Марк Бърнел
Инструмент за убийства (8)

7.

Изглежда разочарован, че ме вижда. Вероятно заради дългата черна фланелка, с която съм облечена. Видях го как се втренчва в нея в момента, в който смъквам джинсовото си яке. На гърдите й със златни букви е изписано „НЕ КАРАЙТЕ МОМЧЕТАТА ДА ВЪРШАТ МЪЖКАТА РАБОТА“.

Александър не казва нищо. Не е необходимо. Знам, че не одобрява фланелката. Знам, че я облякох, подчинявайки се на някакъв детински импулс.

— Не успяхме да идентифицираме Коба.

— Каква изненада! А кои бяха кандидатите?

— Владимир Ватукин — наследникът на Олег Рогачов като шеф на престъпния синдикат „Централная“, и Анатолий Медаев — дясната ръка на Рогачов. След убийството в Париж Медаев най-неочаквано изчезна от небосклона.

— За разлика от Ватукин, който моментално се възползва от ситуацията.

— Но има и още един човек, който може да ни насочи в правилната посока. Константин Комаров, руски бизнесмен, който не членува в нито една банда, но поддържа връзки с няколко. Или с нито една — зависи от гледната точка. Ако приемем, че бандите са брънките на руската престъпна машина, то Комаров е смазочното масло между тях.

— Смазочен материал, а? Колко вкусно!

— Комаров пътува много, на базата му е в Ню Йорк.

— Като Джордж Салиби. Нека позная: надяваш се да поема двете задачи едновременно и по този начин да спестя на Маджента Хаус един самолетен билет.

— Комаров е известен като сътрудник на Коба.

— С какво по-точно се занимава?

— С инвестиции. Освен това е финансов съветник.

— Перач на пари значи…

— От техническа гледна точка е абсолютно чист.

— Значи е мошеник с пълномощно.

— Не съвсем. Той си е получил своето, при това доста щедро. Но всичко това вече е минало.

— Какво предлагаш?

— Да използваш Комаров, за да стигнеш до Коба.

— Как?

— Ще се маскираш като купувач на плутоний-239. Комаров няма да иска да се забърква, но едва ли ще пропусне шанса да прибере един добър процент, като те прехвърли на Коба.

— А ако не се получи?

— Репутацията на Комаров в престъпния свят на Русия, а оттам и благосъстоянието му, зависят изцяло от неговата почтеност. Ако позволи това да бъде променено, той ще си има сериозни неприятности. Но нека караме поред. Подходът към Комаров трябва да изглежда абсолютно легитимен. Заподозре ли нещо — край на операцията. Но ако го накараш да те препоръча…

— Ами ако не го стори?

— Ще трябва да намерим начин да го принудим.

— Как ще се доберем до него?

— Тук, в Лондон, има един човек, който може да ни помогне. Поляк на име Збигнев Сладек. Цялата необходима информация за него ще получиш от Роузи Шодхъри.

— Възможно ли е отговорни за стрелбата в Париж да се окажат Ватукин или Медаев?

— Мен ли питаш?

— О, стига, за бога!

Ставам, Александър отново поглежда гърдите ми или по-скоро изписаният върху тях лозунг. „НЕ КАРАЙТЕ МОМЧЕТАТА ДА ВЪРШАТ МЪЖКАТА РАБОТА.“ Свалям якето си от облегалката на стола. Това му дава възможност да види какво е изписано между лопатките на гърба ми: „НАКАРАЙТЕ ЖЕНАТА!“.

— Това ли е представата ти за майтап?

Отвръщам на погледа му с открит интерес.

— Не — казвам. — Ти си моята представа за майтап.

 

 

Очите на Роузи Шодхъри се разшириха от учудване.

— Господи, какво е станало с косата ти?!

— Не питай.

Маджента хаус, подземно ниво №4, Стая 2-А — осмоъгълно помещение без прозорци. Халогените на тавана са изключени. До слуха на Стефани долита единствено тихият шепот на климатичната инсталация и специфичното свистене на компютърни терминали. Настани се на въртящия стол с кожена тапицерия до Роузи и насочи поглед към трите 21-инчови монитори, подредени в полукръг пред тях. Роузи чукаше по клавиатурата и едновременно с това говореше:

— Сладек, Збигнев В. Дата на раждане 4 септември 1963 година. Място на раждане — Краков, Полша.

Трите екрана се промениха едновременно. Десният се раздели на шейсет и четири еднакви квадратчета, на левия се проточиха три списъка. Върху този в средата се появи снимката на безличен млад мъж със сиви торбички под сивите очи. Рядката му коса беше светлокестенява.

— На десния монитор имаме блокова информация. Ако напрегнеш взор вероятно ще видиш, че във всяко квадратче е изписано по едно заглавие. Достатъчно е да пипнеш някое от тях и информацията ще изскочи на централния монитор. Вляво разполагаш с указания за достъп към по-общата информация. Като свикнеш, ще оцениш лекотата, с която работи системата.

— Сладек управлява лондонския клон на „Алматинвест“ от офис под наем, който се намира в бизнесцентъра „Хайд Парк“. Щабквартирата на фирмата е в Алма Ата, Казахстан. Полякът обитава едностаен апартамент на първия етаж на Кадоган Скуеър и кара сребрист мерцедес компресор. Пристигнал е в Англия преди две години. Оттогава насам води абсолютно примерен живот. Преди това обаче е бил финансов каубой в Дивия изток, предлагайки оригинални методи за банкиране в региони, в които основната разменна монета и до днес е живата овца. На тридесетгодишна възраст е президент и собственик на малката частна банка „Васекс“ в Бишкек, Киргизстан. — Роузи потърси едно от квадратчетата с асоциирани теми. На централния екран изплуваха покрити със сняг планински върхове.

— Това е планината Тяншан, която се издига между Киргизстан и Китай. Киргизката република е малка планинска страна, която след разпадането на СССР през 91-ва се превръща в нещо като азиатска версия на Швейцария, особено за хора с нетрадиционен стил във финансовите операции. Сладек прекарва в Бишкек четири години, след което „Васекс“ е обявена в ликвидация. На следващата година се появява в Москва.

Пръстите й натиснаха друго квадратче на десния екран. Оказа се, че то съдържа известно количество филмови кадри — просторна зала с подиум в единия край и редици от столове за публиката пред него. Зад катедрата светят два големи екрана, изпълнени с дълги редове от цифри и някакви обяснения на кирилица. Роузи посочи един мъж с двуреден костюм, който е седнал на четвъртия ред:

— Това е Сладек.

— А какво е записано на лентата?

— Валутен търг. Обикновено ги организират в някой от големите московски хотели — точно като този. Присъстват между двадесет и петдесет души, никога повече.

Стефани погледа известно време нямото кино, после вдигна глава:

— Но какво всъщност правят?

— Залагат за долари, отпуснати от Централната банка под формата на кредит. Плащат повече от официалния курс, защото знаят, че ще имат добра печалба от лихвата, с която ще отпускат доларите на съответните предприемачи. Разбира се, подобни търгове се провеждат в пълна секретност, далеч от очите на широката публика.

— По какъв начин е замесен Сладек?

— Този търг се е провел през 1997 година. Той купува от името на Иван Тимофеев — гангстер, който наскоро се е превърнал в банкер. По времето, когато се развиват тези събития, Тимофеев е персона нон грата, но това не му пречи да изпраща свои пълномощници. Не пречи и на сибирските бандити да му прережат гърлото близо до Красноярск през октомври миналата година.

— Но днес Сладек е чист, нали?

— Не бих използвала точно този термин — усмихна се Роузи. — Но в сравнение с компаниите, за които е работил преди, „Алматинвест“ е пример за почтена и благопристойна фирма.

— Киргизстан и Казахстан са съседи, нали? Има ли някаква връзка между днешната му дейност и онова, с което се е занимавал преди?

— Вярно е, че Бишкек и Алма Ата имат връзка помежду си — там някъде из пущинаците. Огромни суми, получени от продажбата на казахски и азербайджански петрол са преминавали през институциите в Бишкек, а много от клиентите и бизнеспартньорите на „Алматинвест“ имат интереси в петролната промишленост. Освен това трябва да видиш и още нещо…

Друго квадратче, друг образ. На снимката е запечатано сърдечното ръкостискане между Збигнев Сладек и Муртаза Рахимов — президент на Башкиристан — един от 89-те члена на Руската федерация.

— Рахимов и членовете на семейството му от доста време насам третират богатата на петрол държавица като собствено феодално владение, а Урал — синът на президента, управлява еднолично една от най-големите руски петролни компании. Файлът дава примери за тяхното авторитарно управление, което се крепи изцяло върху корупцията, шантажите и бруталния терор.

— Тръгнеш ли да проследяваш всички нишки, те ще те отведат в Дагестан, Татарстан, Чечня, Санкт Петербург, балтийските републики и Западна Европа — поясни Роузи, после се сети: — О, имам нещо за теб!

Подаде на Стефани малка пластмасова кутийка, в която имаше няколко визитни картички с едно и също име: Катрин Марч, „Галилео Рисорсис“. В долния край на всяка от визитките имаше телефонен номер, факс номер и имейл адрес. Но реален адрес липсваше.

— Това ще си ти, когато се появиш пред Сладек — поясни Роузи. — За приятели си Кейт, а не Катрин. Самоличността ти още не е завършена, но телефоните и имейла са действителни. Като предпазна мярка решихме да извадим „Галилео Рисорсис“ от списъка на официално регистрираните компании. Това би трябвало да е достатъчно, за да ти мине номерът пред Сладек, но за всеки случай ще ти придадем и допълнителна тежест. Още преди да се срещнеш с Комаров, ще имаш и останалата част от самоличността на Кейт Марч.

Стефани затвори файла на поляка и задейства десния екран. Отвори се файлът на Константин Комаров.

— Донът от Дон — подхвърли Роузи. — Това е прякорът, който му лепна ФБР.

— Мислех, че е московчанин.

— Там е роден. Но по произход е сибиряк.

— Което изобщо не обяснява споменаването на Дон — отбеляза Стефани.

— Прякорът му идва от един инцидент през 1993 година във Воронеж, при който е убит узбек лихвар. Същият е измамил Комаров в Москва. Това е единствената известна връзка между тях. Подозренията са толкова недоказуеми, че никога не се превръщат в обвинение. Но прякорът му остава.

Лицето на Комаров беше издължено, с римски нос и тъмнокафяви очи. В черната му, късо подстригана коса се преплитаха сребърни нишки. Лицето му беше загоряло, а чертите му издаваха по-скоро руснак европеец, отколкото сибиряк. Задейства поредното квадратче. Той пресичаше някаква парижка улица, задръстена от коли. Дърветата бяха обсипани с цвят. Беше облечен в кремава риза, синьо сако, сиви панталони от кожа и черни мокасини. Фигурата му беше слаба и стройна. Правеше доста неочаквано впечатление. Повечето руски гангстери, които беше виждала Стефани, бяха едри мъжаги, на които апетитът си личеше отдалеч, главно по обиколката на талията. Лицата им бяха подпухнали и мустакати, прическите им бяха подборка от най-лошата мъжка мода на седемдесетте и осемдесетте. Обединяваше ги изключително лошият вкус.

Започна да чете биографията му. Държавни сиропиталища, домове за малолетни престъпници, съден по всички основни алинеи на съветския наказателен кодекс, в крайна сметка освободен. Преди да се премести в Ню Йорк, той живее пет години в Москва, където все още има апартамент и известни бизнесинтереси. Имал е връзка с всички по-значителни престъпни организации в града: Люберци, Долгопрудники, Солнцерские, Балашинские. И „Централная“.

Маджента Хаус беше успяла да се докопа до копието на едно досие, което се съхранява в Шести отдел на МВД — руското вътрешно министерство. В него Комаров бе описан като един от най-големите авторитети сред руския престъпен свят, който притежава изключителна проницателност и интелект. Подхвърляха се предположения, че покрай законния бизнес, той се занимава и с пране на пари, хазарт и проституция. В заключение се казваше, че няма начин да бъде направена точна оценка на богатството му, тъй като не е възможно да бъде свързан с нито една от компаниите, за които се предполага, че притежава. По всичко личеше, че Константин Комаров е истински майстор в изкуството да укрива доходи и да държи името си извън всякакви официални документи.

Стефани хвърли око на още няколко заглавия, после си избра едно от тях. Най-голямата измама, при която се споменава името на Комаров, е била дело на престъпния синдикат „Централная“. Добре известен бил фактът, че руските престъпни организации винаги се насочват към правителствата, тъй като те са най-големите генератори на финансови средства и, което е още по-важно — много слаби в проследяването на паричните потоци. „Централная“ насочва усилията си към чешкото правителство, което, малко след Нежната революция, става обект на широкомащабна измама с петролни продукти. Демократизираното законодателство позволява чуждестранните инвестиции в Република Чехия и никой не се възползва от това по начина, по който го правят могъщите руски криминални синдикати.

„Централная“ е пионерът, но скоро примерът й е последван и от останалите. Измамата се гради върху една-единствена алинея от търговския закон: върху леките горива мито не се начислява, докато дизелът е обложен с изключително високи такси. „Централная“ прави необходимото за заобикаляне на този закон. Понякога като маскира железопътните цистерни с дизелово гориво от руските и средноазиатските петролни полета като вагони за превоз на обикновен бензин, понякога — като прибавят към дизела химични вещества, който променят характеристиките му. И това става в момента, в който вагоните са прекосили чешката граница. Мащабите на тази измама са огромни. Според някои изчисления в пиковите моменти на операцията около една трета от внесения в страната нефт минава без мита и такси. Руските престъпни синдикати прибират огромни печалби, начело в списъка пак е „Централная“. Според секретен доклад на ФБР загубите на чешкото правителство достигат сума, която би била достатъчна за строителството и оборудването на петдесет нови болници.

Но най-лошото все още предстои. Колосалните печалби неизбежно привличат конкуренцията. Борбата за територии се превръща във война. Тя се води основно в Прага, а участници в нея са различни фракции на руската мафия.

Според МВД Константин Комаров е мозъкът, който дърпа конците на „Централная“ в тази колосална измама. Дали това е вярно или не, остава под съмнение, но той със сигурност е помогнал на организацията в изпирането и инвестирането на част от печалбите й.

В средата на 90-те бившата Съветска Русия не може да се нарече демокрация. Тя е по-скоро клептокрация, начело на която стоят хора като Константин Комаров. Човек, който се чувства еднакво удобно в Ню Йорк, Москва или Магадан. Човек хамелеон, точно като Петра Ройтер.

 

 

Ставам от леглото, вкарвам в стереото първия албум на „Гарбидж“ и търся песента „Глупаво момиче“. Бас китарата разтърсва тялото ми. Пускам водата във ваната и правя няколко упражнения. Наблюдавам се в огледалото. Коремните мускули мърдат под кожата ми като течен мрамор. Гърдите ми са станали по-малки, но по-твърди, бедрата ми са железни. Под кожата на ръцете ми подскачат пъргави мускулчета. Устните ми са сочни както винаги, но в изражението ми има нещо по-твърдо, а очите ми излъчват хладина. Приличам на Петра, но не се чувствам като нея. Парата постепенно ме обвива.

Лягам във ваната, затварям очи и се отдавам на музиката. Спомням си за Лорен. Любим се в спалнята ми във фермата, през отворения прозорец нахлува топъл ветрец. Усещам вкуса му, чувам звуците, които издават телата ни. Плъзгам ръка под водата и я пъхам между бедрата си. Моите пръсти се превръщат в неговите пръсти. Захапвам долната си устна и оставам така, докато ме заболи. В даден момент — нямам представа точно кога — в мен вече не е Лорен, а Бойд.

Увита в хавлия и с мокри крака, аз шляпам по посока на кухнята да сложа чайника. Листът си е на масата — там, където съм го оставила снощи. Поглеждам точките, които съм си отбелязала: очи, коса, грим, дрехи, аксесоари.

Пълня кафеварката, пускам врялата вода и чакам да се утаи.

Не се тревожа от факта, че трябва да променя очите си на тъмнокафяви. Косата ми е пораснала след подстрижката на Бойд, направена с кухненската ножица. Все още изглежда зле, но вече не така безнадеждно. В продължение на няколко минути мисля каква боя да използвам, но не стигам до решение. Откривам, че без фризура не мога да мисля за грим. При нормални обстоятелства изобщо не се гримирам. Практически не обичам грима, но имам чувството, че Кейт би трябвало да си слага по малко. С дрехите е по-лесно. Вдигам визитката пред очите си. „Галилео Рисорсис“. Не е трудно да си представя жената, която представлява тази фирма: твърда, ефикасна, не се страхува да използва предимствата на пола си като оръжие, но ловко ги представя като слабост. Изборът на аксесоарите е по-труден. Дали Кейт трябва да носи очила? А венчална халка? Трябва ли да говори с акцент? По принцип аз използвам аксесоари само в краен случай, когато това е абсолютно наложително. Проблемът е как да разбера дали случаят е такъв.

 

 

Въпреки дъжда, тротоарът пред „Хародс“ беше задръстен от туристи. Стефани прекоси платното и спря пред широка дървена порта. На таблото на домофона имаше двадесет бутона. Натисна онзи, под който беше отбелязано „Бизнес център Хайд Парк“. Оказа се, че асансьорът не работи и трябваше да ползва широкото стълбище, покрито със зелен линолеум. Бутна летящата врата и се озова пред гишето на приемната, зад което нямаше никого. Бизнесцентърът „Хайд Парк“ заемаше първия етаж на сградата. Площта беше разделена по онзи икономичен и издаващ безпаричие начин, който осигурява оптимален брой канцеларии.

Крачеше покрай врати, на които бяха окачени пластмасови табелки: „Вайтъл Филмс“, „Гоу Латвия!“, „Холидейс“, „Ю Кей Руут Кроп Ейджънси“. Свърна в първата отбивка вляво и мина покрай специалист по хиромантия, дистрибутор на изкуствени торове и фирма за изпращане на карти „таро“ по пощата. „Алматинвест“ се оказа зад последната врата вляво. Чакалнята беше два на два с три пластмасови стола, залепени за шперплатовата преграда. Недохранената секретарка изглеждаше отегчена. На стената над главата й беше окачен плакат с изглед на Алма Ата от въздуха. Цветовете хич ги нямаше.

— Казвам се Кейт Марч — представи се Стефани. — Имам среща с господин Сладек.

Кабинетът на Сладек се оказа два пъти по-просторен от приемната, но не по-луксозен. За разлика от костюма му, който наистина беше скъп. Точно като жилището, колата и афтършейва му. Този човек не беше за тук и това му личеше. Също като нея. Роузи й беше казала, че „Алматинвест“ плаща наема за този офис без договор за ползване, от месец за месец и винаги кеш.

„Но като ти казвам кеш, значи истински кеш — употребявани петдесетачки и двайсетачки…“

Или, иначе казано, това място можеше да бъде изоставено всяка минута.

На бюрото имаше два телефонни апарата. До тях Сладек беше поставил два мобифона. Дали стационарните телефони изобщо са включени, запита се Стефани.

Видя как очите му я огледаха и започнаха да я преценяват. Видя и това, което виждаха те: жена около метър седемдесет и пет, включително петсантиметровите токчета. Черното костюмче от „Жозеф“ с тясна пола, която стига до коленете, блузка от черен сатен, разкопчана на шията, току-що измита и подстригана тъмна коса, едва забележими грим и черна линия под очите, червило в черешов цвят, мъжки модел „Омега“ на китката, черно куфарче от телешки бокс в дясната ръка.

— Кафе?

— Не.

— Чай?

— Не, нищо.

Седнаха и Сладек се престори, че чете нещо в бележника си.

— И така… Какво ви насочи към „Алматинвест“? С какво можем да ви помогнем?

— Искам да ви направя едно делово предложение.

Ръката му вдигна визитката й.

— „Галилео Рисорсис“… Струва ми се, че не познавам тази фирма. С какъв бизнес се занимавате?

— Информационен.

— С какъв тип информация боравите?

— С човешки тип. А в този случай с отделния индивид. Лично…

— Слушам ви.

— Искам да ме представите на Константин Комаров.

Емоцията, която Сладек направи опит да прикрие, не беше изненада, а страх.

— Не мисля, че познавам…

— Да, да, познавате го.

След кратка пауза, запълнена с подсмъркване и прочистване на гърлото, Сладек си възвърна самообладанието, взе една автоматична писалка и започна да си играе с нея.

— Дори и да ми е известен човек с това име, не виждам защо трябва да ви запознавам с него — промърмори той.

— Защото това би било във ваш интерес — отвърна Стефани. — Говоря хипотетично, разбира се…

— По кой начин? — изгледа я той. — Въпросът ми също е хипотетичен…

— Вие сте бизнесмен, нали?

Той предъвка въпроса в продължение на цяла минута, после вдигна глава:

— Ще ми трябват гаранции… — Изчака малко, но мълчанието на Стефани го принуди да продължи: — Назовете някаква цифра.

— Ще направя нещо по-добро — отвърна тя. — Ще ви дам основание…

— Основание ли? — присви очи Сладек.

— Вие имате приятелка, която живее в Западен Килбърн. По-точно — на Лотроп стрийт. Казва се Сали Маклау и е от Шефилд. — Стефани отвори куфарчето и извади шест снимки, които плъзна по гладката повърхност на бюрото. — Запознали сте се в „Стрингфелоуз“. Тя е била стриптийзьорка, но сега вие й плащате да не бъде такава.

Сладек сложи настрана снимката, на която жената беше с голи гърди, след което се зае да преглежда останалите.

— В Лондон имате и братовчед, с когото сте много близки — продължи Стефани. — Казва се Ян Камински. Посещавал ви е няколко пъти в годината по времето, в което сте бил изпълнителен директор на банка „Васекс“ в Бишкек. Странното е, че сега, когато живеете в един и същ град, вие с него почти не се виждате. А когато все пак решите да го сторите, винаги го правите на ново място. Никога не си определяте среща в районите, в които живеете или работите. За връзка използвате само улични автомати, никога не прибягвате до домашни или мобилни телефони. Защо така?

— Не можете да ме заплашвате!

Стефани го прониза с поглед.

— Не ви заплашвам. Ян Камински е женен за Мери, моминска фамилия Дойл, от Дъблин. Сключили са брак през юли 1987 година. Живеят в къща на Ийст стрийт в Уолуърт. Имат двама сина — Йежи и Кшищоф, които учат в прогимназията на Уолуърт, намираща се на Трафалгар стрийт. Училището е близо до дома им и те всеки ден ходят и се връщат пеша. Налага им се да пресекат едва две улици, но и това е достатъчно. Знаете ли защо?

Сладек я гледаше втренчено с отворена уста и мълчеше.

— Защото и една стига. Наистина. Едно от момчетата стъпва на уличното платно, а шофьорът на минаващата кола е разсеян или пък кара твърде бързо, за да може да спре… Знае ли човек?

 

 

С4 се намираше в счетоводния отдел на „Л. Л. Херинг“. Нумизматичната фирма беше най-старата от всички в рамките на обединението. И най-легитимна. Естествено този факт нямаше нищо общо със симпатиите, които Стефани хранеше към нея. Собственикът се казваше Джералд Торнтън и беше не по-малка реликва от редките древни монети, по които беше специалист. Офисът му представляваше истинско късче от историята — претъпкан със стари справочници в кожени подвързии и пожълтели от времето страници, монети в остъклени витрини, сака от туид и прах. Много прах. Имаше двама помощници, които напълно споделяха страстта му към мълчанието.

Счетоводният отдел се намираше зад кабинета на Торнтън. Куб с единствен прозорец към парка Виктория Ембанкмънт, той по нищо не се отличаваше от останалите отдели на „Л. Л. Херинг“ — същите лавици със скрита в дебели папки документация, най-старите от които съвпадаха с рождената дата на фирмата през далечната 1789 година. Голяма част от тях бяха изписани на ръка, от специално назначените калиграфи на фирмата, които са работили само с туш. Край една от стените бяха подредени справочници с нормата на печалбата — също в хронологичен ред. Срещу тях можеха да се видят и съвременните им антиподи — компютри с леко потрепващи екрани, клавиатури пред тях и съответните ергономични въртящи се столове.

Служителите на Маджента Хаус наричаха С4 с поетичното име „Паметен отдел“. Тук се създаваха пълни самоличности, сглобяваха се имена, лични биографии, служебни и медицински досиета. Не бяха подминавани и такива неща като семейни трагедии, пропаднали бракове, вредни пристрастявания и неотстраними слабости. Миналото се използваше за изграждане на призраци, които щяха да действат в бъдещето. „Паметния отдел“ беше утробата, от която се роди и Петра Ройтер.

Роузи Шодхъри беше там. В ръцете си държеше черна кутия за съхраняване на архивни материали.

— Това е останалата част от четивото ти за уикенда — връчи я тя на Стефани.

— Изгарям от нетърпение! — направи гримаса Стефани.

— Какъв сарказъм, господи. Кога тръгваш?

— Утре сутринта.

Предната вечер Сладек беше набрал номера на „Галилео Рисорсис“. Един с нищо незабележим кабинет някъде из лабиринта на Маджента Хаус по спешност беше оборудван със секретарка, която да вдига телефоните. „Галилео Рисорсис“, добър вечер. С какво можем да ви бъдем полезни? Друг женски глас бе поел функциите на личната секретарка на Катрин Марч:_ Страхувам се, че е извън фирмата. Мога ли аз да ви помогна, или да й предам да ви потърси?_ Сладек бе оставил номера на мобилния си телефон, който Стефани вече знаеше. Позвъни му точно в десет. Оказа се, че е разговарял с Комаров, който бил в чужбина по бизнес, но до края на седмицата щял да се върне в Ню Йорк. Стефани позвъни на секретарката му и си уреди среща.

— Искаш ли сандвич? — попита я Роузи. — Цял ден не съм слагала нищо в уста.

Стефани не беше сигурна, но кимна.

— Окей.

Долната част на Робърт стрийт беше тясна. Преди да се влее в Савой Плейс, тя се извиваше като змия и почти докосваше една от външните стени на Маджента Хаус. Точно там беше пробита врата, която служители използваха като неофициален вход и изход. В случая двете жени я използваха като изход и се насочиха към Странд.

Заеха една маса в дъното на мазно заведение със запотени прозорци, мръсни тапети с цвят на магнолия и „Абба“ на стереото: „Победителят взема всичко“. Върху покривките на червени карета лъщяха станиолени пепелници. Роузи си поръча салата с риба тон и чаша вода. Стефани избра кока-кола.

В ръцете на Роузи се появи черно-бяла снимка, която кацна на масата.

— Борис Бергщайн, твоята свръзка в Ню Йорк.

Гъсти свъсени вежди, широк сплескан нос, дебели устни, жабешки очи. Косата му беше остригана нула номер и почти не се различаваше от наболата по брадата му четина.

— Исусе, тоя си е направо страшен! — промърмори Стефани.

— Е, не е ангелче — съгласи се Роузи. — В никакъв случай не може да бъде наречен така.

— Досие?

— Естествено. Средна по размер риба, която плува в няколко малки езерца. База в Брайтън Бийч, има връзки в Южна Флорида. А също и в Москва.

— С какво се занимава?

— С всичко, от което може да спечели. Навремето — с наркотици, охрана, проституция. Предимно в Русия, но също и в Германия. В момента търгува предпазливо. Иска да получи американско гражданство и се пази. Но вече е следствен във връзка с някакъв провален строеж в Маями.

— Мислех, че това е задължително за Флорида.

Келнерката донесе поръчката им. Роузи я изчака да се отдалечи и вдигна глава:

— Имаш ли нещо против един личен въпрос?

— Опитай — отвърна с подобие на усмивка Стефани.

— Той принуди ли те да се върнеш? Искам да кажа, че изобщо не съм очаквала да се появиш отново.

— Той също.

— Какво стана?

— Сключихме сделка. Изпълнявам тази поръчка, след което той вече няма никакви претенции към мен.

— Вярваш ли му?

Стефани отпи глътка кока-кола и поклати глава:

— Ако трябва да бъда честна, не знам…

— Но въпреки това се върна…

— Вероятността ми стигаше. Не искам да прекарам остатъка от живота си в размисъл за Маджента Хаус. А докато живеех в изолация в Южна Франция точно това правех… Сега ми се удава възможност завинаги да приключа с това.

— Ами ако той не си удържи на думата?

— През цялото време съм си мислила дали да му видя сметката или не — сви рамене Стефани. — Но тогава бях Петра, която вече не съм… Тъй че и в случая отговорът ми е същият — не зная…

Разделиха се пред кафенето. Роузи я разцелува.

— Успех в Ню Йорк.

Две приятелки, успели да се измъкнат за бързо похапване по средата на напрегнат работен ден. Вероятно приличаме именно на такива, помисли си Стефани. Една сцена, която се среща на хиляди места из града. Не вярваше Роузи да се бе преструвала. Но въпреки това, в душата й не потрепна нищо.

Взе подземната железница за линията Бейкърлу, качи се на Чаринг Крос и слезе на Бейкър стрийт. Вагонът беше почти празен. Седна в непосредствена близост до изхода и отвори картонената кутия. Най-отгоре имаше кредитна карта на „Виза“, издадена на името на госпожица К. Е. Марч. Хвърли поглед и на шофьорската книжка. „К“ като Катрин, „Е“ за Елизабет. Възраст — двадесет и осем години. Единадесет месеца по-голяма от Стефани. Откри документите на родителите си. Алфред и Хелън. И двамата починали от естествена смърт през последните пет години. Провери и за роднини, макар че знаеше отговора. Откри графата и на устните й изплува горчива усмивка. Няма живи братя, няма живи сестри. Единствено дете.

Такива бяха всички деца, родени от „Паметния отдел“.