Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (15)

Евън Шипмън в „Лила“

След като открих библиотеката на Силвия Биич прочетох целия Тургенев, всичко преведено на английски от Гогол, Толстой в превод на Констанс Гарнет и английските издания на Чехов. В Торонто, още преди да дойдем в Париж, бях чувал, Катрин Мансфилд пише хубави разкази, дори много хубави разкази, но да я чете човек след Чехов е все едно да слуша старателно измислените истории на една още млада жена с психика на стара мома, след като е чул разказите на умен и опитен лекар, който при това умее да пише хубаво и просто. Мансфилд беше като разводнено вино. В такъв случай е по-добре да пиеш вода. Чехов нямаше нищо общо с водата, като изключим кристалната му яснота. Някои от разказите му бяха просто репортерство. Но други бяха направо изумителни.

В Достоевски откривах неща, които са невероятни и които не можех да повярвам, но и някои други — толкова правдиви, че докато ги четеш, чувствуваш как се променяш: слабостта и безумието, порокът и светостта, лудостта на хазарта ставаха тъй реални, както бяха реални пейзажите и пъти щата на Тургенев; придвижването на войските, театърът на бойните действия, офицерите, войниците и сраженията у Толстой. В сравнение с Толстой описанията на Стивън Крейн на гражданската война в Америка изглеждаха като измислица на малчуган с болна фантазия, който никога не е виждал война, а само е чел разкази за битки и подвизи и е виждал фотографиите на Бради^[31], както и аз на времето в къщата на дядо ми. Докато не прочетох Chartreuse de Parme^[32] от Стендал, никъде освен у Толстой не срещнах такова описание на войната; но чудесното повествование на Стендал за Ватерло представлява случаен епизод в романа, който съдържа не малко скучни страници. Да откриеш този нов свят на книгите и да имаш време да четеш в такъв град като Париж, където можеш чудесно да живееш и работиш, колкото и да си беден, е все едно да откриеш несметно съкровище. Това съкровище можехме да вземем със себе си и когато пътувахме, а също и в швейцарските и италианските планини, където ходехме, преди да открием Шрунс във високата долина във Форарлберг в Австрия; книгите бяха винаги с нас, така че денем можехме да живеем в новия свят на снеговете, горите и ледниците с техните зимни загадки или в хотел „Таубе“ в планинското село, а нощем — в другия чудесен свят, който ни даваха руските писатели. Отначало руските, а след това и другите. Но дълго време само руските.

Спомням си как веднъж, когато с Езра се прибирахме от игра на тенис на булевард Араго и той ме покани да пием по чаша в неговото студио, аз го запитах какво мисли за Достоевски.

— Да ти кажа правото, Хем — рече Езра — не съм чел нищо от тия руси.

Това беше честен отговор и въобще Езра винаги разговаряше честно с мен, но ми стана болно, защото той беше човекът, когото обичах и на чието мнение като критик тогава се осланях почти безусловно, човекът, вярващ в le mot juste — единствената и най-вярна дума, която може да се употреби в дадения случай, — човекът, който ме бе научил да не се доверявам на прилагателните, както трябваше по-късно да се науча да не се доверявам на някои хора при известни стечения на обстоятелствата; и аз исках да го разбера какво мисли за този, който почти никога не налучкваше le mot juste и въпреки това на моменти правеше образите си тъй живи, както почти никой друг.

— Дръж се за французите — каза Езра. От тях има много да учиш.

— Знам — казах аз. — Навсякъде имам много да уча.

По-късно, след като излязох от студиото на Езра, поех по улицата към дъскорезницата. Високите фасади се проточваха като тунел, в чийто край се открояваха оголените дървета на булевард Сен Мишел и фасадата на танцовия салон Бюлие. Отворих вратата, минах край пряснонарязаните дъски, затегнах ракетата за тенис в пресата и я оставих до стълбището към горния етаж на тъй наречения pavillon. Подвикнах към горните стаи, но в къщи нямаше никой.

— Мадам излезе, също la bonne^[33] и бебето — каза ми жената на собственика на дъскорезницата. Тя беше жена с тежък характер, твърде пълна и с медночервена коса. Благодарих й.

— Потърси ви един млад човек — добави тя.

Направи ми впечатление, че каза jeune homme вместо monsieur.

— Щял да ви чака в „Лила“.

— Много благодаря — казах аз. — Ако мадам се върне, моля, обяснете й, че съм в „Лила“.

— Тя излезе с познати — каза хазайката, повдигна полите на лилавия си пеньоар и се понесе на високите си токове към своите владения, оставяйки вратата отворена.

Тръгнах по улицата между високите къщи с мръснобели стени, покрити с петна и следи от дъждовната вода, свърнах надясно по слънчевото кръстовище и влязох в полумрака на „Лила“, нашарен от слънчеви лъчи.

Не видях никакъв познат, излязох на терасата и намерих Евън Шипмън, който ме чакаше. Той беше добър поет, а освен това разбираше и обичаше конете, литературата и живописта. Той се изправи и аз го видях — висок, бледен и слаб, с измърсена бяла риза с разнищена яка, старателно завързана връзка, износен и смачкан сив костюм, с ръце, които бяха станали черни като косата му, с мръсни нокти и с милата си свенлива усмивка — той не разтваряше уста, за да не се видят лошите му зъби.

— Радвам се, че те виждам, Хем — каза той.

— Как си, Евън — запитах го аз.

— Малко обезкуражен. Но мисля, че ще надмина Мазепа. А ти добре ли си?

— Мисля, че да. Бяхме на тенис с Езра, затова не си ме намерил — отвърнах аз.

— Езра добре ли е?

— Съвсем добре.

— Много се радвам. Знаеш ли, Хем, струва ми се, че не съм симпатичен на жената на твоя хазаин. Не искаше да ме пусне горе да те почакам.

— Ще поговоря с нея — казах аз.

— Няма нужда. Винаги мога да почакам тук. На слънце е много приятно, нали?

— Вече е есен — казах аз. — Струва ми се, че си леко облечен.

— Още не е много студено вечерно време — като за Евън. — Но ще започна да си нося пардесюто.

— Знаеш ли го къде е?

— Не. Но е на сигурно място.

— Откъде знаеш?

— В джоба съм оставил една поема. — Той се засмя сърдечно, стараейки се да не показва зъбите си. — Пий едно уиски с мен, моля те, Хем.

— Добре.

— Жан! — Евън стана и извика келнера. — Две уиски, ако обичаш.

Жан донесе бутилката, сифона, чашите и две десетфранкови чинийки за подложки. Той не си послужи с мензурката, наля щедро в чашите и ги напълни до три четвърти. Келнерът обичаше Евън, който често ходеше да му помага в неговата градина в Монруж, отвъд Порт д’Орлеан, когато Жан имаше почивен ден.

— Не се увличай — каза Евън на високия, възрастен келнер.

— Това са две уиски, не е ли така? — възрази Жан.

Доляхме вода и Евън каза:

— Внимавай как ще започнеш, Хем. — Ако пием умно, ще имаме за по-дълго време.

— Никак не мислиш за себе си — казах аз.

— Напротив, Хем. Но нека говорим за нещо друго.

На терасата нямаше никой друг освен нас. И двамата се чувствувахме приятно сгрени от уискито, макар че аз бях по-добре облечен за хладното есенно време, отколкото Евън, защото носех вълнена фланела отдолу, след това риза и върху ризата син вълнен пуловер като на френските моряци.

— Все си мисля за Достоевски — казах аз. — Как може да пише толкова лошо, толкова невероятно лошо и така силно да те грабва?

— Едва ли се дължи на превода — каза Евън. — Нейният превод^[34] на Толстой е много добър.

— Знам. Още помня колко пъти съм се опитвал да прочета „Война и мир“, докато попаднах на превода на Констанс Гарнет.

— Все пак казват, че можел да бъде още по-добър. И аз тъй мисля, макар и да не знам руски; но на нас двамата ни е ясно какво нещо е преводът. Така или иначе, това е удивителен роман, най-големият роман според мен, и можеш да го препрочиташ безброй пъти.

— Да — съгласих се аз. — Но не можеш да препрочиташ Достоевски. Когато останахме без книги в Шрунс, носех със себе си „Престъпление и наказание“ и не можах да я прочета повторно, макар че нямахме нищо за четене. Започнах да чета австрийските вестници и да уча немски, докато накрая намерихме някакъв роман на Тролъп, издание на Таухниц.

— Бог да поживи Таухниц — каза Евън.

Уискито вече не обгаряше езика — бяхме му добавили малко вода и сега то беше само хубаво и силно.

— Достоевски е бил пропаднал тип, Хем — продължи Евън. — И е най-добър, когато пише за пропаднали типове и за светци. Неговите светци са великолепни. Много е жалко, че човек не може да го препрочете.

— Ще започна отново „Братя Карамазови“. Може би вината е била в мен.

Някои страници, ще можеш да препрочетеш. Повечето дори. Но ще започнеш да се ядосваш, независимо от това, че произведението е наистина голямо.

— Добре, че сме могли да я прочетем поне един път, а може би ще излезе и по-добър превод.

— Не мисли, че по-добрият превод ще ти помогне, Хем.

— Няма. Ще се опитам да я възприема непосредствено, тогава тя ти действува, без да съзнаваш, и колкото повече четеш, толкова повече неща оценяваш.

— Присъединявам се към теб; но не към това, което каза, а към уискито на Жан.

— Жан ще има неприятности — казах аз.

— Той вече има.

— Защо?

— Заведението минава в други ръце — обясни Евън. — Новите собственици искат да привлекат клиенти с повече пари и ще направят тук американски бар. Келнерите ще бъдат с бели сака, Хем, и са предупредени, че ще трябва да си обръснат мустаците.

— Андре и Жан без мустаци? Това би било жестоко.

— Жестоко е, но ще го сторят.

— Жан е носил мустаци цял живот. Неговите са драгунски мустаци. Служил е в кавалерийски полк.

— Ще трябва да ги обръсне.

Допих чашата си.

— Още едно уиски, monsieur? — запита Жан. — Едно уиски, monsieur Шипмън?

Тежките му увиснали мустаци бяха неделима част от неговото изпито, добро лице, а плешивото му теме лъщеше под кичурите коса, зализани така, че да го прикрият.

— Недей, Жан — предупредих го аз. — Не рискувай.

— Няма никакъв риск — обясни той полугласно — само една голяма бъркотия. Мнозина напускат. Entendu, messieurs^[35] — каза той високо, влезе в кафенето и се върна с бутилката уиски, две големи чаши, две десетфранкови чинийки с позлатени ръбове и газирана вода.

— Недей, Жан — обадих се аз.

Той постави чашите върху блюдцата, напълни ги почти догоре и отнесе обратно полупразната бутилка. Евън и аз доляхме чашите с газирана вода.

— Добре, че Достоевски не е познавал Жан — каза Евън. — Щеше да умре от пиене.

— Какво ще правиме с това?

— Ще го изпием — каза Евън. — В знак на протест. Активен протест.

В понеделник сутринта, когато пристигнах в „Лила“, за да работя, Андре ми поднесе bovril — чаша говежди бульон. Той беше нисък, рус и мястото над горната му устна, където по-рано бяха четинестите му мустаци, стоеше оголено като на свещеник. Той носеше бяло сако като американски барман.

— Къде е Жан?

— Ще се върне утре.

— Как е той?

— За него беше по-трудно да се примири. През цялата война е служил в тежката кавалерия. Получил е военния кръст и военния орден.

— Не знаех, че е бил ранен толкова тежко.

— Не е за това. Бил е ранен, разбира се, но той има другия орден. За храброст.

— Кажи му, че съм питал за него.

— Непременно — каза Андре. — Дано все пак се примири.

— Предай му поздрави и от мистър Шипмън.

— Мистър Шипмън е с него — осведоми ме Андре. — Работят заедно в градината му.