Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (14)

Белязаният от смъртта

През оня следобед, когато се запознах у Езра с поета Ърнест Уолш, той беше с две момичета с дълги визонени палта, а пред къщата бе паркирана дългата и блестяща лимузина на хотел „Клеридж“ с шофьор в ливрея. Двете момичета бяха русокоси и бяха пътували в същия кораб с Уолш. Параходът бе пристигнал предния ден и Уолш ги бе довел на гости у Езра.

Уолш беше тъмнокос, съсредоточен, стопроцентов ирландец, с поетична външност и ясно носеше печата на смъртта като филмов герой, за който още в началото на филма знаеш, че ще умре. Той говореше с Езра, а аз — с момичетата, които ме запитаха дали съм чел поемите на мистър Уолш. Признах, че не съм, едната от тях разтвори една зелена книжка на списанието „Поезия“, издавано от Хариет Монро, и ми показа стихове на Уолш.

— Плащат му по хиляда и двеста долара на парче — каза тя.

— За всяко отделно стихотворение — поясни другата.

Спомних си, че в същото това списание в най-добрия случай ми плащаха по дванадесет долара на страница.

— Той е сигурно много голям поет — казах аз.

— Получава повече от Еди Гетс — съобщи ми първата.

— Да не забравите — каза по-високата.

— Как може да забравя? — отвърнах аз и отново се ръкувах с двете.

Не след дълго чух Езра да казва за Уолш, че някакви поклоннички на поезията и на младите поети, белязани от смъртта, му платили сметката в „Клеридж“, а след това, че получил материална помощ от друг източник и се готвел да основе едно тримесечно списание, което щял да издава с още някой.

По едно време американското литературно списание „Дайъл“, издавано от Скофийлд Тайър, присъждаше годишна премия за литературно майсторство, струва ми се, от хиляда долара. В ония години това бяха много пари за който и да е писател-професионалист, да не говорим за престижа, и вече неколцина бяха получили награда, разбира се, всичките заслужено. А в тогавашна Европа двама души можеха да преживяват добре с пет долара на ден и дори и да пътуват.

Говореше се, че новосъздаденото тримесечно списание (Уолш беше единият от двамата членове на редакционната колегия) ще даде значителна парична награда на ония от сътрудниците, чиито произведения се преценят като най-добри, след като първите четири книжки излязат от печат.

Трудно е да се каже дали това бяха клюки, слухове или тайна, която някой бе доверил някому. Нека приемем, че зад всичко това не е имало зъл умисъл. Безспорно бе едно — съредакторът на Уолш беше вън от всякакви подозрения.

Един ден, скоро след като бях дочул за въпросната премия, Уолш ме покани на обед в най-хубавия и най-скъп ресторант близо до булевард Сен Мишел и след стридите — скъпи, плоски marennes с бакърен оттенък, а не тумбестите, евтин portugaises, с които бяхме свикнали, — и след бутилката „Пуйи-фюисе“ той изкусно насочи разговора към тази тема. Буквално ме обработваше, тъй както бе обработвал за свои съучастнички двете момичета от пасажерското стадо на борда — разбира се, ако те му бяха съучастнички и ако наистина ги беше обработвал — и когато ме запита дали искам още една дузина от плоските стриди, както той ги наричаше, аз приех с удоволствие. Пред мен той не се стараеше да изглежда белязан от печата на близката смърт и това ме облекчаваше. Той знаеше, че на мен ми е известно, че е болен от туберкулоза, не от оная, с която хората позират, а от другата, от която тогава се умираше; а също, доколко е напреднала болестта му; поради това той не си даде труда да прави представления с пристъпи от кашлица и аз му бях благодарен, защото бяхме на масата. Помислих си дали не яде плоски стриди, тъй както проститутките в Канзас сити, които са белязани от смъртта и още от много други неща, винаги настояваха да поглъщат спермата, която смятаха за най-доброто лекарство срещу туберкулоза, но не го запитах. Заех се с втората дузина стриди; вземах ги, както бяха положени върху натрошения лед в сребърното блюдо, след това наблюдавах как невероятно нежните им кафеникави ръбчета реагират и се сгърчват, когато изстисквам върху тях лимонов сок, отделях месото от раковината и внимателно го сдъвквах.

— Езра е голям, много голям поет — каза Уолш и ме погледна с тъмните си очи на поет.

— Да — съгласих се аз. — И прекрасен човек. — Благороден — каза Уолш. — Наистина благороден.

Известно време ядохме и пихме в мълчание, за да почетем благородството на Езра. Стана ми мъчно, че Езра не е с нас. И той като мен не можеше да си позволи да заръчва стриди.

Джойс е голям писател — каза Уолш. Много, много голям.

— Голям — казах аз. — И добър приятел.

Бяхме се сприятелили с него в ония чудесни години от живота му. Когато бе завършил „Одисей“ и още не бе започнал да работи над онова, което дълго време си остана с названието „в процес на разработка“. Замислих се за Джойс и си спомних много неща.

— Съжалявам, че е тъй зле с очите — каза Уолш.

— И той съжалява — уверих го аз.

— Това е трагедията на нашето време — съобщи ми Уолш.

— Всеки си има нещо не наред — казах аз, стараейки се да придам по-оптимистичен тон на обеда.

— Вие нямате. — Той пусна в ход целия си чар, след това сложи на лицето си печата на смъртта.

— Искате да кажете, че не нося печата на смъртта? — не се стърпях аз.

— Не. Вие носите печата на Живота, с главно „Ж“.

— Ще мине време — ще видим — казах аз.

Той поиска хубав кървав бифтек и аз заръчах две порции турнедо със сос беарнез. Реших, че маслото ще му бъде от полза.

— Какво ще кажете за червено вино? — предложи той.

Пристигна le sommelier^[30] и аз поръчах „Шатоньоф дю пап“. Можех после да се разходя по кейовете, за да изтрезнея. А той нека се наспи или да прави каквото ще. Всеки е свободен да се разпорежда със себе си и с виното, с което се е налял, мина ми през ума.

Решителният момент настъпи, когато довършихме бифтеците, пържените картофи и две трети от бутилката „Шантоньоф дю пап“, което съвсем не е вино за през деня.

— Няма смисъл да го усукваме — каза той. — Знаете, че ще получите нашата премия, нали?

— Така ли? — казах аз. — Защо?

— Вие ще я получите — каза той и започна да говори за написаното от мен, а аз престанах да слушам.

Винаги ми е било неприятно да ме гледат очи в очи и да ме хвалят. Гледах го, гледах лицето му, на което бе сложен печата на обречените да умрат, и си мислех: „Обработваш ме, искаш да ми направиш впечатление с твоята туберкулоза. Виждал съм цял батальон в праха на шосето, всеки трети човек беше обречен на смърт и дори на по-лошо, а на лицата им нямаше специален отпечатък — само прах. А ти искаш да правиш впечатление с това твое изражение; търгуваш с туберкулозата си. Кокетираш. Стига си изкарвал наяве туберкулозата си. Който кокетира с туберкулозата, от туберкулоза умира.“ Но смъртта не кокетираше с него. Тя действително беше близка.

— Не мисля, че заслужавам наградата, Ърнест — доставих си аз удоволствието да го назова със своето собствено име, което ненавиждах. — Освен това, Ърнест, няма да е етично, Ърнест.

— Не е ли странно, че сме съименници?

— Да, Ърнест — казах аз. — И трябва да бъдем достойни за това име. Разбираш ме, нали, Ърнест?

— Да, Ърнест — каза той, погледна ме с разбиране и ми поднесе пълна доза от тъжния си ирландски чар.

След това аз винаги му услужвах, на него и на списанието му, и когато той започна да получава кръвоизливи и напусна Париж, помоли ме да прочета коректурите от набора на следващия брой, защото печатарите не знаеха английски, и аз изпълних молбата му. Веднъж получи кръвохрак в мое присъствие — нямаше никакъв фалш, разбрах, че наистина скоро ще умре, и затова в ония трудни за мен години изпитвах удоволствие да бъда особено мил с него, тъй както изпитвах удоволствие да го наричам Ърнест. Освен това аз уважавах жената, която издаваше списанието заедно с него, и се възхищавах от нея. Тя не ми бе обещавала никаква премия. Искаше само да направи хубаво списание и да плаща добре на сътрудниците си.

Един ден, много по-късно, срещнах Джойс да върви сам по булевард Сен Жермен — беше ходил на едно дневно представление. Той обичаше да слуша актьорите, макар че не можеше да ги вижда. Покани ме да пием нещо заедно, отидохме в „Дьо Маго“ и поръчахме сухо вино херес, макар че според ония, които пишат за Джойс, той пиел само бели швейцарски вина.

— Какво ще кажеш за Уолш? — запита Джойс.

— По-рано беше жив негодник, сега е мъртъв негодник — това е разликата.

— Обеща ли ти премията? — осведоми се Джойс.

— Да.

— Така си и мислех — каза Джойс.

— И на теб ли обеща?

— Да — каза Джойс. След това запита:

— Как мислиш, дали я е обещал и на Паунд?

— Не знам.

— По-добре да не го питаме — каза той.

Не говорихме повече за това. Разказах на Джойс как за първи път видях Уолш в студиото на Езра заедно с двете момичета с дългите кожени палта и той много се смя.