Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (16)

Агент на сатаната

Последното, което Езра ми каза, преди да напусне улица Нотр-Дам-де-Шан и да отпътува за Рапало, беше:

— Хем, искам от теб да пазиш това бурканче с опиум и да го дадеш на Дънинг само в случай на критична нужда.

То беше големичко бурканче от колдкрем и когато отвъртях похлупачето, видях нещо тъмно и лепкаво с мирис на зле пречистен опиум. По думите на Езра, той го бил купил от един индийски вожд на Авеню де л’Опера, близо до Булвар де-з-Италиен и заплатил за него много скъпо. Аз реших, че този опиум е купен от стария бар „Дупката в стената“ — известно свърталище на дезертьори и спекуланти с наркотици по време на Първата световна война и след нея. Барът „Дупката в стената“ беше дълго, тясно заведение, не по-широко от тунел, и с червено боядисана фасада на Рю де-з-Италиен. На времето заведението имало таен заден изход, свързан с подземните галерии на градската канализация, по който, казват, можело да се стигне до катакомбите. Дънинг — става дума за поета Ралф Чивър Дънинг — пушеше опиум и забравяше да яде. Започнеше ли да пуши много, пиеше само мляко; освен това той пишеше в терцини, поради което Езра много милееше за него и намираше големи достойнства в поезията му. Той живееше в същия вътрешен двор, към който гледаше студиото на Езра, и няколко седмици преди да напусне Париж. Езра изпрати да ме извикат. Защото Дънннг бил на смъртно легло.

„Дънинг умира — пишеше в бележката си Езра. — Моля те, ела незабавно.“

Дънинг лежеше на постелята, слаб като скелет, и ако беше на път да умре, това щеше да бъде вероятно от глад. Успях да убедя Езра, че малцина са ония, които могат да умрат с изящно-поетични фрази на уста, че не знам някой да е умрял, говорейки в терцини, и се съмнявам дали самият Данте би могъл да постигне това. Езра каза, че Дънинг не говорел в терцини, а аз отвърнах, че може би така ми се е дочуло, защото спях, когато дойдоха да ме извикат, и сега бях още сънен. След като прекарахме нощта край Дънинг в очакване на последния му час, оставихме нещата в ръцете на един лекар и Дънинг бе отведен в частна клиника за лечение на опиомани. Езра даде гаранция, че лечението ще бъде заплатено, и убеди, не помня вече колцина любители на поезията, да помогнат на Дънинг. На мен възложи само в случай на критично положение да му дам опиума. Това бе свещено поръчение за мен — то идваше от Езра и аз се надявах, че ще се окажа достоен за неговото доверие и ще съумея да преценя момента на критичното положение. Този момент настъпи в една неделна сутрин: в двора на дъскорезницата се яви портиерката на Езра и се провикна нагоре към отворения прозорец, до който аз проучвах програмата на конните състезания: „Monsieur Dunning est monté sur le toit et refuse catégoriquement de descendre.“^[36]

След като Дънинг се бе качил на покрива на студиото и категорично отказваше да слезе, моментът ми се стори действително критичен: намерих бурканчето с опиум и тръгнах по улицата заедно с портиерката, дребна суетлива женица, силно развълнувана от създалото се положение.

— Господинът има това, което е необходимо? — запита ме тя.

— Точно тъй — уверих я аз. — Всичко ще мине добре.

— Monsieur Паунд има грижата за всичко — каза тя. — Той е самата доброта.

— Наистина — съгласих се аз. — Всеки ден си мисля за него.

— Нека се надяваме, че господин Дънинг ще бъде разумен.

— Имам онова, което му е необходимо — уверих я аз.

Когато влязохме във вътрешния двор, портиерката каза:

— Той слезе.

— Сигурно е разбрал, че идвам — обясних аз.

Изкачих се по външната стълба, която водеше към стаята на Дънинг, и почуках. Той отвори вратата. Беше тъй слаб, че изглеждаше необикновено висок.

— Езра ми заръча да ви предам това — започнах аз и му подадох бурканчето. — Каза ми, че знаете какво има вътре.

Той взе бурканчето, отвори го и погледна. След това го хвърли срещу мен. То ме удари в гърдите или по рамото — не помня — и се затъркаля надолу по стълбите.

— Мръсник — изруга той. — Копеле!

— Езра каза, че може да ви потрябва — възразих аз.

В отговор той метна върху ми една бутилка за мляко.

— Уверен ли сте, че нямате нужда от него? — запитах аз.

Той захвърли още една млечна бутилка. Докато отстъпвах, друга бутилка ме удари в гърба. След това вратата се хлопна.

Аз вдигнах бурканчето, което беше само леко пропукано, и го сложих в джоба си.

— Изглежда, че подаръкът на monsieur Паунд не му е нужен — споделих аз с портиерката.

— Може би сега ще се успокои — отвърна тя.

— Може да си има свое лекарство — предположих аз.

— Бедният господин Дънинг — каза тя.

Любителите на поезията, които Езра бе събрал, накрая пак се притекоха на помощ на Дънинг. А от моята намеса и тази на портиерката нищо не излезе. Пропуканото бурканче, което уж съдържаше опиум, увих в пергамент и скрих в единия от старите си ботуши за езда. Когато след няколко години двамата с Евън Шипмън пренасяхме моите вещи от жилището ми, ботушите се оказаха на мястото си, но бурканчето го нямаше. Не знам защо Дънинг ме бе замерял с млечни бутилки; може би не бе забравил моя скептицизъм в нощта на първото му умиране, а може би инстинктивно не можеше да ме търпи. Но добре си спомням в какъв възторг изпадна Евън Шипмън, когато чу от мен думите: „Monsieur Dunning est monté sur le toit et refuse catégoriquement de descendre“ Той сметна, че в тях има нещо символично. Не знам. Може би Дънинг ме бе взел за агент на сатаната или на полицията. Зная само, че Езра желаеше да услужи на Дънинг, тъй както услужваше на толкова много хора, и винаги ми се искаше да вярвам, че Дънинг е действително такъв добър поет, за какъвто го смята Езра. Не знам дали поетите могат така точно да замерят с млечни бутилки. Във всеки случай Езра, макар че беше много голям поет, играеше добре тенис. Евън Шипмън, който също беше много добър поет и се отнасяше с пълно безразличие към това, дали стиховете му ще се отпечатат, или не, беше на мнение, че тази тайна не трябва да се разгадава.

— В нашия живот трябва да има повече истински тайни, Хем — каза той веднъж. — Изцяло лишеният от амбиции писател и истински хубавите непубликувани стихове са нещата, които най-много липсват на нашето време. Разбира се, има и такъв проблем, като грижата за насъщния.