Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Патрик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chameleon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Марк Бърнел. Инструмент за убийства

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, 2002

Редактор: Саша Попова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

ISBN: 954-585-345-Х

История

  1. — Добавяне

17.

Русия се появи без предупреждение. Самолетът на „Луфтханза“ изскача от гъстите облаци и пред очите ми изведнъж се появява земята — гола и лишена от цветове, една студена пустиня. Нося се над плетеница от езера, реки, брезови горички и малки парчета обработваема земя. От срещата ми с Костя в Париж са изминали три дни. Три дни откакто се заклех, че никога няма да поставя друг човек преди него, три дни откакто той каза, че при всички случаи ще го направи. Колелата докосват пистата с пронизително свистене и аз съм на земята.

Пристъпвам към паспортната служба на летище „Шереметиево 2“ и подавам през гишето паспорта на Клаудия Бауман. Тя е тридесет и една годишна журналистка на свободна практика. Служителят не проявява никакъв интерес и ми връща паспорта с отегчена физиономия. А и защо трябва да бъде заинтригуван? Фалшификацията е добра, също като швейцарския паспорт, който съм зашила в подплатата на коженото си яке. Вземам такси до Москва и се настанявам в хотел „Кемпински Балчук“. Разопаковам си багажа и се преобличам в по-обикновени дрехи — джинси, ботуши, дебел пуловер, подплатено палто. Разшивам подплатата на коженото яке и вадя документите, които Сирил Брадфийлд ми е приготвил. Името й е Ирен Марсо. Слагам я в пластмасова кесия заедно с две пачки пари — долари и рубли. Включвам лаптопа и вадя адреса, който Стърн е изпратил в сайта на Одри Смит. Още вчера съм прибрала ключа от мюнхенската агенция „Браун-Стал“. Запомням адреса наизуст и изтривам посланието. След петнадесет минути бърз ход стигам до станцията на метрото в далечната част на Червения площад.

Бибирево е микрорайон северно от града, малко преди големия кръг на околовръстното. Представлява лишени от красота бетонни небостъргачи, струпани накуп, с много малко разстояние помежду си. На границата на микрорайона се намират няколко магазина, аптека, два бара, работилница за поправка на телевизори и поликлиника. И те са в същото запуснато състояние като блоковете, които се издигат над тях.

Прекосявам откритото пространство между блоковете — между хилавите тревни площи тъмнеят парчета гола земя, скамейка, игрище, няколко дървета без листа. Изправени на входа на близкия блок, трима скинари си подават запалена цигара. Не изглеждат достатъчно големи за тийнейджъри. Единият вика нещо подире ми, следва гаден кикот.

В дъното на фоайето има асансьор. На вратата е окачена табелка „Не работи“, която явно е там отдавна. Качвам се по стълбите до шестия етаж и търся моята входна врата в дъното на тъмен и тесен коридор. Три-четири от голите крушките на тавана не работят. Влизам вътре и веднага усещам душната жега. Тук действа централно отопление. Толкова централно, че обитателите на сградата са лишени от избор. Липсват средства за термостатичен контрол.

Собственикът работи някъде из сибирските газови полета и се връща в Москва само за един месец в годината. През останалите единадесет го дава под наем. Ако може на чужденци, тъй като те плащат повече. Макар че никой не изгаря от желание да остане по-дълго в Бибирево. Ако някой си направи труда да разгледа внимателно условията на наемния договор, той ще открие, че парите се изплащат от мюнхенската фотоагенция „Фолген“. Нито едно от имената, които използвам аз, не е свързано с имота. Този апартамент е една застрахователна полица. Последно убежище — също като швейцарският паспорт, с който не се разделям.

Спалня, хол, малка баня и кухненски бокс, от който се излиза на тясно балконче. Стените са тънки. От хола се чува телевизорът на съседите, при това доста ясно. Изправям се до прозореца и насочвам поглед към града, който се простира на юг. Множество бетонни кутии, тънещи в сив смог. Улавям се, че мисля за Ентрекасто, за чаша добре изстудено вино, приятно топъл мрак. До мен не е Лорен, а Костя…

Изследвам апартамента за скривалища, но тук няма нищо достатъчно сигурно. По-късно слизам до супермаркета, който се нарича „Бибирево-84“. Вътре има книжарски щанд — изданията са повечето с твърди корици и лъскави обложки. В центъра на покрития с плочи под е организирано нещо като медицински пункт — в остъкления куб се е изпънала някаква полузаспала жена. Две други жени купуват солена херинга от щанда за риба. На витрината на месарския щанд е изложено цяло прасенце, легнало удобно сред по-тънки и по-дебели кренвирши. Цветът му е светлокафяв. Купувам няколко вещи от първа необходимост. На връщане към блока минавам покрай дълга редица зелени бараки. Гаражи, заключени с катинари срещу бандити и вандали. В края на редицата има още две дървени постройки, които са в особено лошо състояние. Едната е дала убежище на гълъби. Надничам вътре, но светлината е твърде слаба. В главата ми се появява идея. От тъмното долита тихо гугукане.

Качвам се горе, вземам документите заедно с една лъжица от кухнята, след което се връщам при бараката с гълъбите. На вратата виси катинар, стандартна направа. Използвам шперц, който съм купила преди три години в Женева, по препоръка на Стърн. На външен вид прилича на модерен автомобилен ключ — дълго тяло с облечена в черна пластмасова пластина за захващане, но бутончето отстрани на тази пластина активира един скрит механизъм, чийто лазер изследва вътрешността на ключалката и автоматично нагласява подвижните зъбци. На практика ключът е сложна система от сто и петдесет независими метални пластини, които са прикрепени към тънко централно тяло.

Гълъбите ме игнорират напълно и продължават да си каканижат. В дъното на бараката има канализационен отвор с подвижна решетка. Изглежда така, сякаш никога не е почистван. Дърпам четири пъти, преди решетката да се откачи от ръба на дупката, затлачен от птичи изпражнения. Завързвам черна найлонова корда около едно от мръсните ребра, на другия й край окачвам запечатаната пластмасова кесия, която внимателно спускам в дупката. Поставям решетката обратно на мястото й и я покривам с малко мръсотия. Изливам навън, щракам катинара и заравям шперца в купчината пръст до задната стена, като за целта използвам лъжица. После покривам дупката с клечки и полуизсъхнала трева.

 

 

Стефани ритна вратата, залепи го за нея и впи устни в неговите.

— Господи, колко много ми липсваше!

— Петра, нямаме време — опита се да протестира той.

— Не ми пука за времето!

Впила език в неговия, тя започна да разкопчава ризата му. Той се поколеба още секунда, после я придърпа към себе си. Насочиха се с олюляване към спалнята и паднаха на леглото. Той запретна полата й нагоре и я накара да обхване бедрата си с длани.

— Целуни ме! — задъхано простена тя. Той понечи да се наведе към лицето й, а тя добави: — По-надолу…

След като всичко свърши, той каза:

— Излезем ли от тази стая, не се познаваме!

Стефани се бореше с ботите, опитвайки се да ги нахлузи по най-бързия начин.

— Какво? — втренчи се в него тя. — Значи няма да се настъпваме под масата в ресторанта?

— Никакво настъпване, никакви многозначителни погледи, нищо! Ще се държим предпазливо, сякаш не сме много сигурни един в друг. След това ти се връщаш тук, а аз се прибирам у дома.

— Нормална ли изглеждам, или ми личи?

— Добре си.

Той се изправи до прозореца.

— Откъде знаеш, че съм добре, след като дори не ме погледна? — заядливо подхвърли тя.

Той извърна глава и се усмихна.

— Изглеждаш страхотно. Прекалено добре, за да бъдеш с мен. Което означава, че никой няма да заподозре нищо.

Стефани влезе в банята, среса косата си и направи опит да приглади полата си с длан. При всяко движение усещаше влагата между бедрата си и изпитваше дълбоко удовлетворение: по този начин той щеше да остане с нея през цялата нощ.

Навън чакаше черен шогун със затъмнени стъкла. Комаров подкара към моста Москворецки, плъзна се покрай натруфения хотел „Росия“ и насочи колата по Любянски проспект. Запали цигара и набра някакъв номер по телефона на колата.

— Да видим къде отиваме — поясни полугласно той.

— Нима не знаеш?

— Ватукин си запазва маса в последния момент. По този начин малцина знаят къде отива. Такива са правилата на сигурността.

— А ако се окаже, че ресторантът е пълен, все се намира някой да му отстъпи масата си, нали? — иронично подхвърли Стефани.

— Това е вярно — кимна със сериозен вид Комаров.

— Чия е тази кола?

— На Паул Карстен. Германец, който притежава две златни мини в Сибир. Те плащат за цял куп коли. Последният път бяха девет, при това само тук, в Москва. Ако не бях аз, той със сигурност още щеше да си е дребен чиновник в Дрезден, който ходи пеша на работа.

Кафене „Пушкин“ разпростираше великолепието си върху цели три етажа. Стефани и Комаров бяха отведени по стълбите до първия етаж. Върху боядисаните в кремаво стени бяха прикрепени овални огледала с пищно орнаментирани рамки, между които имаше старинни аплици. Таваните бяха изрисувани, подът беше покрит с излъскан паркет, в ъгъла се виждаше стойка с глобус — подобна на тази, която имаше в кабинета на Александър. Залата за хранене беше отделена с лавици от старо дърво, върху които бяха подредени книги с изящни кожени подвързии.

— Харесва ли ти тази имитация на старина? — попита Комаров.

— Малко е… как да кажа… Неочаквана.

— Всичко е менте. Това заведение го отвориха едва преди две години. Състаряването му струваше купища пари.

Владимир Ватукин беше облечен в черен костюм, тъмносиня риза и вратовръзка. На краката му имаше елегантни черни мокасини. Беше по-висок от Стефани и строен като Комаров — нещо, което превръщаше и двамата в рядкост между себеподобните им. Наталия Маркова, любовницата на Ватукин, беше на високи токчета. Без тях тя щеше да е с около три сантиметра по-висока от Ватукин. Под свободно падащата черна рокля се очертаваше едно наистина изключително тяло — слабо и гъвкаво, но едновременно с това атлетично и потръпващо от елегантна сила. Може би прекалено силно за изтънчения западен вкус, но Стефани можеше да разбере с какво то привлича мъж като Ватукин. Защото физиката на Наталия не беше много по-различна от нейната.

Комаров я представи. Малките, близко разположени очички на Ватукин я гледаха безочливо, без да мигат. Усмивката му беше ледена, също като ръкостискането. Настоя тя да седне вляво от него, а Наталия се настани отдясно. Представи бодигардовете си като адвокати и този акт накара Стефани да стисне зъби, за да не каже на глас каквото мисли. Присъстваше и някакъв бизнес партньор на име Аркадий, когото Комаров очевидно познаваше. Компанията завършваха три момичета — блондинка, брюнетка и червенокоса. На пръв поглед различни, но всъщност една и съща разновидност на красотата, облечена в различни (много скъпи) маркови дрехи.

Дамите пушеха „Давидов Слимс“, а когато дойде време за поръчките, те си избраха най-скъпите блюда от менюто. Храната започна да пристига на вълни: блини с хайвер, пушена сьомга, херинга с картофи, богата подборка от салати — „Цезар“, Офисиел, оцетна, мраморно говеждо, агнешки котлетчета и „стерлети“ — мънички есетри, които могат да се уловят само по горното течение на Волга. За пиене имаше шампанско и боровинкова водка „Петрус“, която струваше две хиляди и седемстотин долара бутилката. Стефани не пи много, Наталия също. В замяна на това Аркадий и две от момичетата вече бяха пияни. Третото — тази с русите коси, се наливаше с кока-кола, също като гардовете на Ватукин. Комаров и Ватукин пиеха като опитни ветерани — достатъчно, за да повдигнат настроението си, но далеч от опиянението.

Така измина един час, след което Ватукин изведнъж се обърна към Стефани.

— Аз, разбира се, знам коя сте. Но никога не съм си представял, че ще се запозная с вас. Защото нашите пътеки просто не се пресичат.

Гласът му се губеше в шума на развеселената компания, въпреки че седяха един до друг. Стефани усети погледа на Наталия върху себе си. Беше пронизителен и хирургически остър — като най-добрите погледи на Петра.

— В моя бизнес човек никога не знае чии пътеки ще пресече — неутрално отвърна тя.

Ватукин имаше лице на хитър язовец, което беше много далеч от чувството за хумор. Но въпреки това върху него се разля широка усмивка:

— Изключително вярно! — кимна той. — Чувам, че си струва човек да е по-далеч от вашите пътеки, особено напоследък. Предполагам, че някой все пак би трябвало да предупреди за това бедните Марат Манов и Лев Голта.

Стефани не реагира.

— Вярно ли е това, което чувам? — изгледа я той.

— Нямам навик да обсъждам работата си с хора, които не познавам — отвърна тя.

По лицето на Ватукин пробяга искрица на раздразнение, която моментално изчезна.

— Голта беше лайнар, който си го заслужаваше — изръмжа той. — Казват, че баща му искал да го направи касапин. Всъщност той беше станал точно такъв. Срещах го на няколко пъти още преди да напусне Москва. Отвратителен тип, дори и по нашите стандарти. Светът трябва да въздъхне с облекчение, че го няма.

— Не съм го направила по хуманитарни причини.

— Тогава да речем, че без него е набъбнала личната ви банкова сметка — засмя се Ватукин.

— Това е вярно.

— И без Манов…

— И това е вярно.

— Аз много обичах Марат…

Престореното чувство за хумор беше изчезнало. В присвитите му очи, заковани върху лицето й, се появи опасен блясък. Стефани се стегна, но лицето й остана безизразно. Отпи глътка петрус и си каза: „Дръж се максимално безразлично, друг избор нямаш“.

— Без значение е дали вие сте го харесвали, или не — отвърна хладно тя. — Важното е, че някой друг не го е харесал. За нещастие… Но какво мога да кажа аз? Работата ми е такава.

Очите на Ватукин продължаваха да фиксират лицето й, но колкото по-дълго се задържаха там, толкова по-лесно ги понасяше тя. Той изглеждаше много по-разсеян от нея и почти не забелязваше мълчанието, което се беше възцарило на масата.

Тя остави чашата си.

— Нима искате да изпитвам някакви чувства към човек, когото никога не съм виждала?

— Искам да знаете, че аз изпитвам някакви чувства към него.

— Много добре. Но не очаквайте разкаяние. Доколкото ми е известно, той не е бил нито чудовище, нито светец. За мен обаче не беше нищо повече от сменен майстор в някоя фабрика.

Сега дойде ред на нейните очи да се забият в лицето му. Той го понесе добре, без да показва обида. Стори й се, че човекът до нея дори изпита нещо като допълнителна увереност. Разговорите на масата постепенно се възобновиха. Ватукин пресуши чаша боровинкова водка, изправеният зад гърба му келнер моментално я напълни отново. Между устните му се появи запалена цигара марлборо, над главата му се извиха няколко концентрични кръгчета.

— Костя казва, че бихме могли да направим общ бизнес — подхвърли той.

— Надявам се — кимна Стефани.

— Какъв по-точно?

— По възможност биологически…

— Кой е клиентът ви?

— Не мога да кажа.

— Няма клиент, няма бизнес — сви рамене Ватукин.

— Разбирам. Те също го разбират, но искат да запазят самоличността си в тайна до момента, в който сделката бъде реализирана. Това ще рече, че ако ние с вас не стигнем до споразумение, те ще си останат неизвестни за вас. Но ако се споразумеем, вие ще научите тяхната самоличност, като едновременно с това си запазите правото на окончателно решение.

— Какво точно искат?

— Не знаят. И точно затова съм тук.

— А вие разбирате ли от биологично оръжие?

— Не, но познавам клиентите си. Трябва им нещо, с което се борави лесно. Честно казано, лично аз не бих поверила ръчна граната поне на половината от тях.

— Това ми навява мисълта, че става въпрос за черни — промърмори Ватукин. — Да не би да са узбеки или азери?

— Нямат нищо общо с бившия Съветски съюз — поклати глава Стефани.

— Което съвсем не намалява броя на фанатиците.

— Е, нали знаете — светът е джунгла.

Ватукин прочисти гърлото си и остави двусантиметрова пепел в чинийката пред себе си.

— Такова оръжие не се намира лесно — промърмори той.

— Знам. И съм им го обяснила.

— За кога го искат, в случай че стигнем до споразумение?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Да речем веднага.

— Не можем да бързаме — поклати глава Ватукин. — В подобна операция участват много хора, всеки един от които трябва да бъде убеждаван поотделно. Знаете как става това.

— Разбира се. Вие предлагате услугата, а ние получаваме това, за което плащаме.

— Точно така. А това, което искате, никак няма да е евтино. Искате го бързо? За еднократна доставка до купувача ще е нужна осемцифрена сума, пресметната в американски долари.

— Седемцифрена.

— Малко под осем.

— Седем.

— Завишена почти до осем.

— Може би. Те ще платят всичко, което им се предложи в границите на разумното. За тях парите не са най-важното.

Ватукин направи опит да копира деловия й тон, но тя ясно долови блясъка на задоволство в очите му.

 

 

Пристигнаха в „Нови Арбат“ някъде около един и половина. От тротоара се издигаше стоманена конструкция с височина седем-осем метра, на върха на която бавно се въртеше сребрист куб. Към него бяха насочени прожекторите, кацнали над входа на клуба, очертан с неонова лента. „Белият квадрат“.

Охраната разбута опашката от желаещи да влязат и направи път на компанията на Ватукин. Между входното фоайе и вътрешността на клуба имаше дълъг и тесен коридор със стени от блиндирано стъкло. Отвъд него, сред бълбукащата и изпъстрена с водорасли вода се стрелкаха пирани.

Комаров й беше разказвал за този необикновен аквариум по време на една от парижките им срещи. По думите му, пираните били известни в цяла Москва. Тогава бяха леко пийнали и Стефани прие думите му като някаква шега или поне силно преувеличена истина. Но сега виждаше, че той е проявил скромност. Спря и затаи дъх. Пираните бяха навсякъде около нея — не само зад стъклените стени, но и под краката й, над главата й… Кости, съединителна тъкан и кожа, без никаква плът — като някакви рибни манекени. По думите на Комаров, бившият шеф на „Централная“ Олег Рогачов редовно ги е хранил с телата на съперниците си.

Във вътрешността на заведението групичката им беше моментално оградена от мускулести младежи в черни костюми, които ги поведоха към запазените сепарета. От всички страни към Ватукин полетяха угоднически приветствия. Но колкото по-шумни бяха те, толкова по-зъл изглеждаше той. Стефани зърна мрачната ирония в погледа му и безпогрешно усети чувствата, които го вълнуват. Въпреки сравнително дребната му фигура, той излъчваше изключително физическо присъствие. Наталия мълчаливо го следваше — един нереално красив призрак.

Настаниха се на балкона, отделен за ВИП гости. Основната част на клуба остана в краката им. Тук имаше отделен бар, обслужван от красива евроазиатка с къса черна пола и златиста фланелка на Версаче. Брюнетката и червенокосата се надпреварваха да спечелят благоволението на Аркадий. И тримата бяха пияни. Проснали се на бледокремаво кожено канапе, те оглушително се кикотеха. Аркадий целуна първо едната, после и другата. След което насочи вниманието си към отлежалото шампанско, марка „Круг“, което кацна на масата в компанията на няколко кристални чаши.

— Искате ли да разгледате клуба? — попита Ватукин.

— Разбира се, защо не — кимна Стефани.

Очите й срещнаха погледа на Комаров. До него се беше настанила блондинката, но един поглед беше достатъчен, за да се разбере, че тя изобщо не го вълнува. Въпреки това душата на Стефани бе пронизана от моментна ревност, последвана от гняв. Изражението на Наталия беше коренно противоположно — тя се усмихваше на Ватукин, но в погледа й, отправен към Стефани, се съдържаха всички мрачни обещания, които би й дал Иван Грозни. Възползвайки се от мига, в който Ватукин размени няколко фрази с един от своите бодигардове, тя се наведе напред и тихо просъска:

— Хич не си го и помисляй!

Да си помисли какво?

Наталия се огледа, за да бъде сигурна, че Ватукин не я чува и заплашително добави:

— Изобщо не ми пука коя си! Той е мой, ясно?

— Той не ме интересува. Отношенията ни са само делови.

— Те винаги са такива! — ухили се заплашително Наталия.

— Кой казва, че любовта не съществува? — отвърна с ирония Стефани.

— Предупреждавам те да го оставиш на мира!

Комплексът имаше шест бара, ресторант, казино, салон за танци и стриптийз бар. Отделно разполагаше с осемнадесет стаи за уединение. Не бяха пестени пари, не беше пропусната нито една вулгарна перверзия. „Белият квадрат“ беше истински паметник на постсъветското хедонистично изобилие. Ватукин я отведе в офисите, които бяха разположени в задната част на огромната, наподобяваща пещера постройка. По съветско време тук е имало кино с две хиляди места, изпълнявало ролята на подсладител към постната диета на социалистическия реализъм. В канцеларията на охраната имаше множество монитори, подредени на стелажи край стената. Ватукин й позволи да надникне в няколко подбрани от него частни стаи. В една от тях четирима гротескно дебели мъже се забавляваха в компанията на шест стриптийзьорки. Бяха плътно заобиколени от бутилки бира, водка и вино.

— Казаци! — презрително процеди Ватукин. — Идват тук един път в месеца, все едни и същи. Базата им е в Алма Ата, а заниманието — контрабанда на оръжие във и от Китай, използвайки канали през границите с Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.

— А китайските власти в течение ли са?

— Би трябвало, защото са партньори. Тези червеи разполагат с офис в Пекин, за който дори не плащат наем. Правителството им го отпуска гратис.

В друга частна стая четири млади момичета смъркаха кокаин от сребърен поднос, наблюдавани от двама красавци в копринени костюми. В трета стая три жени пушеха, седнали плътно една до друга на тесен диван. Изглеждаха отегчени и от време на време си подхвърляха по някоя приказка. И четиримата им кавалери бяха мъртвопияни, проснати сред батарея празни бутилки.

— И тези гледат да не бачкат в работно време като всички нас — ухили се Ватукин.

Слязоха в мазето, където се намираше стриптийз барът. Застанаха на прага. Стефани имаше смътното подозрение, че тук ще бъде подложена на някакъв тест и застана нащрек. Край малките масички седяха предимно мъже. Помещението се тресеше от гръмка музика, въздухът беше топъл и влажен. Блестяха голи тела, миришеше на пот и евтини цигари. Между мъжете се плъзгаха момичета със стъклени погледи, сладострастните танци в скута на клиента се заплащаха с всякакви банкноти — рубли, долари, марки.

Ватукин запали поредното марлборо.

— Костя ми каза, че сте отседнала в „Балчук“.

— Да.

— Ако желаете, мога да ви уредя с мъж.

Офертата я шокира, въпреки че беше подготвена за всичко. Не толкова със съдържанието си, колкото с небрежния начин, по който беше подхвърлена. Направи усилие, за да вложи същата небрежност в отказа си.

— Не, благодаря.

— Мога да ви го пратя направо в стаята, като сандвич.

— Не тази вечер.

— Тогава го оставяме за друга вечер, така ли?

— Не, не мисля.

— Ако тук не харесате нещо, има и други. Изглеждат страхотно, от всички цветове, с всякакви… размери. По номера са.

— Вече ви казах, че не желая.

— А какво ще кажете за жена? Това може би ще ви хареса.

Стефани се извини и тръгна към тоалетната. Влезе в преддверието и приближи лице до кристалното огледало, залепено за мраморната стена. Пълни и сочни устни, бледа кожа, бездънни тъмни очи. Плъзна ръка по гъстата си коса. Все пак не изглеждам толкова зле, рече си тя. Но продължаваше да се чувства като най-старото двадесет и седем годишно момиче на света.

Излезе от тоалетната и тръгна обратно към ВИП зоната. Най-напред се впечатли от размерите му. От височината и широките му рамене. Спря на място. Делеше ги цяла тълпа от хора, но той я гледаше право в очите. Беше я забелязал пръв. Дебели устни, сплеснат нос, изпъкнали жабешки очи. Ултравиолетовата светлина се плъзгаше по бледото му, покрито с лунички лице.

Борис Бергщайн.

Стефани изгуби представа за хода на времето. Никой от двамата не погледна встрани. Накрая Петра пое контрол над ситуацията и тръгна към него. Дори от разстояние забеляза паниката му. Заковал побелели очи в лицето й, той започна да се оттегля заднишком. Тя усили крачка, без да обръща внимание на виковете и сподавените ругатни, които последваха. Главата му се поклащаше над тълпата, все по-близо и по-близо. Но все пак беше на значително разстояние и успя да се шмугне в някаква врата, от която се излизаше на извит като подкова коридор. Когато Стефани най-сетне се добра дотам, от Борис Бергщайн нямаше следа.

 

 

В четири и петнадесет си тръгнаха от „Белия квадрат“.

— Знам, че е късно, но трябва да свърша една работа. Имаш ли нещо против?

Стефани сви рамене, прекалено уморена, за да има нещо против. Четвърт час по-късно Комаров напусна Проспект мира и се насочи на северозапад по Мурмански проспект, който вървеше редом с железопътната линия, която тръгваше от Ленинградската гара по посока Санкт Петербург. След известно време зави надясно и навлезе в някакъв жилищен квартал. Блоковете бяха облицовани с червени тухли, пред тях дремеха паркирани коли. Спряха на улица „Калибровская“, непосредствено до стената на фабрика „Прокатметал“. От комина се точеха мръсносиви, тежки кълба дим, които не можеха да наберат височина и се търкаляха почти над самото улично платно. Стефани слезе от шогуна и видя в далечината опустошената телевизионна кула Останкино, ужасно висока на светлината на самотните прожектори. Умората си каза думата и изведнъж й стана студено. Вдигна яката на палтото си и се вслуша в тихото бучене, което се долавяше оттатък стената на фабриката.

— Внимавай къде стъпваш — обади се той.

Прекосиха улицата и се насочиха към тясната пътека, която минаваше между два ръждясали гаража. Отвъд тях имаше няколко борчета и брези, а точно насреща се издигаше пететажен жилищен блок. Входовете бяха два, но Комаров я поведе по плочестата пътечка, която вървеше успоредно с блока. Единствената светлина идваше от мъждива улична лампа, която остана далеч зад тях. Стефани забави ход и остави очите си да свикнат с мрака. И в момента, в който това се случи, пред нея отново блесна светлина. Комаров беше отворил някаква тежка метална врата.

Тясно стълбище ги отведе в мазето на блока. Влязоха в широко помещение, осветено от няколко слаби крушки. Комаров се обърна и доближи пръст до устните си. В здрача се виждаха две редици походни легла — по една покрай всяка от стените. Под тънките одеяла се очертаваха неясни фигури. Всички легла бяха заети. Въздухът беше спарен и миришеше на нещо неприятно. В гърлото й се образува лепкава топка. Последва Комаров, който крачеше към вратата на противоположната стена. Съседното помещение беше по-малко и по-хладно. Край стените бяха подредени многобройни кашони. Третото помещение отново беше топло.

— Костя!

Беше ниска и дебела, с големи очила и прическа като кофа. Над дебелия сив пуловер беше наметнала тъмнозелено яке. Според Стефани годините й бяха някъде около петдесетте. По брадичката й се проточваше зигзагообразен белег.

— Как е тази вечер, Людмила?

— Сравнително спокойно.

— Кой е тук?

— Макс, Алексей и Валерия.

— Отзад ли са?

Людмила кимна.

— Искате ли нещо за хапване?

Той погледна Стефани, която енергично поклати глава.

— Чай?

— Да — усмихна се Комаров. — Винаги…

В съседното помещение имаше нещо като импровизирана кухня. Под грубия, вероятно предназначен за фабрика вентилатор, бяха подредени три газови примуса. До тях имаше мивка с нелегално включени във водопровода на блока кранове, в стената опираше маса, отрупана с посуда.

— Какво е това място? — попита Стефани.

— Скривалище.

— За?

— За бездомниците, за кой друг?

— А ние какво правим тук?

— Трябва да свърша една работа.

— Тук?!

— Аз имам работа навсякъде, Петра.

Тя разкопча палтото си и поклати глава:

— Лъжеш, но това няма значение. Ако зная всичко за теб, със сигурност ще ми доскучае.

Чаят беше силен и горчив. Той стана и излезе от стаята, оставяйки я сама за около петнадесетина минути. Пред очите й отново се появи гневното лице на Наталия. „Остави го на мира… Той е мой…“ Зад агресията несъмнено се криеше отчаяние. Ватукин беше втори шанс, при това в свят, в който момичетата рядко имат първи. Когато Комаров се върна, той не й предложи обяснение за отсъствието си. Излязоха, качиха се в колата и поеха на юг.

— Когато бях млад, Москва беше един страшно тъмен град. Без улично осветление, без рекламни пана, много малко коли. Но през последните десет години настъпи коренна промяна.

— Към по-добро?

Комаров се усмихна, но не отговори веднага.

— Ако живееш в горния край на Манхатън — сигурно — промърмори той.

— А ако не живееш там?

— Едно време държавната структура беше тази, която прецакваше хората. Днес нея я няма, но хората продължават да са прецакани.

— От такива като теб, нали?

Той запали цигара и смени темата.

— Как беше с Владимир?

— Ще чакам да ми се обади.

— Каза ли му, че търсиш Коба?

— Не — замръзна на място Стефани.

— Но продължаваш да го търсиш, нали?

Да излъже ли, истината ли да каже, или да направи някаква комбинация? Стефани не успя да реши.

— Защо го търсиш? — настоя Комаров.

— Не ме принуждавай да те лъжа — примоли се тя.

Минаваше пет, когато влезе в хотелската си стая.

Сама…