Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (16)

§16. Портретът на Минерва

Още преди да се отвори вратата, отгатнах, че нещо сериозно е станало в къщата: чух Папиано и Палеари да викат. Срещу мен изтича крайно развълнувана госпожица Капорале:

— Значи, вярно е? Дванадесет хиляди лири?

Замръзнах задъхан, объркан. Шипионе Папиано, епилептикът, прекоси в този миг входното антре бос, с обущата в ръце, твърде бледен, без сако. През това време брат му оттатък крещеше:

— Сега обадете ме, обадете ме на полицията!

Внезапно ме обзе силно раздразнение срещу Адриана, която въпреки забраната, въпреки клетвата беше проговорила.

— Кой ви каза? — извиках аз на Капорале. — Съвсем не е вярно: намерих си парите!

Госпожица Капорале ме погледна смаяно:

— Парите? Намерени? Наистина ли? Ох, слава тебе, господи! — извика тя, вдигна ръце и изтича последвана от мен да обяви ликуваща новината в трапезарията, където Папиано и Палеари викаха, а Адриана плачеше.

— Намерени! Намерени! Ето господин Меис! Намерил си парите!

— Как?

— Намерени?

— Възможно ли е?

И тримата останаха като треснати: Адриана и баща й бяха с пламнали лица, а разстроеното лице на Папиано имаше землист цвят.

Вгледах се в него за миг. Сигурно съм бил по-блед и от него и целият треперех. Той наведе очи като покрусен и изтърва сакото на брат си. Отидох срещу него, почти опрях гърди до неговите и му протегнах ръка.

— Извинявайте много, вие и всички… извинете ме — казах.

— Не! — извика Адриана възмутена, но веднага притисна кърпичката към устата си.

Папиано я погледна и не посмя да ми протегне ръка. Тогава аз повторих:

— Извинете ме… — и още повече протегнах ръка, за да почувствувам как трепери неговата. Приличаше на ръката на мъртвец, а също и очите му, мътни и изгаснали, изглеждаха очи на мъртвец.

— Много съжалявам — добавих, — че без да искам, ви причиних такава сериозна неприятност, такова безпокойство…

— Но не… тоест да… наистина — измънка Палеари. — Ето, то беше нещо, което… Да, не можеше да бъде, по дяволите! Много съм щастлив, господин Меис, наистина съм щастлив, че сте намерили тези пари, защото…

Папиано изпухтя, прекара двете си ръце по потното чело и по темето и като ни обърна гръб, се загледа към терасата.

— Постъпих като оня… — подхванах аз, усмихвайки се насила. — Търсех магарето, а съм бил на него. Носил съм дванадесетте хиляди лири тук, в портфейла, у мен.

Но Адриана вече не издържа:

— Че нали вие в мое присъствие проверихте навсякъде, също и в портфейла, нали там в шкафчето…

— Да, госпожице — прекъснах я аз със студена и строга непоколебимост. — Търсил съм лошо, това е очевидно, щом съм ги намерил. Дори от вас прося специално извинение, че с моята занесеност навярно съм причинил повече неприятности на вас, отколкото на другите. Но надявам се, че…

— Не! Не! Не! — извика Адриана, като се разрида и бързо излезе от стаята, последвана от госпожица Капорале.

— Не разбирам… — рече Палеари объркан.

Папиано се обърна гневно:

— Въпреки това отивам си още днес… Изглежда, вече няма нужда от… от…

Прекъсна, сякаш въздухът му се свърши, понечи да се обърне към мен, но не му достигна смелост да ме погледне в лицето:

— Аз… не успях, повярвайте, дори да възразя… когато ме… тук сред тях… Хвърлих се срещу брат си, който… при неговата невменяемост… Какъвто е болен… е безотговорен, тоест тъй мисля… Кой знае! Човек би могъл да повярва, че… Аз го домъкнах тук… Дива сцена беше! Бях принуден да го съблека… Да го претърся… Из дрехите… дори обувките… А той… Ах!

При тези думи плачът избухна в гърлото му, очите му се напълниха със сълзи и покрусен от мъка, той добави:

— И тъй всички видяха, че… Разбира се, щом вие… След всичко това, аз си отивам!

— Не, не! Нищо подобно! — казах аз тогава. — Заради мене? Вие трябва да останете тук! По-скоро аз ще си отида!

— Но какво говорите, господин Меис! — възкликна наскърбен Палеари.

И Папиано, който се бореше с плача, направи отрицателен жест с ръка. После каза:

— Трябваше… трябваше да си отида. Дори всичко това се случи, защото аз… тъй, невинно… съобщих, че трябва да си вървя заради моя брат, който повече не бива да се държи в къщи… Дори маркизът ми даде… ето тук го имам… едно писмо до управителя на една клиника в Неапол, където се налага да отида и заради други документи, които му трябват… А тогава моята балдъза, която толкова… заслужено, разбира се… изпитва към, вас такова уважение… скочи и рече, че никой не може да напуска къщата… че всички трябва да останем, защото тя… Не зная… била открила… Да каже това на мене! На своя зет! Може би защото аз, беден, но честен, имам да връщам на моя тъст още…

— Хайде, какви ги говориш пък сега! — прекъсна го Палеари.

— Не! — възрази гордо Папиано. — Аз, аз наистина мисля, мисля много за това, не се съмнявайте! И ако си отида… Клети, клети Шипионе!

И като не успя повече да се сдържи, избухна в отчаян плач.

— Добре — рече Палеари шашардисан и развълнуван. — Какво общо има той с тази работа!

— Нещастни братко мой! — продължи Папиано с такъв изблик на искреност, че и аз дори се усетих пронизан от жалост.

В неговия изблик долових угризението, което той чувствуваше в този миг към брат си, с когото си беше послужил, на когото би стоварил вината за кражбата, ако бях съобщил в полицията, и когото преди малко беше унижил чрез претърсване.

Той най-добре от всички знаеше, че не съм намерил парите, които беше откраднал. Моето неочаквано изявление го спаси тъкмо в минутата, когато, виждайки се загубен, той обвиняваше брат си или поне подсказваше — съгласно замисъла, който предварително бе набелязал, — че единствено брат му може да е извършил кражбата. Изявлението просто го бе смазало. Сега плачеше поради неудържимата нужда да даде изблик на жестоко разтърсената си душа, а може би и защото чувствуваше, че няма как да стои пред мен, освен като плаче. С този плач той се прекланяше, едва ли не коленичеше в краката ми, но при условие, че аз ще държа на моето твърдение. Ако аз сега, след като си направих удоволствието да го видя унизен, отречех, че съм намерил парите, той щеше да се нахвърли върху мен разярен. Вече се подразбираше — той не знаеше и не можеше да знае нищо за тази кражба, а аз с моето твърдение спасявах само брат му. В края на краищата, ако аз го бях обадил на полицията, Шипионе не би пострадал поради своята невменяемост. А от своя страна Папиано се вричаше, както вече беше намекнал, че ще върне зестрата на Палеари.

 

 

Стори ми се, че разбирам всичко това от неговия плач. Подканян от господин Анселмо, а също и от мен, накрая той се успокои; каза, че ще се върне скоро от Неапол, веднага щом брат му бъде затворен в психиатрична клиника и след като приключи някакво свое начинание, което напоследък бил започнал там в съдружие с един приятел, и след като направи издирванията на документите, които били необходими на маркиза.

— Дори тук му е мястото… — рече той, обръщайки се към мен. — Беше ми изхвръкнало от ума! Господин маркизът ми беше казал, че ако не ви е неприятно, днес… заедно с моя тъст и с Адриана…

— Да! Отлично! — извика господин Анселмо, без да го остави да довърши думите си. — Всички ще отидем… Прекрасно! Струва ми се, че има причина сега да сме весели! Какво ще кажете, господин Адриано?

— Колкото за мен… — рекох, като разтворих ръце.

— Тогава към четири часа… Съгласен ли сте? — предложи Папиано и окончателно избърса сълзите от очите си.

Оттеглих се в стаята си. Мисълта ми веднага отлетя при Адриана, която след моето опровержение беше избягала, плачейки. Ами ако дойдеше сега да ми поиска обяснение? Естествено тя не би могла да повярва, че съм намерил парите. Какво ли предполага тогава? Че аз, отричайки по този начин кражбата, искам да я накажа за потъпканата клетва. Но защо? Да, защото именно от адвоката, към когото съм се обърнал за съвет, както й бях казал, съм разбрал, че тя и всички обитатели на къщата ще бъдат държани отговорни. Е добре, но нали тя ми беше казала, че е готова да посрещне скандала? Да, но ставаше ясно — аз не бях пожелал: бях предпочел да пожертвувам дванадесетте хиляди лири. Следователно тя трябваше да вярва, че от моя страна това е великодушна постъпка, жертва от любов към нея. Ето каква нова лъжа ме принуждаваше да измисля моето положение. Гадна лъжа, която ме украсяваше с една съвършена, деликатна проява на любов, като ми придаваше толкова по-голямо великодушие, колкото по-малко тя го искаше и желаеше.

Но не! Не и не! Какво си измислях аз! Трябваше да достигна до съвсем други заключения, като следвам логиката на моята необходима и неизбежна лъжа. Какво ги великодушие! Каква ти саможертва! Какво ти доказателство за любов! Можеше ли да заблуждавам по-нататък бедната девойка? Аз трябваше да задуша, да сподавя моята страст, да не отправям повече към Адриана нито един поглед, нито една любовна дума. Какво ще стане тогава? Как би могла да съгласува тя моето привидно великодушие и сдържаността, която трябваше да си наложа отсега нататък към нея? Следователно по необходимост трябваше да се възползувам от тази кражба, за която тя бе узнала против волята ми и която бях отрекъл, за да прекъсна всякакви връзки с нея. Но що за логика е това? Едно от двете: или бях жертва на кражба — но тогава по каква причина, след като познавах крадеца, не исках да го обадя и оттеглях любовта си, сякаш Адриана бе виновна? Или пък наистина бях намерил парите! Но тогава защо не продължавах да я обичам?

Почувствувах, че се задушавам от отвращение, от гняв, от омраза към самия мене. Да можеше поне да й кажа, че не проявявам никакво великодушие, че по никакъв начин не можех да съобщя за кражбата в полицията. Но все пак трябваше да й дам някакво обяснение. А може би моите пари са крадени? Тя би могла да предположи и това. Или трябваше да й кажа, че ме преследват, че съм компрометиран беглец, който е принуден да живее в сянка и не може да свърже съдбата си с една жена? Нови лъжи за бедното момиче. Но, от друга страна, можех ли да й кажа истината, истината, която на самия мене вече ми изглеждаше като невероятна, нелогична приказка, като нелеп сън? За да не я излъжа и сега, трябваше ли да призная, че всичко дотук е било лъжа? Ето докъде би ме довело разкриването на моето положение. И за какво? За мене това нямаше да бъде никакво извинение, нито пък някакво лекарство за нея.

И въпреки всички тези размишления, тъй както бях възмутен от себе си и отчаян, може би бих признал всичко на Адриана, ако вместо да изпрати госпожица Капорале, самата тя беше влязла в моята стая, за да ми обясни защо е потъпкала клетвата си.

Впрочем аз вече знаех причината: самият Папиано ми я беше казал. Госпожица Капорале добави, че Адриана е неутешима.

— А защо? — попитах аз с престорено безразличие.

— Защото не вярва — отговори тя, — че вие наистина сте намерили парите.

Точно тогава у мен се породи идеята (която прекрасно отговаряше на душевното ми състояние, на отвращението, което изпитвах към себе си) да накарам Адриана за загуби всякакво уважение към мен, за да престане да ме обича. Хрумна ми да се покажа фалшив, груб, непостоянен, користен. Тъй щях да се накажа за злото, което й бях причинил. Вярно е, че в момента щях да й причиня друга болка, но целта беше да й направя добро, да я излекувам.

— Не вярва? Как тъй не вярва? — казах аз на госпожица Капорале, като се засмях горчиво. — Дванадесет хиляди лири, госпожице… пари са това, а не трици! Вярвате ли, че щях да бъда тъй спокоен, ако ми ги бяха откраднали?

— Но Адриана ми каза… — опита се да възрази тя.

— Глупости! Глупости! — прекъснах я. — Вярно е наистина, че за миг у мен се появи подозрение… Но и тогава казах на госпожица Адриана, че не вярвам такава кражба да е възможна… И наистина така излезе! Освен това защо ще казвам, че съм намерил парите, ако действително не съм ги намерил?

Госпожица Капорале вдигна рамене.

— Може би Адриана мисли, че вие имате някаква причина, за да…

— Не! Не! — побързах да я прекъсна. — Повтарям, касае се за дванадесет хиляди лири, госпожице. Ако бяха тридесет, четиридесет лири, щях да кажа — нищо!… Но повярвайте ми, не съм толкова великодушен. По дяволите! Човек трябва да е истински герой, та…

Когато госпожица Капорале отиде да предаде моите думи на Адриана, аз закърших ръце, захапах пръсти. Точно тъй ли трябваше да се държа? Да се възползувам от кражбата, като че с откраднатите пари искам да й заплатя, да компенсирам неоправданите надежди? Ах, колко подло постъпвам! Навярно тя сега оттатък крещи от гняв и ме презира, без да разбира, че нейната мъка е и моя. Е добре, тъй и трябва да бъде! Тя трябва да ме намрази, да ме презира, както самият аз се мразя и презирам. И дори, за да я озлобя още повече срещу мене, за да направя нейното презрение още по-дълбоко, сега ще проявя любезност към Папиано, към нейния неприятел, сякаш за да го обезщетя пред нейните очи за подозрението. Да, да, тъй ще удивя и самия мой крадец, като дори накарам всички да повярват, че съм луд. И нещо повече, и нещо повече: нали сега трябваше да отидем в дома на маркиз Джилио? Да, още днес ще започна да ухажвам госпожица Пантогада.

— Тъй ще ме презреш още повече, Адриана! — проплаках, като се проснах на леглото. — Какво друго, какво друго мога да направя за тебе?

Малко след четири часа господин Анселмо дойде да почука на вратата на стаята ми.

— Ето ме — казах му и си сложих палтото. — Готов съм.

— Тъй ли ще дойдете? — запита Палеари и ме погледна учуден.

— Защо? — попитах аз.

Но веднага забелязах, че на главата ми още стои пътническият каскет, който обикновено носех в къщи. Набутах го в джоба си и откачих шапката си от окачалката, докато господин Анселмо се смееше, смееше, като че и той…

— Къде сте се запътили, господин Анселмо?

— Ама гледайте как щях да тръгна и аз! — отговори той, като продължаваше да се смее, и посочи пантофите на краката си. — Вървете, вървете остатък, там е Адриана…

— И тя ли ще дойде? — попитах.

— Не искаше да дойде — отговори Палеари, като се отправи към своята стая. — Но аз я убедих. Вървете, тя е в трапезарията. Вече е готова…

С какъв суров укорителен поглед ме посрещна госпожица Капорале, когато влязох в трапезарията! Тя толкова бе страдала от любов и толкова пъти е била утешавана от нежната и невинна девойка, че сега, когато Адриана вече знаеше какво е любов, сега, когато Адриана беше наранена, госпожица Капорале искаше на свой ред от благодарност и с готовност да я утеши. Тя се възмущаваше от мене, защото й се струваше несправедливо да карам да страда едно такова добро и хубаво същество. Наистина самата тя не беше нито добра, нито хубава и ако мъжете се показваха лоши към нея, поне можеха да имат някакво извинение. Но защо да се причиняват страдания на Адриана?

Това ми говореше нейният поглед и ме канеше да погледна онази, която карах да страда.

Колко беше бледна! Още се познаваше по очите й, че е плакала. При тази мъка кой знае какво усилие й е струвало да се облече, за да излезе с мене…

 

 

Независимо от настроението, в което отидох на това посещение, личността и домът на маркиз Джилио Д’Аулета събудиха у мен известно любопитство.

Знаех, че той се е установил в Рим, защото вече не виждаше друго средство за реставрация на Кралството на Двете Сицилии освен триумфа на светската власт на папата: щом Рим бъде върнат на светия престол, единството на Италия ще се разпадне и тогава… кой знае! Маркизът не желаеше да изрича пророчества. За момента неговата роля беше ясно определена: безпощадна борба — там, в редиците на клерикалите. Неговият дом беше посещаван от най-непримиримите прелати на курията, от най-разпалените поборници на черната партия.

Този ден обаче в обширния, разкошно подреден салон нямаше никой. Всъщност не беше точно тъй. В средата имаше един триножник, който прикрепеше недовършено платно — портрет на Минерва, кучката на Пепита, цялата черна, излегнала се на бяло кресло, с глава, облегната на двете предни лапички.

— Произведение на художника Берналдес — обяви изтежко Папиано, сякаш ни представяше някой, който изискваше от наша страна дълбок поклон.

Най-напред влязоха Пепита Пантогада и гувернантката, госпожа Кандила.

Последния път бях видял и едната, и другата в полумрака на моята стая. Сега, на светло, госпожица Пантогада ми се стори друга; наистина не изцяло, а само в носа. Възможно ли беше тя да е била с този нос и в моята стая? Бях си я представил с вирнато, закачливо носле, а ето че носът й беше орлов, и то твърде голям. Но и тъй все пак беше хубава: мургава, с искрящи очи, с лъскави, много черни и вълнисти коси, с деликатни, добре очертани пламенни устни. Дрехата й бе тъмна на бели точки и стоеше като нарисувана на нейното кръшно и оформено тяло. Кротката руса хубост на Адриана бледнееше пред нея.

Най-после разбрах какво има на главата си госпожа Кандида! Прекрасна жълто-червена къдрава перука, а връз перуката — голяма кърпа от лазурна коприна, дори може да се каже шал, артистично вързан под брадичката. Колкото рамката беше живописна, толкова жалко изглеждаше мършавото отпуснато личице, макар и белосано, изписано и намазано.

Междувременно старата кучка Минерва не се изморяваше да проявява любезността си с насилено дрезгаво лаене. Но бедното животно не лаеше нас, то лаеше триножника, лаеше към бялото кресло. За кучката това навярно бяха инструменти за мъчение: лаят бе изблик на протест на отчаяна душа. Тя просто искаше да изгони проклетия уред от салона, проклетия уред с три дълги крака; но понеже той стоеше на мястото си неподвижно и заплашително, кучката се оттегляше на свой ред, като лаеше. После пак се нахвърляше отгоре му, показваше зъби и разярена се оттегляше.

Дребна, трътлеста, дебела за своите слаби крачка, Минерва беше наистина нещастно тромаво животинче. Очите й вече буха замъглени от старостта, козината на главата й — побеляла. А на гърба си, в основата на опашката, тя цялата беше оскубана поради навика да се чеше по шкафовете, в напречните летви на столовете, където и както й дойде. Знаех вече това.

Внезапно Пепита сграбчи кучката за врата и я хвърли в ръцете на госпожа Кандида с вик:

— Тихо!

В този миг влезе бързо дон Иняцио Джилио Д’Аулета. Превит, почти прегънат на две, той изтича към своето кресло до прозореца, седна, постави бастуна между краката си, изпусна дълбока въздишка и се усмихна на своята смъртна умора. Изтощеното му бръснато лице, набраздено само от вертикални бръчки, беше мъртвешки бледно, но очите му, напротив, бяха живи, горящи, почти младежки. Около бузите и слепоочията странно стърчаха големи кичурчета коси, които изглеждаха като четчици от мокра пепел.

Той ни прие много сърдечно, като говореше с подчертан неаполитански акцент. После помоли своя секретар да продължи да ни запознава със спомените, които изпълваха целия салон и доказваха неговата вярност към династията на Бурбоните. Вниманието ни бе привлечено от някаква картинка, покрита със зелена завеска, на която със златна сърма беше извезан следният надпис: „Не крия, а пазя. Вдигни ме и чети!“ Маркизът помоли Папиано да откачи от стената рамката и да му я подаде. В рамката, под стъкло, се пазеше едно писмо от Пиетро Улоа, който през септември 1860, тоест малко преди кралството да издъхне, канеше маркиз Джилио Д’Аулета да стане член на правителството, което после не успя да се конституира. До него беше черновата на писмото, с което маркизът приемаше. Гордото писмо заклеймяваше всички, които бяха отказали да поемат отговорността за властта в този миг на върховна опасност и на мъчителен хаос, пред лицето на врага, пред опасността от пирата Гарибалди, стигнал почти пред вратите на Неапол.

Като четеше на висок глас този документ, старецът се развълнува и разпали дотам, че макар написаното да противоречеше, на моите разбирания, събуди у мен уважение. И той от своя гледна точка е бил герой. Това мое впечатление се повтори, когато маркизът ми разказа историята на някаква лилия от позлатено дърво, която също се намираше там, в салона. Сутринта на 5 септември 1860 година кралят излизал от Неаполитанския дворец в открита каляска заедно с кралицата и двама благородници от двора: каляската стигнала до улица Киайа и трябвало да спре поради задръстване от каруци и екипажи пред една аптека, която имала фирма, украсена със златни лилии. Една стълба, подпряна до фирмата, пречела на движението. Неколцина работници, покатерени на стълбата, откачали от фирмата лилиите. Кралят забелязал и посочил на кралицата тази проява на подла предпазливост от страна на аптекаря, същия, който в други времена сам бил просил честта да кичи фирмата си с кралската емблема. Маркиз Д’Аулета случайно минавал оттам: възмутен, вбесен, той се втурнал в аптеката, сграбчил за яката подлеца, посочил му краля вън, после му плюл в лицето и като размахал една от откачените лилии, започнал да вика сред навалицата: „Да живее кралят!“

Дървената лилия му напомняла сега онази тъжна септемврийска утрин и една от последните разходки на неговия монарх по улиците на Неапол. Той се гордееше с лилията не по-малко, отколкото със златния ключ на камерхер, със знака на ордена „Сан Дженаро“, и с толкова много други отличия, които представляваха цяла изложба в салона под два маслени портрета на крал Фердинандо и Франческо II.

За да изпълня своето злополучно намерение, малко по-късно аз оставих маркиза заедно с Палеари и Папиано и се приближих до Пепита.

Веднага забелязах, че беше много нервна и нетърпелива. Най-напред пожела да узнае от мен колко е часът.

— Четири и половина? Добре, добре!

Че вече е четири и половина, навярно не й беше много приятно, както заключих от тона на това „Добре, добре!“, произнесено със стиснати устни, и от невъздържаните и почти агресивни думи, с които веднага след това тя се нахвърли срещу Италия и още повече срещу Рим, гордеещ се прекалено много със своето минало. Каза ми между другото, че те в Испания имали tambien^[1] един Колизей като нашия, също тъй древен, но не му обръщали никакво внимание:

— Pedra muerta!^[2]

Много по-голяма стойност за тях имала една Palza des toros^[3]. Да, и особено тя ценяла повече от всички шедьоври на древното изкуство този портрет на Минерва, от художника Мануел Берналдес, който се бавел и не идвал. На това се дължеше нетърпението на Пепита и то вече беше достигнало върха си. Тя трепереше, докато го пореше, от време на време бързо докосваше с пръст носа си, хапеше устни, сключваше и отпускаше ръце, а погледът й беше устремен към входа.

Най-после лакеят обяви пристигането на Берналдес, който се появи разгорещен, запотен, сякаш беше тичал. Пепита веднага му обърна гръб и се опита да възприеме студено и безразлично държане. Но след като той поздрави маркиза и се приближи към нас, или по-право към нея, и говорейки на испански език, поиска извинение за закъснението си, тя не успя да се сдържи и му отговори с главозамайваща бързина:

— Преди всичко говорете италиански, защото сме в Рим и тук са тия господа, които не разбират испански, и не е много учтиво вие да говорите с мене на испански. И после, ще ви кажа, че не ме интересува вашето закъснение и можеше да не се извинявате.

Твърде огорчен, испанецът се усмихна нервно и се поклони. После я попита дали може да продължи портрета, тъй като все още е светло.

— Както обичате! — отвърна му тя все така хладно. — Може да рисувате без мене или да отложите работата, ако ви е угодно.

Мануел Берналдес отново се поклони и се обърна към госпожа Кандида, която държеше кучката в ръце. Тогава започна мъчението за Минерва. Но на още по-жестоко мъчение бе подложен нейният мъчител: за да го накаже за закъснението, Пепита така започна да кокетничи с мене, че дори надмина целта, която си бях набелязал. Като хвърлях по някой бегъл поглед към Адриана, забелязах колко много страда тя. И тъй, измъчваха се не само Минерва и Берналдес, а също и аз, и Адриана. Чувствувах как лицето ми пламва, сякаш постепенно ме опияняваше съзнанието за горчивината, която нарочно причинявах на този нещастен младеж. Впрочем той не събуждаше у мен съчувствие. Дълбоко в себе си изпитвах съчувствие само към Адриана, но тъй като трябваше да я карам да страда, малко ме интересуваше, че и той ще изпита същата болка. Струваше ми се дори, че колкото повече страдаше той, толкова по-малко страда Адриана. Насилието, което всеки от нас извършваше над себе си, постепенно нарасна и дотолкова се изпълни с напрежение, че непременно трябваше да избухне по някакъв начин.

За претекст послужи Минерва. Тъй като днес не я респектираше погледът на нейната господарка, щом художникът вдигнеше очи от нея, за да се обърне към платното, тя тихичко се надигаше, нарушаваше позата, в която искаха да я държат, завираше лапичките и муцунката си във вдлъбнатината между облегалката и седалката на креслото, сякаш искаше да се навре и скрие там, като обръщаше към художника задницата си, добре открита, прилична на буквата „о“, и разклащаше като за подигравка вирнатата си опашка. Вече няколко пъти госпожа Кандида я поставяше отново в предишното положение. Докато чакаше, Берналдес пухтеше, улавяше по някоя дума, отправена към Пепита, и коментирайки моите изрази, мърмореше под носа си. Забелязвах това и неведнъж бях готов да го предупредя: „Говорете по-високо!“ Най-после той изгуби търпение и извика на Пепита:

— Моля, поне заставете този пес да стои неподвижно.

— Пес, пес, пес! — избухна Пепита, като размаха ръце силно възбудена и възмутена. — Може да е пес, но не бива да й се казва така!

— Кой знае какво разбира, бедничката — забелязах аз извинително към Берналдес.

Този израз наистина можеше да се изтълкува двояко. Съзнах това едва след като го произнесох. Аз исках да кажа: „Кой знае какво си въобразява, че й правят.“ Но Берналдес придаде на моите думи друг смисъл, изпадна в ярост и гледайки ме право в очите, подхвърли:

— Това показва, че вие сам не разбирате!

Неговият поглед бе твърд и предизвикателен, а аз бях силно възбуден, тъй че не можах да се въздържа и му отговорих:

— Аз разбирам, драги господине, че вие някой ден ще станете велик художник…

— Какво става тук? — попита маркизът, като забеляза, че нашият разговор добива агресивен характер.

Берналдес загуби всякакъв контрол над себе си, надигна се и застана лице в лице срещу мене.

— Велик художник! Престанете!

— Да… велик художник, но струва ми се, сте недостатъчно възпитан, щом карате малките кученца да се страхуват — казах аз тогава решително и надменно.

— Много добре. Ще видим дали само кученцата! — заяви той и излезе.

Пепита внезапно избухна в странен плач, разтресе се и падна в ръцете на госпожа Кандида и Папиано.

Сред настъпилата суматоха, докато заедно с другите, се грижех за госпожица Пантогада, положена на канапето, почувствувах, че някой ме сграбчва за рамото и видях над себе си отново Берналдес, който се беше върнал. Навреме успях да се запазя от неговата вдигната ръка и го отблъснах със сила, ала той отново се хвърли върху ми, замахна още веднъж и лекичко докосна лицето ми. Хвърлих се разярен, но Папиано и Палеари притичаха да ме задържат, докато Берналдес се оттегляше и викаше:

— Моля да се считате за оскърбен! На ваше разположение съм! Тук знаят моя адрес!

Маркизът се беше вдигнал наполовина от креслото, целият трепереше и викаше срещу нападателя. През това време аз се мятах между Палеари и Папиано, които ми пречеха да го настигна и да се нахвърля върху художника. Маркизът също се опита да ме успокои, като каза, че като благороден човек, сега аз трябва да изпратя двама приятели, та да дам добър урок на този простак, дръзнал да прояви такова неуважение към неговия дом.

Целият разтреперан, останал без дъх, аз едва му поисках извинение за неприятния инцидент и изхвръкнах навън. Палеари и Папиано ме последваха. Адриана остана при припадналата, която бе отнесена вътре.

Сега трябваше да моля моя крадец да ми стане секундант — той и Палеари. Към кого друг можех да се обърна?

— Аз ли? — невинно и удивено възкликна господин Анселмо. — Ами! Дума да не става! Сериозно ли говорите? — и се усмихваше. — Аз не разбирам от тези работи, господин Мене… Хайде, хайде, това са глупости, детинщини, извинете, ама тъй си е…

— Вие ще се съгласите заради мене! — извиках му енергично, понеже в този миг не биваше да влизам в спор с него. — Ще отидете с вашия зет да посетите онзи господин и…

— Не, аз няма да отида! Какво говорите! — прекъсна ме той. — Поискайте ми нещо друго, каквото пожелаете: готов съм да ви услужа. Но това, не: не е работа за мене преди всичко. И после, нали вече ви казах — това са детинщини! Не бива да се отдава значение… Празна работа…

— Не е тъй, не е тъй! — намеси се Папиано, като видя, че кипвам. — Не е празна работа! Господин Меис има пълното право да иска удовлетворение. Дори бих казал, че това е негов дълг. Точно така! Трябва! Трябва!

— Тогава ще отидете вие с някой ваш приятел — рекох, без да очаквам отказ от него.

Ала Папиано скръбно разпери ръце.

— Повярвайте, на драго сърце бих го направил!

— Как, нима няма да го направите? — извиках силно насред улицата.

— По-тихичко, господин Меис — помоли той смирено. — Вижте… Чуйте, преценете… Влезте ми в положението, аз съм нещастен подчинен, жалък секретар на маркиза… Слуга, слуга, слуга…

— Какво общо има това с цялата работа? Самият маркиз… Не чухте ли?

— Да, тъй вярно. Но утре? Този клерикал… пред своята партия… да отговаря за секретаря си, който се забърква в рицарски спорове? Свети боже, вие и не подозирате… какви интриги! А онази кокетка видяхте ли я? Влюбена е като котка в художника, в оня мошеник… Утре ще се помирят и тогава аз, извинявайте, какво ще бъде моето положение? Ще си го изкарат на мене! Бъдете благоразумен, господин Меис, преценете моето положение… Точно така стоят нещата.

— Значи, искате да ме оставите сам в това трудно положение! — избухнах аз раздразнен. — Не познавам никой друг тук в Рим!

— … Но мисля, че може да се излезе от това положение! Може! — побърза да ме посъветва Папиано. — Исках да ви го кажа… Както аз, тъй и моят тъст само ще се объркаме повече, повярвайте, не сме подходящи… Вие имате право, вие треперете от гняв, виждам, във вените ви тече кръв, а не вода! Е добре, обърнете се към двама офицери от кралската войска: те не могат да откажат да защитят достойнството на такъв благороден човек като вас в един спор, където е заложена честта ви. Ще им се представите, ще им изложите вашия случай… Навярно не за първи път ще им се случи да окажат подобна помощ на човек, който не е тукашен.

Бяхме стигнали до входната врата на нашия дом. Казах на Папиано:

— Добре — и го зарязах с тъста му.

Тръгнах сам, мрачен, без определена посока.

Още веднъж пред мен се изправи смазващата мисъл за моето абсолютно безсилие. В моето положение можех ли да изляза на дуел? Още ли не бях разбрал, че нямам право да правя нищо? Двама офицери? Хубаво. Но най-напред те ще поискат да узнаят, и то с основание, кой съм аз. Ах, можеха да ми плюят в лицето, да ми зашлевяват плесници, дори да ме бият с бастун, а аз трябваше да ги моля да ме удрят силно, колкото си искат силно, ала без да викат, да не вдигат много шум. Двама офицери! Да речем, че им открия истинското си положение; ами че те отначало не биха ми повярвали! Кой знае какви подозрения ще им хрумнат; и после, както и в случая с Адриана, то ще бъде безполезно: дори и да ми повярват, те първо ще ме посъветват отново да оживея, защото един мъртвец не може да отговаря на условията на рицарския кодекс.

И тъй, трябваше ли да понеса спокойно обидата, както понесох кражбата? Наскърбен, почти зашлевен, предизвикан, да се измъкна като някой страхливец, да изчезна тъй в мрака на непоносимата орис, която ме очаква, изпълнен с презрение и омраза към самия мене?

Не! Не! Как бих могъл да живея по-нататък? Как ще понеса такъв живот? Не, не, не! Стига! Стига! Спрях. Всичко се завъртя около мен, почувствувах, че краката ми не ме държат. В същото време в мен се надигна тъмно чувство, което премина като тръпка от главата до петите ми.

— Но поне първо, първо… — казах си, сякаш бълнувах. — Поне първо да опитам… Защо не? Може и да… Поне да опитам… за да не изглеждам в собствените си очи такова нищожество… Ако успея… ще изпитвам по-малко отвращение към себе си… Тъй и тъй няма какво да загубя… Защо да не опитам?

Бях на две крачки от кафене „Араньо“. „Там, там — на риск!“ И в сляпото възбуждение, което ме пришпорваше, влязох в кафенето.

В първия салон около една масичка имаше петима или шестима офицери от артилерията. И тъй като един от тях се обърна да ме погледне, понеже спрях смутен и нерешителен наблизо, аз му кимнах за поздрав и казах с пресипнал от вълнение глас:

— Моля… извинете… Може ли да ви кажа две думи?

Той беше някакъв младеж без мустаци, навярно излязъл същата година от Военната академия, подпоручик. Стана веднага и много учтиво се приближи към мене.

— Кажете. Слушам ви, господине.

— Ето, аз ще се самопредставя: Адриано Меис. Не съм оттук и не познавам никого… Случи ми се една… една разправия, да… Бих имал нужда от двама секунданти… А не зная към кого да се обърна… Вие, с някой ваш другар, не бихте ли желали…

Изненадан, объркан, той ме гледа известно време, после се обърна към другарите си и извика:

— Грильоти!

Извиканият, който също беше подпоручик, но по-възрастен, с чифт вирнати мустаци, с монокъл, затикнат с усилие в едното око, зализан, замазан, се надигна, като продължаваше да говори със събеседниците си (произнасяше р-то като французин), и се приближи. Направи ми лек, сдържан поклон. Още като го видях да става, ми се прииска да кажа на подпоручичето: „О, не този, не този, моля ви, не този!“, но както узнах след малко, никой друг от компанията не беше по-подходящ за случая. Той знаеше на пръсти всички правила на рицарския кодекс.

Не съм в състояние да разкажа от игла до конец всичко онова, което той с удоволствие ми разказа относно моя случай, и всичко онова, което искаше от мен… Трябвало да телеграфирам, не зная как и не зная кому, да изложа, да определя, да отида при полковника… са va sans dire…^[4] както бил направил той още когато не бил военен и в Павиа му се случило същото такова нещо… Защото в тази област на рицарските отношения… и тъй нататък, и тъй нататък, изреждаше членове, прецеденти, спорни случаи, съдилища на честта и какво ли не още.

Бях започнал да се чувствувам като на тръни още в началото, щом го видях: представете си какво чувствувах сега, докато го слушах да говори тъй! По едно време не издържах повече: цялата кръв се беше качила в главата ми. Избухнах:

— Тъй вярно, господине! Зная това! Добре, добре, имате право, но как мога сега да телеграфирам? Аз съм сам! Искам да се бия, това е! Да се бия веднага, още утре, ако е възможно… Без толкова усложнения! Какво разбирам аз от тези работи! Аз се обърнах към вас с надеждата, че няма да има нужда от толкова формалности, от такова протакане, от толкова — извинете — глупости!

След този изблик разговорът се превърна почти в спор и завърши внезапно с избухване на неудържим смях от страна на всички присъствуващи офицери. Избягах навън разярен, с пламнало лице, като че ме бяха били с камшик. Притиснах ръце към главата си, сякаш за да задържа разсъдъка, който ме напускаше, и преследван от смеховете, се отдалечих презглава, за да се скрия, да се завра някъде… Къде? В къщи? Изпитах ужас и затова тръгнах, тръгнах лудешки наслуки. После постепенно забавих крачките си и накрая, изтощен, спрях, сякаш не можех повече да влача душата си, смазана от гаврата, трепереща и преизпълнена с оловно тежка мъчителна чернилка. Известно време стоях замаян. После отново се раздвижих. Сега изведнъж се почувствувах без мисъл, олекотен по странен начин от всякакво притеснение, почти затъпял. Отново взех да блуждая — не зная колко време трая това, — като се спирах тук и там да поглеждам витрините на магазините, които един по един се затваряха, и ми се струваше, че правят това за мен и завинаги и че улиците малко по малко ще се лишат от живот, та да остана сам, сам в нощта, скитник сред мълчаливите къщи, тъмни къщи, със затворени прозорци и залостени врати, залостени за мене и завинаги. Целият живот се затваряше, загасваше, замлъкваше заедно с тази нощ и аз вече го виждах като отдалече, сякаш за мене той нямаше повече ни цел, ни смисъл. И ето, накрая, без да искам, почти воден от тъмното чувство, което се бе надигнало в мен, бе обзело цялото ми същество, се намерих на моста Маргерита, облегнат на парапета, да гледам с широко отворени очи черната река в нощта.

— Там?

Разтърси ме тръпка на уплаха, която причини веднага яростно надигане на всички мои гневни сили, пропити с чувство на жестока омраза срещу ония, които някъде отдалече ме тласкаха да загина, тъй както бях загинал там, в мелницата на Стия. Те — Ромилда и майка й, ме бяха хвърлили в това безизходно положение. Ах, на мене никога не би ми дошло на ум да симулирам самоубийство, за да се освободя от тях! И ето, след като блуждах две години като сянка, воден от илюзията за живот отвъд смъртта, сега се виждах принуден, насилен, влачен за косите да изпълня над себе си тяхната присъда! Те наистина ме бяха убили! Само те, те единствени се бяха освободили от мене.

Разтърси ме дълбоко възмущение. А не можех ли да им отмъстя, вместо да се самоубивам? Кого щях да убия? Един мъртвец? Все едно — никой.

Замръзнах, сякаш ме ослепи внезапна светлина. Да си отмъстя! Значи, трябваше да се върна в Мираньо? Да изляза от лъжата, която ме задушаваше и вече ставаше непоносима, да се върна в живота за наказание на ония, да се върна с моето истинско име, в истинските условия на моя живот, с истинските и лично мои нещастия? А сегашните? Можех ли да ги отърся от гърба си, ей тъй, като че са омразен товар, който може да се захвърли? Не, не, не! Чувствувах, че не мога да го направя. И се мятах там на моста, несигурен в собствената си бъдеща съдба.

Междувременно ето че в джоба на палтото си с неспокойни пръсти напипах нещо. Не разбрах какво е. Накрая в изблик на гняв го измъкнах навън. Беше моят пътнически каскет, същият, който, като излизах от къщи, за да посетя маркиз. Джилио, бях набутал машинално в джоба си. Понечих да го хвърля в реката, но миг преди това ми проблесна някакъв спомен. Една мисъл от времето, когато пътувах от Аленга до Торино, се завърна в моята памет с цялата си яснота.

— Тук — казах си почти несъзнателно — на този парапет… шапката… бастуна… Да! То е същото, каквото стана с Матиа Паскал там, при яза на мелницата. То може да стане сега и тук с Адриано Меис… Един по един! Връщам се в живота! Ще си отмъстя!

Тръпка на радост, дори изблик на лудост ме обзе, ободри ме. Да, разбира се! Аз не трябваше да убия себе си — един мъртъв човек! Аз трябваше да убия налудничавата, абсурдна преструвка, която ме беше измъчвала, терзала две години, да унищожа оня Адриано Меис, осъден да бъде страхливец — един лъжец, един нещастник. Оня Адриано Меис трябваше да убия, който, въплъщавайки едно измислено име, беше длъжен да има мозък от кълчища, сърце от папиемаше, каучукови вени, в които трябваше да тече малко оцветена вода вместо кръв. Оня, да! Затова марш долу, долу, печално и омразно плашило! Удави се там, както се удави Матиа Паскал! Всеки по реда си! Тази сянка на живот, родена от една зловеща лъжа, по този начин ще изчезне достойно с помощта на друга зловеща лъжа! И тъй всичко се поправя! Как по друг начин бих могъл да удовлетворя Адриана за злото, което й причиних? А обидата на оня мошеник трябваше ли да си я задържа? Беше ме нападнал коварно, подлецът! О, аз бях сигурен, че не се страхувам от него! Не аз, не аз, а Адриано Меис беше понесъл обидата! И ето — сега Адриано Меис се самоубива.

За мене нямаше друг път за спасение.

Започнах да треперя, сякаш наистина се готвех да убия някого. Ала мозъкът ми се беше внезапно прояснил, на сърцето ми беше леко и обладавах една почти радостна яснота на духа.

Огледах се. Мина ми предположението, че отсреща, по крайречния булевард може да има някой, някой нощен пазач, който ме е видял да стоя доста време на моста и може би се е спрял да ме наблюдава. Исках да се уверя: отидох, погледнах първо на площад Либерта, после крайречния булевард Мелини. Никой. Тогава се върнах обратно, но преди да отида отново на моста, спрях между дърветата под един фенер. Откъснах листче от бележника си и написах с молив: Адриано Меис. Какво повече? Нищо. Адреса и датата. Стигаше толкова. Всъщност целият Адриано Меис се съдържаше в тази шапка, в този бастун. Ще оставя в къщи всичко друго — дрехи, книги… След кражбата носех парите в себе си.

Върнах се на моста кротко, приведен. Краката ми трепереха, сърцето блъскаше в гърдите ми. Избрах най-слабо осветеното от фенерите място, махнах си веднага шапката и вмъкнах под панделката сгънатата бележка, после я сложих на парапета, а до нея — бастуна. Нахлупих на главата си провиденциалния пътнически каскет, който ме спаси, и — дим да ме няма — укрих се в сянката като крадец, без да се обръщам назад.