Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (10)

§10. Съд за светена вода и пепелник

След няколко дни бях в Рим, за да се заселя там.

Защо в Рим, а не някъде другаде? Едва сега, след всичко, което ми се случи, разбирам истинската причина, ала няма да я съобщя, за да не наруша моя разказ с разсъждения, които на това място биха били неуместни. Тогава избрах Рим преди всичко, защото ми харесваше повече от всички други градове. И освен това ми се струваше най-подходящ да приеме с безразличие сред толкова много чужденци и един чужденец като мене.

Изборът на дом, тоест на една прилична стаичка в някоя спокойна улица при скромно семейство, ми отне много сили. Накрая намерих каквото дирех на улица Рипета, с изглед към реката. Да си кажа истината, първото впечатление от семейството, което трябваше да ми даде подслон, бе неблагоприятно до такава степен, че когато се върнах в хотела, дълго се чудих дали не трябва да продължа да търся.

На вратата на четвъртия етаж имаше две табелки: ПАЛЕАРИ — от едната страна, ПАПИАНО — от другата. Под последната имаше визитна картичка, закрепена с две медни кабарчета, на която се четеше:

 

СИЛВИЯ КАПОРАЛЕ

 

Отвори ми възрастен човек, на около шестдесет години (Палеари? Папиано?), в платнени долни гащи, с боси крака, обути в мръсни чехли, с голо розово туловище, месесто, без косъмче, със сапунисани ръце и с гореща чалма от пяна на главата.

— О, извинявайте! — възкликна той. — Мислех, че е слугинята. Заварвате ме така, много извинявайте… Адриана! Теренцио! Веднага елате! Дошъл е един господин… Имайте търпение за малко… Заповядайте… Какво обичате?

— Тук ли се дава мебелирана стая под наем?

— Да, господине. Ето дъщеря ми: с нея ще говорите. Хайде, Адриана, стаята!

Появи се една дребничка госпожичка, руса, бледна, с небесносини очи, нежни и тъжни като цялото й лице. Адриана, като мен! „Я гледай ти! — помислих си. — И да искаш нарочно, не можеш да го нагласиш!“

— А Теренцио къде е? — попита мъжът с чалмата от пяна.

— О, господи, татко, много добре знаеш, че е в Неапол от вчера. Оттегли се! Ако се беше видял… — отговори госпожичката огорчено, с нежно гласче, което, макар и да издаваше леко раздразнение, показваше колко е кротка по характер.

Човекът се оттегли, като повтаряше: „Ах, да, ах, да!“, влачейки чехлите и продължавайки да насапунисва плешивата си глава и сивото си брадище.

Не можах да се сдържа, усмихнах се, но доброжелателно, за да не унижавам повече девойката. Тя притвори очи, сякаш за да не види моята усмивка.

Отначало ми се стори, че е момиченце. После, като се вгледах добре в изражението на лицето й, забелязах, че е вече жена и навярно затова носеше тази домашна роба, която я правеше малко смешна, тъй като не прилягаше към дребното й тяло и деликатните й форми. Беше в полутраур.

Като говореше тихичко и избягваше да ме гледа (кой знае какво впечатление й бях направил отначало!), тя ме въведе през един тъмен коридор в стаята, която трябваше да наема. Отвори вратата и аз почувствувах как гърдите ми се изпълват от въздуха, от светлината, които нахлуха през два големи прозореца с изглед към реката. Далече, далече се виждаше Монте Марио, моста Маргерита и целия нов квартал Прати до замъка Сант Анджело. Виждаше се старият мост Рипета и новият, който строяха край него. По-нататък — места Умберто и всички стари къщи на Тординона, които бяха наредени покрай широката извивка на реката. В дъното от другата страна се открояваха зелените възвишения на Джаниколо, с големия фонтан „Сан Пиетро ин Монторио“ и конната статуя на Гарибалди.

Благодарение на този обширен изглед наех стаята, която при това беше обзаведена с изящна простота, със светла — бяла и небесносиня облицовка.

— Тази тераса тук — каза ми момичето в домашна роба — също ни принадлежи. Поне засега. Ще я събарят, казват, защото представлявала издатина.

— Представлявала… какво?

— Издатина. Не се ли казва тъй? Но то няма да стане скоро, първо трябва да привършат крайбрежния булевард.

Като слушах да говори тъй тихичко, тъй сериозно и като я виждах облечена тъй, се усмихнах и казах:

— А, тъй ли?

Обиди се. Наведе очи и стисна леко устната си със зъби. За да й направя удоволствие, и аз й заговорих важно:

— Моля… извинете, госпожице: няма деца в този дом, нали?

Поклати глава, без да продума. Навярно в моя въпрос тя все пак усети някакъв привкус на ирония, каквато аз не желаех да влагам. Та нали казвах деца, а не момиченца. Побързах да прибавя още нещо, за да загладя това впечатление.

— И… кажете, госпожице, вие не давате под наем други стаи, нали?

— Тази е най-хубавата — отговори тя, без да ме гледа. — Ако не ви се струва подходяща…

— Не, не… Питах, за да зная дали…

— Даваме под наем и една друга — каза тогава тя, като вдигна очи с престорено безразличие. — Оттатък, в предната част… над улицата. Тя се заема от една госпожица, която е у нас вече две години: дава уроци по пиано… Не в къщи.

Като каза това, на лицето й се появи лека усмивка — едва забележима и тъжна.

Добави:

— В къщи сме аз, татко и моят зет.

— Палеари?

— Не. Палеари е баща ми, моят зет се казва Теренцио Папиано. Той обаче ще си отива, заедно с брат си, който засега също е при нас тук. Моята сестра почина… преди шест месеца.

За да променя насоката на разговора, попитах какъв наем ще трябва да плащам. Веднага се споразумяхме, попитах я дали трябва да оставя капаро.

— Както искате — отговори тя. — По-скоро оставете си името… ако обичате…

Докоснах гърдите си, като се усмихнах нервно, и казах:

— Нямам… нямам дори една визитна картичка… Казвам се Адриано, да, именно: чух, че и вие, госпожице, се казвате Адриана. Може би това ще ви е неприятно…

— Моля ви се! Защо? — рече тя и забеляза моето странно объркване, смеейки се този път като същинско момиченце.

Засмях се и аз. И добавих:

— Добре тогава, щом не ви е неприятно, наричам се Адриано Меис; ето, представих се! Може ли да се преместя тук още тази вечер? Или по-добре да дойда утре сутрин…

Тя отговори: „Както обичате“, ала аз си тръгнах с впечатлението, че ще й направя голямо удоволствие, ако изобщо не се върна повече. Бях посмял да не отдам дължимото уважение на нейната домашна роба.

Само след няколко дни обаче видях и дори се уверих, че бедното момиче беше принудено да носи тази домашна дреха, от която с голямо удоволствие би се лишило. Цялата тежест на къщата лежеше на нейния гръб и тежко и горко, ако не беше тя!

Бащата, Анселмо Палеари, старикът, който ми се беше появил с чалма от пяна на главата, имаше пяна и в мозъка. Същия ден, когато влязох в дома му, той ми се представи, не толкова — каза той, — за да ми се извини за не твърде приличния начин, по който ми се беше представил първия път, колкото заради удоволствието да се запознае с мене, тъй като аз съм имал вид на учен или може би на човек от артистичния свят.

— Греша ли?

— Грешите. В никакъв случай не съм артист! Учен… горе-долу… Просто обичам да попрочета някоя книга.

— О! Имате хубави! — каза той, като гледаше кориците на малкото книги, които бях разположил по поличката на писалището. — По-късно, след някой ден, ще ви покажа и моите книги, искате ли? И моите книги са хубави. Ех!

Вдигна рамене и остана тъй, занесен, с втренчен поглед, явно без да си спомня нищо — нито къде е, нито с кого е. Ъгълчетата на устните му бяха извити надолу. Той повтори два пъти: „Ех! Ех!“, обърна гръб и си отиде, без да ме поздрави.

Тогава се учудих малко, но после, когато ми показа книгите в неговата стая, както беше обещал, си обясних не само леката разсеяност на мисълта му, но и много други неща. Книгите имаха подобни заглавия: „La Mort et l’au-dela“, „L’homme et ses corps“, „Les sept principes de l’homme“, „Karma“, „La clef de la Theosophie“, „ABC de la Theosophie“, „La doctrine secrete“, „Le Plan Astral“.^[1]

Господин Анселмо Палеари беше последовател на теософската школа.

Бяха го пенсионирали като началник-отделение в някакво министерство, преди определения срок, и го бяха съсипали, и то не само финансово. Станал свободен господар на времето си, той сега беше потънал в своите мечтателни проучвания и в мъглявите си размишления, като се абстрахираше все повече от материалния свят. Навярно най-малко половината от пенсията му отиваше за закупуване на тия книги. Вече си беше направил малка библиотека. Изглежда обаче, теософската доктрина не го задоволяваше напълно. Сигурно червеят на съмнението го гризеше, защото наред с теософските книги той имаше и богата сбирка от трудове и публикации върху древните и съвременни философи, както и сборници с научни изследвания. В последно време се беше отдал и на спиритически експерименти.

Беше открил у госпожица Силвия Капорале, преподавателка по пиано и негова наемателка, изключителни качества на медиум, все още не добре развити наистина, но които без съмнение щяха да се развият с време и чрез упражнения, докато станат по-значителни от качествата на всички най-знаменити медиуми.

Аз от моя страна мога да засвидетелствувам, че не съм виждал никога на такова грубо и грозно, приличащо на карнавална маска лице очи, по-скръбни от тия на госпожица Силвия Капорале. Те бяха изключително черни, овални и втренчени и създаваха впечатление, че имат отвътре оловна тежест, като на куклите, които затварят автоматично очи. Госпожица Капорале беше над четиридесет години и притежаваше също хубави мустаци под винаги зачервения нос с топче на върха.

По-късно узнах, че тази нещастна жена беше побесняла за любов и пиеше. Знаеше, че е грозна, вече стара и от отчаяние пиеше. Понякога вечер в къщи тя наистина изпадаше в жалко състояние: шапчицата на главата й бе накривена, топчето на носа червено като морков, а полузатворените очи — по-скръбни от всякога.

Хвърляше се върху леглото и веднага цялото количество изпито вино се изливаше навън под формата на безкраен поток от сълзи. Тогава малката клета майчица в домашна роба трябваше да бди над нея, да я утешава до късна нощ. Тя изпитваше жалост, жалост, която надвиваше отвращението: знаеше, че госпожица Капорале е сама в света и нещастна, че тялото й е пълно с тоя бяс, който я кара да мрази живота, на който беше посегнала вече два пъти. Убеждаваше я да обещае, че ще бъде добра, че няма повече да прави тъй; и, истина ви казвам, на следния ден госпожицата се явяваше нагиздена и се кълчеше като маймуна, внезапно преобразена в невинно и капризно момиченце.

Малкото лири, които й се случваше да припечели, като репетираше с някоя дебютираща певица от вариете, тя прахосваше по този начин, за пиене и за гиздене. Не плащаше нито наема за стаята, нито оскъдната храна, която й даваха в това семейство. Ала не можеха да я изгонят. Как господин Анселмо Палеари щеше да извършва своите спиритически опити?

На дъното обаче имаше друга причина. Преди две години, след смъртта на майка си, госпожица Капорале се освободила от къщата, в която живели, и идвайки да живее в Палеари, поверила около шест хиляди лири, получени от продажбата на мебели, на Теренцио Папиано заради някаква сделка, която последният й предложил — някаква съвсем сигурна и изгодна сделка. Шестте хиляди лири се бяха изпарили.

Когато самата тя, госпожица Капорале, леейки сълзи, ми направи това признание, можах по някакъв начин да извиня господин Анселмо Палеари, за когото отначало мислех, че само благодарение на своята мания държеше подобна особа близо до собствената си дъщеря.

Вярно е, че той нямаше защо да се опасява за малката Адриана, която бе по природа добра и дори твърде благоразумна. Повече от всичко друго Адриана се чувствуваше обидена дълбоко в душата си от тайнствените деяния на баща си, от призоваването на духове с помощта на госпожица Капорале.

Малката Адриана беше набожна. Забелязах това още първите дни благодарение на един съд за светена вода от небесносиньо стъкло, закачен на стената над нощната масичка край моето легло. Бях си легнал със запалена цигара в уста и бях започнал да чета една от книгите на Палеари. После разсеяно бях сложил загасената угарка в този съд за светена вода. На следния ден съдът го нямаше там. На нощната масичка имаше пепелник. Попитах дали тя го е махнала от стената. Изчерви се леко и ми отговори:

— Много извинявайте, но ми се стори, че имате по-скоро нужда от пепелник.

— Но имаше ли светена вода в съда?

— Имаше. Тук срещу нас е черквата „Сан Роко“…

И си отиде. Значи, искаше да бъда праведник тази мила малка майчица, щом от източника на свети Роко бе взела светена вода и за моя съд. За моя и за нейния без съмнение. Бащата навярно не употребяваше. А в съда за светена вода на госпожица Капорале най-подходящо бе да има светено вино.

От доста време сякаш висях в някаква странна празнота и всяка дреболия ме караше да изпадам в дълги разсъждения. Случката със съда за светена вода ме накара да си спомня, че от дете не бях извършвал никакви религиозни обреди, нито бях влизал в някоя черква да се моля, след като си отиде Пергела, който ме водеше на черква заедно с Берто по нареждане на мама. Никога не бях почувствувал нужда да се запитам дали наистина вярвам в бога. И Матиа Паскал беше умрял от лоша смърт без религиозна утеха.

Внезапно се видях в много особено положение. За всички, които ме познаваха, аз, добре или зле, бях разрешил най-досадния и потискащ въпрос, докато човек е жив: въпроса за смъртта. Кой знае колцина в Мираньо казваха:

— Блазе му в края на краищата! Каквото и да е, той реши този въпрос.

А аз междувременно не бях разрешил никакъв въпрос. Сега стоях с книгите на Анселмо Палеари в ръце и тези книги ме учеха, че мъртвите се намират в същото положение като мен, в „черупките“ на Камалока, особено самоубийците, които господин Лидбитър, автор на Plan Astral (premier degre du monde invisible, d’apres la teosophie)^[2], рисува като обзети от всякакъв вид човешки желания, които те не могат да задоволят, тъй като са загубили плътското си тяло, нещо, което обаче не съзнават.

„Я виж ти — мислех си, — аз, току-виж, повярвам, че наистина съм се удавил при мелницата в Стия. Може и да се заблуждавам, че все още живея.“

Известно е, че някои видове лудост са заразителни. Колкото и да се съпротивлявах на лудостта на Палеари, накрая тя ме завладя. Не че наистина вярвах, че съм умрял: то нямаше да е кой знае какво нещастие, тъй като най-трудното е да умреш, а щом веднъж човек умре, не вярвам да изпитва злополучното желание отново да се върне в живота. Внезапно си дадох сметка, че тепърва ми предстои да умра: ето кое беше лошото! Че кой си спомняше повече за това! След моето самоубийство в Стия аз, разбира се, виждах пред себе си само живота. И ето сега тук господин Анселмо Палеари непрекъснато изпречва пред мен сянката на смъртта.

Пустият му човек не умееше да говори за друго! Но той говореше за смъртта с такъв жар и от време на време прибягваше до толкова оригинални изрази и необикновени образи, че желанието ми да се отърва от него и да отида да живея другаде веднага ми минаваше. Освен това доктрината и вярата на господин Палеари, макар и да ми изглеждаха понякога детински, в основата си бяха утешителни; и тъй като за съжаление ми се бе мярнала мисълта, че рано или късно аз трябва наистина да умра, не ми беше неприятно да слушам тези разсъждения.

— Логично ли е? — попита ме той един ден, след като ми прочете пасаж от книгата на Фино, изпълнена с толкова сантиментално зловеща философия, че изглеждаше като съня на някой гробар-морфиноман; книгата беше ни повече, ни по-малко върху живота на червеите, породили се от разложението на човешкото тяло. — Логично ли е? Добре, материя, материя: да допуснем, че всичко е материя. Но има форма и форма, начин и начин, качество и качество: съществува камък и безтегловен етер, за бога! В самото ми тяло има нокът, зъб, косъм и, дявол да го вземе, има и пределикатна очна тъкан. И тъй, господине, аз не отричам материята! Това, което наричаме душа, навярно и то е от материя, но благоволете да приемете, че не е материя като нокътя, зъба, косъма, а материя, подобна на безтегловния етер или на кой знае какво там друго. Допускате етера като хипотеза, а душата не, а? Логично ли е? Материя, добре, господине! Проследете реда на моите мисли и ще видите докъде ще стигна, като се съгласявам с всичко. Стигаме до Природата. Сега ние разглеждаме човека като наследник на безкрайна поредица генерации, нали? Като продукт на бавното развитие на природата. Вие, драги господин Меис, твърдите, че той също е животно, жестоко животно, и взет в своята цялост, не дотам достойно за уважение. И с това се съгласявам и казвам: много добре, човекът в стълбицата на живите същества заема не много високо стъпало, от червея до човека нека сложим осем, да сложим седем, да сложим пет стъпала. Ала, по дяволите, Природата се е трудила хиляди, хиляди и хиляди векове, за да изкачи тези пет стъпала, от червея до човека; и тази материя е трябвало да се развива като форма и съдържание, нали, за да достигне това пето стъпало, за да стане това животно, което краде, това животно, което е способно да убива, това лъжливо животно, което обаче е способно да напише и „Божествена комедия“, господин Меис, и да бъде самопожертвувателно, както са били вашата майка и моята майка, и ето ти изведнъж — бум! — да се върне на нула? Логично ли е? Ще стане червей моят нос, моят крак, но не и моята душа, по дяволите! И тя е материя, господине, кой ви казва, че не е? Но не материя като моя нос или като моя крак. Логично ли е?

— Извинявайте, господин Палеари — възразих аз, — един велик човек, да кажем, се разхожда, пада, удря си главата, става слабоумен. Къде е душата тук?

Господин Анселмо замръзва за миг, гледайки така, сякаш внезапно е паднала скала пред него.

— Къде е душата ли?

— Да, вие или аз, които не сме велики хора, но които също… Нека да продължа разсъждението: разхождам се, падам, удрям си главата, ставам слабоумен. Къде е душата?

Палеари сключи ръце и с изражение на благодушна жалост към мен ми отговори:

— Но, боже свети, защо искате да паднете и да си ударите главата, господин Меис?

— Така, хипотетично…

— О, не, господине! Спокойно си се разхождайте. Да вземем старците — не е нужно да падат, те могат съвсем естествено да станат слабоумни. Добре, и какво от това? Искате да докажете, че като отслабва тялото, отпада и душата, за да ме убедите, че разрушаването на тялото по необходимост влече разрушаването и на душата! Не, извинявайте! Я си представете обратния случай: тела, които са изключително изтерзани, а в тях мощно сияе светлината на душата — например Джакомо Леопарди! И толкова много старци, като например негово светейшество Леон XIII! Тогава? Хайде, представете си пиано и музикант. По някое време, както свири, пианото се разкордира, един клавиш не ще да удря, две-три корди се скъсват, пианистът естествено, макар и много добър, ще свири лошо, щом инструментът е повреден. А ако пианото съвсем замлъкне, ще изчезне ли музикантът?

— Значи, сравнявате мозъка с пианото, а пианиста с душата?

— Старо сравнение, господин Меис! Вижте, ако мозъкът се повреди, естествено, душата ще изглежда слабоумна, луда или кой знае още какво. И следва, че ако пианистът е счупил не поради нещастна случайност, а от невнимание или дори от зложелание инструмента, ще си плати за това: който чупи — плаща. Всичко се плаща на този свят. Но то е друг въпрос. Извинете, за вас нищо ли не означава обстоятелството, че цялото човечество, цялото, откак имаме сведения за него, винаги е копняло за друг, отвъден живот? Това е факт, реално доказателство.

— Казват: инстинктът за самосъхранение…

— О, не, господине, защото, знаете ли, на мене ми е безразлична тази жалка кожа, дето ме покрива! Тя ме задушава, понасям я, защото зная, че трябва да я понасям. Ала ако ми докажат, по дяволите, че след като я понасям още пет или шест, или десет години — аз няма да бъда възнаграден по някакъв начин и че всичко ще свърши дотам, то аз съм готов да я хвърля още днес, в този миг. Я ми кажете тогава, къде е инстинктът за самосъхранение? Запазвам се единствено защото зная, че не бива всичко да завърши така! Но на това отвръщат: едно е отделният човек, друго е човечеството! Индивидът свършва, видът продължава своята еволюция. Я ги вижте как разсъждават! Гледайте, моля ви! Сякаш човечеството не се състои от мен, от вас и тъй един по един от всички. Нямаме ли всички ние едно и също чувство, а именно, че ще бъде най-абсурдно и жестоко, ако всичко се изчерпва с това, с този ефимерен полъх, какъвто е нашият земен живот: петдесет, шестдесет години досада, страдание, усилия. Защо — за нищо? За човечеството? Но нали все някой ден трябва да свърши и човечеството? Помислете си: целият този живот, целият този прогрес, цялата тази еволюция защо са били? За нищо? А нищото, чистото нищо, казват, не съществува… Вие оня ден казахте: заради обновлението на светилото, нали? Много добре: обновление, но трябва да се види в какъв смисъл. Вижте, господин Меис, лошото на науката е следното: иска да се занимава само с живота.

— Ех — въздъхнах аз, усмихвайки се, — защото трябва да живеем…

— Но трябва и да умрем! — отвърна Палеари.

— Разбирам. Но защо да му мислим толкова?

— Защо ли? Защото не можем да разберем живота, ако по някакъв начин не си обясним смъртта! Ръководният критерий на нашите действия, нишката, с помощта на която можем да излезем от този лабиринт, изобщо светлината, господин Меис, светлината трябва да ни дойде оттам, от смъртта.

— Чрез мрака, в който ни потапя?

— Мрак? Мрак е за вас! Опитайте се да запалите една лампичка от вяра с чистото масло на душата. Ако тази лампичка ни липсва, ние се лутаме тук в живота като слепци въпреки мощната електрическа светлика, която сме открили. Електрическата крушка си е много добра за живота, но ние, драги господин Меис, имаме нужда и от другата лампичка, която да ни освети малко и смъртта. Вижте, аз опитвам някои вечери, паля едно фенерче с червено стъкло: човек трябва по всякакъв начин да се старае, поне да се опитва да види. Сега моят зет Теренцио е в Неапол. Ще се върне след някой и друг месец и тогава ще ви поканя да присъствувате на някое наше скромно сеансче, ако желаете. И кой знае дали това фенерче… Стига, не ще кажа друго…

Както виждате, общуването с господин Анселмо Палеари не беше много приятно. Но поразмислете: можех ли аз без риск или по-точно, без да бъда принуден да лъжа, да се надявам на друго, по-малко отдалечено от живота приятелство? Още си спомнях кавалера Тито Ленци. За разлика от него господин Палеари не се интересуваше ни най-малко от моите работи и беше доволен от вниманието, с което изслушвах неговите речи. Почти всяка сутрин, след обичайното обмиване на цялото си тяло, той ме придружаваше в моите разходки: отивахме на някой от хълмовете — Джаниколо, Авентино или Монте Марио, понякога до моста Номентано. И винаги говорехме за смъртта.

„Ето какво спечелих — мислех си, — като не умрях наистина!“

Понякога се опитвах да го накарам да заговори за друго; струваше ми се, че господин Палеари няма очи за зрелището, което животът разиграва наоколо. Вървеше почти винаги с шапка в ръка, понякога я вдигаше, сякаш за да поздрави някаква сянка, и възклицаваше:

— Глупости!

Само веднъж внезапно ми отправи определен въпрос:

— Защо живеете в Рим, господин Меис?

Вдигнах рамене и му отговорих:

— Защото ми харесва тук…

— И въпреки това е тъжен град — забеляза той, като заклати глава. — Мнозина се учудват защо тук никое начинание не успява, никоя жива идея не пуща корени тук. Тези хора се чудят, защото не искат да признаят, че Рим е мъртъв.

— И Рим ли е мъртъв? — възкликнах унило.

— Отдавна, господин Меис! Повярвайте, напразни са всички усилия да се съживи. Затворен в сънищата на своето величаво минало, той не желае нищо да знае за жалкия живот, който упорито продължава да гъмжи наоколо. Когато един град е живял живот като Рим, такъв открояващ се и характерен, той не може да стане модерен град, тоест град като другите. Рим лежи там, със своето голямо разбито сърце, край Капитолия. На Рим ли принадлежат тези нови къщи? Вижте, господин Меис. Моята дъщеря Адриана ми разказа за съда със светена вода, който е бил във вашата стая, спомняте ли си? Адриана е взела този съд от стаята ви, но на другия ден съдът се изплъзна от ръцете й и се разби: остана само онази част, в която се сипва водата, и сега съдът стои в моята стая, на бюрото, и е определен за целта, за която вие от разсеяност преди това го бяхте употребили. Е добре, господин Меис, съдбата на Рим е същата. Папите са направили от него — по свой начин, разбира се — съд за светена вода, ние, италианците — по наш начин, — направихме пепелник. Отвсякъде идват да изтърсват тук пепелта от своите пури, което е и символ на лекомисленото и отровно удоволствие, предоставено ни от нашия жалък живот.