Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (3)

§3. Домът и къртицата

Поизбързах да кажа в началото, че съм познавал баща си. Не го познавах. Бях на четири години и половина, когато той умря. На тридесет и осем годишна възраст замина със своята гемия за Корсика по търговия и не се върна. Там починал за три дни от злокачествена малария. Ала той остави добро състояние на жена си и двама сина: Матиа, един вид аз самият (или този, който бях), и Роберто, две години по-голям от мене.

Някои от тукашните старци все още с удоволствие намекват, че богатството на моя баща има, меко казано, тайнствен произход. То обаче не би трябвало да хвърля повече сянка върху него, защото отдавна е минало в други ръце.

Разправят, че той го добил, като играл на карти в Марсилия с капитана на един английски търговски параход, който, като загубил всички пари, които имал у себе си — вероятно немалка сума, — проиграл и голям товар сяра, натоварена в далечна Сицилия за сметка на един ливърпулски търговец (И това знаят! А името му?), един ливърпулски търговец, който бил фрахтувал кораба. После от отчаяние капитанът вдигнал котва и когато навлезли в открито море, се удавил. И тъй параходът акостирал в Ливърпул не само олекнал, но и без своя капитан. Добре, че за баласт на кораба послужило злоезичието на моите съграждани.

Притежавахме земи и къщи. Ловък и предприемчив, баща ми никога не се занимавал с търговия в едно определено място: обикалял непрекъснато със своята гемия, купувал, където намери най-разнообразна евтина стока и веднага я продавал на сметка. Не се увличал в рисковани и големи сделки и постепенно влагал своите печалби в нашето градче, като купувал къщи и земя. Навярно се е надявал скоро да се оттегли доволен и спокоен при жена си и синовете си, сред охолството, придобито с толкова труд.

Той закупил първо чифлика Дуе Ривиере с много маслинови дръвчета и черничеви насаждения, после имението Стия, също тъй богат терен, през който тече ручей, впрегнат в мелница; после целия хълм Спероне, където стават най-хубавите лозя в нашия край, и накрая Сан Рокино — там построил една прекрасна вила. В градчето освен къщата, в която живеехме, той закупил други две къщи, а също и голямото здание, което сега е превърнато в корабостроителница.

Неговата почти неочаквана смърт ни доведе до разорение. Майка ми, неспособна да управлява наследствените имоти, бе принудена да ги повери на един човек, който беше получил от баща ми толкова благодеяния, че беше подобрил общественото си положение. Тя считаше, че той ще се чувствува поне задължен, ако не благодарен, и че освен известно усърдие и честност няма да жертвува нищо от своя страна, тъй като бе щедро възнаграден.

Свята жена бе майка ми! По природа тиха и свенлива, тя имаше толкова малък опит в живота и с хората! Нейните разсъждения бяха съвсем детински. Говореше и се смееше носово, като стискаше устни, понеже се стесняваше. Доста слабичка, тя вечно боледуваше след смъртта на баща ми. Ала никога не се оплакваше на другите от своите страдания и дори, останала сама, едва ли недоволствуваше, защото приемаше мъките си като естествена последица от своето нещастие. Може би е очаквала, че и тя ще умре от скръб и затова благодареше на бога, че я държи жива заради нейните деца, макар и тъй клета и измъчена.

Към нас изпитваше трепетна и болезнена нежност, изпълнена със страхове: искаше все да сме край нея, сякаш се страхуваше да не ни загуби, и често изпращаше слугините да ни търсят из просторната къща, щом някои от нас се отдалечеше.

Подобно на сляпа жена тя се беше оставила съпругът й да я води и лишена от него, се чувствуваше загубена в света. Не излизаше от къщи, освен в неделя сутрин, за да отиде на литургия в близката черква, придружена от двете стари слугини, към които се отнасяше като към роднини. Дори в самата къща тя се ограничи да живее само в три стаи. За многобройните други помещения се грижеха отгоре-отгоре слугините и там ние вършехме нашите лудории.

Из тези стаи от старинните мебели и избелелите завеси се носеше свойственият мирис на стари неща, сякаш това беше дъхът на други времена. Спомням си, че неведнъж съм се оглеждал, обзет от странна тревога пред нямата неподвижност на тези стари предмети, стояли толкова години непотребни и безжизнени.

Между ония, които най-често идваха да навестят мама, беше една сестра на баща ми, опърничава стара мома, с очи на пор, мургава и горда. Наричаше се Сколастика. Ала тя всеки път оставаше за малко, понеже внезапно, тъй както разговаряше, се разяряваше и си тръгваше, без да поздрави никого. Като дете изпитвах голям страх от нея. Гледах я с широко отворени очи, особено когато тя скачаше кипнала и се развикваше на майка ми, като удряше ядосано крак в пода:

— Чуваш ли? Кънти на празно? Къртицата! Къртицата!

Намекваше за Маланя, нашия управител, който тихомълком копаеше гроб под краката ни.

Леля Сколастика искаше на всяка цена майка ми да се омъжи повторно — това научих по-късно. Обикновено зълвите нямат такива хрумвания и не дават подобни съвети. Но тя имаше остро и упорито чувство за справедливост. И по-скоро поради това, а не от обич към нас не можеше да понася онзи човек да ни ограбва безнаказано. Ето защо, като гледаше крайната неподготвеност и наивност на майка ми, тя не виждаше друг изход, освен един втори съпруг. И го беше определила — един беден човек на име Джероламо Помино.

Той беше вдовец, имаше един син, който още е жив и се нарича Джероламо като баща си; мой много близък приятел, дори нещо повече от приятел, както ще разберете по-нататък. Още като дете той идваше с баща си у нас и довеждаше до отчаяние мен и брат ми Берто.

Когато бил млад, Джероламо Помино дълго се стремял към ръката на леля Сколастика, а тя не искала и да го знае; впрочем тя не искала и никого другиго, и то не защото не чувствувала склонност да обича, а защото мъжът, избран от нея, би могъл да й изневери, макар и само в мислите си. Тя казваше, че само това можело да я накара да извърши престъпление. За нея всички мъже бяха лицемерни мошеници и изменници. И Помино ли? Не, Помино не. Ала си бе дала сметка за това твърде късно. У всички мъже, които й бяха искали ръката и после се бяха оженили, тя бе успяла да открие някаква измяна и жестоко се бе наслаждавала. Само за Помино не бе открила нищо, дори бедният човек бил жертва на жена си.

Тогава защо леля Сколастика сама не се омъжи за него? И таз добра, ами че защото бе вдовец! Беше принадлежал на друга жена, за която може би понякога щеше да си спомня. И после, защото… Е хайде, от сто километра се забелязваше, че независимо от своята свенливост той е влюбен… И се подразбираше в коя! Бедният господин Помино!

Помислете си, можеше ли моята майка да се съгласи на такъв брак? Това щеше да бъде за нея истинско светотатство. Пък и тя, горкичката, не вярваше дори, че леля Сколастика говори сериозно. И се смееше по свойствения си начин на гневните избухвания на зълва си и при възклицанията на бедния господин Помино, който присъствуваше на разговорите и когото старата мома обсипваше с прекалени хвалби.

Представям си колко пъти е възкликвал, като се е въртял на стола, сякаш е бил подложен на мъчение:

— Благословени господи всемилостиви!

Той беше чистичко, спретнато човече, с кротки небесносини очички. Мисля, че се пудреше и дори проявяваше слабостта да си слага малко руменина по бузите. Гордееше се, че е запазил на тази възраст косите си. Сресваше ги много грижливо на път по средата и непрекъснато ги приглаждаше с ръце.

Не зная как биха тръгнали нашите дела, ако майка ми, разбира се, не заради себе си, а заради бъдещето на своите деца, се бе вслушала в съветите на леля Сколастика и се бе омъжила за господин Помино. Извън всякакво съмнение е, че по-зле нашите дела не биха могли да вървят, отколкото вървяха, поверени на Маланя (къртицата!).

Когато Берто и аз пораснахме, наистина голяма част от нашето имущество се беше изпарила; ала ние поне бихме могли да запазим от лапите на оня крадец останалото, което щеше да ни позволи да живеем ако не охолно, то поне без лишения. Но ние бяхме безделници и не желаехме да се грижим за нищо. Продължавахме да живеем, както нашата майка ни беше свикнала като деца.

Тя дори не ни пращаше на училище. Един индивид, наречен Пергела, беше наш наставник и възпитател. Истинското му име беше Франческо или Джовани дел Чинкуе, но всички го наричаха Пергела и той бе тъй свикнал с този прякор, че сам се наричаше Пергела.

Беше толкова мършав, че предизвикваше отвращение. Беше невероятно висок — боже милостиви! — и щеше да бъде още по-висок, ако гърбът му, сякаш изморен да расте слабоват, внезапно не се превръщаше в прилична гърбица, от която с усилие се подаваше шията като на оскубано пиле. Голямата му адамова ябълка непрекъснато сновеше нагоре-надолу като мандало. Пергела имаше навика да стиска устните си със зъби, сякаш ги хапе, за да сподави и прикрие свойствения си резлив смях; но това усилие отчасти беше напразно, защото неговият смях, като не можеше да излезе през заключените устни, се измъкваше през очите — още по-остър и язвителен.

С тези свои очички навярно той виждаше много неща в нашата къща, неща, които нито мама, нито ние виждахме. Но не се обаждаше, може би защото смяташе, че не е негово задължение да се меси, или, струва ми се по-вероятно, за да се наслаждава злобно на видяното.

Правехме с него каквото си искахме. Той ни разрешаваше, но после, сякаш за да успокои съвестта си, ни издаваше, когато най-малко очаквахме.

Един ден например мама му нареди да ни заведе на черква. Наближаваше Великден и трябваше да се изповядаме. След изповедта една малка визита при болната жена на Маланя — и после веднага в къщи. Няма що: голямо удоволствие! Ала щом излязохме на улицата, ние предложихме на Пергела следната лудория: да му платим цял литър вино, ако той вместо на черква и у Маланя ни остави да отидем в имението Стия да търсим гнезда. Пергела се съгласи, беше много доволен и потриваше ръце с блеснали очи. Той пи и отидохме до имението. Лудува с нас почти три часа, помагаше ни да се катерим по дърветата и сам се катереше. Но привечер, като се върнахме в къщи и мама го запита дали сме се изповядали и дали сме посетили Маланя, той веднага отговори:

— Вижте, аз сега ще ви кажа… — и с най-голямо безочие разказа от игла до конец какво сме правили.

И макар че му отмъщавахме за тия негови предателства — нищо не помагаше. А ние, спомням си, съвсем не се шегувахме. Една вечер например аз и Берто, като знаехме, че той обикновено спи седнал на един сандък в преддверието, чакайки вечерята, се измъкнахме тайно от леглото, където ни бяха сложили за наказание преди определения час, излязохме и намерихме една калаена цев за клизма, дълга две педи. Напълнихме я със сапунена вода от коритото за пране и въоръжени тъй, отидохме внимателно при него, приближихме тръбичката до ноздрите му и — пуф! Подскочи до тавана.

Не е трудно да си представите колко напредвахме в учението с такъв наставник. Разбира се, не цялата вина беше на Пергела. За да ни научи нещо, той прибягваше до хиляди начини, жертвуваше метод и дисциплина, само и само да привлече по някакъв начин вниманието ни. С мене сравнително често успяваше, защото по природа бях по-впечатлителен от брат ми. Ала неговата ерудиция беше съвсем особена, забавна и екстравагантна. Например той знаеше много игрословия, познаваше поезията на Буркиело, фиденцианската, макароническата и учената поезия^[1]. Знаеше и рецитираше алитерации и тавтологични рими, крипти, центони и палиндроми^[2] от всички поети-безделници и не малко такива чудати стихове сам той съчиняваше.

Фиденцианската поезия е разновидност на макароническата. Получила е наименованието си от своя основоположник Фиденцио Глотогризио, псевдоним на Камило Скрофе (1527–1565), писал пародии на стиховете на псевдоучените педанти. Макароническата поезия се е появила в Италия още в края на XV век и се е развила през XVI и XVII век. Характерни за нея са пародийността, острата сатира, непристойният речник и тематика, пародийното смесване на италианския и латински език. Учена поезия — общо наименование на поезията на учените хуманисти от времето на Ренесанса, в която на преден план се показва знанието на латинската и гръцката митология, философията, античната метрика.]

Помня, един ден в Сан Рокино ни накара да повтаряме неколкократно срещу отсрещния хълм неговото стихотворение „Ехо“:

Ще траеш ли, любовен плам, за мене отреден?

— (Ден.)

От страст горях, а тя обичаше ли ме поне?

— (Не.)

Ти, който жално плачеш, звяр ли си или човек?

— (Ек.)

Пергела ни караше да разгадаваме всички гатанки в осмостишия от Джулио Чезаре Кроче, в сонетна форма от Монети и още някои в сонетна форма на другия голям безделник, който имал смелостта да се скрие под името Катон Утически. Той ги беше преписал с мастило с цвят на тютюн в стара тетрадка с пожълтели страници.

— Чуйте, чуйте това стихотворение от Стиляни^[3]. Прекрасно е! Можете ли да отгатнете? Слушайте:

Ту вдигам, ту пък скривам и четирите си рога.

Два пъпа притежавам и влача се по шия.

Без зъби съм, но хапя и ям каквото мога.

Един съм, но и два съм: във себе си се крия

и тихичко заспивам, усетя ли тревога.

Не бързам, не препускам сред тази бъркотия.

Краката ми са бавни, очите ми — чевръсти.

Но мъчно ги насочвам, защото те са пръсти.

Като сега го виждам да декламира с озарено от блаженство лице, с полузатворени очи, имитирайки с пръсти охлювче.

Майка ни считаше, че за нас е напълно достатъчно каквото учим при Пергела и като ни слушаше да рецитираме гатанките на Кроче и Стиляни, дори вярваше, че знаем твърде много. Леля Сколастика не беше на същото мнение: като не можа да хързулне на майка ми любимеца си Помино, тя започна да преследва Берто и мен. Но ние се опирахме на закрилата на мама и не й обръщахме внимание, а тя изпадаше в такава силна ярост, че би ни смъкнала кожите от бой, ако можеше да го направи незабелязано. Помня как веднъж изскочи побесняла от нашия дом и се сблъска с мен в една от необитаемите стаи. Сграбчи ме за брадичката, стисна ме с все сила и ми каза:

— Хубавец! Хубавец! Хубавец!

Докато изричаше това, тя приближи лицето ми към своето и като заби поглед в очите ми, изръмжа през зъби: „Кучешка муцуна!“.

Тя преследваше повече мене, макар че в сравнение с Берто аз бях много по-прилежен в изучаването на завеяните уроци на Пергела. Навярно я дразнеше моето неподвижно намусено лице и големите кръгли очила. Бяха ме задължили да ги нося, за да се оправи едното ми око, което, кой знае защо, се стремеше да си гледа самостоятелно, някъде встрани.

За мене тези очила бяха истинско мъчение. Един прекрасен ден ги хвърлих и оттогава оставих окото си спокойно да гледа накъдето си иска. Още повече, че дори и да гледаше направо, окото нямаше да ме направи по-хубав. Пращях от здраве и това ми беше достатъчно.

На осемнадесет години лицето ми обрасна с къдрава и червеникава брада, в ущърб на незначителния нос, който се губеше между брадата и голямото строго чело.

Ако на човек беше дадена способност да си избере нос, подходящ за неговата физиономия, или ако можеше, като срещнеш някой нещастник, потиснат от твърде голям за неговото лице нос, да му кажеш: „Този нос повече подхожда на мен, вземам го“, то аз навярно на драго сърце бих сменил моя, както и очите и другите части на моето тяло. Ала като знаех, че това не може да стане, примирих се със своята външност и престанах да й обръщам внимание.

За разлика от мене Берто, който имаше хубава фигура и приятно лице (поне в сравнение с мен), не можеше да се отдели от огледалото. Той се оглеждаше и се милваше, и харчеше безконечно пари за най-нови вратовръзки, за най-хубави парфюми, за бельо и дрехи. Един ден, за да го подразня, взех от гардероба му един нов-новеничък фрак, елегантна жилетка от черно кадифе и цилиндър. Тъй нагизден, отидох на лов.

Междувременно Бата Маланя идваше да се оплаква при майка ми от неплодородните години, които го принуждавали да прави значителни дългове, за да посреща нашите големи разходи и разноските по поддържане на земите.

— Получихме нов сериозен удар! — обявяваше той всеки път, като влизаше.

Мъглата унищожила всички маслинови фиданки в Дуе Ривиере или филоксерата — лозята в Спероне. Трябвало да се садят американски лози, устойчиви на болестта. Ето ти нови дългове! После съветваше да продадем Спероне, за да се отървем от лихварите, които го душели. И тъй, в началото продадохме Спероне, после Дуе Ривиере, след това Сан Рокино. Останаха къщите и имението Стия, заедно с мелницата. Майка ми очакваше Маланя да дойде някой ден и да обяви, че ручеят е пресъхнал.

Истина е, че ние бяхме безделници и харчехме безмерно, но също тъй вярно е, че такъв крадец като Бата Маланя няма да се роди на земята. Това е най-мекото, което мога да кажа за него, като се има пред вид, че бях принуден да встъпя в роднински връзки с него.

Той беше достатъчно изкусен да ни доставя всичко, каквото желаехме, докато майка ми беше жива. Но това охолство, стигащо до слободия и капризи, които той задоволяваше, му служеше, за да прикрива бездната, която по-късно, след смъртта на майка ми, погълна единствено мен, тъй като брат ми има щастието навреме да сключи изгоден брак.

Напротив, моят брак…

— Трябва ли да разкажа за моя брак, дон Елиджо? Вие как мислите?

— Как не! Разбира се! Деликатно… — отговори дон Елиджо, покатерен на своята стълба на уличен фенерджия.

— Хайде де, деликатно! Вие сам добре знаете, че…

Дон Елиджо се смее и цялата бивша черквичка му приглася. После ме съветва:

— Ако бях на ваше място, господин Паскал, щях по-напред да прочета някоя новела от Бокачо или Бандело. Заради тона, заради тона…

Дон Елиджо нещо си е нарочил за тона. Ух! Ще го нахвърлям, както ми дойде. И тъй — смело напред!