Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (8)

Суровата школа на глада

Когато не си дояждаш в Париж, изгладняваш много, защото на витрините на пекарниците са изложени всевъзможни лакомства, а хората се хранят насядали по маси на самите тротоари, така че храната съблазнява окото ти и дразни обонянието ти. А при положение, че си се отказал от репортерството и пишеш неща, които никой в Америка не желае да издаде, а в къщи си обяснил, че си канен от някого на обед, най-добре е да отидеш в Люксембургската градина, защото през целия път от площада на Обсерваторията до улица Вожирар не виждаш и не подушваш нищо за ядене. И можеш да влезеш в Люксембургския музей, където картините стават по-ясни и по-красиви, защото ги възприемаш с изострени сетива от това, че се чувствуваш празен отвътре и стомахът ти стърже от глад. Когато гладувах, се научих да разбирам по-добре Сезан, започнах да се досещам как той е създавал пейзажите си. Често се питах дали и той не е бил гладен, когато е рисувал. Но решавах, че просто е забравял да се нахрани. Човек стига до такива нездрави прозрения, когато страда от безсъние или глад. По-късно реших, че Сезан е изпитвал глад, но от друго естество.

Излезеш ли от Люксембургския музей, можеш да тръгнеш надолу по тясната уличка Феру към площад Сен Сюлпис — там също няма кафенета или ресторанти, — само пейки и дървета на спокойното кръстовище. А също водоскок с лъвове и гълъби, които се разхождат по плочника й кацат по статуите на епископите. На северната страна на площада има църква и дюкянчета, които продават черковни одежди и религиозни потреби.

Ако отминеш площада и продължиш към реката, не можеш да не се натъкнеш на пекарниците и сладкарниците, на витрините с плодове, зеленчуци и вина. Но ако избираш особено внимателно пътя си, можеш да свърнеш надясно, да заобиколиш белезникавосивите каменни стени на храма, да се добереш до улица Одеон и след това надясно до книжарницата на Силвия Бийч, без да видиш много витрини с изложени неща за ядене. На улица Одеон няма къде да се яде чак до площада, където са наредени три ресторанта.

Когато стигнеш до улица Одеон 12, гладът ти е вече притъпен, а възприятията — отново изострени. Фотографиите ти се струват различни и виждаш книги, които по-рано не си забелязвал.

— Отслабнал сте, Хемингуей — ще каже Силвия. — Храните ли се достатъчно?

— Разбира се.

— Какво ядохте на обед?

Тогава стомахът ще ме присвие и ще отвърна:

— Ще обядвам сега, като се върна в къщи.

— Сега, в три часа?

— Не знаех, че е толкова късно.

— Онази вечер Адриен каза, че иска да ви покани двамата с Хедли на вечеря. Помислихме да поканим и Фарг. Той ви е приятел, нали? Или Ларбо̀. Нали нямате нищо против? Знам, че той ви допада. Или някой друг, който ви е симпатичен. Ще кажете на Хедли, нали?

— Уверен съм, че тя ще приеме с удоволствие.

— Ще й изпратя pneu^[17]. И не се преуморявайте от работа сега, когато не се храните както трябва.

— Няма.

— А сега си вървете в къщи да не пропуснете обеда.

— Ще ми го запазят.

— И не яжте студена храна. Трябва ви хубаво топло ядене.

— Да имам нещо по пощата?

— Едва ли. Все пак да видя.

Тя провери, намери една бележка, погледна ме радостно и отвори едно долапче на писалището си.

— Това е пристигнало, докато ме нямаше каза тя.

Опипах плика, стори ми се, че вътре има банкноти.

— От Бедеркоп е — каза Силвия.

— Сигурно е от „Квершнит“. Видяхте ли се с Ведеркоп?

— Не. Но той беше тук с Жорж. Ще ви потърси, не се тревожете. Сигурно е искал да ви плати предварително.

— В плика има шестстотин франка. Пише, че ще изпрати още.

— Много се радвам, че ми напомнихте да погледна. Ведеркоп е наистина много мил човек.

— Най-смешното е, че мои неща приемат единствено в Германия. Ведеркоп, а също „Франкфуртер цайтунг“.

— Смешно наистина. Но не се тревожете. Можете да пласирате разкази и при Форд — подразни ме тя.

По тридесет франка на страница. Примерно по един разказ всяко тримесечие в „Трансатлантик“. Ако разказите са по пет страници всеки, това прави сто и петдесет франка на тримесечие. Шестстотин франка годишно.

— Чуйте, Хемингуей, не мислете за това колко плащат за разказите ви сега. Важното е, че можете да ги пишете.

— Знам, че мога. Но никой не ги купува. Откакто напуснах журналистиката, не идват пари от никъде.

— Ще ви ги купят. Ето за един от тях вече взехте пари.

— Прощавайте, Силвия. Не трябваше да говоря за това.

— Няма за какво да ви прощавам. Можете да говорите винаги за тези неща или за каквото и да е друго. Не знаете ли, че писателите говорят единствено за трудностите си? Обещайте ми само, че няма да се тревожите и ще се храните както трябва.

— Обещавам.

— Тогава идете си в къщи и обядвайте.

Когато излязох на улица Одеон се почувствувах отвратен от себе си, задето се бях оплаквал. Това, което вършех, аз вършех по своя собствена воля, но не както трябва — държах се глупаво. Можех да си купя едно голямо парче хляб и да го изям, вместо да стоя гладен. Дори почувствувах вкуса на златистата препечена кора. Но в устата ти е сухо, когато няма нещо за пиене. Ах, ти, хленчещо същество, позираш пред себе си като свят мъченик. Отказа се от журналистиката по собствено желание. Имаш кредит и Силвия би ти заела пари. Малко ли пъти досега ти е помагала? Ще ти помогне и този път. А след това не ще закъснееш да приемеш и някой друг компромис. Гладът е полезен за здравето ти и картините изглеждат по-хубави на празен стомах. Но и яденето е хубаво нещо, а знаеш ли къде ще ядеш сега?

Ще ядеш в „Лип“ и не само ще ядеш, а и ще пиеш.

До „Лип“ беше близо и всички ония места, които отминавах и които стомахът ми забелязваше не по-бавно от очите и от носа ми, правеха пътя дотам още по-приятен. В la brasserie^[18] имаше малко хора и когато седнах на пейката до стената с огледалото и келнерът попита желая ли бира, аз поисках distingué — голяма стъклена халба с форма на гърне, която събира един литър, — а също картофена салата.

Бирата беше много студена и чудесна за пиене. Картофите pommes à l’huile не бяха разварени, добре подправени и с превъзходен зехтин. Поръсих ги с черен пипер от мелничната и натопих залък хляб в зехтина. След първата дълга глътка бира започнах да ям и пия по-бавно. Когато les pommes à l’huile се свършиха, поръчах още една порция, а също cervelas — дебела наденичка, разцепена на две и залята със специален сос с горчица.

Обрах с хляб всичкия сос и масло от чинията, довърших бавно бирата, която не беше вече тъй студена, заръчах още една, този път половинка, и гледах как я наточват. Стори ми се по-студена от предишната и преполових чашата на една глътка.

Не се тревожа — казах си аз. Знаех, че разказите ми са добри и рано или късно ще намеря издател и в родината си. Когато се отказах от вестникарството, бях уверен, че разказите ми ще бъдат издавани. Но един след друг ми ги връщаха по пощата. Увереността ми идваше оттам, че Едуард О’Брайън бе включил разказа „Моят старец“ в сборника „Най-добри разкази през годината“ и ми бе посветил годишното издание на сборника. Засмях се и надигнах бирата. Този разказ не бе поместен в нито едно списание и О’Брайън бе нарушил всички свои правила, включвайки го в сборника. Отново се засмях и келнерът ме загледа. Беше ми смешно, защото на всичко отгоре О’Брайън беше написал името ми погрешно. Поместеният беше един от двата разказа, които ми бяха останали, след като всичко написано от мен се загуби, когато откраднаха куфара на Хедли на лионската гара. Тя бе тръгнала за Лозана с всичките ми ръкописи — готвеше ми сюрприз, — за да мога да работя над тях, докато сме на почивка в планината. Бе сложила в папките оригиналните ръкописи заедно с машинописните преписи и всички копия. Разказът, за който става дума, се бе запазил, защото Линкълн Стивънс го бе изпратил на някой редактор, който след това го бе върнал. След като всичко друго бе изчезнало, разказът се завърна по пощата. Другият разказ, който ми остана, беше „У нас в Мичиган“, написан преди мис Стайн да ни досети в къщи. Въобще не го бях преписвал на машина, защото тя бе казала, че е inaccrochable. Останал бе да се търкаля в някое чекмедже.

И тъй, след като отпътувахме от Лозана и отидохме в Италия, аз показах разказа за конните състезания на О’Брайън — тих, свенлив човек, с бледо лице, бледосини очи и остра права коса, която сам подстригваше. Тогава той беше на пансион в един манастир над Рафало. Преживявах тежки дни, мислех, че не ще мога повече да пиша и му показах разказа, сякаш беше любопитна находка: с такова равнодушие можеш да покажеш станока на корабния компас, след като гемията ти е потънала по необясним начин, или да вдигнеш с ръка обувката заедно с протезата на крака си, който е бил ампутиран след катастрофа. Но когато О’Брайън прочете разказа, видях, че той е разстроен повече, отколкото се бях разстроил самият аз. Мислех, че човек може да се разстрои до такава стенен само от смъртта на близък или от непоносима болка, докато не видях Хедли, която трябваше да ми обясни, че нещата са се изгубили. Отначало тя само плачеше и не можеше да ми каже какво е станало. Уверявах я, че каквото и да е, сигурно не е толкова лошо, че не трябва да се тревожи и всичко ще се оправи. Накрая тя ми каза. Не можех да повярвам, че е взела със себе си и копията, договорих се с един мой колега да изпраща дописки вместо мен — тогава изкарвах добри пари от кореспондентската работа — и взех влака за Париж. Оказа се, че е вярно, и добре си спомням как прекарах нощта, след като влязох в нашето жилище и се убедих в това. Но то беше вече минало, а Чинк ме бе научил никога да не говоря за загубеното, така, че помолих О’Брайън да не го приема тъй тежко. Казах му, че може би е от полза за мен това, че съм загубил първите си разкази; изобщо повторих думите, с които се обръщат към войниците след първото поражение. Казах му, че отново ще започна да пиша — знаех, че лъжа, но исках да го утеша.

Седнал в „Лип“, започнах да си припомням кога за първи път отново бях в състояние да пиша, след като загубих всичко. Това беше в Кортина д’Ампецо, където се върнах при Хедли след пролетната почивка, прекарана на ски, която трябваше да прекъсна, защото от вестника ме бяха командировали в Рейнската област и в Рур. Това беше една съвсем проста история, озаглавена „В неподходящ момент“ и аз не бях сложил истинския край, в който старецът се обесва. Пропуснал го бях нарочно, защото новите ми схващания бяха, че човек може да пропусне каквото пожелае, стига да знае пропуснатото, и че тогава повествованието става по-силно и хората чувствуват нещо повече от онова, което разбират.

Добре, казах си аз, сега мога да пиша разкази, така че хората да не ги разбират. В това няма съмнение. И което е още по-безспорно — никой не търси тези разкази. Но хората ще ги разберат, тъй както започват да разбират картините. Нужно е само време и вяра в собствените сили.

Когато се налага да икономисваш от яденето, трябва да се самоконтролираш и да прогонваш мисълта за глада. Гладът е добра дисциплина и те учи на много нещо. И докато хората не разбират това, можеш да бъдеш сигурен, че си ги изпреварил. Сега имам голям аванс пред тях — помислих си аз, — защото не мога да си позволя да се храня по-редовно. Макар че не би било лошо, ако им позволя да ме догонят малко.

Знаех, че трябва да напиша роман. Но това ми се струваше непосилна задача, когато с много усилия се опитвах да набележа поне ония главни моменти, които съставят скелета на един роман. Трябваше да опитам по-дълги разкази, подобно на атлет, който се тренира за дълъг пробег. Когато бях писал романа, изчезнал след това заедно с откраднатия куфар на лионската гара, все още се опирах на лиричния полет на младостта, който е нетраен и измамен като самата младост. Разбирах, че вероятно е от полза за мен, че го бях загубил, но съзнавах и друго: че трябва да напиша нов роман. Но не исках да започвам, преди да е настъпил моментът, в който вътрешният подтик сам ще ме застави да пиша. Проклет да съм, ако напиша роман само защото трябва да се яде всеки ден. Ще го напиша тогава, когато стигна дотам, че не съм в състояние да се занимавам с друго нещо и нямам друг избор. Нека вътрешната потребност да го напиша нарасне. А междувременно ще направя един дълъг разказ за онова от нещата, което най-добре познавам.

Бях вече уредил сметката си, излязох, завих дясно и пресякох улица Рен, за да избегна изкушението да се отбия на чаша кафе в „Льо Маго“ и тръгнах по улица Бонапарт, най-късия път към дома.

Кое от нещата (ненаписани и неизгубени от мен) познавам най-добре? Кое е онова нещо, което наистина знам и към което най-малко мога да бъда равнодушен? Нямаше място за избор. Можех да избирам само улиците, по които най-бързо да стигна в къщи, за да започна да пиша. По улица Бонапарт стигнах до Гинеме, след това до д’Аса и поех по улица Нотр-Дам-де-Шан към кафене „Клозери‘де Лила“. Седнах в ъгъла, така че следобедната светлина да пада над рамото ми и започнах да пиша в бележника. Келнерът ми донесе крем-кафе и щом то изстина, отпих половината, оставих чашата на масата и продължих да пиша. Когато престанах, не ми се искаше да се разделям с реката — в преградения рибарник можех да гледам пъстървите, а спокойната водна повърхност леко се издуваше там, където течението биеше в мостовите подпори. Разказът беше за едно завръщане от войната, но за самата война в него не се говореше.

Нали реката ще бъде на мястото си на другата сутрин, ще влезе в разказа и тя, и цялата околност и всичко онова, което ще се случи. Пред мен има още много дни, през всеки един от тях ще правя това. Всичко останало е без значение. В джоба си имам пари от Германия, така че няма за какво да се грижа. Когато тези пари се свършат, ще се получат други. А сега ми е нужно само едно: да запазя главата си ясна и здрава до следващата сутрин, когато отново ще се заема за работа.