Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (12)

Езра Паунд и неговият „Bel Espirit“

Езра Паунд винаги беше добър приятел и винаги услужваше на хората. Студиото, в което той живееше с жена си Дороти, на улица Нотр-Дам-де-Шан, беше толкова бедно, колкото студиото на Гертруд Стайн беше богато. Но в него имаше много светлина, имаше печка и картини от японски художници, познати на Езра. В родината си всички те бяха благородници и носеха дълги коси. Когато се покланяха, лъскавите им черни кичури падаха напред. Тези хора ми правеха силно впечатление, но картините им не ми харесваха. Не ги разбирах, а от друга страна, в тях нямаше тайна и когато ги разбирах, не ми заговорваха. Неприятно, но какво можех да направя?

Харесвах много картините на Дороти и смятах, че Дороти е много красива и чудесно сложена. Харесвах също главата на Езра, изработена от Годие-Бржеска, и всичките фотографии от работите на този скулптор, които Езра бе подредил в отделен албум за него и понякога ми показваше. Езра харесваше също картините на Пикабиа, но според мен те бяха без стойност. Не ми се нравеха и картините на Уиндъм Луис, които Езра много ценеше. Той харесваше работите на своите приятели, което е красиво като израз на лоялно приятелско чувство, но е пагубно за верността на преценката никога не спорехме, защото аз не си отварях устата за неща, които не харесвам. Смятах, че ако човек харесва онова, което приятелите му пишат или рисуват, той е като ония хора, които обичат семействата си, и не е красиво да ги упрекваш за това. Понякога трябва да изтърпиш твърде много, за да почнеш да се отнасяш критично към семейството си или към семейството на жена ти, но с посредствените художници нещата са по-прости, защото, за разлика от твоите близки, те не могат да ти направят нищо лошо и не могат да те настъпят на болното място. Достатъчно е да не гледаш картините им. А дори когато си се научил да не виждаш близките си, да не ги слушаш какво приказват и да не отговаряш на писмата им, те имат много начини да ти причинят неприятности. В сравнение с мен Езра беше по-добър с хората и се отнасяше към тях по-християнски. Той пишеше тъй съвършено, когато му се отдаваше да налучка верния си тон, беше тъй искрен в заблудите си и тъй влюбен в грешките си, така добър към другите, че винаги го смятаха за нещо като светец. Наистина, беше сприхав, но може би такива са били и мнозина от светиите.

Езра искаше да го науча да се боксира и един късен следобед, когато тренирахме в неговото студио, видях за първи път Уиндъм Луис. Езра беше още начинаещ в бокса, чувствувах се неудобно да го тренирам пред погледа на човек, който е негов познат, и се постарах да го покажа откъм най-добрата му страна. Но нищо не излизаше, защото той владееше фехтовка и трудно можех да го приуча към ляв гард — карах го да свикне при ляв прав да придвижва напред левия си крак, а след това да прибира десния така, че стъпалото да остане успоредно със стъпалото на левия. Това, разбира се, са елементарните стъпки. Никога не успях да го науча на ляво кроше, дори правилното положение на дясната му ръка оставаше за него въпрос на далечното бъдеще.

Уиндъм Луис носеше широкопола черна шапка като типичен обитател на Латинския квартал и бе облечен като герой от „Бохеми“. Имаше лице, което ми напомняше на жаба, не булфрог^[27], а обикновена жаба, и Париж беше твърде голяма локва за него. В ония години смятахме, че всеки писател или художник може да носи такива дрехи, каквито има; хората на изкуството нямаха никакво отличително облекло; Луис обаче бе възпроизвел с най-голяма точност костюма на художниците отпреди войната. На човек му ставаше неудобно да го погледне, а той презрително наблюдаваше как отбягвах левите прави на Езра или ги парирах с дясната ръкавица.

Исках да прекратим тренировката, но Луис настояваше да продължим и аз разбрах, че той, след като няма понятие от това, което става, се надява да види как Езра ще пострада. Разбира се, нищо такова не се случи. Изобщо не контрирах, само карах Езра да пристъпя към мен с ляв прав, от време на време с десен, след това обявих края на тренировката, облях се с вода от каната, разтрих се с кърпата и облякох фланелката си.

Взехме нещо за пиене и аз слушах как Езра и Луис говорят за техни познати в Лондон и Париж. Наблюдавах Луис внимателно, но незабелязано, с крайчеца на окото си, както при бокса, и реших, че никога не съм виждал човек с такава неприятна външност. При някои хора злината е видна тъй, както при състезателен кон личи чистокръвната порода. Те притежават достойнството на твърд шанкър. Но Луис не беше демоничен — той просто изглеждаше отвратителен.

По пътя към дома се замислих на какво ми напомня той и през главата ми минаха различни неща. Повечето бяха медицински термини с изключение на кирлив… а това не е дума за пред хора. Опитвах се да си го представя как изглеждаше, за да анализирам отделните черти на лицето му, но можех да възстановя само очите. Когато ги видях за първи път под черната периферия на шапката, те бяха очите на несполучил изнасилван.

— Днес се запознах с най-неприятния човек, който съм виждал някога — казах на жена си.

— Тети, не ми говори за него. Моля ти се, недей. Сега ще вечеряме.

Около една седмица по-късно срещнах мис Стайн, казах й, че съм се запознал с Уиндъм Луис, и я запитах дали го знае.

— Наричам го гъсеница-листомерка — каза тя. — Пристига от Лондон, вижда някоя хубава картина, вади от джоба си молив и ако си нямаш работа, стой и го гледай как й взема мерките с палец върху молива. Оглежда я, измерва всичко и вижда точно как е направена. След това се връща в Лондон, прави същото, но излиза различно. Защото не е разбрал главното.

Оттогава и аз започнах да го наричам мислено гъсеница-листомерка. Това беше по-меко и по-християнско прозвище от онова, което сам му бях измислил. По-късно се опитах да не го гледам с неприязън и да се сприятеля с него — така правех с почти всички приятели на Езра, след като той ми помогнеше да ги разбера. Но разказвам как го възприех, когато го видях за първи път в студиото на Езра.

Езра беше най-отзивчивият и най-безкористният писател, който съм срещал. Той помагаше на поетите, художниците, скулпторите и писателите, в които вярваше, и беше готов да помогне на всеки, който е в беда, независимо дали вярва в него, или не. Тревожеше се за всеки и когато се запознах с него, той се тревожеше най-много за Т. С. Елиът, който (както ми съобщи Езра) бил принуден да работи в една лондонска банка и за писане му оставало съвсем недостатъчно време, при това най-неподходящите часове. Заедно с мис Натали Барни — богата американка и меценат на изкуствата — той учреди един фонд, наречен Bel Espirit^[28]. На времето мис Барни бе дружила с Реми дьо Гурман, който бе живял в Париж много преди мен, и бе имала салон с жур-фикс и градина с миниатюрен гръцки храм. Мнозина американки и французойки, разполагащи с достатъчно пари, поддържаха салони и още в началото те ми направиха силно впечатление (като места, които трябва да избягвам), но доколкото знам, единствена мис Барни имаше в градината си миниатюрен гръцки храм.

Езра ми показа брошура за Bel Espirit — мис Барни му бе разрешила да използува за емблема миниатюрния гръцки храм. Идеята на Bel Espirit беше всички да даваме вноски от припечеленото в общ фонд за мистър Елиът, за да може той да напусне банката и да има пари да пише поезия. Идеята ми се стори добра и Езра смяташе, че след като измъкнем Елиът от банката, ще продължим в същия дух, докато оправим положението на всеки.

Аз обърках малко нещата, защото, вместо да казвам мистър Елиът, казвах майор Елиът — нарочно го бърках с майор Дъглас, икономист, от чийто идеи Езра беше във възторг. Но Езра беше разбрал, че дълбоко в сърцето си съм предан на делото, че преливам от Bel Espirit, макар че се дразнеше, когато събирах от приятелите си пари, за да измъкнем майор Елиът от банката, и все се намираше някой да запита какво търси един майор в банка и ако са го уволнили в запаса, не са ли му отпуснали пенсия или поне някаква помощ.

В такива случаи обяснявах на моите приятели, че не е там работата. Или в теб има Bel Espirit, или няма. Ако има, участвувай в подписката да измъкнем майора от банката. Ако няма — толкова по-зле. Не разбираш ли какво означава миниатюрата на гръцкия храм? Не разбираш! Така си и мислех. Толкова по-зле, приятелю. Дръж си парите. Не ги щем.

Като член на Bel Espirit аз участвувах активно в тази кампания и в тези дни заветната ми мечта беше да видя как майорът с енергична походка излиза от банката като свободен човек. Не си спомням как Bel Espirit накрая се провали, но мисля, че има нещо общо с издаването на поемата „Пустош“, за която майорът получи премията на списание „Дайъл“, а скоро след това някаква дама с благородническа титла пожела да финансира Елиът да издава списание (той го нарече „Критерион“) и ние с Езра нямаше защо повече да се тревожим за него. Предполагам, че миниатюрният гръцки храм още си стои в градината. Винаги съм изпитвал огорчение при мисълта, че не можахме да измъкнем майора от банката само с Bel Espirit; в мечтите си го виждах как излиза и отива да се засели в миниатюрния гръцки храм, как Езра може би ще ме вземе със себе си и ние ще му отидем на гости да го увенчаем с лавров венец. Знаех къде можех да отида с колелото да накърша малко лаври.

При това можехме да си го увенчаваме винаги, когато той се почувствува самотен или когато Езра прегледа ръкописа и печатарските коректури на някоя голяма поема като „Пустош“, Цялата работа (както и много други) се оказа пагубна за морала ми, защото парите, които бях събрал за измъкването на майора от банката, взех със себе си в Енгиен и заложих на коне, на които бяха дали допинг. В два пробега стимулираните коне, на които бях заложил, оставиха зад себе си нестимулираните или недостатъчно стимулирани животни. Имаше само едно изключение — в един от пробезите нашият избраник бе получил такава доза допинг, че преди старта хвърли от седлото жокея, понесе се по манежа; премина целия паркур и без жокей на гърба си прелетя над всички препятствия с такива красиви скокове, каквито човек прави понякога насън. Накрая го уловиха, жокеят го възседна, той все пак взе участие в състезанието и се нареди на почетно място в класирането, както казват на френските хиподруми, но не спечели призово място.

Щях да бъда много по-щастлив, ако тези проиграни пари бяха отишли за Bel Espirit, който вече не съществуваше. По се утешавах с мисълта, че с печалбите от останалите залози бих могъл да внеса в Bel Espirit значително повече, отколкото бях възнамерявал първоначално.