Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (12)

§12. Окото и Папиано

— Трагедията на Орест в театър на марионетки! — дойде да ми обясни господин Анселмо Палеари. — Автоматични марионетки, последно изобретение. Тази вечер в осем и половина на улица Префети, номер петдесет и четири. Би трябвало да отидем, господин Меис.

— Трагедията на Орест?

— Точно тъй! D’apres Sophocle^[1], пише на афишчето. Навярно е „Електра“. Чуйте сега какво странно нещо ми идва на ум! Представете си, че тъкмо във връхния момент, точно когато марионетката Орест се готви да отмъсти на Егист и на майка си за смъртта на баща си, изведнъж книжното небе на малката сцена се разкъса. Какво ще стане? Кажете вие!

— Не бих могъл да кажа — отговорих, като вдигнах рамене.

— Много е лесно да се отгатне, господин Меис! Орест ще остане ужасно разочарован от тази дупка в небето.

— Защо?

— Оставете ме да кажа. Орест все още ще чувствува порива на отмъщението, ще иска да го следва с пламенна страст, но очите му точно тогава ще се насочат натам, към разкъсаното място, откъдето всякакъв вид зли влияния ще проникнат на сцената, и ще почувствува, че ръцете му се отпускат. С една дума, Орест ще стане Хамлет. Повярвайте ми, господин Меис, цялата разлика между античната трагедия и съвременната е в една дупка на небето от хартия.

И си отиде, като влачеше чехлите си.

От облачните висини на своите абстрактни разсъждения господин Анселмо често спускаше като лавини своите мисли. Смисълът, връзката, това, което бе породило тези мисли, оставаше горе, между облаците, тъй че оня, който го слушаше, трудно разбираше нещо.

Образът на марионетката Орест, разколебана от дупката в небето, все пак дълго остана в съзнанието ми. По едно време въздъхнах: „Блажени са марионетките, над чиито дървени глави книжното небе не се разкъсва! За тях няма да има мъчителни съмнения, нито задръжки, нито трудности, нито кошмари, нито милосърдие — нищо няма да има! И могат достойно да играят и да се наслаждават на своята комедия, да обичат, да се самоуважават и почитат, без да страдат от главозамайване или главовъртеж, защото за техния ръст и за техните действия тяхното небе е съразмерен покрив.

А прототипа на тези марионетки — продължих да разсъждавам аз, — драги господин Анселмо, вие си го имате в къщи, това е вашият недостоен зет Папиано. Кой повече от него е доволен от ниското книжно небе, което е над него, удобно и спокойно обиталище на пословичния бог, великодушен, готов да си затвори очите и да вдигне опростително ръка? На тоя бог, който сънливо повтаря при всяка дяволия: «Помогни си сам, та и аз да ти помогна!» И вашият Папиано сам си помага по всички възможни начини. За него животът е едва ли не игра на ловкост. И с каква наслада се вмъква във всички сплетни: пъргав, предприемчив, бъбрив!“

Папиано беше около четиридесетгодишен, висок на ръст и със здрави крайници; малко плешив, с големи едва-едва прошарени мустаци под носа — голям нос с трептящи ноздри. Очите му бяха сиви, остри и неспокойни като ръцете: виждаше всичко и пипаше всичко. Например, докато говореше с мен, кой знае как забелязваше, че Адриана зад гърба му се мъчи да почисти и постави на място някакъв предмет в стаята, и веднага се спускаше като стрела:

— Пардон!

Изтичваше при нея, вземаше предмета от ръката й:

— Не, скъпо момиче, ето така се прави!

И го почистваше, сам го поставяше на място, за да се върне при мене. Или пък забелязваше, че брат му, който страдаше от епилептични припадъци, „се занася“ и изтичваше да му удари няколко плесничета и да го чукне по носа:

— Шипионе, Шипионе!

Или му духаше в лицето, докато се съвземе. Кой знае колко щях да се развличам с него, ако за проклетия не се чувствувах вечно гузен!

Разбира се, той веднага забеляза това още първите дни или поне го предусети. Започна истинска обсада, изградена от учтивости, които представляваха въдици, за да се разприказвам. Струваше ми се, че всяка негова дума, всеки негов въпрос, дори най-невинните, криеха някакво притворство. Междувременно аз не желаех да се показвам недоверчив, за да не засиля неговите подозрения, но раздразнението, което той ми причиняваше със своето държане на мъчител-угодник, ми пречеше да се прикривам.

Раздразнението ми се увеличаваше и поради други две вътрешни и тайни причини. Едната беше следната: без да бях извършил лоши постъпки, без да бях направил зло някому, аз трябваше да се пазя, да се озъртам напред и назад уплашен, подозрителен, сякаш бях загубил правото да бъда оставен на спокойствие. Другата причина не желаех да призная дори сам пред себе си и именно затова тя тайно ме дразнеше още повече. Напразно си казвах:

„Глупако, върви си, махай се от тоя досадник!“

Ала не си отивах. Вече не можех да си отида.

Борбата, която водех срещу себе си, за да не осъзная чувствата си към Адриана, ми пречеше в същото време да размисля какви последствия ще има за тези чувства моето свръхненормално положение в живота. И си оставах объркан, разяждан от недоволство от себе си, в непрекъснато терзание, докато външно бях усмихнат.

Онова, което случайно узнах зад жалузите онази вечер, още не бе се изяснило за мене. На пръв поглед лошото мнение, което Папиано си беше изградил за мен от сведенията, дадени му от госпожица Капорале, се беше изличило, когато се представих. Той наистина ме измъчваше, но сякаш правеше това повече по навик. Очевидно нямаше тайно намерение да ме изгони, дори напротив! Какво замисляше? След неговото връщане Адриана беше станала тъжна и ме отбягваше, както в първите дни. Госпожица Силвия Капорале говореше на „вие“ с Папиано в присъствие на другите, но този хвалипръцко й говореше на „ти“ открито, дори я наричаше Рея Силвия^[2]. Аз не можех да си обясня тези негови подигравателни и интимни обноски. Вярно е, че тази нещастница не заслужаваше голямо уважение поради безредието на своя живот, но все пак не биваше да се отнася с нея тъй един човек, който не й беше нито роднина, нито близък приятел.

Една вечер (имаше пълнолуние и сякаш бе ден) от моя прозорец видях, че тя е сама и тъжна на терасата, където сега вече се събирахме рядко, и то без предишното удоволствие, тъй като към нас се присъединяваше и Папиано, който беше бъбрив за всички. Подтикнат от любопитство, намислих да отида и да я изненадам в този миг на униние.

Както винаги в коридора, до вратата на моята стая, сгърчен върху сандъка, бдеше братът на Папиано в същата поза, в която го бях видял първия път. Дали беше избрал за жилище това място, или вардеше пред вратата ми по заповед на брат си?

Госпожица Капорале плачеше на терасата. Отначало нищо не искаше да ми каже, оплака се само от жестоко главоболие. После сякаш взе внезапно решение, обърна се, погледна ме в лицето, протегна ми ръка и ме попита:

— Вие мой приятел ли сте?

— Ако искате да ми окажете тази чест… — отговорих аз, като се поклоних.

— Благодаря. Без излишни вежливости, моля ви се! Ако знаехте каква нужда имам от приятел, от истински приятел в този миг! Вие би трябвало да го разберете, вие, който сте сам на света като мен. Но вие сте мъж! Ако знаехте, ако знаехте…

Захапа кърпичката, която държеше, за да потисне плача си. Не успя и гневно я раздра със зъби.

— Жена, стара и грозна! — възкликна тя. — Три нещастия, за които няма лек! Защо живея аз?

— Успокойте се, моля ви — казах аз натъжен. — Защо говорите така, госпожице?

Не успях да кажа друго.

— Защото… — избухна тя, но спря внезапно.

— Кажете — настоях, — щом имате нужда от приятел…

Тя поднесе към очите си разкъсаната кърпичка.

— Аз по-скоро имам нужда да умра! — изхълца после с такава дълбока и силна покруса, че веднага мъка стисна гърлото ми.

Никога няма да забравя болезнената гънка на тази увехнала и некрасива уста, докато произнасяше думите, нито треперенето на брадичката, където се виеха няколко черни косъма.

— Не, дори и смъртта не ме желае — подхвана тя. — Нищо, извинете, господин Меис. Каква помощ бихте могли да ми дадете? Никаква. Най-много думи… Да, малко съчувствие. Аз съм сирота и трябва да стоя тук, за да се отнасят с мен като към… Може би вие сте забелязали. А нямат право, знаете ли? Не мислете, че ми правят някакво благодеяние…

И тук госпожица Капорале ми разказа за шестте хиляди лири, отмъкнати й от Папиано, за което вече споменах.

Колкото и мъката на тази нещастница да ме интересуваше, друго исках да узная аз от нея. Като се възползувах (признавам това) от възбуждението, в което тя се намираше, може би защото беше пийнала някоя чашка повече, аз дръзнах да я попитам:

— Извинете, госпожице, но защо му ги дадохте тези пари?

— Защо? — и стисна юмруци. — Две подлости, едната по-черна от другата! Дадох му ги, за да му покажа, че добре съм разбрала какво желае от мен. Разбрахте ли? Жена му беше още жива, а той…

— Разбрах.

— Представяте ли си? — подхвана тя разпалено. — Бедната Рита…

— Съпругата?

— Да, Рита, сестрата на Адриана… Две години болна, между живота и смъртта… Представяте ли си как аз… Но тук хората знаят как се държах, знае Адриана и затова ме обича, тя наистина ме обича, клетата. И как останах тука? Вижте: заради него трябваше да се разделя с пианото, което за мене беше… всичко, разбирате, нали! Не само защото ми беше професия: аз разговарях с моето пиано! Като момиче, в Академията компонирах. Компонирах и по-късно, вече дипломирана, а после изоставих това… Но когато имах пианото, все още компонирах, само за себе си, импровизирах, давах изблик на чувствата си… опиянявах се до падане на земята, повярвайте, припадах в определени моменти. Сама не зная какво се изливаше от душата ми: ставах едно цяло с инструмента и не моите пръсти раздвижваха клавиатурата — аз карах да плаче и сетне моята душа. Мога само това да ви кажа, че една вечер (живеехме заедно с мама в един мецанин) се събраха хора, долу на улицата, които дълго ми ръкопляскаха, след като свърших. Едва ли не изпитах страх.

— Извинете, госпожице — предложих й тогава, за да я утеша по някакъв начин, — не бихте ли могли да наемете едно пиано? Тъй доволен ще бъда да ви чувам да свирите, че ако вие…

— Не — прекъсна ме тя. — Как искате все още да свиря! За мене тази работа свърши. Дрънкам просташки песнички. Край! Свършено е…

— Но господин Теренцио Папиано — дръзнах да попитам отново — може би е обещал да ви върне всичките пари?

— Той? — рече внезапно госпожица Капорале, разтърсена от гняв. — Та кой си ги е искал? Е, да, той сега ми обещава това, но ако му помогна… Хайде де! Иска да бъде подпомогнат от мене, именно от мене, той има безочието да ми предложи това, ей тъй, спокойно…

— Да го подпомогнете? В какво?

— Да извърши нова низост! Разбирате ли? Виждам, че вече разбирате.

— Адри… го… го… спожица Адриана? — заекнах аз.

— Именно. Трябвало да я убедя! Аз, разбирате ли?

— Да се омъжи за него?

— Естествено. Знаете ли защо? Тя, тази клета нещастница, може би има четиринадесет или петнадесет хиляди лири зестра: това е зестрата на сестрата, която той трябваше да върне веднага на господин Анселмо, защото Рита почина, без да остави деца. Не зная какви ги е забъркал. Поиска година време, за да върне парите. Сега се надява, че… Тихо! Ето Адриана!

Затворена в себе си и по-плаха от всякога, Адриана се приближи до нас. С една ръка обгърна талията на госпожица Капорале и ми кимна леко за поздрав. След всичко, което ми бе доверено, почувствувах силно раздразнение, като я виждах тъй покорна и едва ли не робиня на омразната тирания на онзи мошеник. Малко след това на терасата се появи като сянка братът на Папиано.

— Ето го — каза тихо Капорале на Адриана.

Момичето притвори очи, усмихна се горчиво и се оттегли от терасата, като ми каза:

— Извинете, господин Меис. Лека нощ.

— Шпионинът — прошепна госпожица Капорале, като намигна.

— Но от какво се страхува госпожица Адриана? — изпуснах се аз, защото съвсем ми накипя. — Не разбира ли, че като постъпва тъй, отпуска юздите на оня, който ще се възгордее още повече и ще бъде още по-голям тиранин? Слушайте, госпожице, аз ви доверявам, че чувствувам голяма завист към всички, които умеят да се наслаждават на живота и изпитват към него интерес. Възхищавам им се. Между оня, който примирено изпълнява ролята на роб, и оня, който макар и с насилие е станал господар, моята симпатия е на страната на последния.

Госпожица Капорале забеляза възбуждението, с което произнесох тези думи, и с предизвикателен вид ми каза:

— А защо тогава не опитате вие пръв да се разбунтувате?

— Аз?

— Вие, вие — потвърди тя, като ме гледаше подстрекателски в очите.

— Но извинявайте, какво общо имам аз с тази работа? — отговорих. — Аз бих могъл да се разбунтувам само по един начин — като си отида.

— Е, добре — заяви лукаво госпожица Капорале, — може би Адриана не желае тъкмо това.

— Не желае аз да си вървя?

Тя размаха във въздуха дрипавата кърпичка и после, като въздъхна, я нави на пръста си.

— Кой знае!

Вдигнах рамене.

— На вечеря, отивам на вечеря! — извиках аз и я зарязах там, на терасата.

Като начало още същата вечер, минавайки по коридора, спрях пред сандъка, на който отново се беше свил Шипионе Папиано.

— Извинете — казах му аз, — не можете ли да си намерите друго, по-удобно място? Тук вие ми пречите.

Оня ме загледа тъпо, с морни очи, без да се раздвижи.

— Разбрахте ли? — повторих аз, като го разтърсих за ръката.

Но сякаш говорех на стената! Тогава се открехна вратата в дъното на коридора и се показа Адриана.

— Моля ви, госпожице — казах й, — опитайте се да накарате този нещастник да разбере, че би могъл да отиде да седне на друго място.

— Той е болен — опита се да го извини Адриана.

— Още повече, щом е болен! — отвърнах аз. — Тук не му е добре: липсва му въздух… И после, да лежи по цял ден на един сандък… Искате ли аз да кажа на брат му?

— Не, не — побърза да отговори тя. — Аз ще му кажа, бъдете спокоен.

— Разбирате, нали — добавих. — Още не съм станал крал, та пред вратата ми да стои часовой.

От тази вечер нататък загубих контрол над себе си, започнах открито настъпление срещу кротостта на Адриана, затворих очи и без да разсъждавам повече, се отдадох на моето чувство.

Клетата малка майчица! Още отначало тя бе разкъсвана между страха и надеждата. Не можеше да се отдаде на надеждата, като подозираше, че аз действувам, защото съм засегнат; ала, от друга страна, чувствувах, че страхът в нея се дължи също и на тайната и почти несъзнателна надежда, че няма да ме загуби. И затова, като подхранвах тази нейна надежда с новото си решително държане, тя не можеше да се отдаде изцяло на страха.

Това нейно деликатно объркване, тази добродетелна сдържаност в същото време ми попречиха веднага да застана лице срещу лице със себе си, а ме накараха да задълбоча почти скритото съперничество с Папиано.

Очаквах той да се опълчи срещу мен още първия ден, като преустанови обичайната си церемониалност и учтивост. Но не стана тъй. Освободи брат си от неговия наблюдателен пост на сандъка, както аз пожелах, и стигна дотам, че започна да се шегува с объркания и угрижен вид на Адриана в мое присъствие.

— Съжалете я, господин Меис: тя е срамежлива като монахиня, моята балдъзка!

Това неочаквано отстъпление и неговото свободно държане ме накараха да се замисля. Къде се готвеше да нанесе контраудар?

Една вечер той пристигна в къщи заедно с някакъв индивид, който влезе, тропайки силно с бастуна по пода. Понеже беше обут в платнени пантофи, които не вдигаха шум, като тропаше с бастуна, този човек навярно искаше да се увери, че ходи.

— Къде го този мой скъп роднина? — завика той с подчертан торински акцент, без да свали от главата си голямата шапка с повдигната периферия, нахлупена чак до очите, замъглени от виното, без да махне луличката от устата си, с която сякаш си печеше носа — по-червен от носа на госпожица Капорале. — Къде го този мой скъп роднина?

— Ето го — каза Папиано, като ме посочи, после се обърна към мене. — Господин Адриано, една приятна изненада! Господин Франческо Меис от Торино, ваш роднина.

— Мой роднина! — възкликнах смаян.

Оня затвори очи, вдигна като мечка лапа и дълго я държа във въздуха, очаквайки да я стисна.

Оставих го да чака тъй, в тази поза, и го наблюдавах известно време. После попитах:

— Каква е тази комедия?

— Ама, моля ви, извинявайте, защо? — рече Теренцио Папиано. — Господин Франческо Меис тъкмо сега ме увери, че е ваш…

— Братовчед — подкрепи го оня, без да отвори очи. — Всички Меис сме роднини.

— Но аз нямам щастието да ви познавам! — възразих.

— И таз хубава! — извика оня. — Че аз тъкмо заради вас дойдох.

— Меис, от Торино? — попитах, като се преструвах, че се мъча да си спомня. — Но аз не съм от Торино.

— Как, как? — намеси се Папиано. — Извинете, но не ми ли казахте, че до десетгодишна възраст вие сте били в Торино?

— Ами че да! — подхвана другият тогава, раздразнен, че се поставя под съмнение нещо съвсем сигурно за него. — Братовчед, братовчед! Този господин тук… как се казва?

— Теренцио Папиано, на вашите услуги.

— Ха така: Теренциано ми обади, че татко ти е заминал за Америка! И какво значи това: значи, ти си син на чичо Антони, който замина оттам за Америка. И ние сме братовчеди.

— Но баща ми се казва Паоло…

— Антони!

— Паоло, Паоло, Паоло! Вие ли знаете по-добре от мене?

Оня вдигна рамене и разтегна уста.

— Май че се казваше Антони — повтори, като потърка четинестата си брадичка, небръсната поне от четири дни и почти напълно сива. — Няма да споря: може да е Паоло. Не си спомням много добре, че малко го познавах…

Бедният човек! Смяташе, че е в състояние да знае по-добре от мене как се казва неговият чичо, заминал за Америка, но се примири, защото на всяка цена искаше да е мой роднина. Каза ми, че баща му, който също като него се наричал Франческо и бил брат на Антонио, тоест на баща ми Паоло, напуснал Торино, когато той бил още момчурляк на седем години; бил беден чиновник и живял винаги далече от семейството си, ту тук, ту там. И затова той познавал слабо роднините си както по бащина, тъй и по майчина линия, но независимо от това бил сигурен, че е мой братовчед.

Попитах го помни ли дядото, поне дядото… Да, познавал го, но не си спомня добре дали го е видял в Павиа или в Пиаченца.

— Тъй ли? Познавахте го? И как изглеждаше?

Изглеждал е… не си спомнял, просто не си спомнял.

— Е, че оттогава минаха тридесет години…

Не изглеждаше никак злонамерен, по-скоро приличаше на нещастник, който е удавил собствената си душа във виното, за да не чувствува твърде силно тежестта на досадата и на нищетата. Кимаше непрекъснато със затворени очи, като потвърждаваше всичко, което казвах, за да ми направи удоволствие. Ако му бях казал, че като деца сме расли заедно и неведнъж съм му скубал косите, той и това би потвърдил по същия начин, сигурен съм. Само в едно не биваше да се съмнявам, че сме братовчеди: по това не можеше да се спори, беше вече установено, той бе твърдо убеден и толкоз.

По едно време обаче погледнах Папиано и като го видях да ликува, желанието ми да се шегувам се изпари. Освободих пияния нещастник с думите „Довиждане, драги братовчеде!“ и попитах Папиано, като го фиксирах в очите, за да го накарам да разбере, че не съм лъжица за неговата уста:

— Кажете ми сега, откъде изкопахте този екземпляр?

— Много извинявайте, господин Адриано! — започна мошеникът, комуто не мога да не призная голямата находчивост. — Забелязвам, че за вас не беше щастие…

— Стига и това, че вие както винаги сте щастлив! — извиках аз.

— Не, исках да кажа, че не ви достави удоволствие. Но повярвайте, всичко стана случайно. Ето чуйте: тази сутрин отивам в данъчното управление, за да свърша една работа на маркиза, моя патрон. Докато стоя там, чувам да се вика високо: „Господин Меис, господин Меис.“ Обръщам се веднага, като мисля, че и вие сте там по някоя работа, та, казвам си, ако има нужда от мен, да помогна, вие знаете, че винаги съм готов. Нищо подобно: викаха този екземпляр, както сполучливо го нарекохте, и тогава тъй… от любопитство се приближих и го попитах дали наистина се казва Меис и откъде е, защото аз имам удоволствието и честта да оказвам гостоприемство на един Меис. Ето как стана всичко! Той ме увери, че вие сигурно сте негов роднина, и дойде да се запознае с вас…

— Значи, в данъчното управление?

— Да, точно така, там е чиновник, помощник данъчен агент.

Истината ли казваше? Реших да се убедя сам. И всичко се оказа наистина вярно, но също тъй вярно беше, че докато аз исках да се сблъскам открито с него, подозрителният Папиано, като се стараеше да прикрие в настоящето своите тайни машинации, избягваше схватката, за да рови вместо това моето минало и по този начин да ме нападне откъм гърба. Вече го познавах добре и имах твърде сериозни основания да се опасявам, че той със своя забележителен нюх не беше хрътка, която дълго щеше да тича на вятъра. И тежко ми, ако надушеше най-малката следа — без съмнение би я проследил чак до воденицата на имението Стия.

Представете си тогава моята уплаха, когато само след няколко дни, докато стоях в стаята и четях, откъм коридора, като от отвъдния свят, чух един глас, споменът за който беше все още пресен в моята памет:

— Agradecio Dio, antes, che me la son levada de sobre!^[3]

Испанецът? Оня брадат, набит испанец от Монте Карло? Оня, който искаше да играе с мене и с когото се карах в Ница? Ах, по дяволите! Ето следата! Папиано беше успял да я открие!

Скочих на крака, като се хванах за масичката, за да не падна. Внезапно объркан от страх, слисан, почти смазан, нададох ухо, като мислех как да бягам, щом ония двамата — Папиано и испанецът (той беше — нямаше съмнение, просто го видях, като чух гласа му), прекосят коридора. Да бягам? Ами ако Папиано, влизайки в къщи, бе попитал слугинята дали съм си у дома? Какво ще си помисли при моето бягство? Но, от друга страна, ако той вече знаеше, че не съм Адриано Меис? Спокойно! Какво можеше да узнае за мен от испанеца? Че ме е видял в Монте Карло. Казах ли му тогава, че се казвам Матиа Паскал? Може би. Не си спомнях…

Без сам да зная как, се намерих пред огледалото, сякаш някой ме бе хванал за ръка и ме бе завел там. Огледах се. Ах, това проклето око! Може би заради него оня щеше да ме познае. Но как така, как така Папиано беше успял да стигне дотам, че да узнае моята авантюра в Монте Карло? Това ме изумяваше повече от всичко друго. Какво трябваше да правя междувременно? Нищо. Да чакам да се случи, каквото трябваше да се случи.

Нищо не се случи. И въпреки това страхът не ме напусна дори същия ден вечерта, когато Папиано ми обясни мистерията — за мен необяснима и неразрешима, и тъй ми показа, че съвсем не е надушил следите на моето минало. Само случаят, който от известно време ме облагодетелствуваше, беше пожелал да ми направи още една услуга, като ме сблъска с оня испанец. А испанецът може би изобщо не си спомняше за мене.

Според сведенията, които Папиано ми даде за него, аз трябвало да го срещна в Монте Карло, защото той бил играч по професия. Странното беше, че го срещнах в Рим, или по-скоро, че като дойдох в Рим, бях попаднал в една къща, където и той имаше достъп. Наистина, ако нямаше от какво да се страхувам, тази случайност не би ми се сторила чак толкова странна: рядко ли се случва да се сблъскаме с някого, с когото случайно сме се запознали някъде другаде? От друга страна, той имаше или смяташе, че има сериозни причини, за да идва в Рим, и то в дома на Папиано. Виновен бях аз, или по-точно случаят, който ме беше накарал да си обръсна брадата и да си сменя името.

Преди около двадесет години маркиз Джилио Д’Аулета, на когото Папиано беше секретар, оженил единствената си дъщеря за дон Антонио Пантогада, аташе към Испанската легация при Светия престол. Скоро след сватбата Пантогада бил открит от полицията в някаква комарджийница, заедно с други лица от римската аристокрация, и бил отзован в Мадрид. Там продължил да играе или върши още по-лоши неща, поради което бил принуден да напусне дипломацията. Оттогава насетне маркиз Джилио Д’Аулета нямал повече мира, принуден бил непрекъснато да изпраща пари, за да изплаща дълговете от комар на непоправимия си зет. Преди четири години жената на Пантогада починала, като оставила една дъщеря на около шестнадесет години, която маркизът пожелал да вземе при себе си, като знаел иначе в какви ръце ще остане. Пантогада не искал да я остави да му се изплъзне, но после, принуден от неотложни парични нужди, отстъпил. Сега той непрестанно заплашвал тъста си, искал да си вземе дъщерята и тъкмо този ден бил дошъл в Рим с това намерение, с други думи, за да измъкне още пари от бедния маркиз, знаейки добре, че маркизът никога не би изоставил в неговите ръце своята скъпа внучка Пепита.

С пламенни думи той, Папиано, заклеймяваше недостойното изнудване от страна на Пантогада. И неговият благороден гняв беше наистина искрен. Докато той говореше, аз се възхитих на завидното устройство на неговата съвест, която, макар и да се възмущаваше по този начин, му позволяваше най-спокойно да върши подобни неща, във вреда на такъв добър човек като Палеари, неговия тъст.

Междувременно маркиз Джилио този път решил да се държи твърдо. Следваше, че Пантогада трябваше да остане в Рим доста време и сигурно отново щеше да навести в къщи Теренцио Папиано, с когото навярно се разбираше чудесно. Така че една среща между мен и този испанец рано или късно щеше да стане неизбежна. Какво да се прави?

Като не можех да се посъветвам с други, отново се посъветвах с огледалото. От гладката повърхност сякаш из дъното на яза изплува образът на покойния Матиа Паскал, от когото бе останало само онова кривогледо око, и ми каза тъй:

— В каква неприятна бъркотия си се набутал, Адриано Меис! Ти се страхуваш от Папиано, признай! И ти се иска мен да обвиниш, пак мене, само защото аз в Ница се скарах с този испанец. Но аз имах основания за това, много добре знаеш. А засега не смяташ ли, че ще е достатъчно да изтриеш от лицето си последната следа от мен? Щом е тъй, следвай съвета на госпожица Капорале, обърни се към доктор Амброзини, който ще ти оправи окото. А после… ще видим!