Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (1)

Хубавото кафене на площад Сен Мишел

След това времето се разваляше. Променяше се за един ден — и есента свършваше. През нощта трябваше да затваряме прозорците: навън валеше, студеният вятър брулеше листата от дърветата на площад Контрескарп. Листата гизнеха на дъжда, капките, подгонени от вятъра, се стичаха по големия зелен автобус на последната спирка, а „Кафе де-з-аматьор“ беше претъпкано и прозорците му замъглени от топлината и дима. Беше тъжно, зле поддържано заведение, където се събираха пияниците от квартала и аз го избягвах, защото вътре миришеше на некъпани тела и се носеше киселият дъх на пиянството. Мъжете и жените, които посещаваха „Аматьор“, бяха непрекъснато пияни или поне дотогава, докато имаха пари; пиеха предимно вино, което купуваха на литър или на половинки. Заведението предлагаше голям брой аперитиви със странни названия, но малцина можеха да си позволят такъв лукс, освен за да си подложат в началото и да започнат след това да си заръчват вино след вино. Имаше и жени-пияници — наричаха ги poivrottes.

„Кафе де-з-аматьор“ беше помийната яма на улица Муфтар, тази чудесна, тясна и гъмжаща от хора пазарна уличка, която извежда на площад Контрескарп. Нужниците в старите къщи, по един на всяка площадка на стълбището, бяха без седалки — от двете страни на отвора имаше по една издигната стъпенка с назъбена повърхност, за да не се подхлъзне кракът на някой locataire^[1]; те се изтичаха в помийни ями, чието съдържание биваше изпомпвано през нощта в цистерни, теглени от коне. Лятно време, когато всички прозорци бяха отворени, чувахме шума на помпите и миризмата беше много силна. Цистерните бяха боядисани жълто-кафяво и на лунната светлина, когато те работеха на улица Кардинал Льомоан, цилиндричните им форми върху каруците с впрегнати коне напомняха картини от Брак. Но никой не изпомпваше „Кафе де-з-аматьор“ и на пожълтялата, оплюта от мухите разпоредба за глобите и наказанията, предвидени в правилника за обществения ред за пиянство на публично място, се обръщаше тъй малко внимание, както и на постоянните, миризливи посетители.

Градът изведнъж стана унил с първите студени дъждове: вече не се виждаха горните етажи на високите бели къщи, а само влажната чернота на улицата, затворените врати на дюкянчетата, билкарниците, магазинът за канцеларски потреби и вестникопродавниците; табелката на второкласната акушерка, хотелът, където умрял Верлен, на чий го най-горен етаж аз бях наел стая, за да работя.

До горния етаж имаше шест или осем стълбищни площадки, в стаята беше много студено и аз знаех колко пари трябва да дам, за да купя подпалки — три стегнати с тел снопчета борина, нацепена на тънки, по-къси от молив тресчици, за да пламнат бързо, и наръч полусухи нацепени дърва, с които да запаля огън и да стопля стаята. Минах под дъжда на отсрещния тротоар и погледнах към покрива, за да видя дали от комините излиза дим и накъде отива. Но дим нямаше и аз си представих как коминът ми няма да тегли, защото е студен, стаята ще се задими, горивото ще отиде на вятъра, а също и парите за него и закрачих под дъжда. Минах покрай лицея „Анри IV“ и старинната черква Сент Етиен дю Мон, прекосих ветровития площад на Пантеона, свърнах надясно, за да мина на завет, продължих по заслонената страна на булевард Сен Мишел, подминах Клюни и булевард Сен Жермен и стигнах до хубавото кафене на площад Сен Мишел, което знаех от по-рано.

Беше приятно кафене, топло, чисто и приветливо. Закачих стария си шлифер да поизсъхне на закачалката, поставих изтърканата си и избеляла филцова шапка на лавицата над скамейката и поръчах крем-кафе. Келнерът го донесе, извадих от джоба си бележник и молив и започнах да пиша. Пишех за неща, станали у нас, в Мичиган, и тъй като денят беше навъсен, ветровит, такъв излезе и денят в разказа. Виждал бях късните дни на есента в детството, в младостта си и след това, вече възмъжал, и знаех, че на едно място можеш да пишеш за някои неща по-добре, отколкото на друго. Това имат пред вид, когато казват, „да се пресадиш“, помислих си аз — и може би за хората то е тъй необходимо, както и за растенията. Но момчетата в разказа пиеха, аз също почувствувах жажда и поръчах ром „Сент Джеймс“. В студения ден ромът ми се стори необикновено приятен и аз продължих да пиша — чувствувах се прекрасно и усещах как хубавият мартиникански ром стопля тялото и душата ми.

В кафенето влезе едно момиче и седна само на маса до прозореца. То беше много хубаво, с лице, чисто като новоотляна монета — ако монетният двор можеше да сече монети от гладка плът с освежена от дъжда кожа, — с коса черна като гарваново крило, която се спускаше косо по бузата.

Погледнах я, тя отвлече вниманието ми и станах неспокоен. Прищя ми се да я сложа в разказа, който пишех, или да се занимая по някакъв друг начин с нея, но тя беше седнала така, че да вижда улицата и входа, и аз знаех, че очаква някого. Затова продължих да пиша.

Разказът се пишеше сам и с мъка го догонвах. Поръчах си още един ром „Сент Джеймс“ и поглеждах момичето, когато вдигнех глава или острех молива си с острилка и слагах навитите като охлюв стружки в чинийката до чашата с ром.

Видях те, хубавице, и сега ти ми принадлежиш, макар че очакваш друг, и аз няма да те видя повече, мислех си. Ти ми принадлежиш и цял Париж ми принадлежи, а аз принадлежа на този бележник и на този молив.

След това отново започнах да пиша, потънах в разказа и той ме погълна. Сега той не се пишеше сам, пишех го аз, не вдигнах очи, не знаех колко е часът, забравих къде съм и не ми беше до ром „Сент Джеймс“. Не съзнавах това, но ромът „Сент Джеймс“ ми беше омръзнал. После разказът свърши и аз се почувствувах много изморен. Препрочетох последните няколко реда, след това вдигнах глава и се огледах за момичето, но то си бе отишло. Дано е тръгнало с някой добър мъж, помислих си. Но ми стана тъжно.

Затворих бележника с написания разказ, сложих го във вътрешния си джоб и поисках от келнера дузина portugaises^[2] и половинка от сухото бяло вино, което имаха в заведението. Привършех ли някой разказ, винаги се чувствувах празен, тъжен и щастлив едновременно, сякаш бях се любил, и бях сигурен, че разказът е много добър, макар че колко е добър щях да узная едва след като го прочета на другия ден.

Ядях стридите, усещах силния вкус на морето и лекия метален привкус, който студеното бяло вино измиваше, така че оставаше само вкусът на морето и на сочното месо, изгълтвах студения сок от стридените черупки, след това вдигах чашата с пивкото вино и накрая усещането за празнота в мен изчезна, почувствувах се щастлив и започнах да кроя планове.

Времето се беше вече развалило, можехме да напуснем за малко Париж и да отидем някъде в планините, където същият този дъжд ще бъде сняг, който вали между боровете, покрива пътя и стръмните склонове, а нощем, когато се завръщаме у дома, ще скрипти под стъпките ни. И подножието на Ле-з-Аван имаше една хижа, която приютяваше гостите чудесно, там щяхме да бъдем двамата заедно, с книгите си, а нощем — на топло в леглото, загледани през отворения прозорец в ясните звезди. Ето къде ще отидем. С трета класа по влака няма да е скъпо. А за пансиона ще плащаме малко повече, отколкото са текущите ни разходи в Париж.

Ще се откажа от хотелската стая, където пиша, и ще ми остане да плащам само незначителния наем за квартирата на Кардинал Льомоан 74. Бях пращал дописки за вестници в Торонто и имах да получавам хонорари. Кореспонденции можех да пращам откъдето и да е, при всякакви условия, а пари за път имахме.

Може би далеч от Париж ще мога да пиша за Париж тъй, както в Париж можех да пиша за Мичиган. Не знаех, че за това е още рано, че не познавам Париж достатъчно. Но при последна сметка така и стана. Така или иначе, можехме да заминем, ако жена ми поиска; свърших със стридите и виното, платих сметката и поех обратно по най-прекия път през хълма Сент Женевиев, вървейки под дъжда, който сега разваляше само времето, но не и настроението ми, докато стигнах до жилището ни на върха, на възвишението.

— Мисля, че ще бъде чудесно, Тети — каза жена ми. Лицето й бе нежно изваяно; Когато вземахме решение, тя се усмихваше, очите й засипваха, сякаш й поднасях скъпи подаръци.

— Кога заминаваме?

— Когато искаш.

— О, искам веднага. Нали знаеш!

— Може би, когато се върнем, ще бъде ясно и хубаво. Когато е ясно и студено, понякога е много хубаво.

— Ще бъде, сигурна съм. Колко хубаво, че се сети да заминем!