Ърнест Хемингуей
Безкраен празник (19)

Въпрос на размери

Доста по-късно, след като Зелда получи първата си нервна криза — както се изразявахме тогава, — ние се оказахме в Париж по едно и също време и Скот ме покани на обед в ресторант „Мишо“ на ъгъла на улица Жакоб и Сен Пер. Имал да ме пита нещо много важно — за него било по-важно от всичко на света — и трябвало да му кажа чистата истина. Уверих го, че ще се постарая. Когато искаше от мен да му кажа чистата истина (а тя не е лесна за казване) — опитвах ли се да изпълня молбата му, моите думи го сърдеха, при това често пъти по-късно, след като бе имал време да ги премисли. Изпитваше желание да ги унищожи, а понякога, ако би могъл, и мен заедно с тях.

На обед той пи вино, но то не му подействува, защото не се беше заредил предварително. Запри-; казвахме се за нашата работа, за разни хора, той ме пита за познати, които не бяхме виждали напоследък. Знаех го, че пише нещо хубаво и поради много причини работата не му върви, но не за това искаше да говори с мен. Мислех, че всеки миг ще заговори за онова, за което трябваше да му кажа чистата истина, но той изчакваше да се нахраним, сякаш бяхме на делови обед.

Накрая, когато се заловихме за вишневата торта и поръчахме последната гарафа вино, той каза:

— Нали знаеш, че Зелда е единствената жена, с която съм спал?

— Не, не знаех.

— Мисля, че ти бях казвал.

— Не си. Казвал си ми други неща, но това не.

— Исках да те питам нещо за това.

— Добре. Продължавай.

— Зелда каза, че както съм сложен, никога не мога да направя една жена щастлива и това било първопричината за разстройството й. Било въпрос на размери. Откакто каза това, не съм сигурен в себе си и искам да знам истината.

— Ела оттатък — казах аз.

— Къде оттатък?

— В тоалетната.

Върнахме се в салона и седнахме на масата.

— Ти си съвсем нормално сложен — уверих го аз. — Нищо ти няма. Струва ти се, че си някак си скъсен, защото се гледаш от горе на долу. Иди в Лувъра да видиш статуите, а след това се върни в къщи и се погледни в огледалото в профил. — Може би при статуите не са дадени верните пропорции?

— Не, те съвсем не са лоши. Повечето хора биха били напълно доволни от такова телосложение.

— Но защо тя каза така?

— За да те накара да се почувствуваш непълноценен. Това е най-старият способ на света да накараш някого да се почувствува непълноценен. Скот, ти поиска да ти кажа истината и аз бих могъл да ти кажа много повече, но това е чистата истина и останалото не е важно. Можеше да отидеш при лекар.

— Не исках. Исках ти да ми кажеш честно.

— Сега вярваш ли ми?

— Не знам — отвърна той.

— Ела да отидем в Лувъра — предложих аз. — Ето го къде е, отвъд реката.

Отидохме в Лувъра, той разгледа статуите, но съмненията му не изчезнаха.

— Всъщност не е важна големината в нормално състояние — казах. — Важна е големината, до която достига. После това е въпрос и на поза. — Обясних му как може да използува възглавница, а също някои други неща, които би трябвало да знае.

— Има едно момиче — започна той, — то се държи много мило с мен. Но след това, което Зелда каза…

— Не обръщай внимание на Зелда — посъветвах го аз. — Зелда е луда. Нищо ти няма. Просто имай вяра в себе си и направи това, което момичето иска. Зелда чисто и просто иска да те унищожи.

— Ти нищо не знаеш за Зелда.

— Добре — съгласих се аз. — Да не говорим повече за това. Ти дойде на обед да ме запиташ нещо и аз се опитах да ти отговоря честно.

Но той все още се съмняваше.

— Ако искаш да отидем да разгледаме някои от картините — предложих аз. — Виждал ли си нещо друго освен Мона Лиза?

— Не съм в настроение да гледам картини. Обещах да се срещна с едни хора в бара на „Риц“.

Години по-късно, в бара на „Риц“, дълго след Втората световна война, Жорж — някогашният chasseur^[48] от времето, когато Скот живееше в Париж, а сега вече главен барман, ме запита:

— Папа, кой беше този Фицджералд, за когото всеки ме пита?

— Не го ли помниш?

— Не. Помня всички от онова време. Но сега ме питат само за него.

— Какво им казваш?

— Всякакви интересни неща, каквито очакват да чуят. Такива неща, които да им харесат. Но кой беше той?

— Американски писател — пишеше в началото на двадесетте години, а също и по-късно. Живя известно време в Париж и в чужбина.

— Но защо не го помня? Добър писател ли беше?

— Има две много хубави книги и една недовършена, но познавачите казват, че и тя би била много добра. Написа и няколко хубави разказа.

— Често ли идваше в бара?

— Мисля, че да.

— Но в началото на 20-те години вие не идвахте тук. Знам, че тогава сте бил беден и сте живял в друг квартал.

— Когато имах пари, ходех в Криион.

— И това знам. Много добре си спомням, когато се видяхме за първи път.

— И аз също.

— Странното е, че съвсем не го помня — каза Жорж.

— Всички тези хора измряха.

— Все пак хората не се забравят, умрелите също, а посетителите не престават да ме питат за него. Трябва да ми разкажете нещо, за да го впиша в мемоарите си.

— Добре.

— Помня как вие и барон фон Бликсен дойдохте една нощ… коя година беше? — усмихна се той.

— И той умря.

— Да. Но човек не може да го забрави. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Първата му жена пишеше много хубаво — казах аз. — Може би не съм чел по-добра книга за Африка от нейната. С изключение на книгата на сър Самюъл Бейкър „Абисинските притоци на Нил“. Включи и това в мемоарите си. Щом сега се интересуваш от писатели.

— Добре — каза Жорж. — Баронът не беше от хората, които се забравят. А как е заглавието на книгата?

— „Извън Африка“ — осведомих го аз. — Бликси много се гордееше с това, че първата му жена пише. Но ние се познавахме дълго преди тя да напише книгата си.

— А господин Фицджералд, за когото непрекъснато ме питат?

— Идвал е по времето на Франк.

— Да. Но аз бях chasseur. Нали знаете какво е да си chasseur.

— Готвя се да напиша нещо за него в една книга за първите ми години в Париж. Но още не съм я започнал. Дал съм си дума.

— Добре — каза Жорж.

— Ще го опиша точно тъй, както си го спомням, когато го видях за първи път.

— Добре — повтори Жорж. — И тогава, ако дойде тук, ще го позная. Все пак хората се запомнят.

— А туристите?

— Не, разбира се. Но нали казвате, че идвал тук често?

— За него беше често.

— Ще го опишете, както си го спомняте, и след това, ако дойде тук, ще го позная.

— Ще видим — казах аз.