Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (2)

Мис Стайн поучава

Когато се завърнахме в Париж, заварихме прекрасно време — студено и ясно. Градът се бе приготвил за зимуване: в склада за гориво срещу нас продаваха хубави дърва, а много добрите кафенета поддържаха на терасите си горящи мангали, за да се греят посетителите. У нас беше топло и весело. Върху жарта от дърветата слагахме boulets — яйцевидни брикети от пресован въглищен прах; улиците бяха красиви и светнали от зимата. Свикнахме с гледката на оголените дървета, откроили се на фона на небето, когато се разхождахме под ободряващия пронизващ вятър по измитите, покрити с чакъл алеи на Люксембургската градина. Свикнахме с оголените дървета и започнахме да ги възприемаме като скулптурни форми; зимният вятър къдреше повърхността на езерцата, а водоскоците искряха в светливи струи. Бяхме се завърнали от планините, затова всички разстояния ни се струваха къси.

След високопланинските преходи не забелязвах наклона на стръмните улички и ми беше приятно да изкачвам стълбището до най-горния етаж на хотела, където беше работната ми стая с изглед към покривите и комините на къщите, накацали по склона. Камината теглеше добре, в стаята беше топло и приятно за работа. Занасях си там мандарини и печени кестени в книжни кесии и огладнеех ли, започвах да беля малките сочни плодове и плюех семките в огъня. От разходките, студа и работата бях винаги гладен. В стаята си държах бутилка вишновка, която бяхме донесли от планината, и отпивах от нея, когато наближаваше краят на разказа или на работата ми за деня. Щом привършех, прибирах бележника или листите хартия в чекмеджето на масата, а останалите мандарини слагах в джоба си. Не можех да ги оставя в стаята, защото биха замръзнали през нощта.

Приятно ми беше да слизам по дългото стълбище със съзнанието, че добре съм поработил. Работех, докато видя, че имам нещо завършено, и спирах тогава, когато знаех какво предстои да стане по-нататък в разказа. Така знаех какво ще пиша на следния ден. Но понякога, когато се залавях за нов разказ и в началото не потръгваше, сядах пред огъня, стисках мандаринените кори и гледах как струйките сок зацвърчават в сини петънца на жарта. Или заставах до прозореца и загледан в покривите на Париж, си казвах: „Не се тревожи. Винаги си писал, ще можеш да пишеш и сега. Работата е да налучкаш едно вярно изречение. Напиши най-вярното изречение, което знаеш.“ И на края написвах едно вярно изречение и оттам нататък зареждах останалото. Беше лесно, защото винаги се сещах за някое вярно изречение, което знаех или бях чул от устата на друг. Започнех ли да обмислям всяка дума или да пиша като човек, който обяснява и тълкува нещата, откривах, че мога да мина и без всички тези украшения и да започна с първото вярно и просто изречение, което бях написал. Там горе, в стаята си, реших да напиша по един разказ на всяко отделно нещо, което зная. Когато пишех, винаги се стремях към това, така се стягах и си налагах известна самодисциплина.

В тази стая се научих на още нещо — да не мисля за това, което пиша, от момента, в който съм спрял да пиша, до следния ден, когато се заловя отново за работа. Така подсъзнанието ми продължаваше да работи върху разказа, а същевременно слушах какво казват другите хора, надявах се всичко да забележа, да науча нещо ново, а освен това четях, за да не мисля за работата си и да не стана безсилен за нея. Когато слизах надолу по стълбите със съзнанието, че добре съм поработил — а за това беше необходимо работата да ми потръгне и да си наложа самодисциплина, — изпитвах приятното чувство, че имам право да тръгна накъдето си искам из Париж.

Някои следобеди тръгвах по различни улици към Люксембургската градина, разхождах се, след това влизах в музея — тогава там бяха хубавите картини, повечето от които сега се намират в Лувър и в Jeu de Paume^[3]. Ходех там почти всеки ден и гледах картините на Сезан, на Мане, на Моне и на другите импресионисти, с които се бях запознал най-напред в института по изкуствата в Чикаго. Картините на Сезан ми подсказваха, че да пишеш прости, верни изречения съвсем не е достатъчно, за да постигнеш онази пространственост и дълбочина, която се опитвах да дам на разказите си. Много нещо научих от Сезан, но не бях в състояние да го обясня с думи. Освен това то беше тайна. А когато в залите помръкваше, прекосявах градината и отивах в студиото на улица Флерю 27, където живееше Гертруд Стайн.

Мис Стайн живееше заедно с приятелката си и когато аз и жена ми ги навестихме, те ни посрещнаха много сърдечно и дружелюбно, а нас ни се понрави просторното студио с великолепните картини. Беше като в най-хубавите зали на прочутите музеи, с тази разлика, че имаше голяма камина, беше топло и уютно, поднасяха ни вкусни неща за ядене, чай и натурална ракия от червени и жълти сливи или от горски малини. Тези ароматни, безцветни напитки се поднасяха в гарафи от гравиран кристал, сипваха се в малки чашки и независимо от названието си — quetsche, mirabelle или framboise — имаха вкуса на плодовете, от които бяха приготвени, превърнати в алкохолен огън, силен, същевременно облагороден от отлежаването, сгряващ и развързващ езика.

Мис Стайн беше едра — невисока, но масивна като селянка. Имаше хубави очи и волево лице на немска еврейка, което би могло да бъде и лице на фриуланка^[4] — изобщо тя напомняше на селянка от северна Италия и с дрехите си, и с изразителното си подвижно лице, и с хубавите си гъсти, непокорни коси, каквито в Париж само емигрантките могат да имат и които тя сплиташе така, както вероятно ги бе носила в колежа. Говореше непрекъснато — отначало за разни хора и страни.

Приятелката й имаше приятен глас, беше дребна, силно мургава, с подстригани коси като Жана д’Арк от илюстрациите на Буте де Монвел и имаше много гърбав нос. Когато за пръв път ги посетихме, тя се занимаваше с ръкоделието си и без да го оставя, ни поднасяше яденето и питиета, а освен това разговаряше с жена ми. Говорейки с нея, тя следеше и нашия разговор и често се намесваше в него. По-късно ми обясни, че самата тя говорела предимно с жените. Съпругите на гостите, както почувствувахме жена ми и аз, тук бяха само търпени. Но мис Стайн и нейната приятелка ми допаднаха, макар че човек можеше да се стресне от вида на приятелката. Картините, сладкишите и ракията бяха наистина чудесни. Изглежда, че и те ни харесаха — отнасяха се с нас като с добри, възпитани деца със заложби и аз долавях, че ни прощават дори това, че се обичаме и сме женени (с време всичко ще се оправи), и когато жена ми ги покани на чай, те приеха.

Когато пристигнаха у нас, ние, изглежда, им харесахме още повече; но може би стана така, защото квартирата ни беше толкова малка, че се почувствахме още по-близки. Мис Стайн седна на ниското легло без крака, поиска да види разказите ми и каза, че ги харесва с изключение на „У нас в Мичиган“.

— Добър е — каза тя. — Но не е там работата. Той е inaccrochable^[5]. Това означава, че е като картина, която художникът е нарисувал, а след това, когато има изложба, не може да я окачи и никой не я купува, защото такава картина не може да се окачи в къщи.

— Но защо да не се приеме, че в разказа няма нищо непристойно; хората в него говорят с тези думи, които употребяват в живота. Защо да не се приеме, че това са единствените думи, които могат да направят разказа да звучи правдиво, и че без тях не може; че и тези думи могат да се използуват?

— Не ме разбирате — възрази тя. — Работата е там, че не трябва да пишете неща, които са inaccrochable. Няма никакъв смисъл. Неправилно е, а освен това е и глупаво.

Тя ми съобщи, че иска да помести свои работи в „Атлантик мънтли“ и че ще постигне това. Каза ми също, че аз не съм достатъчно добър писател, за да публикувам в това списание или в „Сатърди ивнинг пост“, но съм може би някакъв нов вид писател със собствен похват и все пак трябва да помня, че няма смисъл да пиша неща, които са inaccrochable. Не се опитах да й възразявам, нито да й обясня как според мен трябва да се изгражда диалогът. Това си беше моя работа, пък и по-интересно ми беше да слушам. Същия следобед тя ни обясни как да купуваме картини.

— Можете да си купувате или дрехи, или картини — каза тя. — Виждате ли колко е просто. Само много богатите хора могат да си позволят и едното, и другото. Не обръщайте внимание на това как сте облечени, не се опитвайте да следите модата, купувайте си здрави и удобни дрехи и така ще ви остават пари за картини.

— Нито една дреха да не си купя отсега нататък — възразих аз — пак няма да имам пари да се сдобия с платната на Пикасо, които харесвам.

— Разбира се, че не, той е извън възможностите ви. Трябва да купувате картини от художници на ваша възраст, хора от вашия набор. Ще ги откриете. Ще ги срещнете в квартала. Винаги има млади художници, които са сериозни и добри. А като казвам дрехи, нямам пред вид вашето облекло, а дрехите на жена ви. Пари се пръскат главно за дамските тоалети.

Забелязах как жена ми се старае — и успява — да не гледа причудливите дрехи на мис Стайн. Когато те си тръгнаха, бях с впечатлението, че са ни харесали още повече: поканиха ни отново на улица Флерю 27.

По-късно, през зимата, получих постоянната покана да се отбивам в студиото по което да е време след 5 часа. Бях срещнал мис Стайн в Люксембургската градина. Не си спомням дали тя разхождаше кучето си и дали изобщо имаше куче по онова време. Помня, че аз се разхождах сам, защото кесията не ни позволяваше да имаме куче, нито дори котка и единствените котки, които виждах, бяха в кафенетата и в малките ресторанти, а също възхитителните охранени котараци, застанали на прозорците на портиерските ложи. По-късно често срещах мис Стайн да разхожда кучето си в Люксембургската градина, но струва ми се, че по онова време още нямаше куче.

Както и да е, с куче или без куче, аз приех поканата й и добих навика да се отбивам в студиото, а тя винаги ме черпеше с натурална ракия, любезно доливаше чашата ми и докато си приказвахме, аз гледах картините. Човек не можеше да остане равнодушен пред такива картини, а и разговорът биваше интересен. Говореше повечето тя, разказваше за съвременната живопис и за художниците — за тях повече като хора, отколкото като художници, — а също и за работата си. Показа ми многотомните си ръкописи, които приятелката й преписваше на машина всеки ден. За да бъде щастлива, тя трябваше да пише всеки ден, но по-късно, след като я опознах по-добре, разбрах, че това не й беше достатъчно, искаше й се това постоянно производство, чийто ежедневен обем зависеше от енергията й, да излиза на бял свят и тя да получи признание.

В началото на познанството ни положението не беше още критично, защото тя бе издала три разказа, понятни за всеки читател. Един от тях, „Меланкта“, беше действително хубав, а избрани образци от творческите й търсения бяха издадени в отдел на книга и нейните приятели и познати измежду критиците се бяха отзовали ласкаво за тях. Тя имаше такова обаяние, че пожелаеше ли да спечели никой на своя страна, беше невъзможно да й се устои и критиците, които я познаваха лично и бяха видели картините й, приемаха на вяра нейното творчество, макар да не го разбираха — до такава степен я величаеха като човек и бяха уверени в непогрешимостта й. Освен това тя беше открила много верни и ценни истини за словесния ритъм и звученето на повтарящите се думи, при това говореше увлекателно на тези теми.

Но тя не обичаше да поправя ръкописите си и да работи над тях така, че написаното да стане четивно, макар че за да се наложи като писател, произведенията й трябваше да бъдат издавани, а това бе особено вярно за невероятно дългата книга, озаглавена „Оформяне на американеца“. Тази книга започваше великолепно, развиваше се добре в продължение на десетки страници, някои от които бяха действително блестящи, а след това затъваше в безкрайни повторения, които един по-съвестен и по-малко ленив писател би изхвърлил в кошчето. Запознах се добре с тази книга, когато уговарях, по-точно казано, когато принудих Форд Медокс Форд да започне да я издава като подлистник в „Транс-атлантик-ревю“ — макар и да съзнавах, че списанието няма да просъществува достатъчно, за да я отпечата до края — и през цялото време трябваше да изчитам печатните коректури, защото мис Стайн не можеше да понася такава работа.

В оня мразовит следобед, когато минах край портиерската ложа, прекосих студения вътрешен двор и влязох в топлото студио, всички тези неща бяха още далече — те дойдоха години по-късно. Този ден мис Стайн се зае да ме просвещава по половия въпрос. По това време ние много се харесвахме и аз вече долавях, че съм привлекателен в нейните очи, защото ме подозира, че съм невежа в някои неща. Мис Стайн ме смяташе за непросветен по въпросите на пола, а трябва да си призная, че изпитвах определено отвращение към хомосексуализма — познавах го само откъм най-грубите му страни. Знаех добре защо едно момче носи нож и е готово да си послужи с него, когато се намира сред скитници — това беше в дните, когато жаргонната дума „вълк“ още не означаваше мъж, който мисли само за жени. Знаех много inaccrochable думи и изрази от дните, когато живеех в Канзас Сити, а също така нравите в различните райони на този град, в Чикаго и на борда на корабите по Великите езера. В отговор на въпросите на мис Стайн опитах се да й обясня, че едно момче, което е между мъже и не желае да му досаждат, трябва да бъде готово да убие човек, да знае как да го убие и да бъде уверено, че действително ще го убие. Този израз беше accrochable^[6]. А ако знаеш, че си готов да убиеш, хората бързо усещат това и те оставят на мира: има някои положения, в които човек не може да позволи да го вкарат — било със сила или с хитрост. Можех да се изразя и по-цветисто с помощта на един inaccrochable израз, който употребяват „вълците“ на борда на езерните кораби. Но когато говорех с мис Стайн, винаги внимавах в изразите си, дори тогава, когато една-единствена дума можеше по-добре да изясни дадена мисъл или отношение.

— Да, Хемингуей, но вие сте живял в среда на престъпници и извратени типове.

Не й възразих, макар че според мен аз бях живял в един свят такъв, какъвто си беше, в него имаше всякакви хора и аз се бях опитвал да ги разбера, макар че някои от тях не ми допадаха, а други още мразех.

— А какво ще кажете за стареца с изисканите обноски и с известното име, който дойде да ме посети в болницата в Италия и ми донесе бутилка „Марсала“ или „Кампари“, не помня вече какво беше, и се държа безупречно, а след това един ден трябваше да помоля сестрата да не пуска повече този човек в стаята ми? — запитах аз.

— Това са болни хора, те не могат да се контролират и трябва да ги съжалявате.

— Значи ли това, че трябва да съжалявам и мистър…? — възразих аз и го назовах по име, но самият той така обича сам да се рекламира, че ако го спомена тук, бих му направил услуга.

— Не. Той е порочен. Той покварява и другите и е наистина порочен.

— Но минава за добър писател.

— Не е вярно — каза тя. — Той просто вдига шум около себе си, доставя му удоволствие да развращава другите, а освен това насажда в тях и други пороци. Например наркотици.

— А този човек от Милано, когото също съм длъжен да съжалявам, не се ли опитваше да ме развращава?

— Не говорете глупости. Може ли момче като вас, което пие чист спирт, да бъде развратено с бутилка „Марсала“? Той е бил просто един нещастен старец, който не е в състояние да контролира постъпките си. Болен човек, който не е можел да се владее, и вие трябва да го съжалявате.

— На времето го съжалявах — казах аз. — Но бях разочарован, защото имаше такива добри обноски.

Отпих отново от ракията, съжалих стареца и погледнах към голото момиче с кошница цветя от Пикасо. Не аз бях подхванал този разговор и започна да ми се струва, че той става малко опасен. В нашите разговори с мис Стайн никога не бе имало паузи, но сега замълчахме и двамата, аз долавях, че тя иска да ми каже нещо, а междувременно напълних чашата си.

— Всъщност вие не знаете нищо за тези неща, Хемингуей — започна тя. — Срещали сте престъпни типове, болни и порочни хора. Същественото е това, че актът, който мъжете-хомосексуалисти извършват, е грозен и отвратителен и след това те се гнусят от самите себе си. За да забравят това, те пият, вземат наркотици, сменят партньорите си, но самата постъпка си остава противна и те никога не могат да бъдат действително щастливи.

— Разбирам.

— С жените е точно обратното. Те не извършват нищо, което да ги отвращава, нищо, което е отблъскващо, след това те са щастливи и могат щастливо да си живеят заедно.

— Разбирам — казах аз. — Но отнася ли се това и за мис…?

— Тя е порочна — отвърна мис Стайн, — тя действително е порочна и за да бъде щастлива, трябва да намира нови и нови партньори. Тя развращава другите.

— Сега ми е ясно.

— Сигурен ли сте, че ви е ясно?

В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня, че се зарадвах, когато заговорихме за друго. Паркът беше затворен, затова трябваше да заобиколя и да мина по улица Вожирар. Тъжно беше, когато паркът е затворен и вратите му заключени и аз бях тъжен, когато го заобикалях, вместо да го прекося и се завърна бързо у дома на улица Кардинал Льомоан. А денят бе започнал тъй хубаво. Реших да поработя усилено на другия ден. Тогава вярвах, че работата може да излекува почти всяка болка — вярвам го и сега. След това реших, че според мис Стайн трябва да бъда излекуван само от това, че съм млад и че обичам жена си. Така че когато се завърнах в къщи на улица Кардинал Льомоан и разказах на жена си за новопридобитите знания, съвсем не бях тъжен. А през нощта двамата бяхме щастливи с нашите собствени познания — онези, които вече имахме и новопридобитите в планината.