Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (4)

Шекспир и сие

В ония дни нямах пари за книги. Заемах книги на улица Одеон 12 в книжарницата на Силвия Бийч „Шекспир и сие“, която беше същевременно и библиотека. След студената, ветровита улица тази библиотека беше топло и приятно убежище с голямата печка, с масите и рафтовете книги, с новоиздадените книги на витрината и с окачените по стените снимки на известни писатели, живи и мъртви. Всички фотографии приличаха на моментални снимки и дори умрелите писатели изглеждаха като хора, които са още живи. Силвия имаше подвижно лице с остри черти, кафяви очи, живи като на мъничко зверче и весели като на малко момиче, и вълниста кестенява коса, отметната назад от хубавото чело, подстригана под ушите на една линия с яката на кафявото й велурено палтенце. Тя имаше хубави крака и беше добра, весела и любознателна, обичаше да се шегува и да разговаря за разни неща. Не знам друг човек да се е отнасял тъй мило с мен.

Когато влязох в нейната книжарница за първи път, държах се много стеснително и нямах пари да се запиша като читател. Тя ми каза, че може да платя депозита по-късно, когато ми е удобно, даде ми карта и предложи да ми заеме толкова книги, колкото си искам.

Тя нямаше никакви основания да ми се доверява. Не ме познаваше, а адресът, който й посочих — ул. Кардинал Льомоан 74, — подсказваше, че съм беден. Но тя беше мила, обаятелна и приветлива, а зад гърба й безбройните рафтове с книжното богатство на библиотеката стигаха чак до тавана и продължаваха към задната стая с прозорци към вътрешния двор.

Започнах с Тургенев — взех двутомните „Записки на ловеца“ и една от първите книги на Д. Х. Лорънс — ако не се лъжа „Синове и любовници“, но Силвия ми каза, че ако искам, мога да взема още. Избрах „Война и мир“ в превод на Констанс Гарнет и „Картоиграчът“ и други разкази от Достоевски.

— Ако смятате да прочетете всичко това, няма да се отбиете насам скоро — забеляза Силвия.

— Ще дойда, за да платя — казах аз. — Имам пари, но в къщи.

— Нямах предвид това. Ще платите, когато ви е удобно.

— Кога идва тук Джойс? — запитах аз.

— Идва привечер, но не много често — отвърна тя. — Никога ли не сте го виждали?

— Видях го в „Мишо“, Беше на вечеря със семейството си — казах аз. — Но там е скъпо, а освен това не е прилично да гледаш хората, когато се хранят.

— Вие в къщи ли вечеряте?

— Сега обикновено в къщи — отвърнах аз. — Имаме добра готвачка.

— Около вашата къща няма никакви ресторанти, нали?

— Няма. Откъде знаете?

— Там живееше Ларбо — отвърна тя. — Беше много доволен, само това не му харесваше — че няма къде да се храни.

— Най-близкото място, където човек може да се нахрани добре и евтино, е при Пантеона.

— Не познавам този квартал. Ние се храним в къщи. Трябва да дойдете някой път с жена си.

— Не бързайте — не знаете още дали ще ви платя — предупредих я аз. — Във всеки случай, благодаря ви.

— И четете спокойно, не бързайте — каза тя.

Жилището на улица Кардинал Льомоан беше двустайно, без текуща топла вода, канализация и вътрешна тоалетна, а това не беше кой знае какво неудобство за човек, израсъл в Мичиган, където клозетите бяха на двора. От прозорците се откриваше чудесен изглед, имахме удобно легло със здрави пружини, на стените бяхме окачили картини, които ни харесваха, и жилището ни изглеждаше светло и весело. Когато се завърнах в къщи с книгите, разказах на жена ми какво интересно място съм открил.

— Но, Тети, още днес следобед трябва да отидеш да платиш — каза тя.

— Разбира се. Ще отидем двамата. А след това ще се разходим край реката и ще минем по кейовете.

— Хайде да минем по улица Сена и да разгледаме изложените картини и витрините на магазините.

— Добре. Ще вървим, накъдето решим, а после може да влезем в някое ново кафене, където никого не познаваме и никой не ни познава и да пием по чашка.

— Може и по две.

— След това ще отидем някъде да вечеряме.

— Ние може. Не забравяй, че трябва да платим в библиотеката.

— Тогава ще се приберем и ще се навечеряме чудесно в къщи, ще си купим бутилка „Бон“, има го в магазина отсреща, изложено е на витрината и пише колко струва. После ще почетем, а след това ще си легнем и ще се обичаме.

— И ще се обичаме винаги. Никога няма да обичаме другиго.

— Да, винаги.

— Какъв хубав следобед и каква хубава вечер. А сега да похапнем.

— Аз съм гладен — съгласих се аз. — Работих в кафенето и пих само едно крем-кафе.

— Вървя ли ти работата, Тети?

— Мисля, че да. Поне така ми се струва. Какво ще ядем?

— Имаме репички, хубав foie de veau^[11] с картофено пюре, салата и щрудел.

— И сега ще можем да четем всички книги на света, които пожелаем, а когато заминаваме, ще ги носим със себе си.

— Ще бъде ли честно?

— Разбира се.

— А има ли при нея и Хенри Джеймс?

— Разбира се.

— Колко хубаво! — възкликна тя. — Провървя ни, че откри това място.

— На нас винаги ни върви — казах аз и като последен глупак не чукнах на дърво. А в жилището ни имаше толкова много дървени неща, на които можех да почукам.