Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (2)

§2. Второ (философско) въведение, нещо като извинение

Внушението или по-точно напътствието да пиша ми бе дадено от моя уважаван приятел дон Елиджо Пелегриното, който в настоящия момент е пазител на книгите в библиотеката „Бокамаца“ и на когото аз ще поверя ръкописа, щом като бъде завършен, ако изобщо бъде завършен.

Пиша тук, в бившата църквичка, при светлината, която идва от прозорчетата на купола, тук, в абсидата, определена за библиотекаря и отделена с дървена преградка от отвесни колонки, докато дон Елиджо пухти под задължението, с което доброволно се е нагърбил — да постави малко ред в това вавилонско стълпотворение от книги. Страхувам се, че няма да успее в своето начинание. Никой преди него не се беше погрижил да узнае, макар и отгоре-отгоре, като хвърли бегъл поглед към кориците, що за книги е подарил на града покойният монсиньор. Смяташе се, че почти всички книги навярно са с религиозно съдържание. Сега Пелегриното, за голямо свое утешение, бе открил неочаквано разнообразие от теми в библиотеката на монсиньора. И тъй като книгите са били вземани оттук и оттам от склада и нареждани както дойде, бъркотията беше неописуема. Поради близостта между тези книги се бяха завързали най-необичайни приятелства. Дон Елиджо Пелегриното ми каза например, че доста се е трудил, докато откъсне от един много разпътен трактат върху „Изкуството да се любят жените“ в три книги от Антон Муцио Поро, от 1571 година, едно „Житие и смърт на Фаустино Матеручи, бенедиктинец от Полироне, когото някои наричат блажен“ — биография, издадена в Мантуа през 1625 година. Поради влагата подвързиите на двата тома се били слепили братски. За отбелязване е, че във втората книга на разюздания трактат се разказва надълго за монашеския живот и похождения.

Много любопитни и приятни книги откри и измъкна от рафтовете на библиотеката дон Елиджо Пелегриното, възкачен целия ден на една фенерджийска стълба. Щом открие някоя, хвърля я ловко отгоре върху голямата маса. Черквичката прокънтява, вдига се облак прах, из който се стрелват два-три уплашени паяка, аз притичвам от абсидата, прескачайки преградката, прогонвам паяците от прашната маса със същата тази книга, след това я отварям и зачитам.

Тъй постепенно си създадох вкус към подобно четиво. Дон Елиджо ми казва, че моята книга трябва да бъде написана по образеца на книгите, които той измъква от библиотеката, тоест да има свой особен дъх. Вдигам рамене и отговарям, че това не е работа за мене. Освен това и друго ме задържа.

Цял запотен и прашен, дон Елиджо слиза от стълбата и идва да подиша чист въздух в зеленчуковата градинка, която е засадил зад абсидата и е оградил с пръти и колци.

— Да, уважаеми приятелю — казах му аз веднаж, седнал на оградката, подпрял брада о топката на бастуна, докато той се занимаваше със своите марули. — Според мен сега не е време за писане на книги дори и на шега. И по отношение на литературата, както за всичко останало, аз трябва да повторя мисълта, която обичам все да си повтарям: „Проклет да е Коперник!“

— Ой, ой, ой! Какво общо има тук Коперник! — възкликва дон Елиджо, като се изправя с пламнало лице под сламената шапка.

— Има, дон Елиджо, защото, когато Земята не се е въртяла…

— Е хайде де! Та нали винаги се е въртяла!

— Не е вярно. Човекът не е знаел и следователно за него все едно, че не се е въртяла. За мнозина и сега дори не се върти. Казах го оня ден на един стар селянин и знаете ли какво ми отговори? Че това е прекрасно оправдание за пияниците. Впрочем и вие, извинете, нямате право да се съмнявате, че Исус Навин е спрял слънцето. Но да оставим това! Аз твърдя, че когато Земята не се е въртяла, човекът, облечен като грък или като римлянин, е изглеждал така добре и е имал такова самочувствие, и толкова се е наслаждавал на собственото си достойнство, че са му били приятни обстойните описания, пълни с ненужни подробности. Както вие сам посочихте, не казва ли Квинтилиан, че историята навярно е създадена, за да се разказва, а не да се преживява?

— Не отричам — отговаря дон Елиджо, — но също тъй е вярно, че никога не са писани толкова подробни книги, дори толкова обстоятелствени, както от ония времена насам, според вашия израз, откак Земята е почнала да се върти.

— Е, добре! Нека е така! „Господин графът стана рано, точно в осем и половина… Госпожа графинята облече лилава дреха, богато украсена с дантели около шията… Терезина умираше от глад… Лукреция примираше от любов…“ Боже господи, какво ме интересува всичко това? Нима не се намираме на невидим пумпал, шибан от един слънчев лъч, на една безумна песъчинка, която се върти, върти, върти, без сама да знае защо, без всякаква цел, сякаш изпитва удоволствие да се върти така, за да чувствуваме ту мъничко студ, ту мъничко жега? А след петнадесет или шестдесет обиколки ние умираме, често пъти със съзнанието, че сме извършили поредица от незначителни глупости… Коперник, драги дон Елиджо, Коперник безвъзвратно погуби човечеството. Сега всички ние малко по малко сме се приспособили към новото съзнание за нашата безкрайна незначителност, свикнали сме да се считаме за нищо във вселената заедно с всичките наши големи открития и изобретения. Какво значение могат да имат сведенията за личните ни страдания, пък дори и за всеобщи бедствия? Сега всички те са приказки за нищожни червеи. Четохте ли за онова малко нещастие на Антилските острови? Нищо особено. Бедничката Земя, уморена да се върти безцелно по желание на полския каноник, се пораздрусала от досада и избълвала много огън из една от многото си уста. Кой знае какво е предизвикало тази жлъч! Може би глупостта на хората, които не са били никога тъй досадни, както сега. Толкоз. Няколко хиляди опечени червеи. Животът продължава! Кой ги споменава?

Дон Елиджо Пелегриното обаче забеляза, че каквито и усилия да полагаме в жестокия си умисъл да изтръгнем, да разрушим илюзиите, които предвидливата природа ни е създала за наше добро, те остават безрезултатни. За щастие човек лесно се отвлича.

Това е вярно. В определени нощи, отбелязани в календара, нашата община не пали фенерите и често, ако времето е облачно, ни оставя в мрак.

И, значи, в края на краищата ние дори и днес вярваме, че луната е на небето, за да ни свети нощем, както слънцето — денем, и че звездите съществуват, за да съзерцаваме прекрасното зрелище. Точно така. И забравяме често и драговолно, че сме безмерно малки атоми и че няма защо да се уважаваме и възхищаваме чак толкова един на друг, защото сме способни да се спречкваме за парченце земя и да се оплакваме от неща, които щяхме да считаме за безкрайно нищожни, ако наистина се бяхме проникнали от съзнанието за това, което в действителност сме.

И тъй, благодарение на божествената способност да се отвличаме и освен това поради странността на моя случай аз ще разкажа за себе си, но колкото може по-накратко, като давам само сведенията, които считам за необходими.

Някой от тях без съмнение не ще ми правят чест. Но аз се намирам понастоящем в изключително състояние, та мога да се считам вече извън живота и следователно без задължения, без каквито и да било скрупули.

И тъй, да започнем.