Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (18)

Ястреб плячка не дели

Скот Фицджералд ни покани на улица Тилзит да обядваме с него, с жена му Зелда и с тяхната дъщеричка. Почти съм забравил жилището им, помня само, че беше мрачно, липсваше му въздух и сякаш в него нямаше нищо, което да е тяхно, с изключение на първите книги на Скот в бледосини кожени подвързии и заглавия със златни букви. Скот ни показа също една дебела кожена папка, в която беше подредил всички свои издадени разкази, според годината на издаването, с бележки за хонорара, получен от всеки един, а също така за сумите, получени от екранизацията на неговите произведения, от авторско право и от продажба на книгите. Всичко бе вписано тъй прегледно като в корабен дневник и Скот ни го показа с безличната гордост на музеен разводач. Той беше нервен, стараеше се да бъде гостоприемен и ни показа водените сметки за приходите си тъй, както друг човек би показал изгледа пред къщата си. Но в този случай нямаше какво да се гледа.

Зелда още не се бе оправила след гуляя от предишната нощ. Били на Монмартр и се скарали, защото Скот не искал да се напие. Той решил да работи упорито и да не пие, а Зелда му казала, че не е човек за компания и само разваля настроението на другите. Последваха взаимни обвинения и Зелда, както винаги, започна да отрича: „Не е вярно, не съм казвала такова нещо. Не е вярно, Скот.“ По-късно тя, изглежда, си припомни нещо и започна щастливо да се подсмива.

Този ден Зелда не беше в най-добрия си вид. Чудесните й тъмноруси коси бяха временно повредени от някакво неудачно къдрене в Лион, където дъждът ги принудил да оставят колата си, очите й бяха уморени, а лицето — изопнато.

С Хедли и с мен тя се отнасяше със светска любезност, но, изглежда, мислено още беше там, откъдето се бяха завърнали призори. И тя, и Скот видимо смятаха, че ние с него сме прекарали чудесно в Лион и тя не скриваше завистта си:

— След като вие двамата можахте да се скитате и така добре да се забавлявате, защо да не се повеселя и аз с парижките си приятели? — обърна се тя към него.

Скот играеше ролята на безупречен домакин, обаче обедът мина много лошо; наистина, настроението се оправи благодарение на виното, но не много. Момиченцето им беше русокосо, кръглолико, добре сложено, с цветущ вид и говореше английски с доста силен акцент кокни^[47]. Скот обясни, че й взели английска бавачка, защото искал като порасне, тя да говори като лейди Диана Манерс.

Зелда имаше ястребови очи, тънки устни, а маниерите и акцентът й издаваха, че е родена в южните щати. По лицето й личеше как от време на време се пренася мислено в снощната компания и се завръща оттам с празен поглед като на котка, след това в очите й проблясваше удоволствие, разливаше се по лицето й, пробягваше по тънките й устни и изчезваше. Скот продължаваше да играе ролята на гостоприемен и весел домакин, а Зелда го гледаше как пие вино и щастлива усмивка заиграваше в очите и по устните й. По-нататък разбрах какво означава тази усмивка. Тя означаваше, че Зелда знае, че Скот пак няма да бъде в състояние да пише.

Зелда ревнуваше Скот от работата му и когато се сближихме с тях, видяхме, че една и съща история се повтаря до безкрайност. Скот решаваше да престане да се запива по цели нощи, да се движи и спортува всеки ден и да работи редовно. Той се залавяше за работа и потръгнеше ли му в писането, Зелда започваше да се оплаква колко й е скучно и го завличаше на ново поредно пиянство. Скарваха се, след това се сдобряваха, той тръгваше с мен на дълги разходки, за да прочисти организма си от алкохола, и твърдо решаваше, че вече наистина ще започне да работи. И заработваше добре. После всичко се повтаряше.

Скот обичаше Зелда и много я ревнуваше. Неведнъж, докато се разхождахме, той ми разказваше как тя се влюбила във френския морски летец. Но оттогава насам нито веднъж не му дала повод да я ревнува от друг мъж. Тази пролет тя го караше да я ревнува от жени и по време на гуляите на Монмартр той се боеше, че и двамата могат да се напият до безсъзнание. Алкохолните припадъци бяха и за двамата защитно средство. Те заспиваха от такива количества уиски или шампанско, които не биха оказали никакво въздействие върху човек, свикнал да пие, и заспиваха като деца. Неведнъж съм ги виждал как губят съзнание не като пияни, а като хора, на които е дадена упойка: тогава приятелите им, а понякога и някой шофьор на такси ги отвеждаха да си легнат и на другата сутрин те се събуждаха свежи и весели. Работата бе, че припадаха, преди да са поели, такова количество алкохол, което би навредило на организма им.

Но те загубиха това свое естествено защитно средство. Зелда вече можеше да пие повече от Скот, а Скот се боеше тя да не загуби съзнание, защото си даваше сметка каква е компанията, в която се движеха през тази пролет и какви са местата, които посещаваха. Скот не обичаше нито местата, нито хората и за да ги понася, налагаше му се да пие повече, отколкото можеше да издържа, а след това продължаваше да пие, за да не заспи, защото беше вече преминал границата и отдавна трябваше да е в несвяст. В края на краищата той започна все по-рядко и по-рядко да работи.

Но винаги се опитваше да заработи. Ден след ден се редуваха нови опити и нови провали. Винеше Париж — най-благодарният град за писане — и все мислеше, че има някъде място, където Зелда и той биха могли отново да заживеят щастливо. Той си спомняше за някогашната Ривиера, още незастроена: сините морски простори, пясъчните плажове, боровите гори и Естерелските планини, вдаващи се навътре в морето. Спомняше си Ривиерата такава, каквато била, когато двамата със Зелда я видели за първи път и когато там още не ходели летовници.

Скот ми разказваше за Ривиерата и ме убеждаваше да отидем с жена ми там през лятото, а той ще ни намери някой по-евтин пансион, и двамата с него ще работим всеки ден, ще плуваме, ще се печем на плажа, ще почернеем, а преди обед и вечеря ще пием само по един аперитив. Зелда ще се чувствува щастлива там, твърдеше той. Тя обичала да плува, майсторски се гмуркала и обичала такъв живот — щяла да иска той да работи и съществованието им отново щяло да влезе в релси. Те със Зелда и дъщеричката им непременно щели да отидат там през лятото.

Опитвах се да го убедя да пише разказите си колкото се може по-хубаво, да не прибягва до разни похвати, за да ги съобразява с шаблоните, както той сам обясняваше, че прави.

— Написахте чудесен роман — казах му аз. — Не трябва да пишете слаби разкази.

— Романът ми не се търси, — възрази той. — Трябва да пиша разкази, и то такива, които ще се продават.

— Напишете най-доброто, на което сте способен, и го напишете прямо — без никакви увъртания.

— Така и ще направя.

Нещата бяха взели такъв обрат, че само от време на време той успяваше да открадне по някой час, за да поработи. Зелда не поощряваше мъжете, които я преследваха, и твърдеше, че няма нищо общо с тях. Но това я забавляваше, а Скот ставаше ревнив и я придружаваше навсякъде. Това беше пагубно за работата му, от която тя го ревнуваше повече от всичко.

През последните месеци на пролетта и в началото на лятото Скот непрекъснато се опитваше да работи, но успяваше само понякога. Винаги, когато го срещах, беше весел, понякога отчаяно весел, шегуваше се остроумно и беше добър събеседник. Когато изживяваше черни дни, аз го изслушвах търпеливо и се опитвах да му внуша, че трябва да остане верен на себе си и тогава ще може да пише тъй, както е създаден да пише, и че всичко се оправя, единствено смъртта е непоправима. Тогава той започваше да се шегува със себе си и аз знаех, че докато все още може да прави това, положението му не е отчаяно. През цялото това време той написа един хубав разказ — „Богатото момче“ и аз бях уверен, че може да пише и по-хубаво, което по-късно действително стана.

През лятото бяхме в Испания и аз започнах един роман, който завърших в Париж през септември. Скот и Зелда отидоха в Кап д’Антиб и същата есен, когато го видях в Париж, той беше много променен. В Ривиерата не бе успял да се откаже от пиенето и сега беше пиян не само нощем, но и денем. Не го интересуваше, че другите имат работа, и идваше при нас на улица Нотр-Дам-де-Шан 113 пиян по всяко време на денонощието. Бе започнал да се държи много грубо с хората, които бяха или които той смяташе за по-низшестоящи от него.

Веднъж дойде с дъщеричката си — английската бавачка имала свободен ден — и на входа на дъскорезницата, в подножието на стълбите детето му казало, че иска да отиде в тоалетната. Скот започнал да го съблича, а собственикът, който живееше под нас, се подал и казал:

— Господине, la cabinet de toilette е вляво от стълбите, точно пред вас.

— Да, и ще ти навра главата в него, ако не се държиш прилично — заплашил го Скот.

Той стана много мъчно поносим тази есен, но когато бе трезвен, работеше над нов роман. Рядко го виждах трезвен, но тогава той беше винаги приятен, шегуваше се както по-рано и понякога се шегуваше със себе си както на времето. Но биваше ли пиян, идваше при мен и ми пречеше да работя почти с такова удоволствие, с каквото Зелда пречеше нему. Това продължи години и през тези години аз нямах по-предан приятел от Скот, когато беше трезвен.

През същата есен — есента на 1925 — той се засегна, защото не исках да му покажа първоначалния ръкопис на „Фиеста“. Обясних му, че книгата още не е завършена — трябва да преработя ръкописа, да го препиша и засега не искам нито да го показвам, нито да говоря с който и да било. Готвехме се да отидем в Щрунс във Форарлберг в Австрия, щом падне първият сняг.

Там преработих и преписах първата половина от ръкописа — мисля, че го привърших към януари. Занесох го в Ню Йорк и го показах на Макс Пъркинс от издателството Скрибнърс, а след това се завърнах в Щрунс и довърших останалата част на книгата. Скот видя романа едва в края на април, когато беше изцяло преработен, прекроен и изпратен на Скрибнърс. Спомням си как се шегувахме по този повод и как той се вълнуваше и гореше от желание да помогне — както винаги, когато работата беше вече, свършена. Но докато преработвах книгата, не исках помощта му.

Докато бяхме във Форарлберг и аз преработвах романа, Скот с жена си и детето напуснаха Париж и отидоха на минерални бани в подножието на Пиренеите. Зелда беше получила онова добре познато стомашно заболяване, което е резултат от злоупотребата с шампанско и което на времето считаха за колит. Скот не пиеше, опитваше се да работи и искаше да отидем заедно в Жуан-ле-Пен през юни. Те щели да ни намерят вила, където няма да плащаме скъпо, и този път той наистина нямало да пие, ще се върнат добрите стари дни и ще плуваме, ще бъдем здрави и загорели от слънцето и ще пием само един аперитив преди обед и един преди вечеря. Зелда се била оправила, сега и двамата били добре и романът напредвал чудесно. Бил получил пари от драматизацията на „Великият Гетсби“, който имал голям успех на сцената, и щял да получи от авторско право за екранизация, така че положението се оправило. Зелда била много добре и сега животът щял да влезе отново в релсите си.

През май живях и работих сам в Мадрид, след това през Байон пристигнах в Жуан-ле-Пен — с влака трета класа, при това изгладнял, защото поради собствената си глупост останах без пари и не можах да хапна нищо след Андай, който е на френско-испанската граница. Вилата се оказа много приятна, Скот живееше недалеч в една чудесна къща, бях щастлив да се видя с жена си, която прекрасно въртеше домакинството във вилата, а също с нашите приятели; „едничкият“ аперитив преди обед беше много добър и ние го повторихме и потретихме. Същата вечер в наша чест се събрахме в казиното — бяха само семействата Маклейш, Мърфи, Фицджералд и ние, от вилата. Не пихме нищо по-силно от шампанско и прекарахме много весело, а очевидно мястото беше много удобно за писане: всички условия бяха налице, с изключение на едно — възможността да се усамотиш.

Зелда беше много красива, имаше хубав бронзов цвят, косата й пак беше тъмнозлатиста — и се държеше много мило. Ястребовите й очи бяха бистри и спокойни. Реших, че нещата са се пооправили и са на път да се оправят окончателно, когато тя се наклони към мен и ми каза голямата си тайна: „Ърнест, нали Христос не може да се мери с Ал Джолсън?“

Тогава никой не обърна внимание на думите й. Това бе просто тайна, която Зелда искаше да сподели с мен, тъй както ястреб би могъл да сподели плячката си с човек. Но ястребите не делят плячката си. Скот не можа да напише повече нищо хубаво, докато не разбра, че тя е луда.