Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (6)

§6. Так, так, так…

Само тя, онази топчица от слонова кост, която грациозно обикаляше там вътре в рулетката, в посока, обратна на часовниковите стрелки, само тя играеше:

— Так, так, так…

Само тя, но не и ония, които я гледаха с напрежение и мъка, причинени от нейните капризи; тя, на която недалеч, по жълтите квадрати на игралната маса, множество ръце бяха поднесли като оброчен дар злато, злато и злато; множество ръце, които сега трепереха в мъчително очакване и докосваха несъзнателно друго злато, за следващото залагане, докато умоляващите очи сякаш казваха: „Където ти пожелаеш, където ти пожелаеш, там спри, изящна топчице от слонова кост, наша жестока богиньо!“

Бях попаднал случайно там, в Монте Карло.

След неотдавнашното двойно нещастие всекидневните сцени с тъщата и жена ми предизвикваха у мен нетърпимо отвращение. Бях потиснат, грохнал. Не знаех как да се боря с досадата, дори бих казал с погнусата от този живот; чувствувах се жалък, без надежда и без изгледи за нещо по-добро. Моето сладко момиченце повече не можеше да ме утешава, аз не получавах никаква отплата за горчивината и безизходността на ужасното положение, в което бях изпаднал. Тогава взех почти внезапно решение: избягах пешком от градчето, носейки в джоба си петстотинте лири на Берто.

По пътя си наумих да отида в Марсилия, като взема влака от железопътната гара в съседното градче. В Марсилия навярно щях да успея да купя билет за трета класа и да отплувам за Америка без определена цел.

Какво по-лошо можеше да ми се случи от онова, което бях изстрадал в собствения си дом? Знаех, че вървя към други окови, ала те едва ли щяха да са по-тежки от тия, които сега смъквах от крака си. Освен това щях да видя други страни, други хора, друг живот и поне щях да се освободя от унинието, което сега ме душеше и смазваше.

Само че, като стигнах в Ница, почувствувах как се обезкуражавам. От доста време насам младежкият ми устрем беше прекършен: досадата твърде много ме бе разяла отвътре, бе притъпила болката ми. Но най-силно ме гнетеше обстоятелството, че бяха недостатъчно парите, с които щях да се впусна наслуки в мрака на съдбата, някъде далече, сред неизвестен живот и без всякаква подготовка.

И ето че слязох в Ница, ала не бях решил твърдо дали да се върна в къщи. Обикалях града, случи се да спра пред един голям магазин на Авеню дьо ла гар, над който висеше надпис с големи позлатени букви:

„DÉPÓT DE ROULETTES DE PRÉCISION“^[1]

 

Бяха изложени рулетки от всякакъв вид и размери. Заедно с другите принадлежности за игра имаше и брошури, на чиито корици бяха изобразени рулетки.

Известно е, че нещастните хора лесно стават суеверни, колкото и после да се присмиват на чуждата лековерност и на надеждите, които на самите тях често и ненадейно суеверието е вдъхвало и които естествено никога не се оправдават.

Спомням си, че след като бях прочел заглавието на една от тези брошурки — „Methode pour gagner a la roulette“^[2], се отдалечих от магазина с усмивка на презрение и съжаление. Ала след това, едва направил няколко крачки, се върнах назад, подтикван само от любопитство, разбира се, със същата тази презрителна и съжалителна усмивка на устните, влязох в магазина и купих брошурата. Изобщо не разбрах за какво се говори там, в какво се състои играта и какъв е нейният механизъм. Започнах да чета — ала разбрах твърде малко.

„Може би това се дължи — помислих си — на недостатъчните ми познания по френски.“

Никой не беше ме учил френски език. Сам бях попрочел и понаучил нещо оттук-оттам в библиотеката. Освен това не бях сигурен в произношението и се страхувах, че като заговоря, ще предизвикам смях.

Тъкмо този срам отначало ме накара да се двоумя дали да отида, или да не отида. Но после си спомних, че бях тръгнал да търся щастието си чак в Америка без всякакви средства и без дори най-бегли познания по английски или испански. И тъй — смелост! С бедния си френски и под ръководството на брошурата можеше да си опитам щастието в Монте Карло — градът беше на две крачки.

„Нито тъща ми, нито жена ми — казвах си във влака — знаят за париците, които са ми останали в портфейла. Ще отида да ги хвърля там, та да се освободя от изкушението. Надявам се, ще ми останат колкото да си платя връщането в къщи, а ако ли не…“

Бях чувал да казват, че не липсват дървета, издръжливи дървета в парка на игралния дом. В края на краищата може би щях да се обеся икономично на някое от тях с колана на панталона си и щях да правя добро впечатление. Хората щяха да казват:

— Кой знае колко много е загубил тоя нещастник!

Трябва да призная, че очаквах нещо по-добро. Наистина входът не изглеждаше лошо. Осемте мраморни колони показваха, че тук са искали да издигнат храм на Фортуна. Един централен вход и две странични врати. На двете врати беше написано „Tirez“^[3]. Това го разбрах, после видях, че на централния вход е написано „Poussez“^[4] и че то очевидно значеше обратното. Блъснах и влязох. Вътре цареше просто обидна и ужасна безвкусица! Можеше поне да предложат на ония, които оставят там толкова пари, удоволствието да бъдат одрани в по-малко пищно, но по-хубаво място. Всички големи градове сега се хвалят, че имат хубави кланици за бедните животни, които при това са лишени от образование и не могат да се наслаждават. И все пак вярно е, че повечето от хората, които отиват в игралния дом, съвсем не обръщат внимание на безвкусицата, с която са декорирани петте зали. По същия начин ония, които седят по диваните около игралните маси, често не забелязват съмнителната елегантност на тапицерията.

Там седят обикновено нещастници, чийто разсъдък безвъзвратно е помътен от страстта към хазарта: седят там, за да изучават тъй нареченото равновесие на вероятностите и обмислят сериозно комбинациите, които трябва да изпробват, сложната постройка на играта; записват и сравняват редуването на числата; с една дума, тези хора искат да разберат логиката на случайността, а то е все едно да изстискаш вода от камък; и са уверени, че днес или утре ще успеят.

Ала не трябва да се учудваме на нищо.

— Ах, дванадесет! Дванадесет! — говореше ми един господин от Лугано, едър човек, чийто вид навеждаше на утешителни размишления за съпротивителните способности на човешкото същество. — Дванадесет е царят на числата — то е моето число! Никога не ми изневерява! Е, понякога, дори често, за развлечение ме дразни, но в края на краищата ме възнаграждава, винаги ме възнаграждава за моята вярност!

Той беше влюбен, тоя великан, в числото дванадесет и не можеше да говори за друго. Разказа ми, че предния ден това негово любимо число не искало да се падне нито веднъж; но той не се признал за победен. Едно след друго упорито залагал на дванадесет, не отстъпил докрай, до часа, в който крупиетата обявили:

— Messieurs, aux trois derniers!^[5]

И ето — при първото от тези три залагания — нищо. Нищо и при второто. А при третото и последно: трак, дванадесет!

— Обади ми се! — заключи той с искрящи от радост очи. — Обади ми се!

Истина, че след като губил целия ден, му останали за последното залагане само някоя и друга пара, тъй че не успял да компенсира загубеното. Но какво значение имаше това за него? Нали числото 12 му се беше обадило!

Като слушах тези думи, се сетих за едно четиристишие на бедния Пергел, чиято тетрадка с игрословия, придружени с чудатите му стихове, бях изровил по време на опразването на къщата и сега се пази в библиотеката. Реших да го изрецитирам на този господин:

Не ме напускаше надеждата гореща:

ще мине тук една богиня горделива.

Мечтаех за Фортуна, чаках среща.

И дойде тя. Но беше грозна и свидлива.

И тогава господинът хвана глава с двете си ръце, болезнено сгърчи цялото си лице и остана тъй доста време. Погледнах го първо изненадано, после със съчувствие.

— Какво ви е?

— Нищо. Смея се — отвърна той.

Тъй се смееше. Толкова много, толкова много го болеше глава, че не можеше да понася разтрисането от смеха. Идете, та се влюбвайте в числото дванадесет!

 

 

Преди да си опитам щастието — макар и без всякакви илюзии, — реших да погледам, за да разбера как се играе.

Играта не ми изглеждаше никак сложна, както си бях въобразил, четейки брошурата.

Сред игралната маса, на зелената покривка с цифри беше монтирана рулетката. Наоколо бяха играчите: мъже и жени, стари и млади, от различни страни, от различни слоеве, някои седнали, други прави, бързаха да сложат купчинки от луидори, лири и банкноти по жълтите числа на квадратите. Ония, които не можеха да се доближат или пък не искаха да го сторят, казваха на крупието числата и цветовете, на които залагаха, и с удивителна ловкост крупието веднага поставяше с лопатката техните залози според указанията. Настъпваше тишина, странна тишина, изпълнена с тревога, сякаш трептяща от сдържани страсти, нарушавана от време на време от монотонния сънлив глас на крупиетата:

— Messieurs, faite vox jeux!

А в това време край други игрални маси, други също тъй монотонни гласове казваха:

— Le jeu est fait! Rien ne va plus!^[6]

Накрая крупието хвърляше топката върху рулетката:

— Так, так, так…

И всички очи се насочваха към топката с различно изражение: тревога, предизвикателство, страдание, ужас. Някои от ония, които стояха прави зад щастливците, намерили кресло, надникваха, за да зърнат още веднъж своя залог, преди греблата на крупиетата да се протегнат и да го грабнат.

Накрая топката падаше на циферблата, крупието повтаряше обичайната си фраза и обявяваше падналото се число и цвят.

Престраших се за първия малък залог върху лявата маса на първата зала и тъй наслуки произнесох числото двадесет и пет. Зачаках и аз коварната топчица, ала се усмихвах поради някакво странно усещане на гъдел в корема.

Топката падна на циферблата.

— Vingtcinq — обяви крупието. — Rouge, impair et passe!^[7]

Бях спечелил! Протегнах ръка към моята умножена купчинка, когато един твърде висок господин, с мощно вдигнати рамене, които подкрепяха мъничка главица, със златни очила над смачкания нос, с полегато чело, с дълги прави коси по тила — ни руси, ни сиви, както брадичката и мустаците, — я отстрани без много церемонии и прибра моите пари.

На бедния си и стеснителен френски език се опитах да му обясня, че е сбъркал — о, разбира се, неволно.

Той беше немец и говореше френски по-лошо от мен, ала правеше това с лъвска смелост. Нахвърли се върху мен, като твърдеше, че грешката била моя и парите били негови.

Огледах се удивен: никой не продума, дори моят съсед, който беше видял да залагам моята дребна сума върху двадесет и пет. Погледнах крупиетата. Те бяха неподвижни, безстрастни като статуи.

„Тъй, значи!“ — казах си. Взех смирено другите монети, които бях оставил на масата пред мен, и се отдалечих.

„Ето способ да спечели човек на рулетка — помислих си, — за който не се говори в брошурата. Кой знае дали не е единственият в края на краищата…“

Но съдбата, неизвестно заради каква своя тайна цел, пожела да ме опровергае по забележителен и тържествен начин.

Приближих се до друга маса, където играеха с високи залози. Дълго наблюдавах хората, които бяха наоколо: повечето бяха господа във фракове. Имаше и доста дами и не една ми се стори със съмнително поведение. Видът на едно човече, изключително русо, с големи светлосини, набраздени с венички и оградени с дълги, почти бели мигли очи, никак не ми хареса. Най-напред, защото и той беше във фрак, ала се виждаше, че не е свикнал да го носи. Гледах как играе: заложи много, загуби. Не се развълнува, в следващата игра заложи отново значителна сума. Ясно, този човек не би тръгнал да краде моите стотинки! Макар че първия път се бях опарил, засрамих се от моите подозрения. Толкова хора се бяха събрали там и безстрашно хвърляха с шепи злато и сребро, сякаш бе пясък, та за моята нищожна сумичка ли трябваше да се страхувам.

Забелязах сред другите един младеж, бледен като восък, с голям монокъл на лявото око, който се стараеше да си придава сънливо безразличен вид. Седеше, непринудено вадеше от джобовете си луидори, после наслуки ги поставяше на коя да е цифра, без да гледа, като поскубваше космите на набождащите си мустачки, и чакаше топката да падне. Тогава питаше своя съсед дали е спечелил.

Непрекъснато губеше.

Неговият съсед беше слаб и елегантен господин, над четиридесетте. Вратът му беше твърде дълъг и тънък и беше почти без брадичка. Имаше черни живи очички и хубави гарванови коси, гъсти и вдигнати над челото. Явно изпитваше удоволствие да отговаря утвърдително на младежа. Той самият понякога печелеше.

Застанах до един едър господин с толкова тъмна кожа, че орбитите на очите му и клепачите му изглеждаха като опушени. Косите му бяха металносиви, а брадичката все още черна и къдрава. От него лъхаше здраве и сила. Въпреки това сякаш въртенето на топката от слонова кост предизвикваше у него пристъп на астма, всеки път той започваше да се дави силно и неудържимо. Хората се обръщаха да го гледат, ала той рядко забелязваше: когато забележеше, спираше за миг, оглеждаше се с нервна усмивка и отново се задавяше, като не можеше да се сдържи, докато топката не паднеше на циферблата.

Като гледах всичко това, малко по малко треската на играта завладя и мен.

Първите ми залагания свършиха зле. После започнах да чувствувам някакво необичайно, буйно опиянение; действувах като автомат, обземаха ме внезапни и несъзнателни пориви. Залагах всеки път последен, след другите — ето там! — и веднага добивах усещане, сигурност, че ще спечеля. И печелех. Отначало залагах по малко, после постепенно все повече, без да броя. Състоянието на ведро опиянение, в което все повече изпадах, дори не се нарушаваше от някое и друго несполучливо залагане. Дори понякога си казвах: „Ето сега ще загубя, това трябва да го загубя.“ Бях като наелектризиран. По едно време ме обзе вдъхновение да рискувам всичко: залагам ей там, и край! И спечелих. Ушите ми бръмчаха, целият бях в пот, а треперех от студ. Стори ми се, че един от крупиетата, сякаш изненадан от моята упорита сполука, ме наблюдава. При крайното възбуждение, в което се намирах, аз чувствувах в погледа на този човек някакво предизвикателство и отново, без да се замислям, рискувах всичко — онова, което имах, и онова, което бях спечелил. Ръката ми се насочи към същото предишно число — тридесет и пет. За малко не я дръпнах, ала не, там, отново там, заложих, сякаш някой ме принуждаваше. Притворих очи, навярно съм бил смъртноблед. Настъпи дълбока тишина и ми се стори, че всички замълчаха само заради мен, сякаш споделяха моето тревожно очакване. Топката се въртя, въртя цяла вечност, толкова бавно, че с всеки миг мъчението ми ставаше все по-непоносимо. Накрая спря.

Очаквах крупието да обяви със своя обичаен (сега ми се стори съвсем далечен) глас:

— Trentecinq, noir, impair et passe!^[8]

Взех парите и бях принуден да се отдалеча като пиян отпуснах се на един диван без сили, облегнах глава на облегалката поради внезапно и непреодолимо желание за сън, за малко почивка. И вече почти се отдавах на съня, когато почувствувах върху себе си някаква тежест, материална тежест, която внезапно ме сепна. Колко ли бях спечелил? Отворих очи, но трябваше веднага да ги затворя отново — главата ми се въртеше. В помещението горещината беше нетърпима. Как! Нима вече беше вечер? Бях зърнал запалените светлини. И колко време бях играл? Станах бавно, излязох.

 

 

Вън в преддверието беше още ден. Свежият въздух ме поободри.

Доста хора се разхождаха там: някои замислени, самотни, други по двама, по трима бъбреха и пушеха.

Наблюдавах ги. Бях новак в това място, все още неориентиран, а бих желал да изглеждам поне малко като постоянен посетител. Изучавах ония, които ми изглеждаха най-непринудени, и ето че неочаквано някой от тях побледняваше, заглеждаше се втренчено, млъкваше, после хвърляше цигарата си и сред смеховете на събеседниците си се измъкваше: връщаше се в игралната зала. Защо се смееха неговите другари? Аз също се усмихвах инстинктивно и гледах като глупак.

— A toi, mon sheri!^[9] — чух да ми казва тихо женски, малко дрезгав глас.

Обърнах се, видях една от ония жени, които преди седяха до мен около игралната маса. Тя ми подаваше с усмивка една роза. Друга роза беше задържала за себе си. Беше ги купила току-що от будката за цветя във вестибюла.

Значи, имах непохватен вид на глупак?

Обзе ме ужасен гняв, отказах, без да благодаря, и понечих да се отдалеча от нея. Но тя ме хвана за ръката, като се смееше и се държеше пред другите така, сякаш водим интимен разговор. Започна да ми говори тихо и поверително. Стори ми се, че разбирам: предлагаше ми да играя заедно с нея, тъй като била присъствувала преди малко на моите щастливи удари; по мое указание тя щяла да залага за мен и за самата себе си.

Отърсих се целият, изразявайки презрение, и без да кажа дума, я зарязах.

След малко, като влязох в игралната зала, видях, че тя разговаря с един нисичък, мургав господин, брадат, с недружелюбни очи, на вид испанец. Беше му дала розата, която преди малко предлагаше на мен. При някакво общо движение на двамата ми стана ясно, че говорят за мене. И реших да бъда нащрек.

Влязох в другата зала, приближих се до първата игрална маса без желание да играя. И ето след малко онзи господин, но без жената, също се приближи към масата, като се правеше, че не ме забелязва.

Тогава започнах да го фиксирам решително, за да го накарам да разбере, че съм забелязал всичко и че пред мен тия работи не минават.

Ала този човек съвсем нямаше вид на мошеник. Той играеше и при това залагаше много: загуби три последователни игри, като мигаше непрекъснато, може би поради усилието, което полагаше, да скрие вълнението си. При третата загуба ме погледна и се усмихна.

Оставих го и се върнах в другата зала при игралната маса, където преди малко бях спечелил.

Крупиетата се бяха сменили. Жената беше на предишното си място. Останах назад, за да не ме забележи, и видях, че тя играеше на дребно, и то не във всяка игра. Промъкнах се напред, тя ме забеляза: тъкмо се готвеше да играе и се въздържа, като очевидно изчакваше да заложи там, където аз щях да заложа. Но напразно чакаше. Когато крупието каза: „Le jeu est fait! Rien ne va plus!“, аз я погледнах, а тя вдигна пръст, за да ме заплаши шеговито. Няколко залагания не играх, после при вида на играчите пак се запалих и като почувствувах, че се разгаря в мен предишната страст, престанах да й обръщам внимание и отново се заиграх.

По какво тайнствено внушение продължавах тъй безпогрешно да следвам непредвидимата изменчивост на цифрите и цветовете? Само необикновено подсъзнателно предвиждане ли проявявах аз? Тогава как да си обясня безумното, наистина безумното си упорство? Тръпки ме побиват, като си спомня за това — та аз рискувах всичко, всичко, може би дори живота си, при тези залози, които бяха истински предизвикателства спрямо съдбата. Не! Не! Аз имах чувството, че крия една почти сатанинска сила в ония мигове, благодарение на която покорявах, омагьосвах съдбата, подчинявах нейните капризи на моите. И не само у мене съществуваше това убеждение. То се беше разпространило бързо и между другите играчи. Всички вече следяха рискованата ми игра. Не зная колко пъти се падна червено, докато аз упорствувах да залагам на него. После залагах на нула и се падаше нула. Дори младежът, който изваждаше луидори от джоба на панталона си, се беше развълнувал и разпалил. Едрият, мургав господин се задушаваше повече от всякога. Около игралната маса възбуждението растеше все повече и повече: всички трепереха от вълнение, правеха резки нервни движения и с усилие сдържаха мъчителния си ужасен гняв. Самите крупиета бяха загубили своята студена безстрастност.

Внезапно, правейки огромен залог, почувствувах нещо като световъртеж. Усетих, че върху мен лежи огромна отговорност. Почти нищо не бях ял от сутринта, целият треперех, тресях се от дълго и силно възбуждение. Не можех повече да издържа и след този залог се оттеглих, залитайки. Усетих, че някой ме хваща за ръката. Свръхвъзбуден, с очи, които изпускаха пламъци, дребният брадат испанец искаше на всяка цена да ме задържи:

— Вижте, единадесет и четвърт часът. Крупиета канят за три последни залагания и бихме накарали банка да фалира!

Той говореше на смешен и развален италиански език, а аз не можех даже да разсъждавам, само упорито отговарях на моя роден език:

— Не, не, стига, не мога вече, оставете ме да си вървя, драги господине!

Пусна ме, но тръгна подире ми. Качи се заедно с мене във влака до Ница и настоя на всяка цена да вечерям с него, а после да се настаня в хотела, в който е отседнал той.

Отначало ми беше едва ли не приятно почти страхопочтителното възхищение, което този човек се чувствуваше щастлив да ми засвидетелствува, сякаш бях Вълшебник. Понякога човешката суета не се отказва да стъпи на пиедестала дори на обидното преклонение, за да приеме лютивия и смраден тамян на недостойното, ниско ласкателство. Чувствувах се като генерал, който е победил в трудна и отчаяна битка, ала случайно и без да знае как. Аз вече започнах да осъзнавам това и идвах на себе си. В същото време постепенно растеше и раздразнението ми от обществото на тоя човек.

Но след като слязох в Ница, колкото и да се стараех, не успях да се освободя от него. Трябваше да отидем заедно на вечеря. Там ми призна, че тогава, в преддверието на казиното, той ми е изпратил онази весела женичка, на която от три дни закрепвал крилца да лети, да лети, макар и малко над земята, крила от банкноти, тоест давал й по някоя стотачка, за да си опита късмета. Тази дамичка навярно е спечелила доста онази вечер, следейки моята игра, тъй като повече не я видял при изхода.

— Какво да правя? Бедната, навярно е намерила нещо по-добро. Стар съм аз! Благодаря на господа, че те la son levada de sobre!^[10]

Каза ми, че бил в Ница от една седмица и всяка сутрин отивал в Монте Карло, където винаги до онази вечер имал невероятен успех. Искаше да узнае по какъв начин съумявам да печеля. Вероятно съм разбрал законите на играта или пък съм проумял някое безпогрешно правило.

Засмях се и му отговорих, че до сутринта на този ден не съм виждал дори нарисувана рулетка и че не само не знаех как се играе, но и не съм имал най-далечно подозрение, че ще играя и ще спечеля по такъв начин. Аз бях изумен и объркан повече от него.

Не успях да го убедя. След като смени ловко темата (той мислеше, че си има работа с някой изпечен мошеник) и като говореше с удивителна непринуденост на своя полуиспански и полу кой знае какъв език, ми направи същото предложение, което ми направи посредством онази весела дамичка сутринта.

— Но не, моля ви се! — възкликнах аз, като се стараех все пак да смекча с усмивка отказа си. — Та нима вие сериозно вярвате, че в тази игра може да има правила или тайни? Само късмет! Днес имах късмет, а утре може да нямам. А може и да имам пак. Надявам се, че ще имам!

— Ама защо вие — попита ме той — не пожелахте днес да се aproveciar^[11] от сполуката?

— Аз апрове…

— Да, как да кажа, да се възползувате. Voila!^[12]

— Играх според моите възможности, драги господине.

— Bien!^[13] — каза той. — Залагам аз за вас. От вас сполука, от мен пари.

— Но тогава може би ще загубим! — заключих аз, като се усмихнах. — Не, не, вижте! Ако вие наистина вярвате, че съм толкова щастлив — защото аз съм такъв само в играта, а във всичко останало със сигурност зная, че не съм, — да направим тъй: без никакви споразумения между нас и без каквато и да е отговорност от моя страна, защото отговорност не желая да поемам, вие ще залагате много там, където аз ще залагам малко, както правехте днес, и ако всичко тръгне добре…

Не ме остави да довърша. Избухна в странен смях — навярно искаше да звучи иронично, и каза:

— Е, не, драги господине, не! Днес да, тъй сторих, утре няма, точно така. Ако вие залагате много заедно с мой залог — добре, ако не — няма да стане. Много благодарности!

Погледнах го, като правех усилия да разбера какво иска да каже. Без съмнение в неговите думи и в този смях се криеше някакво обидно подозрение. Намръщих се и му поисках обяснение. Престана да се смее, ала на лицето му остана чезнещата следа на този смях.

— Казвам, че не, че няма да го направя. Нищо повече няма да кажа.

Ударих силно с юмрук по масата и с изменен глас настоях:

— Нищо подобно! Длъжен сте да обясните какво искате да кажете с вашите думи и с глупашкия си смях. Аз не разбирам!

Забелязах, че докато говорех, той побледня и сякаш се смали, явно се готвеше да ми поиска извинение. Станах възмутен, вдигайки рамене.

— Стига! Презирам вас и вашето подозрение, което недоумявам за какво е!

Платих сметката си и излязох.

 

 

Познавах един почтен и дори достоен за възхищение човек поради изключителните качества на своята интелигентност, ала не го уважавах: ни повече, ни по-малко заради чифт панталони, които той упорито носеше. Доколкото си спомням, те бяха ярки, карирани, плътно прилепнали към хилавите крака. Дрехите, които обличаме, тяхната кройка, техният цвят могат да накарат хората да мислят за нас най-странни неща.

Ала сега обидата ми беше още по-голяма, защото не се чувствувах облечен зле. Вярно, не бях във фрак, но бях в черен, съвсем приличен траурен костюм. И после аз си бях все в същия тоя костюм, когато оня неприятен немец ме взе за будала и най-безцеремонно ми прибра парите. Защо сега този ме вземаше за мошеник?

„Може би заради моето брадище — мислех си, докато излизах — или заради твърде късите ми коси.“

Отправих се да търся хотел, какъвто и да е, за да се затворя и преброя какво съм спечелил. Струваше ми се, че съм натъпкан с пари: навсякъде имаше по малко — в джобовете на сакото, на панталоните и на жилетката: злато, сребро, банкноти. Навярно бяха много, много! Чух, че бие два часът. Улиците бяха пусти. Мина празен файтон, качих се.

Залагайки незначителна сума, бях спечелил около единадесет хиляди лири. Отдавна не бях виждал пари и отначало сумата ми се стори голяма. Ала после, като премислих някогашния си живот, почувствувах силно презрение към себе си. Как така, нима две години в оная библиотека и прибавката на всички други нещастия до такава степен бяха ме направили жалък? Това ново раздразнение към самия мене започна да ме трови, като гледах парите, разхвърляни там, по леглото.

„Хайде, добродетелни човече, скромни библиотекарю, хайде, върни се в къщи да успокоиш с това съкровище вдовицата Пескаторе. Тя ще помисли, че си откраднал тези пари и веднага ще изпита към теб голямо уважение. Ако това не ти се струва достатъчна награда за твоите големи усилия, по-скоро заминавай за Америка, както първоначално беше решил. Сега, с тия пари, би могъл. Единадесет хиляди лири! Какво богатство!“

Събрах парите, нахвърлих ги в чекмеджето на нощното шкафче и си легнах. Но не можах да заспя. Какво трябваше да правя всъщност? Да се върна в Монте Карло и да върна необичайната печалба? Или да се задоволя с нея и скромно да й се наслаждавам. Но как? Даваше ли ми сърце да се наслаждавам с това семейство, което си бях създал? Щях да облека малко по-хубаво моята жена, която вече не само не полагаше усилия да ми се харесва, а, напротив, правеше всичко възможно, за да предизвика моето отвращение, като оставаше несресана по цял ден, ходеше без корсет, по чехли и с дрехи, провиснали отвсякъде. Вероятно считаше, че за съпруг като мене не си струва да се гизди. При това тя не беше оздравяла напълно след опасното раждане. А колкото за характера й — от ден на ден ставаше все по-раздразнителна не само към мен, а с всички околни. Обидата и отсъствието на живо, искрено чувство бяха започнали да подхранват у нея отпуснатост и мързел. Тя не се привърза дори към момиченцето, чието раждане заедно със смъртта на другото, умряло едва на няколко дни, беше за нея поражение в сравнение с хубавия, цветущо здрав син на Олива, роден около месец по-късно, след лека бременност, без усилие. Освен това дрязгите и постоянните разногласия, които се появяват винаги, когато нуждата, подобно настръхнала черна котка, се свие върху пепелта на изгасналото огнище, вече бяха направили омразно съжителството и на двама ни. С някакви си единадесет хиляди лири щях ли да възстановя мира в къщи, щях ли да възкреся любовта, безчестно отровена още при самото й зараждане от вдовицата Пескаторе? Глупости! Ами тогава? Да замина за Америка? Но защо да отивам да търся тъй далече Фортуна, когато тя изрично бе пожелала да ме спре тук, в Ница, мене, нищо неподозиращия, пред онзи магазин за хазартни игри? Сега аз трябваше да се покажа достоен за нея, за нейното благоволение, ако тя наистина искаше да го прояви. Решено! Всичко или нищо. В края на краищата щях да си остана такъв, какъвто бях преди. Какво всъщност са единадесет хиляди лири?

Така на следния ден се върнах в Монте Карло. Върнах се за дванадесет последователни дни. Тогава нямах възможност, нито време да се учудя от приказното благоволение на щастието. Бях вън от себе си. Направо си бях загубил ума. Аз и сега не изпитвам удивление, като знам за съжаление каква лоша шега ми скрои Фортуна, като ме облагодетелствува по този начин и в такава степен. Първите девет дни, като играех отчаяно, успях да натрупам огромна сума. След деветия ден започнах да губя и се провалих в истинска пропаст. Необикновеното вдъхновение сякаш не намираше повече подкрепа от страна на моята вече отслабена нервна енергия и започна да ми изневерява. Не съумях или по-скоро не можах да спра навреме. Спрях и се сепнах, но не по моя воля, а благодарение на едно ужасно зрелище, което, изглежда, тук се наблюдава нерядко.

Влизах в игралната зала сутринта на дванадесетия ден, когато господинът от Лугано, онзи, влюбеният в числото дванадесет, ме настигна с разстроено лице, задъхан, за да ми съобщи повече със знаци, отколкото с думи, че някой се е самоубил, там в градината. Веднага си помислих, че това навярно е моят испанец, и почувствувах угризение. Бях убеден, че той ми помагаше да печеля. Първия ден след нашата кавга не пожела да залага, където залагах аз и все губеше. Следващите дни, като виждаше да печеля все тъй неотклонно, отново поиска да залага съвместно с мен, но аз вече не исках. И тогава, сякаш воден от ръката на самата невидимо присъствуваща Фортуна, бях започнал да обикалям от маса на маса. От два дни не бях го виждал, точно от момента, в който бях започнал да губя, може би защото той беше престанал да ме преследва.

Бях сигурен, че като дотичам до посоченото място, ще го намеря проснат на земята, мъртъв. Но вместо него намерих там онзи бледен младеж, който си придаваше вид на сънливо безразличие, като измъкваше от джоба на панталоните си луидори, за да ги залага, без дори да погледне.

Изглеждаше още по-дребен там, сред алеята, лежеше благоприлично с прибрани нозе, сякаш беше легнал предварително, за да не се удари, като пада. Едната му ръка беше прилепнала към тялото, другата — малко отдалечена встрани, вкочанясала, а показалецът сякаш все още натискаше спусъка. Близо до тази ръка беше револверът, по-нататък — шапката. Отначало ми се стори, че куршумът е излязъл от лявото око, където беше изтекла доста кръв, сега съсирена върху лицето му. Но не: тази кръв беше бликнала, подобно на кръвта от ноздрите и ушите; повече кръв беше изтекла от друго място, от една дупчица в дясното слепоочие, и се беше съсирила по жълтия пясък на алеята. Наоколо жужаха дузина оси. Някои кацаха лакомо по окото. Мнозина се бяха събрали да гледат, но никой не се сещаше да ги разгони. Извадих от джоба си носна кърпа и покрих обезобразеното нещастно лице. Никой не изрази признателност. Бях им отнел най-интересната част от зрелището. Избягах от парка, върнах се в Ница, за да замина същия ден.

Имах около осемдесет и две хиляди лири.

Всичко можех да си представя, освен че вечерта на същия ден и с мене щеше да се случи нещо подобно.