Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (20)

Париж е безкраен

Отначало бяхме само двама, но когато станахме трима, студът и лошото време ни заставяха да напускаме Париж през зимата. Когато си сам, свикваш със студа, и той не ти пречи. Винаги можех да отида в кафенето и да работя преди обед над чаша крем-кафе, докато келнерите почистват и метат, а помещението постепенно се затопля. Жена ми пък слагаше по няколко пуловера и свиреше на рояла в хладните салони, след това се завръщаше дома, за да нахрани Бъмби. Но зимно време никога не можеш да водиш в кафенето едно дете, дори такова дете, което никога не плаче, гледа с интерес какво стана наоколо и само се забавлява. По онова време още нямаше момичета, които срещу заплащане наглеждат в къщи децата, и Бъмби стоеше щастлив във високата си кошарка с големия предан котарак, който наричахме Ф. Пъс. Според някои хора било опасно да се оставя котката в стая с бебе. Най-невежите и суеверните казваха, че котката щяла да се хвърли върху детето и да го удуши. Според други, котката можела да легне върху детето и то да се задуши под тежестта й. Ф. Пъс лежеше до Бъмби във високата кошарка, наблюдаваше вратата с големите си жълти очи и не пускаше никой да припари до него, когато нас ни нямаше, а прислужницата ни Мари беше навън. Не беше нужно да наемаме момиче да се грижи за Бъмби. За него се грижеше Ф. Пъс.

Но когато си беден — ние бяхме наистина бедни, когато се завърнахме от Канада и аз се отказах от журналистиката, а никъде не ми приемаха разказите, — много е трудно да прекараш зимата с малко дете в Париж. На три месеца Бъмби прекоси Атлантическия океан на борда на малък параход от компанията „Кюнард“, който отплува от Ню Йорк и през Халифакс стигна европейския бряг за дванадесет дни. През цялото пътуване той не заплака нито веднъж и се смееше весело, когато го барикадирахме в койката, за да не падне на пода от люлеенето на кораба. Но нашият Париж бе твърде студен за него.

Отидохме в Щрунс, във Форарлберг — Австрия. Прекосихме Швейцария и стигнахме до Фелдкирх на австрийската граница. Влакът мина през Лихтенщайн и спря в Блуденц, където се отделяше железопътното отклонение: то тръгваше успоредно с рекичката с чакълесто дъно, където се въдеше пъстърва, и през гористата долина, осеяна с ферми, отвеждаше до Щрунс — слънчево градче, известно като пазарно средище, където имаше дъскорезници, магазинчета, странноприемници и един хубав целогодишен хотел — „Таубе“, в който отседнахме.

Стаите в „Таубе“ бяха просторни и удобни, с големи печки, големи прозорци и големи кревати, с хубави одеяла и пухени юргани. Храната беше проста, но превъзходна, а в трапезарията и в бара, отделен с дървени, панели, беше топло и уютно. Долината беше широка и открита, затова имаше много слънце. Пансионът за трима ни струваше по два долара на ден и тъй като австрийският шилинг непрекъснато спадаше поради инфлацията, за нощуването и храната плащахме все по-малко и по-малко. Наистина нямаше такава катастрофална инфлация и нищета както в Германия; шилингът ту падаше, ту се покачваше, но, общо взето, курсът му падаше.

В Щрунс нямаше скиорски лифтове, нито зъбчати железници, но пътеките, по които свличаха трупите и водеха стадата, извеждаха високо в планината, в различни долчини и клисури. Изкачвахме се, нарамили ските, а горе, където снеговете бяха дълбоки, продължавахме на ски, като отдолу прикрепяхме ремъци от тюленова кожа. На билото бяха хижите на алпийския клуб, предназначени за планинарите, които ходят там през лятото. В тях можеш да пренощуваш, а на сутринта оставяш пари за дървата, които си изразходвал. В някои хижи нямаше складирани дърва — насичаш си сам, а ако ще тръгваш на многодневен преход във високата част на планината, където са ледниците, трябва да наемеш някой, който ще ти изнесе дърва и провизии до заслоните. Най-прочутите от тези високопланински заслони бяха Линдауер-хюте, Мадленер-хаус и Висбаденер-хюте.

Зад хотел „Таубе“ имаше един склон с нещо като писта за начинаещи, която се спускаше през овощните градини по склона, а на отсрещната страна на долината, отвъд Чагунс — друг удобен склон, с чудесна гостилничка и прелестна колекция от рога на сръндаци по стените край тезгяха. Отвъд дърварското село Чагунс, кацнало на отсрещния склон на долината, започваше хубава пътека за ски: тя стигаше чак до превала и можеше да те отведе отвъд планината, през Силврета към района на Клостерс.

Бъмби беше добре: Щрунс имаше здрав климат, а едно хубаво чернокосо момиче го извеждаше на разходка с шейна в слънчевите часове на деня и се грижеше за него, докато ние с Хедли изследвахме местността и околните села. Жителите на Щрунс се отнасяха много приятелски с нас. Хер Валтер Лент, пионер във високопланинския ски спорт и някогашен партньор на Ханес Шнайдер, големия арлбергски скиор, сега приготвяше ски-вакси за планински преходи и за различните видове сняг. Той организира алпийска школа и ние се записахме. Системата на Валтер Лент беше да се приключат тренировките по учебната писта колкото е възможно по-бързо и учениците му да тръгнат на преходи във високата част на планината. Тогава ски спортът не беше такъв, какъвто е сега, повредите на гръбначния стълб бяха рядко явление и човек не можеше да си позволи дори да си счупи крака. Нямаше спасителна служба. За да се спуснеш по някой склон, трябваше преди това да го изкачиш. А от това краката ти заякват и можеш да разчиташ на тях.

Според Валтер Лент най-приятното в ските е да се изкачиш горе в планината, където няма жива душа — през снега не са прокарани пъртини, — и да тръгнеш от хижа на хижа през алпийските ледници и превали. При такъв преход не трябва да си служиш с лангримени — ако паднеш с тях, можеш да си счупиш крака, ските трябва да се откачат, преди това да е станало. Но повече от всичко той обичаше спускането със ски без въже по ледниците, само че това можеше да стане едва през пролетта, когато пукнатините са покрити с достатъчно дебел пласт сняг.

Ние с Хедли се увлякохме в ски спорта още в Швейцария, където за първи път се запознахме с него, а по-късно, в Кортина д’Ампецо в Доломитите, когато Бъмби беше на път да се роди и докторът в Милано разреши на Хедли да продължи да се пързаля, след като му обещах, че няма да пада. Трябваше внимателно да избираме склоновете за спускане и да не се увличаме в никакъв случай, но тя имаше красиви, изненадващо силни крака, владееше добре ските си и не падна нито веднъж. Научихме се да разпознаваме различните видове сняг и да се пързаляме в дълбок фири.

Обичахме Форарлберг и Щрунс. Отивахме там към края на ноември и оставахме почти до Великден. Винаги се пързаляхме, макар че Щрунс не е на достатъчно високо място за зимен спорт и сняг за ски има само при тежка зима. Изкачвахме се горе в планината — това беше приятно и в ония дни не тежеше никому. Поддържаш бавна, умерена крачка, която е значително под възможностите ти, и пътят ти се струва лек, сърцето ти бие равномерно и си доволен, че носиш тежка раница. Пътеката към Мадленер-хаус беше на места много стръмна и тежка. Но втория път изкачването е по-леко и накрая става тъй лесно, че можеш да изнесеш горе двойно по-тежък товар, отколкото първия път.

Бяхме винаги гладни и всяко сядане на масата беше събитие. Пиехме светла или тъмна бира, млади вина, а понякога и резняка от последната реколта. Най-хубави бяха белите вина. Освен това пиехме вишновка, която приготвяха в долината, и анзенски шнапс от боровинки. За вечеря понякога ни поднасяха задушен заек с богат винен сос, а случваше се да опитаме и сърна по ловджийски с кестени. В такива случаи пиехме червено вино, макар че беше по-скъпо от бялото, но и най-скъпото не превишаваше двадесет сента литъра. Обикновеното червено вино беше много по-евтино и ние си доставяхме цели буренца в Мадленер-хаус.

При нас бяха книгите, които Силвия Бийч ни бе дала за през зимата; играехме кегелбан с хората от градчето на пътеката, извеждаща към лятната градина на хотела. Един-два пъти през седмицата се събирахме на покер в хотелската трапезария: при заключена врата и прозорци със затворени капаци — в Австрия хазартът все още беше забранен. Играехме съдържателят на хотела хер Нелс, инструкторът на ски школата хер Лент, градският банкер, прокурорът и жандармерийският капитан. Играта беше сериозна — всички бяха добри играчи с изключение на хер Лент, който се спускаше в отчаяни ходове, защото ски школата не носеше пари. Жандармерийският капитан ни предупреждаваше с пръст да мълчим, когато двойката жандарми, тръгнали на обиколка, спираха пред вратата. Спотайвахме се, докато си отидат.

Сутрин, щом се зазореше, прислужницата влизаше в студената стая, затваряше прозорците и запалваше голямата фаянсова печка. Стаята се затопляше и ни поднасяха закуска: пресен или препечен хляб с различни сладка, големи чаши кафе, пресни яйца, а по желание — и хубава шунка. Имаше едно куче, казваше се Шнауц, то спеше под леглото и много обичаше да идва с нас на ски; понякога, когато се спусках, го вземах на гръб или на рамо да се повози. То беше приятел на Бъмби — припкаше към шейната му, когато бавачката го извеждаше на разходка.

Щрунс беше добро място за работа. Казвам го с основание, защото там завърших най-трудния текст, който някога съм преработвал — през зимата на 1925/1926 година там превърнах в роман ръкописа на „Фиеста“, който бях нахвърлил набързо за някакви си шест седмици. Не помня вече какви разкази писах там. Но зная, че не малко от тях излязоха сполучливи.

Спомням си как нощем снегът скърцаше под краката ни, когато се завръщахме от планината със ски на рамо. Отдалеч виждахме светлините, накрая се очертаваха и силуетите на къщите, а всеки срещнат ни поздравляваше с Grűss Gott^[49]. Във „Вайн-щубе“ винаги имате селяни с подковани обуща и с дрехи, каквито носят планинците, вътре беше задимено, а подът — издраскан от габърите на обущата. Мнозина от младежите бяха служили в австрийските алпийски полкове, а един от тях на име Ханс, който работеше в дъскорезницата, се славеше като голям ловец, и ние се сприятелихме с него, защото се оказа, че сме воювали в един и същи район в италианските планини. Пиехме заедно и пеехме хорово планинарските песни.

Спомням си пътеките, които се изкачваха нагоре през овощните градини и пасищата по склона над селцето, добре затоплените помещения на фермите с техните големи печки, и дървета, струпани на снега. Жените работеха в кухнята, разчепкваха и предяха, разделяха вълната на сива и черна. Служеха си с чекрък и не боядисваха вълната — черната беше просто от черни овце. Вълната беше естествена, неподложена на обработка за обезмасляване и екстракция на ланолина, затова шапчиците, пуловерите и шаловете, които Хедли изплете от нея, не се мокреха от снега.

Една Коледа под ръководството на училищния директор поставиха една пиеса на Ханс Сакс. Беше хубава пиеса и аз написах за нея рецензия в провинциалния вестник, а съдържателят на хотела я преведе. Друга година един немски морски офицер от запаса с бръсната глава и белези по лицето дойде да изнесе лекция за битката при Ютланд. Той прожектира диапозитиви, за да обясни придвижването на двете флоти, служеше си с билярдна щека вместо показалка, за да ни покаже подлостта на Джелико, и от време на време изпадаше в такава ярост, че гласът му секваше. Училищният директор се боеше, че той може да прониже екрана с билярдната щека. Дълго след това бившият морски офицер не можа да се успокои и всички във „Вайнщубе“ се чувствувахме неловко. С него пиха само прокурорът и банкерът — те седнаха на отделна маса. Хер Лент, който беше от Рейнската област, не пожела да присъствува на лекцията. Имаше една двойка от Виена, те бяха дошли да се пързалят на ски, но не им се искаше всеки ден да се изкачват горе в планините, затова решиха да отидат в Цурс, където, научих по-късно, ги засипала лавина. Мъжът каза, че лекторът е типичен представител на ония свини, които съсипаха Германия и след двадесет години отново ще я съсипят. Жена му се извърна и му пошушна на френски да мълчи, защото мястото е малко и не знаеш кой може да те чуе.

Същата година много хора станаха жертва на лавини. Първото голямо нещастие се случи отвъд превала — в Лех, в Арлберг, с група немци, решили да прекарат коледната ваканция на ски с хер Лент. Снеговалежите закъсняха тази година и хълмовете бяха още топли от слънцето, когато падна първият дълбок сняг. Снежната покривка беше дебела, но снегът — съвсем пръхкав и не се задържаше по склоновете. Да се ходи на ски беше много опасно и хер Лент телеграфира на берлинчаните да не идват. Но те бяха във ваканция, бяха невежи и не се бояха от лавини. Пристигнаха в Лех и хер Лент отказа да ги изведе в планината. Един от новодошлите го нарече страхливец, а другите казаха, че ще излязат на ски без него. Накрая той ги изведе на най-безопасния склон, който можа да намери. Спуснал се пръв, последвали го и те, и всичкият сняг, натрупан върху хълбока на планината, се свлякъл надолу, понесъл ги като приливна вълна и ги затрупал. Отринаха тринадесет души, деветима от тях бяха мъртви. Ски школата и без това не процъфтяваше, но след нещастието ние останахме почти единствените й членове. Усърдно изучавахме видовете лавини, начините да се предпазваме от тях и какво да правим в случай на опасност. Почти всичко, което написах тази година, беше през лавинните месеци.

Най-страшният ми спомен от тази зима на лавини е свързан с един от хората, които изровиха. Той бе приклекнал и сгънал ръце над главата, както ни бяха учили: за да имаш въздух в малкото пространство пред лицето, когато те затрупат пластовете сняг. Беше голяма лавина, мина дълго време, докато изровят всички, а него намериха последен. Той беше умрял съвсем скоро и вратът му бе протрит така, че се виждаха сухожилията и костите. Бе въртял глава, за да устои на напора и шията му се бе трила в твърдия сняг. Очевидно пресният сняг на лавината бе увлякъл и стар, заледен сняг. Не можахме да разберем дали той бе направил това нарочно, или се бе побъркал от страх. Във всеки случай местният свещеник отказа да го погребе на осветена земя, защото нямаше доказателства, че човекът е католик.

Когато живеехме в Щрунс, често предприемахме дълги преходи по склона на долината до странноприемницата, където нощувахме, преди да започнем изкачването към Мадленер-хаус. Беше много красива, старинна странноприемница и дървените стени на помещението, където ядяхме и пиехме, бяха лъснати от времето като коприна. Масата и столовете бяха като полирани. Спяхме един до друг в голямото легло под пухения юрган, прозорецът стоеше отворен, а звездите бяха близки и много ярки. Сутринта след закуска разпределяхме товара си и започвахме изкачването още преди да се зазори, вървяхме нарамили ските, а звездите грееха ярко. Но най-издръжливи бяха носачите. Те имаха къси ски и носеха тежки товари. Съревновавахме се между нас кой ще изкачи най-тежката раница, но никой не можеше да се мери с носачите, набити, намръщени селяни, които говореха само монтафонски диалект, изкачваха стръмнините спокойно като товарни коне, а горе на подстъпа към покрития със сняг ледник, където беше хижата на алпийския клуб, оставяха товарите до каменната стена на заслона, искаха повече пари от уговореното и щом се съгласяхме на компромис, се стрелваха надолу на късите си ски и изчезваха от погледа ни като гномове.

Бяхме се сприятелили с една млада германка и ходехме заедно на ски. Тя караше много добре, беше дребна, но прекрасно сложена и можеше да носи раница, тежка като моята, при това по-дълго време от мен.

„Тези носачи ни поглеждат тъй, сякаш се питат кога ли ще имат случай да свалят долу труповете ни — казваше тя. — Винаги се уговарят за една цена, а после искат още.“

През зимата в Щрунс аз си пуснах брада, защото лицето ми силно изгоря от планинското слънце, а освен това не си давах труда да се подстрижа. Късно една вечер, когато се връщах със ски по дърварската пътека, хер Лент ми каза, че селяните, които ме срещали по пътеките на Щрунс, ме наричали Черния Христос. А тези, които ходели във „Вайнщубе“, ме наричали Черния Христос — вишновкаджията. Но за онези селяни, които живееха горе в затънтения Монтафон, където си наемахме носачи, за да стигнем до Мадленер-хаус, всички ние бяхме чуждестранни дяволи, които се катерят по планините, когато хората трябва да си стоят в къщи. Това че започвахме преходите по тъмно, за да преминем лавинните места, преди да са станали опасни от слънцето, съвсем не говореше в наша полза. То само доказваше, че сме хитреци, както всички чуждестранни дяволи.

Спомням си уханието на боровете, настланите букови клонки, върху които спяхме в дърварските хижи, разходките на ски из гората по следите на зайци и лисици. Спомням си как високо в планините, над гористия пояс, тръгнах по следите на една лисица, докато накрая я видях как пристъпя внимателно, замира за миг с приповдигната предна лапа, след това — скок — и пърхащите бели крила на планинската яребица, която шумно излетя от снега и изчезна зад скалното бѝло.

Помня как вятърът правеше различни видове сняг, всеки посвоему опасен, когато си на ски. И снежните бури, които връхлитаха алпийската хижа и създаваха около нея нов, неизвестен свят, в който трябваше да се придвижваме тъй внимателно, сякаш сме в местност, която виждаме за първи път. Но планината беше тъй преобразена, че наистина я виждахме за първи път. Накрая, когато се запролети, дойде главното — спускането по ледника, гладко, право, безкрайно спускане, докато ти отмалеят краката, пристегнати от щрамерите; носехме се надолу приклекнали, приведени напред от скоростта — устремени в безкрайно падане към низината сред тихото свистене на снежния прах. Това беше по-хубаво от всеки полет, по-хубаво от всичко на света, а необходимата закалка бяхме придобили по време на дългите изкачвания с тежки раници на гръб. По друг начин не можехме да стигнем горе: билети за върха не се продаваха. Това беше крайната цел, за която се бяхме тренирали цяла зима, и можехме да я осъществим благодарение на онова, на което ни беше научила зимата.

Последния път, когато бяхме на планина, в нашия живот се промъкнаха чужди хора и нещата не бяха както по-рано. Зимата с лавините беше щастлива и невинна зима от детството в сравнение със следващата — зима на кошмари, носеща маската на весело прекарване — и с убийственото лято, което я последва. Това беше годината, когато се появиха богаташите.

Богатите си имат рибка-лоцман, която върви пред тях и ги води — понякога тя е малко глуха или недовижда, но винаги надушва податливите хора, на които е неудобно да отказват. Рибката-лоцман говори тъй: „О, не знам. Не, не особено. Но са ми приятни. И двамата. Боже мой, Хем, наистина — приятни са ми. Разбирам за какво намеквате, но те наистина са ми приятни и в нея има нещо особено, нещо хубаво. (Тук той споменава името й, при това галеното) Не, Хем, не ставайте капризен и не упорствувайте. Наистина са ми приятни. И двамата, честна дума. Той ще ви хареса (и казва бебешкия му прякор), когато се сближите с него. Наистина, приятни са ми и двамата.“

А след това при вас идват богатите и нищо вече не е такова, каквото е било. Рибката-лоцман, разбира се, изчезва. Това е човек, който винаги отива някъде и никъде не се застоява за дълго. В политиката или в театъра той се появява и изчезва по същия начин, както се появява и изчезва в различните страни и в живота на хората, докато е млад. Той е неуловим, не могат да го уловят и богаташите. Нито не го лови, улавят се и загиват само ония, които му се доверяват. Той притежава незаменимата закалка на подлеците и спотаено, дълго отричано сребролюбие, което всеки момент може да изплува наяве. Накрая успява да забогатее, защото с всеки придобит долар се е приближавал до целта с толкова милиметра, колкото е дебелината на еднодоларова монета.

Богатите хора го обичат и му се доверяват, защото е духовит, неуловим, вече наложил се в своето поприще, не е нахален, а също защото е рибка-пилот с непогрешим инстинкт.

Когато двама души се обичат, когато те са щастливи и весели, и единият от тях или двамата работят и правят нещо наистина хубаво, те привличат хората тъй силно, както морският фар привлича прелетните птици нощем. Ако двамината можеха да бъдат тъй здраво изградени като морски фар, биха пострадали само птиците. Но тези, които привличат хората с щастието си и с труда си, обикновено са неопитни. Те не умеят да се противопоставят на натиска и не им е удобно да кажат довиждане. Те невинаги могат да си създадат ясна представа за добрите, мили, привлекателни, щедри богаташи, които бързо печелят сърцата, нямат недостатъци и превръщат всеки ден във фестивал, а когато се наситят и вземат онова, от което са се нуждаели, оставят зад себе си пустиня, по-мъртва от тревата, стъпкана от копитата на ордите на Атила.

Богатите се появиха, водени от рибката-лоцман. Година по-рано те в никакъв случай не биха дошли. Тогава нещата още не бяха сигурни. Работата вървеше също тъй добре, а щастието ни бе дори по-пълно, но още нямаше написан роман, така че богаташите не можеха да бъдат сигурни. Те никога не пилеят времето, нито обаянието си за нещо, което не е сигурно. И защо да ги пилеят? Пикасо беше сигурна карта — при това още от времето преди да са чували за живопис. Бяха сигурни и в друг художник. И в още много други. Ето — и сега бяха сигурни: рибката-лоцман ги осведоми, че пътят е открит, тя се появи още веднъж, за да не ги посрещнем като чужди и за да не ставам упорит. Та нали рибката-лоцман беше наш приятел.

В ония дни аз вярвах на рибката-лоцман тъй, както вярвах на сборника „Навигационни инструкции на Хидрографското управление за Средиземно море“ или на таблиците в навигационния алманах на Браун. Подадох се на обаянието на богатите и станах доверчив и глупав като ловджийски пес-пилешар, който е готов да тръгне след всеки човек с пушка, или като дресирана циркова свиня, която е решила, че е намерила човек, който я обича и цени заради самата нея. Превръщането на всеки ден във фестивал ми се струваше чудно откритие. Дори прочетох на глас откъс от романа, който преработвах — едва ли има по-голямо падение от това за един писател; за него то е по-опасно от спускането без въже по ледниците, преди зимните снегове да са се напластили добре върху пукнатините.

Когато те казваха: „Но това е изключително, Ърнест. Наистина изключително. Сам ти не можеш да го оцениш“ — аз радостно въртях опашка, потапях се в представата, че животът е карнавал, разчитайки да донеса от него някаква красива дрънкулка, вместо да си кажа: „Тия мерзавци харесват написаното — значи нещо в него куца!“ Такъв извод бих направил, ако вече имах изработено професионално отношение към работата си, макар че ако го имах, никога не бих чел пред тях мои неща.

Преди тези богаташи да излязат на сцената, до нас успяха да проникнат други, които използуваха една хитрина, стара като света. Тя се заключава в следното: млада, неомъжена жена временно става най-добрата приятелка на друга млада жена, която е омъжена, прекарва голяма част от времето си с младото семейство, а след това незабележимо невинно и неумолимо прави всичко, за да се омъжи за съпруга. Ако мъжът е писател и е зает с трудна работа, така че почти няма свободно време и през по-голямата част от деня не може да бъде нито събеседник, нито спътник на жена си, появяването на такава приятелка си има своите предимства, докато се изясни към какъв обрат клонят нещата. Привърши ли мъжът работния си ден, той е в компанията на две привлекателни жени. Едната от тях е нова и загадъчна и ако му е писано да пати, той започва да ги обича и двете.

Тогава стават трима там, където по-рано е имало двама и едно дете. Отначало това освежава и е приятно — поне известно време продължава така. Всички истински лоши неща водят началото си от невинността. Нижат се дни, наслаждаваш се на това, което имаш, и не се тревожиш. Лъжеш себе си, създалото се положение ти става отвратително, то постепенно те погубва и с всеки изтекъл ден става по-опасно, но ти живееш ден за ден, както на война.

Наложи ми се да напусна Щрунс и да отпътувам за Ню Йорк, за да уредя някои неща с издателството. Свърших работата си в Ню Йорк и когато се върнах в Париж, трябваше да взема първия влак за Австрия от Източната гара. Но жената, в която се бях влюбил, беше тогава в Париж и аз не се качих нито на първия влак, нито на втория, нито на третия.

Когато влакът намали скоростта край подредените трупи и аз видях жена си, застанала до железопътната линия, казах си: по-добре да бях умрял, отколкото да обичам някоя друга освен нея. Тя се усмихваше, слънцето огряваше стройната й фигура и нейното мило, обгоряло от снежната планина лице, превръщаше в червено злато косите й, расли дълги и естествени през цялата зима, а до нея беше мистър Бъмби, рус и поруменял от зимния студ — истински син на Форарлберг.

— О, Тети — каза тя, когато я прегърнах, — пътуването ти мина успешно и ти се върна. Обичам те и ми беше много мъчно за теб.

Обичах само нея и никой друг и когато останахме двамата, прекарахме вълшебно. Работех добре, правехме чудесни излети и аз мислех, че отново сме неуязвими — едва когато напуснахме планините късно през пролетта и се завърнахме в Париж, другото започна отново.

Тъй завърши първият период от живота ми в Париж. Париж никога нямаше да стане такъв, какъвто беше, макар че винаги щеше да си остане Париж. Но той се изменя, изменяш се и ти. Никога не се завърнахме във Форарлберг; богатите също.

Но Париж е безкрайно многолик и всеки, който е живял в него, го помни посвоему, не тъй както другите. Ние винаги се връщахме в него, както и да се променяхме, както и да се изменяше и той, независимо дали ни беше трудно или лесно да отидем там. Париж винаги си заслужаваше това — каквото и да му отдадеш, ще получиш равностойна замяна. Но аз описвам какъв беше Париж в ония далечни дни, когато бяхме много бедни и много щастливи.