Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (11)

§11. Вечер, гледайки реката

Постепенно с нарастването на близостта, благодарение на уважението и благоразположението, което ми засвидетелствуваше домовладелецът, все по-трудно ставаше за мен да общувам с него. Растеше тайното ми смущение; то често се изостряше до угризение, като съзнавах, че съм натрапен в това семейство с фалшиво име, с променена физиономия, с измислено и почти ефимерно съществование. И решавах да се държа колкото може по-настрана, сам си напомнях непрекъснато, че не бива да се доближавам много до живота на другите, че трябва да избягвам всякаква близост и да се задоволявам да живея тъй, извън нещата.

— Свободен съм! — продължавах да си повтарям аз, но вече започвах да прониквам до смисъла и да достигам до границите на тази моя свобода.

Ето например тя означаваше да си стоя вечер там, на прозореца, да гледам реката, която, безмълвна и черна, течеше между новите насипи и под мостовете, отразяваше светлината на техните фенери, трептящи като огнени змийчета, да следвам с въображението си тези води от далечните апенински извори през обширни полета, сега през града, после отново през полето, чак до устието. Представях си мрачното и пулсиращо море, в което след толкова дълъг път се загубваха водите, и отварях от време на време уста за прозявка.

— Свобода… свобода… — шепнех аз — но нямаше ли да бъде същото и другаде?

Понякога вечер виждах на близката тераса нашата домашна майчица в своята роба, задълбочена в поливане на саксиите с цветя. „Ето живота!“ — си мислех и следях с очи милата девойка, заета с нежните си грижи, като очаквах всеки миг да вдигне поглед към моя прозорец. Но напразно. Знаеше, че съм там, но когато биваше сама, се преструваше, че не ме забелязва. Защо? Това само от срамежливост ли беше, или все още тази мила майчица таеше огорчение от пренебрежението, което продължавах жестоко и упорито да проявявам?

Ето, сега тя поставя лейката, обляга се на парапета на терасата и също като мен се заглежда в реката, може би за да ми даде да разбера, че никак не се интересува от мен, защото е заета с тежки мисли в тази поза и има нужда от самота.

Усмихвах се, като мислех тъй, но после я виждах да си отива от тераската и заключавах, че това мое мнение е може би погрешно, плод на инстинктивната обида, която всеки чувствува, когато не му обръщат внимание. Питах се също, защо в края на краищата тя трябва да се интересува от мен и да ми говори, без да има нужда? Тук аз олицетворявах нещастието на нейния живот, лудостта на баща й, представлявах може би унижение за нея. Навярно тя още съжалява за времето, когато баща й е бил на служба и не е имало нужда да дава стаи под наем и да държат чужди хора в къщи. И то не свой като мене! Може би я плашех, клетото момиче, с това око, с тези очила…

Шумът от някоя кола по близкия дървен мост ме сепваше от тези размишления; аз изпъшквах, оттеглях се от прозореца, гледах леглото, гледах книгите, двоумях се известно време между тях, накрая вдигах рамене, грабвах си шапката и излизах, като се надявах вън да се освободя от моята натрапчива досада.

Отивах, както ми хрумнеше в момента, из оживените улици или по пусти места. Спомням си една вечер на площад Сан Пиетро какво впечатление на едва ли не далечен сън ми направи този вековен свят, затворен там, в прегръдките на величествения портик, в тишината, която изглеждаше по-дълбока поради непрекъснатото ромолене на двата фонтана. Приближих се към единия и тогава само тази вода ми се стори жива на този площад, а всичко останало — почти призрачно и дълбоко печално, сред мълчаливата неподвижна тържественост.

Като се връщах по улица Борго Нуово, се сблъсках с един пиян. Минавайки край мен и като ме видя потънал в мисли, той се наведе, издаде малко глава, погледна ме в лицето отдолу нагоре и ми каза, разтърсвайки леко рамото ми:

— Весело!

Спрях се отведнъж изненадан и го огледах от глава до пети.

— Весело — повтори той, като придружи призива си с жест, който означаваше: „Какво си се замислил? Не обръщай внимание на нищо!“

И се отдалечи, олюлявайки се, като се подпираше с една ръка на стената.

В онзи час, на онази пуста улица, близо до големия храм, докато мислите, които той беше събудил у мене, още се въртяха в главата ми, появяването на този пиян и неговият доброжелателен и философски милостив съвет ме зашеметиха. Не знам колко време следих с поглед този човек, а после почувствувах как моето удивление се излива в луд изблик на смях.

— Весело! Да, скъпи, само че аз не мога да отида в някоя кръчма като теб, та да търся веселието на дъното на чашата, както ми препоръчваш ти. За съжаление не бих могъл да го намеря там, нито пък някъде другаде! Аз отивам в кафенето, драги, между благовъзпитани хора, които пушат и бъбрят за политика. Весели, дори щастливи ние можем да бъдем само при едно условие, според едно адвокатче-монархист, който посещава нашето кафене: при условие, че ни управлява един добър абсолютен монарх. Ти не ги знаеш тия работи, бедни, пияни философе! Не ти минават дори през ума; ала причината за всички наши злини, за тази наша мъка знаеш ли коя е? Демокрацията, драги, демокрацията, тоест управлението на болшинството. Защото, когато властта е в ръцете на един, той знае, че е един и че трябва да задоволи мнозина. Но когато мнозината управляват, мислят само как да задоволят себе си и тогава имаме най-глупавата и омразна тирания: тиранията, маскирана като свобода. Ами да, точно така е! Е, защо мислиш, че страдам аз? Страдам именно поради тази тирания, маскирана като свобода… Да се връщаме в къщи!

Но това беше нощ на срещите.

Малко след това, като минавах по улица Тординона почти на тъмно, чух силен вик сред други приглушени викове в една от уличките, които пресичат тази улица. Видях внезапно да прибягва край мен група побойници. Четирима нехранимайковци, въоръжени с чепати бастуни, гонеха една уличница.

Споменавам това приключение не за да се изкарам герой, а, напротив, за да разкажа за страха, който ми причиниха последствията от него. Бяха четирима ония нехранимайковци, но и аз имах хубав бастун с железен наконечник. Вярно е, че двама от тях се хвърлиха върху мен и с ножове. Защитих се, доколкото можах, като завъртях бастуна и заскачах насам-натам, за да не попадна между тях. Успях накрая да положа на главата на най-разярения от тях един добре премерен удар с желязната топка. Видях го да залита, след това да побягва. Другите трима, навярно страхувайки се, че ще се приближи някой, привлечен от виковете на жената, го последваха. Не знам как е станало, но забелязах, че съм ранен в челото. Жената не преставаше да вика за помощ. Извиках й да мълчи, но тя видя лицето ми, по което се стичаше кръв, не успя да се сдържи и разплакана, и цялата раздърпана, искаше да ми помогне, да ме върже с копринената кърпа, която носеше на гърдите си, разкъсана при схватката.

— Не, не. Благодаря — казах аз, като се дръпнах с отвращение. — Стига, нищо ми няма. Върви, върви си веднага… Не бива да те виждат.

И отидох при чешмата, която е под рампата на близкия мост, за да си измия челото. Ала докато бях там, ето че се появиха двама запъхтени полицаи: искаха да разберат какво се е случило. Жената, която беше от Неапол, започна да разправя веднага за „изпитанието, което й минало през главата“ заедно с мен, изливайки по мой адрес поток хвалебствени и възхитени изрази от нейния диалектен речник. С големи усилия успях да се освободя от двамата усърдни служители на полицията, които искаха на всяка цена да отида с тях, за да съобщя официално за случилия се инцидент. Браво! Само това липсваше! Сега пък да си имам работа с полицията! Да се появя на следния ден във вестникарската хроника като герой, аз, дето трябваше да си мълча, да се крия в сянка, незабележим за всички…

И тъй, аз вече не можех да бъда герой. Освен ако умра… Ами че нали вече бях умрял?

 

 

— Извинете, господин Меис, вие вдовец ли сте?

Този въпрос ми бе отправен внезапно една вечер от госпожица Капорале на терасата. Тя се намираше там заедно с Адриана. Бяха ме поканили да прекарам малко време заедно с тях.

Останах изненадан в първия миг. Отговорих:

— Не. Защо?

— Защото си търкате постоянно безименния пръст с палец, сякаш въртите пръстен около пръста си. Ей тъй… Нали, Адриана?

Гледай ти къде отиват, та се завират женските погледи; или по-право, погледите на някои жени, тъй като Адриана заяви, че не е забелязала.

— Не ти е направило впечатление! — възкликна госпожица Капорале.

Трябваше да призная, доколкото и аз не бях обърнал внимание, че може би действително имам този навик.

— Наистина — бях принуден да добавя — дълго време носих пръстенче, което после един златар трябваше да разреже, защото ме стягаше и пръстът ме болеше.

— Бедно пръстенче! — изхлипа тогава, кълчейки се, четиридесетгодишната жена, тази вечер обзета от своето детинско маниерничене. — Толкова ли ви беше тесен? Не искаше да излезе от пръста? Може би е бил скъп спомен… от…

— Силвия! — прекъсна я малката Адриана с укоризнен тон.

— Какво лошо казвам? — подзе онази. — Исках да попитам дали не е от някоя първа любов… Хайде, разкажете нещо, господин Меис. Защо вие никога не говорите?

— Ето — казах аз — мислех си за умозаключението, което вие сте извадили от това, че си търкам пръста. Произволно умозаключение, драга госпожице. Защото вдовците, доколкото зная, не махат венчалните си пръстени. Ако нещо тежи, това е съпругата, не пръстенчето, когато съпругата я няма вече. Дори както ветераните обичат да се кичат със своите медали, тъй, струва ми се, вдовецът носи пръстена.

— Ах, да! — възкликна Капорале. — Вие ловко отклонявате въпроса.

— Как тъй! Та аз искам именно да го задълбоча!

— Да го задълбочите! Не искам да задълбочавам нищо аз! Добих такова впечатление и толкоз.

— Че съм вдовец?

— Да, господине. Не ти ли се струва и на тебе, Адриана, че господин Меис има такъв вид?

Адриана се опита да вдигне очи към мен, но веднага ги сведе. Тя не можеше да издържа чуждите погледи поради това, че беше още срамежлива. Усмихна се леко със своята обичайна мила и тъжна усмивка и каза:

— Отгде мога да зная аз как изглеждат вдовците? Чудна си!

Някаква мисъл, някакъв образ навярно проблесна в този миг в ума й. Лицето й се измени. Обърна се да гледа надолу към реката. Другата, изглежда, схвана това, защото въздъхна и също се обърна да гледа реката.

Един четвърти, невидим, очевидно беше дошъл да се вмъкне между нас. Накрая разбрах и аз, като гледах домашната полутраурна дреха на Адриана, и стигнах до заключението, че Теренцио Папиано, зетят, който се намираше още в Неапол, навярно нямаше вид на опечален вдовец и следователно според госпожица Капорале такъв вид имах аз.

Признавам, изпитах удоволствие, че разговорът свърши тъй зле. Болката, причинена на Адриана от спомена за мъртвата й сестра и за вдовеца Папиано, се оказа за госпожица Капорале наказание за нейната неделикатност.

Само че, ако трябва да бъдем справедливи, онова, което ми се струваше неделикатност, не беше ли всъщност естествено и оправдано любопитство, породено от необичайното мълчание, което витаеше около моята личност? Самотата ставаше нетърпима за мен, не можех повече да се противопоставям на изкушението да се приближавам към другите. В същото време ставаше необходимо да отговарям на въпросите на тези други, които с право искаха да знаят с кого си имат вземане-даване. Примирен, аз трябваше да отговарям по най-задоволителния възможен начин, тоест като лъжа и измислям. Среден път нямаше! Вината не беше в другите, тя беше моя, сега аз я задълбочавах, като лъжех — това е истината! Но щом не исках да лъжа и щом лъжата ме измъчваше, то, значи, трябваше да си отида, да започна отново моето затворничество и самотно скитничество.

Забелязах, че самата Адриана, която отправяше към мен само безобидни въпроси, внимателно слушаше всичко, което отговарях на госпожица Капорале, чиито въпроси, да си кажа истината, често отиваха отвъд границите на естественото и оправдано любопитство.

Една вечер например, там на терасата, където се събирахме обикновено след връщането ми от вечеря, тя ме попита, като се смееше и се бранеше от Адриана, която възбудено й викаше: „Не, Силвия, забранявам ти, не дръзвай!“ — тя ме попита:

— Извинете, господин Меис, Адриана иска да знае защо не си пуснете поне мустаци…

— Не е вярно — извика Адриана, — не й вярвайте, господин Меис. Не аз, а тя… Аз…

Внезапно милата майчица избухна в плач. Госпожица Капорале веднага се опита да я успокои, като й каза:

— Не, хайде сега! Какво от това? Какво лошо има?

Адриана я отблъсна с лакът.

— Лошото е, че ти излъга и че ме ядосваш! Говорехме за актьорите в театъра, които всички са… ей тъй, и тогава ти каза: „Като господин Меис! Кой знае защо не си пуска поне мустаци?“ И аз повторих: „Да, кой знае защо…“

— Точно така — подхвана госпожица Капорале, — който каже: „Кой знае защо…“, значи, иска да го узнае!

— Но първо го каза ти! — протестираше Адриана крайно раздразнена.

— Може ли да отговоря? — попитах аз, за да възстановя спокойствието.

— Не, извинете, господин Меис, лека нощ — каза Адриана и стана да се прибере.

Но госпожица Капорале я задържа за ръката:

— Хайде, хайде, виж каква си глупавичка! Нека се посмеем малко… Господин Меис е толкова добър, че ни съжалява. Нали, господин Адриано, кажете й го вие. Защо не си пуснете поне мустаци?

Адриана, все още със сълзи на очите, този път се засмя.

— Защото тук се крие една мистерия — отговорих аз, като преправях гласа си на шега. — Защото аз съм съзаклятник.

— Не вярваме! — възкликна госпожица Капорале със същия тон, после добави: — Само че слушайте: че сте потаен, няма съмнение. Какво правехте например днес следобед в пощата?

— Аз, в пощата?

— Да, господине, отричате ли? Видях ви със собствените си очи. Към четири часа минавах по площад Сан Силвестро…

— Сигурно сте се заблудили, госпожице, не съм бил аз.

— Тъй, тъй — рече госпожица Капорале недоверчиво, — тайна кореспонденция… Защото е вярно, нали, Адриана, че този господин никога не получава писма в къщи. Каза ми прислужницата, имайте пред вид.

Адриана се раздвижи отегчена на креслото.

— Не й обръщайте внимание — каза тя, като ми отправи един кратък скръбен, почти гальовен поглед.

— Нито в къщи, нито до поискване! — отговорих аз. — За съжаление това е вярно. Никой не ми пише, госпожице, по простата причина, че вече нямам кой да ми пише.

— Нито дори някой приятел? Възможно ли е? Никой?

— Никой. На земята съм сам с моята сянка. Разхождам я тази сянка аз насам и натам непрекъснато. Никога досега не съм се спрял на едно място достатъчно, за да завържа трайно приятелство.

— Блазе ви — възкликна госпожица Капорале, като въздъхна, — че сте имали възможност да пътувате цял живот. Разкажете ни поне за вашите пътешествия, щом не щете да говорите за друго.

Постепенно, промъквайки се между подводните скали на първите смущаващи въпроси, плъзгайки се над други с веслата на лъжата, която ми служеше като лост и опора, залавяйки се едва ли не с двете ръце за най-близките, които най-много ме заплашваха, за да ги заобиколя полека-лека, накрая лодката на моята измислица ловко можа да излезе в открито море и да вдигне платната на въображението.

Сега, след повече от година насилствено мълчание, изпитвах голямо удоволствие да говоря, да говоря всяка вечер там, на терасата, за онова, което съм видял, за наблюденията, които съм правил, за случките, които съм преживял тук и там. Сам се чудех, че пътувайки, съм събрал толкова впечатления, които мълчанието бе почти погребало в мен и които сега, като говорех, възкръсваха, изскачаха живи из устата ми. Това вътрешно учудване оцветяваше по изключителен начин моя разказ. От удоволствието, което двете жени показваха при слушането, у мен се пораждаше постепенно съжалението за някакво щастие, което не бях съумял напълно да изживея. И от това съжаление моят разказ добиваше нов привкус.

След няколко вечери отношението, държането на госпожица Капорале спрямо мене коренно се промени. Страдащите й очи станаха още по-морно разнежени, дотолкова, че още повече напомняха сравнението за вътрешни оловни тежести, и още по-нелепо се набиваше контрастът между очите и карнавалната маска на лицето. Нямаше съмнение: госпожица Капорале беше влюбена в мен!

Смехотворната изненада, която предизвика това откритие, ми помогна да разбера, че всички тия вечери аз бях говорил не заради нея, а заради другата, която седеше винаги мълчалива и заслушана. Но очевидно другата беше почувствувала, че аз говоря само за нея, защото между нас се установи нещо като мълчаливо споразумение да се наслаждаваме заедно на комичния и неочакван ефект на моите разкази върху чувствителните сантиментални струни на четиридесетгодишната учителка по пиано.

 

 

Когато открих това, нито едно нечисто чувство не се появи в съзнанието ми по отношение на Адриана: нейната непорочна доброта, смесена с печал, не можеше да събуди такива мисли. Изпитах обаче голяма радост от първите прояви на доверчивост, които деликатната и свенлива Адриана можеше да си разреши. Това беше някой бегъл като светкавица и очарователно нежен поглед; това беше някоя усмивка на съжаление към смешната самозаблуда на онази клета жена или някое доброжелателно предупреждение, което тя правеше с очи и с леко поклащане на глава, ако аз попрекалявах в нашето тайно забавление — подхранването на надеждите на госпожица Капорале, която подобно на хвърчило се издигаше в небесата на блаженството или пропадаше поради някое мое неочаквано и по-грубо придърпване.

— Вие сигурно нямате много чувствително сърце — каза ми веднъж госпожица Капорале, — ако е вярно това, което казвате и което аз не вярвам: че сте преминали през живота си невредим досега.

— Невредим? В какъв смисъл?

— Искам да кажа — без да изпитате страсти…

— Ах, никога, госпожице, никога!

— Но все пак не искахте да ни кажете откъде е дошло онова пръстенче, което златарят трябвало да разреже, защото е стягало твърде много пръста ви…

— И ме болеше! Не ви ли казах тогава? Точно така! То беше спомен от дядо ми, госпожице.

— Лъжа!

— Мислете както си искате, но имайте пред вид: мога да ви кажа дори, че дядо ми подари това пръстенче във Флоренция, на излизане от галерията Уфици. И то знаете ли защо? Защото аз, бидейки тогава на дванадесет години, бях сбъркал една картина от Перуджино с една от Рафаело. Точно тъй беше. Като награда за тази грешка получих пръстенчето, купено от едно магазинче на Понте Векио. Дядо ми наистина бе твърдо убеден, кой знае по какви съображения, че тази картина на Перуджино би трябвало да се припише на Рафаело. Ето: мистерията е разгадана! Ясно ви е, че между ръчичката на едно дванадесетгодишно момче и моето ръчище разликата е твърде голяма! Виждате ли? Сега целият съм такъв, като това ръчище, на което не подхождат изящни пръстенчета. Сърце може би имам, но трябва да бъда справедлив към себе си, госпожице. Гледам се в огледалото, гледам се през тези очила, които все пак са донейде милостиви към моята особа, чувствувам се обезкуражен и си думам: „Как можеш да се надяваш, драги Адриано, някоя жена да се влюби в тебе?“ — Ох, какви мисли! — възкликна госпожица Капорале. — И вие смятате, че сте справедлив, като говорите тъй? Това е всъщност несправедливост спрямо неженените. Защото трябва да знаете, драги господин Меис, че жената е по-великодушна от мъжа и не обръща внимание като него само на външната хубост.

— Тогава да кажем, че жената е и по-смела от мъжа, госпожице. Признавам, освен великодушие се иска и голяма доза смелост, за да се обича истински човек като мене.

— Но престанете! Вие изпитвате удоволствие да говорите, че сте грозен, и дори да се правите на по-грозен, отколкото сте.

— Това е вярно. И знаете ли защо? За да не събуждам съжаление у никого. Вижте, ако се постарая да се гиздя по някакъв начин, за мене ще казват: „Погледнете го този нещастник: самозаблуждава се, че изглежда по-малко грозен с тия мустаци!“ А тъй, напротив, никой нищо няма да каже. Грозен ли съм? Добре: напълно грозен, искрено, без да прося съжаление. Вие какво ще кажете?

Госпожица Капорале въздъхна дълбоко.

— Според мен грешите — отговори тя после. — Ако за опит си пуснете малко брада например, ще забележите, че не сте такова чудовище, както казвате.

— А това око тук? — попитах я аз.

— Боже мой, щом вие си говорите тъй естествено за него… — рече госпожица Капорале. — Аз исках да ви кажа още преди няколко дни: защо не се подложите на операция? Сега лесно ги правят. Извинете, но бихте могли в скоро време да се освободите от този малък дефект.

— Виждате ли, госпожице — заключих аз. — Може би жената е по-великодушна от мъжа, но искам да подчертая — току-що вие ме посъветвахте да си измисля друго лице.

Защо тъй настойчиво удължих този разговор? Дали исках учителката Капорале да ми изтърси там, в присъствието на Адриана, че би ме обичала и такъв, бръснат като яйце, с кривогледото око? Съвсем не. Говорих тъй разточително и отправих всички тези подробни въпроси към Капорале, защото бях забелязал какво удоволствие, може би несъзнателно, изпитва Адриана при победоносните отговори на госпожицата.

Тъй разбрах, че независимо от моя чудноват вид тя би могла да ме обича. Не го признах дори пред себе си, ала от тази вечер нататък моето легло в тази къща ми се стори по-меко, предметите, които ме заобикаляха — по-благоразположени, въздухът, който дишах — по-лек, небето — по-синьо, слънцето — по-прекрасно. Тогава ми се искаше да вярвам, че тази промяна е настъпила, понеже Матиа Паскал беше загинал там, в Стия, и защото аз, Адриано Меис, след като бях блуждал доста време, загубен в тази моя нова безгранична свобода, най-после бях постигнал равновесие, бях осъществил идеала, към който се стремях — да направя от себе си друг човек, за да заживея друг живот — този, дето сега пулсираше у мен.

И моята душа отново стана радостна като в първата младост, избави се от отровата на преживяното. Стигнах дори дотам, че господин Анселмо Палеари вече не ми се струваше толкова досаден: сенките, мъглата, пушекът на неговата философия бяха изчезнали под слънцето на новата ми радост. Клетият господин Анселмо! От двете неща, за които според него си заслужавало да си мисли на земята, той несъзнателно вече мислеше само за едното. Но в края на краищата може би е мислил за живота, когато са били хубавите му дни! По-достойна за състрадание беше учителката Капорале, на която дори виното не успяваше да създаде веселието на незабравимия пияница от улица Борго Нуово. Тя, бедната, искаше да живее и считаше за невеликодушни мъжете, които обръщат внимание само на външната красота. Следователно тя мислеше, че вътрешно, в душата си, е хубава? О, кой знае на какви жертви би била способна, ако намереше някой „великодушен“ мъж! Може би не би изпила повече нито капка вино!

„Ако признаем — мислех си, — че е човешко да се греши, справедливостта не е ли свръхчовешка жестокост?“

И реших да не бъда повече жесток към бедната госпожица Капорале. Реших, но, уви, бях жесток, без да искам, дори ставах толкова по-жесток, колкото по-малко исках. Моята любезност бе нова стръв за нейната бързо разпалваща се страст. Междувременно ставаше следното: при моите думи бедната жена бледнееше, докато Адриана червенееше. Не съзнавах добре какво казвам, но чувствувах, че всяка дума, звукът, интонацията не засилваха дотам вълнението на онази, към която бяха отправени, за да нарушат тайната хармония, която вече — не зная как — се беше установила между нас.

Душите имат свой особен начин да се разбират, да се сближават, дори да си говорят на „ти“, докато самите ние все още смутено употребяваме обикновени думи, робуваме на условностите и благоприличието. Те, душите, имат свои собствени нужди и свои собствени стремежи, които тялото не признава, когато съзнава невъзможността да ги задоволи и приведе в действие. И всеки път, когато двамина общуват по този начин, само с душите, и се намират сами някъде, те чувствуват мъчително смущение и едва ли не силно отвращение от всякакъв най-малък физически контакт. Смущението, което ги отдалечава, изчезва, щом се намеси трети. Тогава мъчението минава и отново двете души облекчено се търсят и отново се усмихват една на друга отдалече.

Колко пъти преживях това с Адриана! Но считах, че смущението, което изпитваше тя тогава, се дължеше на вродената й сдържаност и свенливост. А моето смущение произлизаше от угризенията за престореността, за непрекъснатото ми лицемерие, на което бях принуден, пред чистотата и наивността на това нежно и кротко създание.

Вече я виждах с други очи. Не се ли бе преобразила през последния месец? Не грееше ли една по-жива, вътрешна светлина в нейните бегли погледи? А нейните усмивки не издаваха ли, че ролята на мъдра домакиня, която доскоро ми изглеждаше някакво важничене, сега й струваше по-малко усилия?

Да, може би и тя инстинктивно се подчиняваше на съкровеното ми желание, на нуждата да си създам илюзия за нов живот, без да ме е грижа какъв и как. Едно смътно желание като лек душевен полъх беше разтворило полекичка прозорец към бъдещето, откъдето лъч на опияняваща топлота се спускаше към нас, а ние междувременно не съумявахме да се приближим към този прозорец, нито за да го затворим, нито за да видим какво има оттатък.

Последиците от това наше чисто и нежно опиянение падаха върху госпожица Капорале.

— Ох, знаете ли, госпожице — казах й една вечер, — на път съм да последвам вашия съвет.

— Кой? — попита ме тя.

— Да се оперирам при някой очен лекар.

Госпожица Капорале плесна доволна с ръце.

— Ах! Отлично! Доктор Амброзини! Обърнете се към Амброзини: той е най-добрият, той оперира пердето на моята клета майка. Виждаш ли, виждаш ли, Адриана, че огледалото проговори? Аз какво ти казвах?

Адриана се усмихна, усмихнах се и аз.

— Не огледалото, госпожице — казах все пак аз. — Необходимостта ме принуждава. От известно време от тази страна окото ме боли: то никога не ми е служило много добре, но въпреки това не бих желал да го загубя.

Не беше вярно: и имаше право тя, госпожица Капорале. Огледалото, огледалото беше проговорило и ми беше казало, че ако една сравнително лека операция може да заличи от лицето ми този безобразен отличителен белег, тъй характерен за Матиа Паскал, Адриано Меис би могъл да мине и без сините очила, би могъл да си позволи да носи мустаци и да се приспособи колкото може телесно към измененото състояние на неговия дух.

 

 

След няколко дни внезапно ме обезпокои една нощна сцена, на която присъствувах, скрит зад жалузите на един от моите прозорци.

Сцената се разигра на близката тераса, където се бях застоял до около десет часа заедно с двете жени. Като се оттеглих в стаята си, се зачетох разсеяно в една от книгите на господин Анселмо върху прераждането. По едно време ми се стори, че чувам говор на тераската: нададох ухо, за да разбера дали не е Адриана. Не. Двама души говореха тихо, раздразнено: чувах мъжки глас, който не беше на Палеари. Но мъже в този дом бяхме само ние двамата с него. Заинтригуван, се приближих до прозореца, за да погледна през процепите на жалузите. Стори ми се, че различавам в тъмното госпожица Капорале. Но кой беше мъжът, с когото говореше? Дали Теренцио Папиано не беше пристигнал внезапно от Неапол?

От една дума, която Капорале произнесе малко по-високо, разбрах, че говорят за мене. Притиснах се още повече към капака и още повече наострих уши. Този мъж проявяваше раздразнение от новината, че живея тук. Очевидно учителката по пиано му бе съобщила това и сега се опитваше да заглади впечатлението, което тази новина беше предизвикала у него.

— Богат ли е? — попита оня по едно време. А Капорале:

— Не зная… Изглежда! Няма съмнение, живее от свои пари, без да работи нищо…

— Винаги ли стои в къщи?

— О, не! И после, утре ще го видиш…

Каза точно така: ще го видиш. Значи, му говореше на „ти“, значи, Папиано (нямаше съмнение, че беше той) беше любовник на госпожица Капорале… Защо тогава през всички тия дни тя беше проявявала такава благосклонност към мене?

Моето любопитство се разпали, но сякаш нарочно двамата започнаха да говорят съвсем тихичко. Като не можех да ги следя с уши, реших да си помогна с очите. И ето — видях, че госпожица Капорале слага ръка на рамото на Папиано. Малко след това той грубо я отблъсна.

— Но как можех аз да попреча? — каза тя, като повиши глас силно раздразнена. — Коя съм аз? Какво представлявам в тази къща?

— Иди извикай Адриана! — заповедно нареди той.

Като чух да произнася името на Адриана с такъв тон, стиснах юмруци и почувствувах как кръвта кипва във вените ми.

— Спи — каза Капорале.

А той, мрачен и заплашителен:

— Върви да я събудиш! Веднага!

Не зная как се сдържах да не отворя от гняв капаците.

Усилието, което си наложих, за да се възпра, в миг ме върна към самия мене. Същите думи, които клетата жена беше произнесла с такова раздразнение, сега се изплъзнаха из моите устни: „Кой съм аз? Какво представлявам в тази къща?“

Оттеглих се от прозореца. Веднага обаче ми хрумна оправданието, че там става дума и за мене: ония двамата разискваха за мене, а този мъж искаше да говори и с Адриана. Трябваше да узная, да разбера какви чувства изпитва той спрямо мене.

Лекотата, с която приех това оправдание за неделикатността, проявена от мен, като шпионирах и подслушвах прикрит по този начин, ме накара да предусетя, да съзра, че аз поставях на преден план личния си интерес, за да скрия от себе си другия, по-дълбок интерес, който една жена събуждаше у мен в този момент.

Отново започнах да надзъртам през процепите на жалузите.

Госпожица Капорале не беше вече на терасата. Другият, остана сам, се бе загледал в реката, подпрял лакти на парапета, с глава между дланите.

Обзет от силно безпокойство, приведен, стиснал силно с ръце коленете си, очаквах Адриана да се появи на терасата. Дългото очакване не ме измори никак, дори ме поободри, достави ми остро и растящо удоволствие: предположих, че оттатък Адриана не желае да се подчини на насилието на този грубиян. Може би госпожица Капорале я молеше със сключени ръце. И ето междувременно на терасата той се пука от яд. Надявах се дори по някое време учителката да дойде и каже, че Адриана не е пожелала да стане. Но не: тя се появи!

Папиано веднага тръгна срещу нея.

— Вие вървете в леглото! — нареди той на госпожица Капорале. — Оставете ме да говоря с моята балдъза.

Капорале се подчини и тогава Папиано понечи да затвори капаците между трапезарията и терасата.

— Нищо подобно! — каза Адриана, като задържа с ръка единия капак.

— Но аз трябва да ти говоря! — нахвърли се заплашително зетят, като се стараеше да говори тихо.

— Говори тъй! Какво искаш да ми кажеш? — подхвана Адриана. — Можеше да почакаш до утре.

— Не! Сега! — отвърна той, като я хвана за ръката и я притегли към себе си.

— Как си позволяваш! — извика Адриана и се отскубна яростно.

Не се сдържах повече: отворих прозореца.

— О! Господин Меис! — извика тя веднага. — Бихте ли дошли тук за малко, ако обичате?

— Идвам, госпожице! — побързах да отговоря.

Сърцето ми подскочи в гърдите от радост, от признателност: с един скок бях в коридора, ала там, при вратата на моята стая, видях един младеж, почти сгърчен върху някакъв сандък. Той беше слабичък, изключително рус, с много дълго прозрачно лице, на което едва се открояваха небесносини, морни, изумени очи. Спрях за миг изненадан да го погледна: реших, че навярно е братът на Папиано, и изтичах на тераската.

— Господин Меис, да ви представя моя зет Теренцио Папиано — каза Адриана, — току-що пристигнал от Неапол.

— Много съм щастлив! Приятно ми е! — възкликна оня, като свали шапка, направи дълбок поклон и топло ми стисна ръката. — Съжалявам, че отсъствувах толкова време от Рим, но съм сигурен, че моята балдъзка се е погрижила за всичко, нали? Ако ви липсва нещо, ще кажете: ще кажете всичко, нали? Ако ви трябва например някое по-голямо бюро… Или някакъв друг предмет, кажете, без да се стеснявате… Ние обичаме да услужваме на гостите, които ни оказват чест.

— Благодаря, благодаря — казах. — Нищо, абсолютно нищо не ми липсва. Благодаря.

— Няма защо да благодарите! Това е наш дълг! Разчитайте на мене при всички случаи. Ще ви услужа, доколкото мога… Адриана, скъпо момиче, ти спеше: хайде, върни се в леглото, ако искаш…

— Ех, аз вече станах — рече Адриана, като се усмихна печално.

И се облегна на парапета, за да погледа реката.

Почувствувах, че тя не иска да ме остави насаме с оня. От какво се страхуваше? Остана там унесена, докато Папиано, все още с шапка в ръка, ми говореше за Неапол, където трябвало да остане повече време, отколкото предвиждал, за да препише голям брой документи от частната архива на нейно превъзходителство дукеса дона Тереза Раваскиери Фиески: Мама Дукеса, както всички я наричали, Мама Милосърдие, както той би желал да я нарича. Документите били с изключителна стойност, те щели да хвърлят нова светлина върху гибелта на кралството на Двете Сицилии и особено върху личността на Гаетано Филинджери, принц Сатриано. Маркиз Джилио, дон Иняцио Джилио Д’Аулета, на когото той, Папиано, бил частен секретар, имал намерение да обрисува Гаетано Филинджери в една подробна и безпристрастна биография. Безпристрастна поне доколкото предаността и верността на маркиза към Бурбоните би позволила.

Приказките му нямаха край. Той се наслаждаваше на собственото си велеречие и говорейки, придаваше на гласа си достойни за опитен любител-актьор интонации, които подсилваше тук с малко смях, там с изразителен жест. Бях зашеметен като наковалня под ударите на чук, от време на време кимах утвърдително, от време на време отправях поглед към Адриана, която продължаваше да гледа реката.

— Ъх, уви! — заключи Папиано с баритонов глас. — Привърженик на Бурбоните и клерикал е маркиз Джилио Д’Аулета! А аз, аз, който… не трябва да го казвам дори и полугласно, дори тук в моята къща: аз всяка сутрин, преди да изляза, поздравявам с ръка статуята на Гарибалди на Джаниколо. Видяхте ли го? Оттук се вижда прекрасно! Аз, който съм готов всеки миг да извикам: „Да живее двадесети септември!“^[1], аз трябва да му бъда секретар! Достоен човек наистина, но привърженик на Бурбоните и клерикал. Да, господине! Хляб! Кълна ви се, че често ми иде да плюя отгоре, с извинение! Стискам гърло, задавям се! Но какво мога да направя? Хляб! Хляб!

Разтърси два пъти рамене, вдигна ръце и се удари по бедрата.

— Хайде, хайде, Адриануча! — каза после, като притича към нея и я хвана лекичко с двете си ръце за кръста. — В леглото! Късно е. На господина сигурно му се спи.

Пред вратата на моята стая Адриана ми стисна силно ръката, както никога досега не беше правила. Останал сам, аз дълго държах стиснат юмрука си, сякаш за да запазя допира на нейната ръка. Цялата нощ не спах от мисли, като се мятах в разни натрапливи догадки. Церемониалното двуличие, сервилността, многоглаголствуването и подмятането, явната неприязън на този човек сигурно биха направили нетърпимо престояването ми в тази къща, която без съмнение той искаше да тиранизира, като използува добродушието на тъста си. Кой знае към какви средства би прибягнал! Вече ми бе дал един пример, като в миг се бе преобразил при моето появяване. Но защо посрещаше с недоброжелателство моето пребиваване в този дом? Не бях ли наемател като всеки друг? Какво му беше казала за мен госпожица Капорале? Можеше ли той сериозно да ревнува по отношение на нея? Или беше ревнив по отношение на някоя друга? Неговите арогантни и подозрителни маниери, изпъждането на Капорале, за да остане насаме с Адриана, на която беше започнал така грубо да говори, негодуванието на Адриана, нейната съпротива, когато той искаше да затвори капаците, смущението, което я обземаше всеки път, когато се споменаваше за отсъствуващия зет, всичко, всичко потвърждаваше омразното подозрение, че той имаше някакви намерения спрямо нея.

Добре, но защо се измъчвах толкова? Не можеше ли в края на краищата да се махна от тази къща, щом онзи ме дразни дори малко? Какво ме задържаше? Нищо. Ала с изключителна нежност и удоволствие си спомнях как тя ме повика на терасата, сякаш за да я защитя, и как накрая ми стисна силно, силно ръката…

Бях оставил отворени жалузите, както и капаците на прозореца. По едно време луната се спусна, показа се в моя прозорец, като че искаше да ме следи, да ме изненада все още буден в леглото, за да ми каже:

— Разбрах, разбрах, драги! А ти не разбра ли? Наистина ли?