на плодове са изпробвали друг причинител на зрелостта. За да занесат ранни плодове на пазара и да ги продават по-скъпо, те обират ябълките, прасковите и крушите, преди сами да са достигнали до зрелост и приятен вкус, и насила ги карат да зреят, като ги натъртват.

Ето, по този начин узря душата ми, дотогава все още зелена.

В кратко време много се промених. След смъртта на Ромители аз останах тук сам, разяждан от досада в усамотената черквичка, сред всички тия книги, ужасно сам и въпреки това без желание за общуване. Бих могъл да стоя тук само по някой и друг час на ден. Но се срамувах да се показвам по улиците на градчето. Бях обеднял, бях беглец от къщи като от затвор и затова си повтарях: „По-добре тук.“ Но какво да правя тук? Е, да, можех да ловя плъхове, но стигаше ли ми това!

Първия път, когато се намерих с книга в ръка, която бях измъкнал из рафтовете ей тъй, случайно, без да знам коя е, усетих тръпка на ужас. Значи, и аз ще изпадна като Ромители до положението да чувствувам задължение, бидейки библиотекар, да чета заради всички ония, които не влизат в библиотеката? И запратих книгата на земята. Но после я вдигнах и — точно така, господа — започнах да чета и аз, и аз само с едно око, защото другото не искаше и да знае.

Тъй четох безредно и по малко от всичко, ала главно книги по философия. Те много тежат: и въпреки това, който ги поглъща и се храни от тях, живее сред облаците. Те размътиха още повече моя и без това екстравагантен мозък. Когато главата ми пламваше, заключвах библиотеката и отивах по една стръмна пътечка на малък, усамотен плаж.

Гледката на морето ме караше да изпадам във вцепеняващ страх, който постепенно се превръщаше в непоносим гнет. Седях на плажа и си забранявах да гледам морето, като навеждах глава, ала чувах грохота по цялото крайбрежие, докато между пръстите ми бавно се изплъзваше плътният, тежък пясък. Мърморех си:

— Тъй, винаги, до смъртта, без всякаква промяна, никога…

Неподвижното ми съществование караше тогава да избликват у мен внезапни странни мисли, сякаш изблици на безумие. Скачах и исках да отърся от себе си безумието, започвах да се разхождам по плажа. Ала тогава виждах как морето неуморно изпраща към брега ленивите си сънни талази, гледах пустите пясъци, виках от гняв и размахвах юмруци:

— Но, защо, защо?…

И морето мокреше краката ми.

Морето изпращаше някоя по-висока вълна, навярно за да ме укори:

— Виждаш ли, драги, какво печели човек, като си задава някои въпроси? Мокри си краката. Върни се в твоята библиотека! От солената вода подгизват обущата ти, а нямаш достатъчно пари, та да ги хвърлиш. Върни се в библиотеката и зарежи философските книги! Я вземи по-добре да прочетеш и ти, че Бирнбаум Йохан Абрахам напечатал в Лайпциг през 1738 година едно томче ин октаво… Без съмнение ще извлечеш по-голяма полза.

Ала един ден най-после дойдоха да ми кажат, че жена ми е започнала да ражда. Трябваше да тичам бързо в къщи. Хукнах като лопатар: но бягах повече от самия мене, за да не остана дори за миг насаме със себе си и с мислите, че ми се ражда дете. Аз, в това положение — и дете! Щом стигнах до вратата на къщата, тъща ми ме хвана за раменете и ме завъртя кръгом:

— Лекар! Тичай! Ромилда умира!

При такава новина на човек му се иска да остане, да поседи в къщи, нали? А вместо това — тичай! Не чувствувах краката под себе си. Не знаех накъде да се отправя. И докато тичах, без сам да зная как, повтарях: „Лекар, лекар!“ Хората се спираха по улиците, опитваха се да спрат и мен, за да обясня какво се е случило. Усещах да ме теглят за ръкавите, виждах пред себе си бледни и уплашени лица, но отстранявах всички: „Лекар, лекар!“

През това време лекарят бил вече у нас, докато аз отчаян и вбесен обикалях всички аптеки. Когато се прибрах задъхан, в окаян вид, първото момиченце се беше вече родило, а второто се мъчеше да види бял свят.

— Близначки!

И сега ги виждам там, в люлката! И двете мънички, едното момиченце до другото: дращеха се една друга със слабите си ръчички, сякаш ги движеше първичен инстинкт, който предизвикваше отвращение и жалост. Жалки, жалки, жалки, по-жалки и от двете котенца, които намирах всяка сутрин в капаните! И те нямаха сили да плачат, както котенцата нямаха сили да мяукат — а ето че се драскаха!

Отдалечих ги една от друга. При първия допир до тези нежни и студени телца ме обхвана непознат трепет, някакъв неописуем пристъп на нежност: те бяха мои дъщери!

Едната умря след няколко дни, другата ми даде възможност да се привържа към нея с целия плам на баща, който няма нищо друго освен детето и превръща собственото си създание в единствена цел на своето съществование. Тя беше достатъчно жестока да умре, когато почти бе навършила годинка и беше толкова хубавичка, толкова миличка със своите златни къдрици, които аз навивах около пръстите си и целувах ненаситно. Викаше ми „тате“, аз веднага отговарях „дъще“, тя отново ми казваше „тате“, тъй без смисъл, както се викат птиците помежду си.

Едновременно с нея, в същия ден и почти в същия час почина и майка ми. Не знаех как да поделя между тях моята мъка и моите последни грижи. Оставях дъщеричката да спи и изтичвах при мама, която не се тревожеше за себе си и не се страхуваше от своята смърт, а ме разпитваше за нея, за внучката, и се измъчваше, че не може да я види и целуне за последен път. Тази мъка продължи девет дни! И тъй, след девет дни и девет нощи мъчително бдение, без да склопя очи дори за минута… Трябва ли да призная?… Мнозина навярно биха изпитали неудобство да признаят. И все пак това е човешко, човешко, човешко: аз не почувствувах мъка, не, не почувствувах мъка първия миг. Останах известно време в ужасно и мрачно вцепенение и заспах. Точно така, първо трябваше да се наспя. После, разбира се, когато се събудих, ме връхлетя гневна, жестока болка за дъщеричката ми, за мама. Тях вече ги нямаше… Едва не полудях. Цяла нощ бродих из градчето и по полето. Не знам какво съм мислил, зная само, че накрая се озовах в имението Стия до мелничния яз и че един човек на име Филипо, бивш мелничар, който по онова време беше пазач, ме отведе по-надалеч и ме накара да седна под дърветата. Той дълго ми говори за мама, а след туй и за баща ми, за хубавите стари времена и ми каза, че не бива да плача и да се отчайвам, защото, за да се грижи за дъщеричката ми в отвъдния свят, беше побързала да отиде баба й, добрата бабичка, която щяла да я държи на коленете си и винаги щяла да й говори за мен и никога, никога няма да я оставя сама.

Три дни по-късно Роберто, сякаш за да ми заплати сълзите, ми изпрати петстотин лири. Той ми писа да се погрижа за прилично погребение на мама. Но за това вече се беше погрижила леля Сколастика.

Петстотинте лири останаха дълго между страниците на една книга в библиотеката.

После ми послужиха и станаха — както ще разкажа — причина за моята първа смърт.