Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (9)

Форд Медокс Форд и ученикът на дявола

Когато живеехме над дъскорезницата на улица Нотр-Дам-де-Шан 113, най-близкото до нас хубаво кафене беше „Клозери де Лила“. То беше и едно от най-хубавите в Париж. Зимно време вътре беше топло, а напролет и през есента беше много приятно на масичките под сенчестите дървета от онази страна на площада, където е статуята на маршал Ней; обикновените четвъртити маси оставаха под брезентовите навеси на тротоара. Двама от келнерите бяха наши добри приятели. Хората от „Купола“ и „Ротонд“ никога не посещаваха „Лила“, Тук те не познаваха никого и никой не би се загледал в тях, когато влизат. В ония дни мнозина посещаваха кафенетата на ъгъла на булевардите Монпарнас и Распай, за да ги видят хората, и в известна степен тези кафенета осигуряваха същото мимолетно безсмъртие, както и светската хроника във вестниците.

На времето „Клозери де Лила“ е било средището на поетите и последният известен техен събрат и негов посетител беше Пол Фор, от който така и нищо не прочетох. Във всеки случай единственият поет, който изобщо съм виждал там, беше Блез Сандрар с деформираното си боксьорско лице и с празния си ръкав, пришит към рамото — той умееше да си свива цигара само с оцелялата си ръка. Беше добър събеседник, докато не се напиеше и неговите лъжи, поне на времето, биха по-интересни от разказите на мнозина, които казваха истината. Той беше единственият поет, който по онова време все още ходеше в „Лила“, но там го бях срещнал само веднъж. Повечето от посетителите бяха възрастни, брадати мъже с износени дрехи, които идваха с жените си или с любовниците си; някои от мъжете носеха на ревера си тънката червена лентичка на „Почетния легион“, други — не. Ние великодушно ги смятахме за учени — savants, и те седяха пред аперитивите си почти тъй дълго, колкото посетителите в още по-износени дрехи, които идваха с жените или любовниците си, поръчваха си крем-кафе и носеха лилавата розетка „Палми на Академията“, която няма нищо общо с Френската академия и доколкото ни беше известно, означаваше, че те са преподаватели или училищни надзиратели.

Тези посетители правеха кафенето много уютно, защото те се интересуваха само един от друг, от аперитивите си, от питиетата си и от кафетата си, а също от вестниците и списанията, прикрепени към дървените рамки, и никой не ставаше обект на наблюдение.

В „Лила“ идваха и други хора от квартала и някои от тях носеха на ревера си лентата на „Военния кръст“, други — двуцветната жълто-зелена лентичка на „Военния медал“ и аз наблюдавах до каква степен те са се научили да се справят без загубените крайници, отбелязвах качеството на изкуствените им очи и доколко сполучливо са възстановени лицата им. Тежките пластични операции правят лицето лъскаво — то блести едва ли не с всички цветове на дъгата, като добре отъпкана ски писта и ние уважавахме тези посетители повече, отколкото les savants и учителите, макар че и те може би бяха ходили на война, само че не се бяха върнали осакатени.

В ония дни ние хранехме недоверие към хората, които не бяха ходили на война — впрочем никому не се доверявахме напълно — и според мнозина, Сандрар не трябваше да парадира толкова с това, че е еднорък. Доволен бях, че той се бе отбил в „Лила“ рано следобед, преди да са дошли редовните посетители.

Същата вечер седях на една масичка отвън пред „Лила“ и гледах как се мени светлината по дърветата и къщите, а на отсрещната страна на булеварда едрите товарни коне бавно теглят тежките коли. Зад мен от дясната ми страна вратата на кафенето се отвори и някой се приближи до моята маса.

— А, ето къде сте били! — каза той.

Беше Форд Медокс Форд, както той сам се назоваваше по онова време. Дишаше тежко през увисналите си боядисани мустаци и стоеше изправен като високо каче за биене на масло, поставено на колелца и облечено в елегантен костюм.

— Може ли да седна при вас? — запита той, сядайки, обърнал към булеварда очи, които бяха воднистосини под безцветните клепачи и вежди.

— Дадох години от живота си, за да колят тези бедни животни по безболезнен начин — каза той.

— Разказвали сте ми — прекъснах го аз.

— Имате грешка.

— Сигурен съм.

— Странно. През живота си не съм споменал никому думица за това.

— Ще пиете ли нещо?

Форд заръча шамбери-касис. Застаналият до масата келнер — слаб, висок, с коси, зализани настрана така, че да прикрият плешивото му теме, и с големи, старомодни драгунски мустаци, повтори поръчката.

— Не. Донесете ми fine à l’eau^[19] — каза Форд.

— Fine à l’eau, monsieur — потвърди поръчката келнерът.

Винаги съм избягвал да гледам Форд и съм сдържал дишането си, когато съм бил в една стая с него, но сега бяхме на открито и вятърът гонеше по тротоара окапалите листа в посока от мен към него, така че внимателно го погледнах, съжалих за това и отново извърнах глава към булеварда. Осветлението беше друго и аз бях пропуснал промяната. Отпих от чашата си, за да видя дали присъствието на Форд е развалило вкуса на питието, но то пак беше приятно.

— Много сте мрачен — каза той.

— Не съм.

— Мрачен сте. Трябва по-често да излизате. Отбих се при вас, за да ви поканя на малките вечеринки, които устройваме в един приятел Bal Musette^[20] на улица Кардинал Льомоан близо до площад Контрескарп.

— Живях две години над същия салон, преди да дойдете в Париж последния път.

— Странно наистина. Сигурен ли сте?

— Да — потвърдих аз. — Сигурен съм. Собственикът имаше такси и когато трябваше да пътувам със самолет, той ме закарваше до летището; тръгвахме още по тъмно и преди да потеглим, спирахме за минутка при бара да изпием по чаша бяло вино.

— Не обичам да пътувам със самолет — каза Форд. — Елате с жена си в танцовия салон събота вечер. Ще бъде много весело. Ще ви начертая скица, за да можете да намерите мястото. Натъкнах се на него съвсем случайно.

— Намира се на улица Кардинал Льомоан 74 в приземния етаж — казах аз. — Живеех на третия етаж.

— Там няма номер — възрази Форд. — Но ще го намерите, ако знаете как да стигнете до площад Контрескарп.

Отпих още една глътка. Келнерът донесе поръчката на Форд, който му направи забележка:

— Не съм поръчвал коняк със сода — каза той внимателно, но строго. — Поръчах вермут шамбери-касис.

— Няма нищо, Жан — намесих се аз. — Конякът ще взема аз. Донеси на господина това, което сега поръчва.

— Това, което поръчах по-рано — поправи ме Форд.

В същия момент край нас по тротоара мина човек с изпито лице и с широка наметка. Той вървеше с една висока жена. Погледът му се спря за миг на нашата маса, след това той извърна очи и продължи да крачи по булеварда.

— Видяхте ли как го срязах? — каза Форд. — Видяхте ли?

— Не. Кого срязахте?

— Белок — каза Форд. — Добре го поставих на мястото му!

— Не видях — казах аз. — Защо го поставихте на мястото му?

— Защото така трябваше — по най-различни съображения. Изобщо не го поздравих.

Той беше безгранично щастлив. Не познавах Беклок и, струва ми се, той не ни беше забелязал. Изглеждаше замислен и бе погледнал към нас почти машинално. Стана ми неприятно, че Форд бе постъпил грубо с него: бидейки начинаещ в писателското поприще, изпитвах към Белок уважение като към писател от по-старото поколение. Сега такова отношение е трудно за разбиране, но в ония дни беше често явление.

Колко хубаво би било, ако Белок се бе спрял на нашата маса и аз се бях запознал с него, помислих си аз. Вечерта ми бе провалена след срещата с Форд и струваше ми се, че Белок би оправил положението.

— Защо пиете коняк? — запита ме Форд. — Не знаете ли, че това е пагубно за един млад писател? — Не пия често — отвърнах аз. Опитвах се да си спомня нещо, което Езра Паунд ми бе говорил за Форд — че не трябва никога да го нагрубявам и да помня, че той лъже само тогава, когато е много изморен, че е действително добър писател и е преживял големи семейни неприятности. Стараех се да мисля за това, но ми беше трудно, защото на педя от себе си чувствувах неприятното присъствие на Форд и се дразнех от тежката му сумтяща фигура. Но се стараех.

— Кажете ми, защо хората трябва да бъдат поставяни на мястото им — запитах аз. До този момент бях мислил, че това е нещо, което се случва само в романите на Уида̀. Никога не бях чел роман от Уида̀ — дори в скиорските хижи в Швейцария, когато задуха влажният южен вятър, човек е прочел всичките си книги и трябва да се задоволява само с довоенните издания на Таухниц, забравени от предишните туристи. Но някакво шесто чувство ми подсказваше, че в нейните романи хората се поставят един друг на местата си.

— Един джентълмен — обясни Форд — винаги поставя на мястото му едно нищожество.

Бързо преглътнах коняка си.

— А ще постави ли на мястото му един простак? — запитах аз.

— Джентълменът не познава простаци.

— Тогава можеш да поставиш на мястото му само човек, който е от твоя кръг — продължих аз.

— Естествено.

— А как тогава ще се запознаеш с едно нищожество?

— В началото може да не си разбрал, че е нищожество, освен това някой може да не е бил, а после да е станал нищожество.

— Какво значи нищожество? — запитах аз. — Не е ли това човек, когото трябва да пребиеш от бой?

— Не обезателно — отвърна Форд.

— Езра джентълмен ли е? — запитах аз.

— Не, разбира се. Той е американец.

— Може ли един американец да бъде джентълмен?

— Джон Куин може би — уточни Форд. — Или някой от вашите посланици.

— Майрън Т. Херик?

— Възможно.

— Джентълмен ли е Хенри Джеймс?

— Почти.

— А вие джентълмен ли сте?

— Естествено. Бил съм на служба на негово величество.

— Много е сложно — казах аз. — А аз джентълмен ли съм?

— В никакъв случай — каза Форд.

— Тогава защо пиете с мен?

— Пия с вас като обещаващ млад писател. Като със събрат по перо.

— Много мило от ваша страна — казах аз.

— В Италия вероятно биха ви смятали за джентълмен — каза Форд великодушно.

— Но не съм и нищожество.

— Разбира се, не, мило момче. Кой е казал такова нещо?

— Но може да стана — казах аз тъжно. — След като пия и въобще… Така стана с лорд Хари Хотспър у Тролъп. Кажете, беше ли Тролъп джентълмен?

— Разбира се, че не.

— Сигурен ли сте?

— Може да се спори. Но според мен е ясно.

— А джентълмен ли е Фийлдинг? Нали е бил съдия?

— Формално погледнато, може би да.

— Марлоу?

— Не, разбира се.

— Джон Дън?

— Той е бил свещеник.

— Колко интересно — казах аз.

— Радвам се, че въпросът ви интересува. Преди да си тръгнете, ще пия с вас чаша коняк.

Когато Форд си отиде, беше се стъмнило. Отбих се до будката и купих последното издание на Paris-Sport с резултатите от конните състезания в Отьой и с програмата за утрешния ден в Енгиен. Келнерът Емил, който бе сменил Жан, се приближи до масата, за да види резултатите от последния пробег в Отьой. Един добър мой приятел, който рядко идваше в „Лила“, се отби на моята маса и в момента, когато поръча на Емил коняк, човекът с изпитото лице и с наметката заедно с високата жена отново минаха по тротоара. Погледът му се плъзна по масите, спря се за миг на нас и отмина надолу по улицата.

— Това е Илер Белок — казах аз на приятеля си. — Тук беше Форд и не го поздрави — постави го на мястото му.

— Не говори глупости — отвърна приятелят. Това е Алистър Кроли, поклонник на дявола, сатанист. Минава за най-злия човек на света.

— Извинявай — казах аз.