Марк Бърнел
Инструмент за убийства (28)

27.

Сакото на Комаров беше хвърлено на дивана, с вратовръзката отгоре. Ръкавите му бяха навити до лактите, от единия стърчеше син православен кръст, а от другия сгърчена сивкавозелена лента. Предложи й да избира между две умрели от студ водки — „Московская“ и „Желка“.

— „Московская“ — отсече Стефани и смъкна раницата от гърба си.

Той сипа по два пръста в две чаши от дебело стъкло и й подаде едната.

— Разполагаме с тази вечер и утре вечерта — обяви тя. — След това трябва да изчезваме.

— А утре през деня?

— Нищо необичайно — сви рамене тя.

— Ще има нещо необичайно — усмихна се той.

— Говоря сериозно, Костя. Под наблюдение си.

Усмивката му бързо се стопи.

— Какво?!

— Ще бягаме не заради мен, а заради теб.

От изражението му пролича, че е безкрайно объркан.

— Узбекът, който е бил убит във Воронеж… Ти ли го направи?

Очите му се превърнаха в две тесни цепки.

— Питаш ме дали наистина съм Донът от Дон?

— Да.

— Не съм.

— Но той те е измамил!

— А аз дадох награда на човека, който го уби.

— Наел си човек?

— Беше свободен стрелец, който просто се отзова на обявата. Пуснах слух, че плащам добре за главата на узбека.

— А какво ще кажеш за Олег Рогачов? Ти ли го уби?

Комаров спечели време, палейки един честърфийлд.

— Кой ти е казал такова нещо?

— Вярно ли е?

Разбира се, че е вярно. Той само кимна.

— А Джеймс Маршал, офицерът от Ес Ай Ес?

— Бяха заедно. Нямаше друг начин да бъде сигурен…

— Исусе!

— За това ли става въпрос? За смъртта на един английски разузнавач?

— За теб, да.

— Но защо?

— Рогачов е дал на Маршал диска, който впоследствие си откраднал ти.

— Това е вярно.

— Какво имаше на този диск?

— Информация за ликвидиране на съперниците. Детайли от сделките и финансовите им операции, включително пране на пари. Информация за корпоративните им мрежи, подробности от личните им банкови сметки, имената и адресите на потенциалните информатори, плюс слабите им места. Всичко беше описано в големи подробности.

— И ти го продаде на Джордж Салиби, така ли?

— Не, разбира се — сбърчи вежди той. — Унищожих го.

— А какво имаше в касата му?

— Това, което си открила и ти.

— Аз не открих нищо.

— Точно така. Пусна се слух, че съм му продал диска, не знам от кого. Предполагам, че Салиби е решил да се възползва от този слух. След като хората мислят, че притежава диска, защо пък да не превърне този слух в средство за натиск?

— Но е подценил стойността на информацията, която е съдържал дискът, така ли?

— Да. И заради която дискът се превръща в обект на посегателство, а не в средство за натиск.

— Но защо е било нужно да се забъркваш и ти?

— Ние с Олег бяхме доста близки, но той искаше да станем още по-близки. Настояваше да работя за „Централная“, а не само за себе си. Отказах му, но той не изгуби надежда. Мислеше, че ще успее да ме убеди. По тази причина ми разказа за диска и предстоящата сделка. Аз му казах, че е луд и всичко това ще доведе до открита война сред престъпния свят, война с непредвидими последици за всички. Той обаче заяви, че нищо подобно няма да се случи, докато източникът остане в тайна.

— Толкова голямо ли е било доверието му в теб?

— А защо да не бъде? Никога не съм му давал повод да се съмнява в мен. Заработих за „Централная“ едно малко състояние, но такива състояния съм правил и за други. Те също ми се доверяваха. Ситуацията беше невъзможна. Направих опит да го спра, като му казах, че съм лесно подкупен, но той вече беше взел решението.

— И ти го последва в Париж, така ли?

— Ако го бях оставил да продължи, щеше да настъпи страшен хаос. А след хаоса — и съответните репресии. Неща от този род никога не могат да останат в тайна. А в момента, в който се разчуе неговото име, идва ред и на моето. Или директно, или косвено…

— А Джеймс Маршал?

— Получих диска, но не знаех какво му е разказал Рогачов…

— Каква бъркотия, господи!

— Би могло да бъде и много по-лошо.

— Върнаха ме на сцената с единствената цел да докажа, че Маршал не е бил убит от Петра. Но докато вършех това, аз обвиних теб…

— Грешката не беше твоя. Не беше дори моя, нито пък на Рогачов.

Тя не беше в настроение да обсъжда този въпрос.

— Имаше ли нещо ядрено на този диск?

— Например?

— Например подробности за контрабанден плутоний-239.

Комаров поклати глава, опразни чашата си и отново хвана бутилката.

— По тази причина ли съм мишена? — попита той.

— Мишена си, защото искат отмъщение. Живот за живот. И няма начин да ги разубедим.

— И тъй?

— Ако заподозрат, че имаш намерение да бягаш, положително ще те убият. Затова денят ти трябва да е нормален — сутринта отиваш в офиса както обикновено, вечерта се връщаш… Няма да предприемаме нищо преди вдругиден.

— А те защо биха изчакали?

— Защото такава ни е уговорката.

— Твоята уговорка? — учудено я изгледа той.

— Хората отвън са подкрепление — отвърна тя и допи водката си. — А аз съм тази, която трябва да те убие.

Гняв липсваше. Отначало той изглеждаше просто слисан. Тя не направи опит да обяснява, просто защото знаеше, че това само ще влоши нещата. Напълни отново чашата си и му подаде бутилката. Известно време пиха в мълчание. А когато той го наруши, не я попита за никакви подробности. Целунаха се, тя усети водката на езика му. Или това беше водката по нейния език? Отпуснаха се прегърнати на дивана, пръстите им бяха здраво преплетени, коленете им се докосваха.

— Онези неща, които ми разказа в Москва — прошепна той, — подробностите от детството ти… Къде било мястото за спане на кучето в кухнята, как виел вятърът през зимата, ароматите на късната лятна вечер… Всичко това непрекъснато ми се върти в главата. Мисля си и за местата, които посетихме по Коледа. Те също принадлежат на твоето минало. На истинското ти минало. Толкова много неща искам да те питам!

— Вдругиден… След вдругиден ще разполагаме с всичкото време на света.

— Може би.

— Ще видиш! — увери го Стефани.

— Да, ама аз не искам да чакам толкова дълго…

 

 

Минава два. Обелвам от себе си пласт след пласт, вече повече от четири часа. Съживявам семейството си, спомените си, откривам някаква нова версия на Стефани Патрик. Тя не е най-хубавото момиче в класа, но със сигурност е най-умното. И най-трудното. С най-големи шансове за успех, но и най-близо до провала. Исках да пиша. Да бъда журналистка — може би кореспондент в чужбина, на някое от най-горещите места на света. Исках да бъда далеч от своята самодоволна и ограничена публика. Исках да бъда актриса, да се омъжа за дребен селянин, да стана част от екипа на НАСА. Исках да бъда уважавана, пренебрегвана, обичана, обругавана. Исках да бъда всичко, което родителите ми не искаха.

Такава бях. Въпросите на Костя и моите отговори ми напомнят за това, което бих могла да бъда. Съществува алтернатива на собственото ми аз и не е възможно да се определи коя от нас е реална. Може би и двете. Точно както Петра е реална, макар и по свой особен начин.

Сега вече не съм само изтощена, сега съм и отровена. Опразнихме бутилката „Московская“, а след нея изпихме и бутилка „Сен Естеф“. Но в главата ми се загнездиха не толкова алкохолните изпарения, колкото спомените за миналото.

Костя ме води в стаята, в която се любихме за пръв път. Тук бях свалила дрехите му, за да замръзна от изумление пред татуираното му тяло. Този миг беляза и мен с една татуировка — в паметта ми. В момента, в който той започва да ме съблича, аз си мисля как и той ще изпита нещо подобно.

Моите цветове се разкриват постепенно. Аз не правя нищо, никой от двама ни не говори. Драскотините са черни линии. Пак паралелни, но двойни по лявото ми бедро, очертани от мръсни нокти. Такива има и по гърлото ми, и около китката ми — подобно на някаква странна гривна. Мораво синкави рани покриват корема, ребрата и гърдите ми, обикалят около лявото ми око, минават през рамото и се спускат надолу по ръката. Трите дупки от цигари на лакътя ми и онази странично на тялото ми са алени рани, които са страшни дори за гледане, да не говорим за докосване. Когато оставам гола, имам чувството, че той ме обвива с някаква невидима мантия. Пръстът му нежно пробягва по линията на непохватно наместения ми нос.

— Ватукин ли го направи?

— И той беше там…

— Те… Направиха ли ти нещо друго?

— Не.

Той мрачно кима, но аз не съм сигурна, че ми вярва.

— Ако го видя някъде, със сигурност ще го убия!

Пръстът му докосва разцепената ми устна.

— Няма да го видиш — казвам аз.

 

 

Хотел „Съмърсет“ на Петдесет и четвърта улица — Запад. Според информацията на Йосиф Бергщайн, срещата ще се състои тук, в три следобед. Стефани се появи малко след един. Изпълнявайки препоръките на Стърн, тя проникна в хотела отзад. Товарната рампа беше запълнена с бетонни блокчета, със същите блокчета бяха зазидани и прозорците на приземния етаж. Малко над центъра на рампата висеше долният край на противопожарната стълба. Твърде високо, за да бъде достигнат. Стефани примъкна един стар сандък за чай, върху него постави кофа за боклук, обърната с дъното нагоре. Покатери се на тази импровизирана пирамида и протегна ръка. Най-долното стъпало все още беше на около тридесет сантиметра от пръстите й. Подскокът не беше особено силен, но напълно достатъчен за болката, която прониза рамото й. Разлетяха се гълъби. Изкачи се до четвъртия етаж, където счупи едно стъкло и проникна във вътрешността на сградата.

Между двете световни войни, а след това и през петдесетте и шейсетте години, „Съмърсет“ е бил любимият хотел на англичаните, посещаващи Ню Йорк. Те харесвали просторните му стаи и леко повехналото величие, което се излъчвало от фасадата му, стоически понасяли тромавото и неефикасно обслужване. За мнозина от тях той бил като втори дом. Но през седемдесетте и осемдесетте години хотелът станал жертва на немарливо стопанисване, губейки последните остатъци от добрата си слава. Както сградата, така и персоналът се нуждаели от основен ремонт, който така и не се състоял. През 1994 година „Съмърсет“ бил затворен, но никой не забелязал това.

Апартаментът „Елингтън“ се оказа разширена версия на апартамента, в който се беше събличала за Анатолий Медаев. Две от стаите бяха обзаведени с балкончета — едното гледаше към Петдесет и четвърта улица, а другото — към Музея за модерно изкуство. Стефани направи бърз оглед на изоставените помещения, намери подходящо укритие и провери колта, който бе реквизирала от Ву Лин. Тук беше влажно и студено, по една от стените се стичаше ледена вода. От устата й излизаше пара, а въздухът тежеше от миризмата на мухъл. Навън продължаваше да вали дъжд, който поглъщаше почти изцяло грохота на оживения манхатънски трафик.

Ватукин и Александър Косигин пристигнаха в два и половина, придружени от трима въоръжени бодигардове. Косигин беше облечен в палто с кожена яка, на главата си имаше шапка от лъскав самур. Имаше осанка на Патриций, беше облечен в скъпи дрехи. Едва ли някой можеше да си го представи като генерал-лейтенант от Съветската армия, изпратен на бойна мисия в Афганистан. В настоящия момент далеч повече приличаше на човек, който би приел една обиколка из Бронкс като опасно пътуване в Третия свят.

Единият от бодигардовете се върна на приземния етаж. Изправен до прозореца със спусната щора, Ватукин пушеше цигара, а Косигин нетърпеливо крачеше напред-назад. В три без десет звънна мобилния телефон на Ватукин. След кратка размяна на реплики Ватукин се обърна към бившия генерал и му съобщи, че Бухарин е на път за насам с клиента, охраняван от двама души. Стефани веднага свърза името с образа, който изплува в съзнанието й — обезобразеният ветеран от специалните части на КГБ, наречени „Алфа“, който я беше придружил до „Съмърсет“ за срещата с Анатолий Медаев. В три и пет се разнесе глухо почукване, едва доловимо сред грохота на дъжда навън.

— Чу ли това? — вдигна глава Ватукин.

— Нищо не чух — сви рамене Косигин.

— А вие? — попита Ватукин, отправяйки напрегнат поглед към охранителите.

По-ниският се поколеба, после промърмори:

— Май, че да… Но не съм сигурен…

Ватукин го изпрати да провери, а Стефани измъкна колта от джоба си. Така изтекоха около деветдесет секунди, след които тътенът се чу отново — този път далеч по-ясно, доловим за всички.

— Какво беше това? — прекрати разходката си Косигин.

— Генадий? — подвикна Ватукин подир нисичкия охранител, който беше изчезнал зад вратата.

Отговор нямаше.

— Бухарин?

Тишина.

— Генадий?!

Стефани усети как сърцето й се качва в гърлото. Обърна се и притича по диагонал през съседната стая, внимавайки да не стъпи на някоя скърцаща дъска. Излезе в коридора. Тук цареше пълен мрак, но това й даваше чувство за сигурност, просто защото беше напуснала капана на апартамента зад гърба си. Ватукин и Косигин започнаха да спорят, в гласовете им ясно се долавяше паника.

Изведнъж мракът вдясно от нея се раздвижи. С едно-единствено плавно движение тя се завъртя, вдигна предпазителя на колта, прицели се и започна да обира луфта на спусъка. После изведнъж се разколеба.

Беше Наталия. С отворена уста и разширени от тревога очи.

За миг и двете останаха като вкопани на място. Стефани остана с впечатлението, че Наталия е по-стресната от присъствието й тук, отколкото от пистолета. Вдигна предпазителя и бавно свали ръката, с която държеше оръжието.

— Петра! — прошепна Наталия. — Како правиш тук?!

Беше подгизнала. От дългото й кожено палто капеха дъждовни капки, а от тъмната й коса се стичаха цели вади.

— А ти какво правиш тук? — отвърна с въпрос Стефани.

— Какво става? Къде е Владимир?

Все още объркана от неочакваната поява на младата жена Стефани не забеляза как ръката й излиза от десния джоб на коженото палто. Когато обърна внимание на лекото движение, Наталия вече я държеше на прицел с един глок-21, към който беше завинтен дълъг заглушител. Още преди да се усети, върхът на заглушителя опря в основата на носа й. Наталия лекичко се усмихна и протегна ръка. Стефани внимателно й подаде колта, с ръкохватката напред.

— А сега се обърни и влез обратно в апартамента.

В момента, в който ги видяха, Ватукин и Косигин замръзнаха на място. Бодигардът потърси указания в погледа на Ватукин, но онзи изобщо не му обърна внимание, облещен по посока на двете жени. Стефани забеляза лъскавото алуминиево куфарче на пода, в краката на Косигин. Може би прототип на онова, което беше конструирал Евгений Власко? Наталия се дръпна малко встрани, вероятно за да има по-добър поглед към вътрешността на помещението. Стефани светкавично прецени, че сега вече е извън обсега на ръцете й.

Не беше ясно на чие присъствие се удивлява по-силно Ватукин.

— Наталия, какво правиш тук? — изграчи той.

— Може би трябва да попиташ Петра.

— Питам ви и двете! А какво стана с Генадий?

— Същото, което се случи и с Дмитрий.

Косигин изглеждаше тотално смаян за човек, който преди време е бил началник на всемогъщата Петнадесета дирекция. Приличаше на робот, на който внезапно са изключили захранването.

— Предполагам, че чакате появата на Бухарин — процеди Наталия. — И вероятно сте убедени, че преди известно време той е бил в кафенето на Юниън Скуеър, нали?

— За какво говориш?

— За обаждането му преди десетина минути. Осъществи го от една закусвалня на Бродуей, а аз бях до него.

 

 

И в този момент аз включих. Още при първата ми среща с Наталия останах с впечатлението, че съм я виждала и преди. Сега си спомних къде беше станало това — в Атлантик Сити, в Тадж Махал на Доналд Тръмп. Тя беше в антуража на Салиби, а аз — в компанията на Борис Бергщайн. И тогава си помислих, че лицето й ми е познато. Реших, че вероятно е била манекенка.

Ватукин продължава да говори, все по-високо и по-нервно. Аз не го слушам, а клатя глава и шепна:

— Белград. Хотел „Интерконтинентал“…

Наталия изведнъж губи интерес към тирадата на любимия си. Очите й мрачно пламтят и бавно се насочват към лицето ми.

— Какво беше това?!

— Ти беше там… Точно зад него… — Беше облечена в дълъг шлифер. Тъмносив, а не черен. — Видях те.

— Продължавай!

— Аркан.

— Много добре.

Ватукин изведнъж млъква.

— Коя си ти? — питам.

Косигин най-сетне си възвръща дар слово.

— Владимир, какво става тук? — пита той.

Все едно че го няма в стаята. Фактически ние с нея се държим така, сякаш сме сами.

— Не се казваш Наталия Маркова, нали?

Тя поклаща глава.

— Бас държа, че не си от Омск.

— Дори не съм рускиня — отвръща на немски тя.

— Но не си и германка — моментално я засичам аз. — Имаш акцент.

— Казвам се Драгица Марич.

— Сръбкиня?

— Да.

Ватукин отваря уста, но от нея не излита никакъв звук.

— Сентръл Парк Уест? — правя нов опит аз.

— Отново си права.

— Значи властите наистина са били прави да търсят жена.

— Две жени — поправя ме тя. — На влизане ме заснемат охранителните камери. Облечена съм в това палто, нося барета и слънчеви очила. А след това се появяваш ти… Властите обаче мислят, че става въпрос за една и съща жена. — На лицето й грейва усмивка — колкото топла, толкова и неочаквана: — Което на практика сме ние…

Колко вярно. Не беше ли същото, което си казахме — което почувствахме — там, на дачата на Ватукин?

 

 

Бодигардът изпадна в паника, но Драгица беше прекалено бърза. Глокът изкашля два куршума в бърза последователност. Първият го улучи в коляното, вторият — в гърдите. Пистолетът му описа спирала във въздуха. Ватукин бръкна в джоба си в момента, в който той изтрака на пода. Драгица го застреля, без да й мигне окото. Още с първия изстрел, последван от още два — просто за всеки случай. Остана само разтрепераният Косигин, който очевидно не носеше оръжие. Срещнал погледа й, той побърза да вдигне ръце.

— Господи, ако можеха да го видят старите му приятелчета от Петнадесета дирекция! — възкликна Драгица.

— Така ли трябваше да се развият нещата? — изгледа я внимателно Стефани.

— Да, ако не броим твоята поява.

— И всичко започва още от Рогачов?

Драгица кимна с глава.

— „Централная“ беше организацията, която поддържаше най-тесни връзки с Петнадесета дирекция и Сърбия. А Рогачов беше неин шеф, така че…

— Така че, когато той се оказва по-труден за манипулиране, вие решавате да го смените с Ватукин. Но съществува и проблемът с диска — за него ви трябва външен човек. Комаров е идеалният кандидат, защото хем е близък с „Централная“, хем не е вътрешен човек. Остава ви да направите така, че той (а и всички останали) само да подозират какво е съдържанието на диска.

— Информацията за съперниците на Рогачов наистина беше записана на диска.

— Но той я унищожава, нали? Слухът обаче трябва да бъде подхранван и именно това е ролята на Салиби.

— Правилно. Ние нямаме пари, за да купим това, което се съдържа в алуминиевото куфарче.

— Какво означава „ние“?

— Може би искаш името на някаква организация? — криво се усмихна Драгица. — Ако много държиш, все ще ти измисля нещо.

— А какво възнамерявате да правите с Вариант У-13 на вируса „Марбург“?

Раменете на другата жена възбудено потръпват.

— Нещо… Нещо страшно, нещо блестящо!

Сърцето на Стефани пропусна един такт, дъхът й спря от ужас.

— Решили сте да го използвате?

— Да.

— Без заплахи, без искания?

— Абсолютно — кимна безстрастно Драгица.

— Какво ще постигнете с това?

— Моята родина вече е разрушена, затова нищо няма значение. Можем само да покажем, че нищо на този свят не остава ненаказано.

— Имате ли представа на какво е способно това оръжие?

— Да.

— И въпреки това сте решени да го използвате?

— Моето семейство загина от американска ракета по време на бомбардировките на Сърбия. Тогава това не направи впечатление на никого. Нито на тях, нито на мен, нито на хората, които ги убиха. Резултатът е един и същ. Сега съм сама, последната от фамилията… Знаеш ли как се чувствам?

Стефани би могла да каже, че знае, но замълча. Тази жена й ставаше все по-близка. Когато я погледна в очите, видя очите на Петра. Зад тези очи нямаше състрадание, а логика. Студена логика и нищо друго. Освен болката…

Драгица се извърна към Косигин и рязко каза:

— Донеси тук куфарчето!

Той хвърли умолителен поглед към Стефани, сякаш тя можеше да му помогне.

— Веднага!

Косигин се наведе, вдигна го и тръгна напред.

— Трябва да ти покажа как да…

— Фактът, че имам дълги крака и хубави цици не ме прави идиотка, Косигин! — отряза го тя.

Той посегна към една от ключалките.

— Мисля, че въпреки всичко трябва да…

— Не пипай там!

Ключалката изщрака.

— Не пипай!

Пръстите му се протегнаха към втората ключалка и тя стреля. Куршумът попадна в гърлото. Бившият генерал се люшна назад, куфарчето изтрака на пода. В съзнанието на Стефани изплува ужасна картина: малък стъклен контейнер се пръска на късчета, от него излитат невидими частици, които се смесват с влажния и студен въздух… Погледна Драгица и от изражението й разбра, че са я споходили същите мисли. После всичко отмина. Едно толкова смъртоносно оръжие не може да бъде пренасяно в крехка опаковка. Разбира се, че не може…

Драгица обърна дулото към нея, просто за да й напомни да не мърда от мястото си. После направи крачка напред, клекна и освободи втората ключалка на куфарчето. От мястото си Стефани не можеше да види съдържанието, но в замяна на това беше в състояние да наблюдава лицето на сръбкинята. Първоначалното безизразно изражение бавно се замени от смайване. А след това… След това май се развесели?… Не, не беше това. В изражението й се долавяше някаква горчивина.

Изправи се и поклати глава, после бавно извъртя куфарчето така, че Стефани да види съдържанието му. Вътрешността му беше запълнена с блокчета стиропор, в средата на които беше положен тежък револвер „Смит & Уесън“. Останаха неподвижни дълго време, сякаш заслушани в дъжда, който продължаваше да се лее зад прозорците.

После Драгица се обади:

— Май не само на мен е хрумнала идеята за грабеж. Какви времена, господи. Да нямаш доверие на никого…

— Как успя да навържеш нещата? — полюбопитства Стефани.

— Бухарин е наш симпатизант. Убеден е, че Русия е извършила предателство спрямо Сърбия. А руските ръководители са предали и собствения си народ. Той е от хората, които вярват, че за да върви напред, родината му първо трябва да направи крачка назад.

И не е само Бухарин, помисли си Стефани, която добре познаваше бруталната логика на хора като него: терористично нападение с биологично оръжие, огромен брой жертви, всеобщ отзвук, неизбежният обвинителен пръст към Москва. А след това? След това настъпва несигурното време. Което за хора като Бухарин е времето на големия шанс.

— Михаил беше анонимният интерфейс на крайния потребител. Владимир му се доверяваше. И когато Михаил каза, че клиентите искат сделката да стане с неговото посредничество, Владимир се съгласи. За него това беше логично, тъй като знаеше, че Михаил е живял дълго време на Балканите като агент на КГБ. А за да повярва, че ние ще се разплатим с пари в брой и диаманти, заслугата също е изцяло на Михаил.

— Нима си повярвала, че Ватукин ще изпълни своята част от условията? — вдигна вежди Стефани.

— Мислех, че го познавам много добре — сви рамене Драгица. — Но явно съм се лъгала…

— Но Бухарин едва ли би успял да разиграе този сценарий без твоята помощ отвътре.

— Това е вярно.

— Ти си тази, която предвиди всичко.

— С изключение на алчността, която прояви Владимир — поклати глава Драгица.

— Това би трябвало да разбереш най-лесно, просто защото той е един от новозабогателите руснаци.

 

 

Тръгнаха да излизат от „Съмърсет“. Стефани вървеше първа, а Драгица я следваше на безопасна дистанция. Започнаха да се спускат по главното стълбище. От една дупка в тавана на фоайето капеше вода и звукът ясно отекваше в голямото затворено пространство.

— Разкажи ми за Аркан — промълви Стефани. — Кой ме нае?

— Ти кой мислиш?

— Бях склонна да приема, че е Милошевич.

— Правилно. Именно по тази причина трябваше да търсим изпълнител отвън. А Милошевич се водеше близък на Аркан. И двамата вярваха в идеята за Велика Сърбия, която, макар и трудно, служеше за мост помежду им. Но на практика Милошевич се плашеше от Аркан.

— Защо?

— Неговите полувоенни формирования, наречени „тигри“, имаха твърде голяма репутация. Те бяха щедро финансирани от чужбина — най-вече от Русия и Италия.

— Италия ли?

— Обикновена далновидност от страна на престъпните синдикати. Те лесно можеха да си представят какви концесии могат да имат на Балканите. Пране на пари, организирана проституция, наркотици, контрабанда на оръжие. По онова време беше популярна и идеята за верига от казина…

— Аз пък си мислех, че точно по тези причина „Централная“ е била близка с Милошевич — вметна Стефани.

— И наистина беше така. Рогачов беше този, който пръв подхвърли идеята за отстраняването на Аркан, преди да е станало късно.

— Но Милошевич не е посмял да рискува с някой от своите хора, така ли?

— Точно така. Освен това не е имал право на грешка. По тази причина е издал заповед да се търси външен изпълнител. Настоявал за най-добрия. Казано с други думи — за теб.

— А ти защо беше в „Интерконтинентал“? Защо се изложи на този риск?

— Ако ти кажа, няма да повярваш — усмихна се Драгица.

— Опитай.

— Исках да те видя.

— Какво?!

— Исках да те видя на живо, да гледам как ще го направиш.

Макар да не можеше да види лицето й, Стефани усети искреността в думите й. В тях се долавяше нещо повече от възхищение.

— Винаги съм се питала какво представлява жената, скрита зад това име.

— Е, вече знаеш…

— Да, така е. Знам и нещо друго — винаги съм била права по отношение на теб. Ние сме еднакви, Петра…

Стигнаха приземния етаж, прекосиха пустото фоайе и навлязоха в лабиринта от странични коридори, където беше още по-влажно, по-тъмно и по-студено.

— Стоп!

Коридорът беше толкова тесен, че с разперени ръце Стефани положително би могла да докосне и двете му стени. Далечният му край се разтапяше в мрака. Стената вляво беше външна — зад нея се долавяше шума на дъжда.

— На колене!

Тя мълчаливо се подчини.

— Ръцете на тила!

— Трофей ли ще бъда? — горчиво се усмихна Стефани.

Драгица не обърна внимание на въпроса.

— Искам да ми кажеш нещо, Петра… Що за човек е Костя?

Стефани изненадано потръпна. Това беше последното нещо на света, за което би помислила при създалите се обстоятелства. А и отговорът едва ли беше лесен.

— В какъв смисъл? — попита на глас тя.

— Що за човек е той? През цялото време, докато бях с Олег, а след това и с Владимир, аз го наблюдавах и му се чудех… Честно ще ти призная, че когато ви видях заедно, изпитах нещо като ревност.

— Знаела си за нас?

— Разбира се.

— И Ватукин ли знаеше?

— Не, разбира се — засмя се Драгица. — Не бъди глупава. Владимир си беше типичен руснак. Но аз веднага усетих. Там, в кафене „Пушкин“, страшно много си личеше, че криете нещо.

— Нека позная — рече с лека въздишка Стефани. — Ти ще ме гръмнеш, а след това ще се появиш точно навреме, за да утешиш опечаления Костя. Това ли е идеята?

— Не бях мислила по този въпрос, но идеята ми харесва… Благодаря ти.

— Моля, за нищо.

— Кажи ми.

Какво ли имаше за губене?

— Той е чудесен — промълви тя.

— Обичаш ли го?

— Това не е твоя работа.

— Обичаш ли го?!

— Да.

— Преди малко каза, че е чудесен…

— Да.

От мрака зад гърба й долетя тих смях.

— И аз така си помислих…

Драгица натисна спусъка.

Стефани чу изстрела, но не почувства нищо. Секунда по-късно до слуха й достигнаха забързани стъпки, в коридора се почувства ледено течение, затръшна се врата. За момент замръзна на мястото си, после бавно се огледа. Беше сама. Скочи на крака, зърна ивица дневна светлина и силно блъсна вратата. Озова се в тясна странична алея. Тръгна надясно, прескачайки два реда бодлива тел и купчина подгизнал боклук.

Миг по-късно изскочи на Петдесет и четвърта, главата й светкавично се завъртя наляво, а след това и надясно. През дъжда видя стреснати лица, чадъри, шапки, превити рамене. Никаква Драгица Марич…