Марк Бърнел
Инструмент за убийства (17)

16.

Пълното възкресение на Петра Ройтер отне шест седмици. И ако все пак имаше хора, който се съмняваха в участието й в касапницата на Сентръл Парк Уест, то към края на първата седмица на декември вече никой не се съмняваше, че тя отново е в бизнеса.

— Би трябвало да чуеш част от слуховете, Петра — каза от лаптопа й Стърн, докато влакът стрела я отнасяше от Лион към Париж.

— Вече ти платих купища пари, Оскар.

— Това ти го предлагам гратис.

— Остаряваш и се размекваш, Оскар. Хайде, давай…

— Причини за тригодишното мълчание на Петра: сериозно раняване, непланирана бременност, оттегляне на заслужена почивка в Южния Пасифик, затвор в Индонезия, Колумбия, Турция или Китай… Имаш богат избор, към който можеш да прибавиш провален брак, щастлив брак, постъпване на работа в службите.

Стефани се изсмя толкова високо, че пътниците около нея се обърнаха да я погледнат. Тя сложи ръка пред устата си, изчака да отмине пристъпът и набра отговора си:

— Може би Петра работи и за папата? Питам се кое от последните две предположения е по-налудничаво?

Вече месец обикаляше Европа надлъж и нашир. Евтини хотели и пансиони, студени жп гари, лишени от въздух летищни терминали, нощни преходи с автобус, след които вонеше на пот и долнопробни цигари. В Бремен получи някакво хранително отравяне, вследствие на което вися над тоалетната чиния някъде към тридесет и шест часа, а външно заприлича на пробита цистерна. В средата на ноември хвана грип. В продължение на една седмица (Марибор, Любляна, Сплит и три дни в Болоня) се чувстваше като наркоман в процес на ремисия — тресеше я, повръщаше й се, тялото й се разтърсваше от тръпки и болки, умът й изобщо не функционираше. Лондон винаги беше нещо като ремонтно депо — смяна на дрехите, захвърляне на старите в пералнята, здрав нощен сън, нова самоличност. Хранеше се навън или купуваше готова храна за вкъщи, защото нямаше смисъл да пълни хладилника. Дългосрочният престой се сви до двадесет и четири часа.

Връзка поддържаше чрез Роузи Шодхъри, според уговорката. През третата седмица, докато все още беше в Германия, тя получи от Роузи адрес, дата и кратки указания за пътуване до Париж. Два дни по-късно, точно в посоченото време, влезе в един с нищо незабележим апартамент в Монмартър. На стената в тъмния входен вестибюл, който миришеше на канал и дезинфектанти, имаше няколко реда пощенски кутии с необичайно големи размери. В едната от тях откри пакет, който би трябвало да принадлежи на обитателите на втория етаж. Жанин Елвей, Ивет Бланко. Вътре имаше снимки, адреси в Тулуза и Марсилия, пътни карти с подчертани с флумастер артерии. Плюс една 72-часова програма, която трябваше да бъде следвана съвсем стриктно. Стефани взе всички влакове и автобуси, отбелязани в списъка. Храни се в посочените кафенета в посочените часове, извървя подчертаните в картите улици, звъня на съответните адреси, изрича определените думи. Нощуваше в избраните хотели, използвайки имената, които й беше избрал Маджента Хаус. Последната спирка беше Марсилия.

Когато всичко свърши, тя се върна в Париж за първата си среща с Комаров, който взе самолета от Ню Йорк. Той беше ангажирал апартамент в „Крилон“ на площад „Конкорд“. Уморена и изнервена, Стефани отсече, че е глупаво да отсядат в такъв хотел. Той я целуна в знак на съгласие.

— Нали трябваше да бъдем дискретни, Костя?

— Ние сме дискретни — увери я той. — Затова никой няма да напуска стаята, преди да удари часът за отпътуване.

Тя не устоя на усмивката му.

— И кога ще удари този час?

— Вдругиден.

Историята се появи във „Фигаро“ на следващата сутрин. Трафикантът на хора Марат Манов застрелян в тила в мига, в който излиза от апартамента си в Марсилия. Адресът беше познат на Стефани — беше последният от продължителната й обиколка, напуснат само шест часа преди стрелбата. Родом от Нижни Новгород, Манов беше живял в Марсилия под името Роман Казалес. Във Франция го издирвали в продължение на повече от година. Бил известен на властите като шеф на банда, която се занимавала с трафик на хора от Източна Европа и бивша Югославия. Повечето от тях използвали пристанищата по адриатическото крайбрежие на Италия — Лече, Бари и Пескара. Оттам ги поемали хората на Манов и ги насочвали към Франция, Англия и Германия. Голяма част от жените емигранти били принуждавани да проституират, за да платят таксата за прехвърлянето. Бандата на Манов управлявала проститутки в Париж, Марсилия, Тулуза, Лион и Бордо. Според властите в Марсилия Манов загинал от ръката на жена. Най-вероятно някоя от неговите робини. Но в това предположение имаше доста неясноти, липсваха важни детайли. На Стефани й направи впечатление, че полицията на Тулуза провежда свое отделно разследване.

Комаров видя информацията по-късно. Фигурата му изплува сред облаците пара в банята и вестникът бе тикнат под носа на Стефани, която лениво се изтягаше във ваната.

— Това твоя работа ли е?

— Не питай.

Кратката ваканция свърши и Комаров се върна в Ню Йорк. Стефани отлетя за Амстердам, откъдето взе влака за Грьонинген. Хвана Ерик Рой на вратата на къщата на Бругстраат. В мига, в който я зърна, лицето му стана бяло като платно. И сега, както предишния път, той не направи дори опит да се съпротивлява. Тя кротко го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. Влязоха в кантората на „Нортърн Лайн Контейнърс“ и тя внимателно затвори вратата зад гърба си.

— Не обичам да чета морал на грешниците, Ерик — заплашително го изгледа тя. — Но днес нямаше да съм тук, ако миналия път беше по-открит с мен.

— Какво искаш?

Стефани усети как я обзема желязната решителност на Петра. Старите навици неусетно се бяха възвърнали. В очите й, заковани върху лицето на Ерик Рой, се четеше хладно презрение.

— Истанбул. Сделката, която уж се беше разпаднала. Защо не ми спомена нищо за Салман Рифат?

— Аз… Аз не знам.

— Наистина ли? Нека позная — не го спомена, защото от него се страхуваш повече, отколкото от мен.

— Не!

Остана при Рой около десет минути. Той отговори на всичките й въпроси. Презрението й нарастваше правопропорционално на неговата откровеност. Успяла да зърне с каква порнография се занимава, тя вече беше наясно що за човек е той. Очевидно се възприемаше като жертва, а не като съучастник. Не можеше да разбере, че на практика е част от всички актове на сексуално насилие, с които търгува. Но това са само снимки! Тези думи ще бъдат неговата защита и оправдание, но едновременно с това и най-голямата му слабост.

Стефани стана да си върви.

— Виждам, че отокът ти вече е спаднал — подхвърли тя. — Нали не те боли?

Хрущялите бяха зараснали правилно, раната почти не личеше. Единствено белезите от трите хоризонтални шева в основата на носа свидетелстваха за преживяното премеждие. Рой поклати глава, без да е в състояние да отрони дума. Тя се наведе и рязко натисна с пръст гладката и нежна кожица, едва-едва покрила раната.

— Следващият път избери да се страхуваш от мен! — просъска тя.

На по-късен етап съжали, че пак му счупи носа. Не защото изпитваше някакви симпатии към Рой, а защото не беше нужно. Неконтролиран и твърде многозначителен акт. Петра не би си направила труда, просто защото заплахата щеше да бъде напълно достатъчна.

Рожденият си ден отпразнува сама, в Германия. Събуди се в Дрезден, а си легна в Хановер. Хотелът беше мизерен — с развалено отопление, влажно петно на едната стена и семейство албански имигранти зад другата, които не спряха да се карат през цялата нощ. Стефани дълго се вслушва в нервните им гласове, а когато те най-сетне бяха заглушени от дъжда навън, тя с облекчение се отпусна върху възглавницата. На сутринта се събуди с многобройни червени точки по ръцете и краката, които лудо я сърбяха. Оказа се, че хотелът е пълен с дървеници.

Рожденият ден на Петра отпразнува в хамбургския хотел „Атлантик“ в компанията на Комаров.

— Ела с мен в Ню Йорк, Петра — примоли й се по някое време той.

— Не мога.

— Мислех, че можеш да правиш каквото си поискаш.

— Което не означава, че нямам задължения.

— Към?

— Престани.

— Към клиент?

Тя се обиди от тона му и троснато отговори:

— Да, към клиент.

— Отмени ги. Отложи ги. Направи нещо.

— Защо аз, а не ти?

— Защото за мен ще бъде много трудно.

— Колко трудно? Един телефон и…

— Ти си независима, работиш самостоятелно — прекъсна я той. — Докато аз имам други, по-тежки отговорности.

— Разбира се — саркастично се усмихна Стефани. — Донът от Дон…

— Какво искаш да кажеш?

— Ще посмееш ли да заявиш, че тази връзка е съюз между равни?

— Никога не съм си губил времето да мисля по този въпрос.

— Е, сега можеш да го сториш.

— Не.

— Защо?

— Защото не съм някакъв вманиачен полуамериканец, който постоянно се тревожи как се чувстват те.

— А изобщо тревожиш ли се от нещо?

— Глупав въпрос.

— Тревожиш ли се?

— А ти как мислиш?

— Ами… Изглеждаш така, сякаш наистина ти е приятно да ме чукаш. Извън това не мога да кажа нищо определено. Кой знае? Може пък и да се преструваш, а може и изобщо да не чувстваш каквото и да било.

Той направи крачка към нея, после спря. Отначало беше ядосан, после слисан.

— Какво ти става, Костя? — подигравателно го изгледа тя. — Нима те е страх да ме зашлевиш?

Отговори й с мълчание.

— Нали това възнамеряваше да направиш? Хайде, бъди мъж. Бъди руснак. Постави тъпата жена на мястото й, като й избиеш зъбите и й посиниш окото!

Той спокойно издържа на каменния й поглед.

— Нали за това става въпрос? — не отстъпваше Стефани. — За превъзходството на пола, за подчинението!

— Защо се държиш така? — попита Комаров с дълбоко объркване в гласа.

— А защо се срещаме само там, където ти желаеш и когато ти имаш време?

— Защото това е единственият начин да те видя. Алтернативата е изобщо да престанем, а аз не искам това.

— Исусе Христе! Аз едва ли ще приема такава връзка! За каква ме вземаш? За някаква амазонка с пищов, която прекосява половин Европа, за да се просне с разтворени крака в леглото, което ти си избрал?! Що за връзка е това?

— Не знам — отвърна с въздишка той. — Но едно ще ти кажа…

— Какво?

— Нашата връзка е уникална. Никога не съм имал такова нещо, при такива обстоятелства… Ние не сме като другите, не живеем според техните правила, не приемаме техните стандарти. Как тогава да правим оценка на връзката си като тях? Критериите им просто не стават и ние трябва да изработваме в движение свои собствени.

— Майната ти! — процеди Стефани и се обърна към вратата.

— Преди да си тръгнеш, искам да чуеш нещо и за мен — спря я Комаров. — Никога през живота си не съм удрял жена. И през ум не ми е минавало. Това се отнася и за току-що изминалите шейсет секунди.

 

 

Цяла сутрин вали. Вървя по Белгрейв Плейс и завивам към площад „Итън“. Струва ми се странно, че стоя в Лондон повече от едно денонощие. Същевременно си давам сметка, че рано или късно Петра щеше да ме доведе дотук. Натискам месинговия бутон и вдигам глава към камерите над вратата.

Във входния вестибюл има две огромни старинни огледала, италианска мраморна масичка, подът е покрит с излъскани гранитни плочи. Двама мургави мъже с тясно прилепнали маркови костюми ме обискират с подчертано усърдие. Горили под наем. Дълги ръце, къс акъл. От онези, които не могат да носят костюм на „Версаче“, ако под него не скрият и някой патлак. Докато ме опипват, аз лекичко разтърсвам тяло и дъждовните капки попиват в костюмите им. Това бързо им разваля кефа.

Апартаментът е странен: дълъг коридор с шоколадови стени и дебела персийска пътека води към всекидневна, в която има три канапета от черна кожа, украсени с възглавнички на ивици, големи настолни лампи върху масички за кафе с опушени стъкла, бял килим, алени стени и таван. Вляво от мен се издига внушителен шкаф от лакирано дърво, в който са се побрали четири телевизора, видео и дивиди рекордери, сателитна система и качествена хайфи уредба. Външен човек без съмнение би се удивил на подобно изобилие, но за мен то е само характерна черта. Не ми трябва да познавам отделния индивид, защото познавам породата.

Креслото му е на метър от плъзгащите се прозорци, от които се излиза на терасата. Облечен е в широки черни панталони, чехли мокасини на „Гучи“, синя копринена риза с отворена яка и навити ръкави. Отдолу се виждат жилави ръце с добре очертани мускули. Коса няма, тъй като е старателно избръсната, голият му скалп мътно проблясва. Козята брадичка е наскоро подстригвана, часовникът е златен „Ролекс“. Около другата му китка проблясва дебела златна гривна, на шията му виси верижка със същия дизайн. Тоя явно не признава нищо друго, освен най-доброто — разбирай най-скъпото. Нещо, което аз самата ненавиждам.

Аз от своя страна съм се постарала да изглеждам максимално парцалива и това ми се е удало сравнително лесно. Светлосивите панталони са тип шалвари и приличат на закупени от битпазар. На краката ми има порядъчно мръсни маратонки „Конверс“, под пуловер с дупка на лакътя съм навлякла избеляла фланелка с надпис „Ю Ту“. Естествено, не трябва да забравям и стария шлифер, от който в момента се оттичат мътни дъждовни капки и попиват в снежнобелия килим. Бих могла да хвана такси, разбира се, но предпочетох разходка под дъжда. По челото ми са полепнали мокри кичури тъмна коса, носът ми е зачервен, цялото ми тяло е студено.

Той пуши тънка пурета.

— Нямаш ли чадър, Петра?

Салман Рифат, турският търговец на оръжия. Човек, който ще те омае с чар, а след това хладнокръвно ще те насече на парчета с ятагана си. Аз, честно казано, съм доста изненадана да го видя тук. Когато Стърн за пръв път ми посочи местонахождението му, аз не повярвах. Рифат в Лондон? Едва ли, рекох си аз. Едно време редовно отскачаше дотук, но колкото по-успешен ставаше бизнесът му, толкова по-опасни ставаха екскурзиите до страни като Великобритания, Франция и Германия. Стърн ми продаде номера на личния му мобилен телефон и ме посъветва да го потърся лично.

— Откога не сме се виждали, Петра?

От последната ни среща е изминало много време, но то не е достатъчно. Аз потискам ужаса в душата си, но все още не съм се освободила от него. Когато Бруно Клайст предложи да потърся Рифат, аз се направих, че не го чувам. Казах си, че ще намеря друг начин. Но не намерих. Повторното ми пътуване до Грьонинген на гости на Ерик Рой само доказа, че офертата на Клайст е била правилна.

— Хубаво гнезденце си имаш тук, Салман.

— Не е мое, взел съм го назаем от един приятел.

— Какво правиш в Лондон? Да не би да продаваш дефектни пищови на ирландците?

— Отдавна вече не се занимавам с аматьори — презрително сумти Рифат. — Нито пък с психопати.

— А с антиталибански формирования? Не мога да си представя, че те са най-стабилните клиенти.

— Лично аз съм на мнение, че да си антиталибан, означава, че мислиш балансирано. А какво ще кажеш за себе си, Петра? Напоследък чувам най-различни слухове.

— Е, ти едва ли си човек, който се доверява на слуховете.

— Дълго време те търсих, Петра. Две години, без никакъв успех… После изведнъж си навсякъде.

— Напоследък имам възможност да избирам, Салман. Също като теб.

Рифат се надига от стола. Забравила съм колко е грамаден. Метър деветдесет и три, според досието му. Но той не е само висок, но и страшно едър мъж. Раменете и вратът му са само мускули — канара в кафяви оттенъци. Но кръстът му е тънък, почти като на жена. Вероятно остатък от културизма, с който Рифат се е занимавал в продължение на двадесет години. И до днес той вдига тежести по няколко часа на ден, независимо къде се намира. Още помня твърдата му плът, набъбналите вени и странната миризма, която се излъчваше от богатата му на стероиди кожа. От този спомен стомахът ми се обръща.

Той отваря остъклената врата, която безшумно се плъзга встрани. Излизаме на терасата, над която е разпъната тента. Апартаментът не е негов и затова взема мерки срещу подслушване. Говори спокойно само навън. Въздухът е студен, дъхът ни бързо се превръща в пара, но Рифат не му обръща внимание. Обляга се на парапета, поглежда към Итън Скуеър Гардънс и дърпа от пуретата си.

— Какво искаш?

— Информация. Готова съм да платя добри пари.

Давам му списъка. Говорим за Коба, за различните терористични групировки, за биологично оръжие и за убиеца на Рогачов и Маршал. Той не ми предлага отговори, а просто изяснява областите, които представляват интерес за мен. Навън сме вече десет минути, монотонният тропот на дъжда по тентата усилва чувството ни за уединение и сигурност.

— Можеш ли да ми помогнеш? — питам аз, след като се прибираме на топло.

— Мога — кима той. — Част ще получиш още сега, останалото — след четиридесет и осем часа.

Двете горили в кафяви костюми са там, където сме ги оставили.

— Колко? — питам аз.

— Колко си приготвила? — отвръща ми с въпрос той.

— Кажи цифрата и посочи мястото, на което да ти я изпратя — отклонявам любопитството му аз. — Ще се справя в рамките на един час.

Фасът от предишната пурета преди малко е литнал надолу към мокрия тротоар, сега в ръцете му се повява сребърна табакера.

— Нямам нужда от пари, Петра — въздиша той. — Вече имам повече, отколкото бих могъл да похарча. Не ги знам колко са, дори да си позволя грешка от плюс-минус пет милиона долара.

— В такъв случай кажи какво искаш.

— Как ме откри?

— С помощта на старите си връзки.

— Кой?

Не мога да жертвам Бруно Клайст, но в замяна на това няма да плача за Ерик Рой.

— Ако ти дам името и адреса, ще смятаме ли сделката за сключена?

Той ме гледа втренчено в продължение на половин минута. После, без да каже нито дума, напуска стаята. Когато се появява отново, в ръцете му има малка тумбеста бутилка от синьо стъкло с коркова тапа. Кръвта изстива в жилите ми, защото знам какво има в нея — зехтин от плантацията му в Гърция.

— Не си забравила, нали?

Бог ми е свидетел, опитах!

Той издърпва тапата.

— Това е сделката.

Поглеждам го, после местя очи към двойката до вратата.

— Онези дни са минало, Салман — казвам. — Измисли нещо друго.

— Не се безпокой, Петра — отвръща той. — Аз не съм идиот. Може и да сме трима, но ние добре знаем коя си и на какво си способна… — Пали нова пурета: — Не искам да те притискам, а сама да го пожелаеш… Точно както някога.

— Нима мислиш, че тогава съм го желала?

— Тогава изглеждаше като един милиард долара. А днес си се облякла като скитница. Защо? Може би, за да ме обезкуражиш?

— Няма да стане това, което искаш — отсичам аз.

— Нека бъдем честни, Петра — сменя тактиката той. — Тук си, защото си ударила на камък навсякъде. А аз искам от теб само това, нищо друго. — На лицето му се появява вълча усмивка. — Ти нямаш с какво друго да ме привлечеш.

— Не ти е за пръв път да се надценяваш — клатя глава аз.

 

 

Лев Голта бил прострелян с два куршума в тила в момента, в който се качвал в изгнилия си фолксваген пасат, паркиран пред блока в берлинския квартал „Темпелхоф“, в който живеел от пет месеца. Убийството беше извършено в понеделник сутринта, малко преди шест. По това време още е тъмно, свидетели не е имало. Стефани напусна Берлин предишната вечер в седем. В неделя следобед се беше отбила в апартамента на Голта, за да остави един дебел плик, получен по-рано през деня. Беше махнала опаковката на Ди Ейч Ел, но без да го отваря. Взе асансьора до седмия етаж, където натика плика през процепа за писма във вратата. По пътя надолу се размина с две жени — единствените, които срещна.

Прочете за убийството на Голта едва във вторник. Намираше се по средата на пътя между Нюрнберг и Мюнхен. Валеше като из ведро, а тя беше прекарала зад волана повече от пет часа. Отби в зона за почивка, за да зареди с гориво и да изпие едно кафе. Почти половин час не вдигна глава от „Зюддойче Цайтунг“, който намери на бара. Съобщението беше съвсем кратко: снощи в Берлин е бил застрелян руския престъпник Лев Голта, издирван от властите във Великобритания. Подробности за престъплението почти нямаше, но в замяна на това вестникът предлагаше кратък профил на Голта. В средата на деветдесетте той станал известен като един от най-жестоките и безскрупулни наемни убийци в Москва. Името му се превърнало в синоним на бруталност. Три от жертвите му били открити изкормени, четвърта била изтезавана с бензинова лампа. Роднините на всяка от тях получили съответната видеокасета. Действайки по такъв начин, Голта сам си подписал присъдата. Било само въпрос на време.

Престъпникът обаче се усетил навреме, напуснал Москва и заминал за Западна Европа. Установил се в лондонския квартал „Стретъм“, успял да внесе от Русия машини за изработка на фалшиви кредитни карти и започнал да произвежда „Американ Експрес“, „Мастеркард“, „Дайнърс“ и „Виза“, които продавал по 400 паунда парчето. Освен това използвал картите и за някои покупки — най-вече модно облекло и електроника, които продавал на черния пазар. Когато полицията разбила мрежата, тя успяла да арестува двама от помощниците на Голта, които го посочили като автор на мащабната измама. Но вече било късно — Голта пътувал към Берлин.

Стефани не знаеше защо Маджента Хаус го е избрала за втора жертва на Петра. Тя просто изпълни инструкциите — както в случая с Марат Манов. Александър я беше предупредил, че завръщането й ще бъде отбелязано с две убийства. От което следваше, че този етап вече е зад гърба й.

След провала със Салман Рифат тя се завърна на континента. Видя се с Комаров в Антверпен, а след това и в Цермат. След напрежението в Хамбург, Антверпен беше истинско облекчение. Горчивината се беше стопила и те прекараха три пълноценни дни, отдадени изцяло на себе си. Той се държеше така, сякаш между тях не бе имало никакво спречкване.

— Нямаме време да го чакаме да се махне, Петра.

Естествено. Как да го имат, когато цялата им връзка се градеше на няколко откраднати часа, за които се разбираха в последния момент? По тази причина тя не можеше да има възражения срещу горната фраза. В края на церматската среща в отношенията им се появи и една особена фамилиарност. Такова нещо Стефани бе постигала с малцина. Обикновено то се придружаваше от самодоволство и биваше последвано от отегчение. Тя предпочиташе да пази интимността си за непознати, отдавна открила, че е по-лесно да разкриеш душата си пред човек, когото няма да срещнеш втори път. Една истина, която предпочиташе да не оспорва, въпреки че си даваше сметка какво означава това за самата нея. Но с Комаров нещата бяха различни. Фамилиарността донесе със себе си топлина, задоволство, сигурност — все неща, които тя все по-силно желаеше.

След Цермат Стефани се качи на взетото под наем пежо и пое към Цюрих. Там трябваше да се види с Алберт Айхнер, който, в съответствие с предварителната уговорка помежду им, беше оставил имейл в един от нейните АОЛ сайтове. Пристигна в късния следобед и нае стая в хотел „Леонард“ на Лиматкей. Някъде около осем и половина излезе, за да вечеря. Върна се малко преди десет и видя, че е получила нов имейл, този път от Роузи Шодхъри.

 

 

В единадесет сутринта на следващия ден се срещнаха в малко барче, намиращо се на една пресечка на Мюнстергасе. Първа пристигна Стефани и се погрижи да заеме една дискретна масичка в дъното на салона. Посетителите бяха малко, не повече от пет-шест души. Двама пушеха, трети шепнеше в мобилния си телефон. На облицованата с ламперия стена бяха окачени подписани снимки в рамки на известни слаломисти, над камината бяха кръстосани чифт стари дървени ски.

Когато Роузи се появи, Стефани не можа да я познае. Косата й беше подстригана късо и дори не достигаше до яката, фигурата й изглеждаше значително по-стройна. На дясната й скула имаше дълбока драскотина, дясната й ръка беше бинтована. Върху лицето на Стефани се изписа въпрос.

— Карате — кратко поясни Роузи.

— Карате ли?

— Записах се в курс по карате. Три пъти седмично, вечер. В квартала ми е, някакъв клуб на Севън Систърс Роуд.

— Но какво ти се е случило?

Върху лицето на Роузи се появи смутена усмивка.

— Не внимавах. Получих удар в лицето, паднах и си изкълчих китката.

— А защо карате?

— Защо не? Писна ми да ходя на фитнес, исках нещо повече. Е, нали знаеш как е.

Стефани понечи да каже, че не знае, но после само кимна.

Роузи седна и дръпна ципа на черната си кожена чанта. Край масата се изправи келнерка с буйна руса коса и три халки на лявата ноздра. Роузи си поръча горещ шоколад, а Стефани се задоволи с кафе.

От чантата се появи портативен дивиди плейър с комплект слушалки.

— Нямаше как да ти го изпратим по пощата, затова се наложи тази среща — поясни Роузи.

Дискът беше вътре. Роузи натисна бутона за възпроизвеждане и веднага след него паузата. Стопираните кадри бяха черно-бели — малка стая със залепена за стената масичка и три стола около нея. Вътре имаше трима мъже.

— Подарък от унгарската полиция. Седналият е руснак на име Строгвин и е управител на „Белия квадрат“ в Будапеща. „Централная“ е собственик на верига от заведения със същото име. Те представляват нещо средно между ресторант и казино, в което има и нощен клуб със стриптийз. В Русия имат четири такива, а също така и по едно в Букурещ, Будапеща, София, Атина и Берлин.

Строгвин беше закръглен мъж с увиснало шкембе и прибрана на конска опашка коса. Беше облечен в тъмно кожено яке, светла фланелка и тъмен клин. Пушеше ръчно свита цигара.

— Пред заведението имало стрелба и полицията привикала Строгвин на разпит — продължи с разясненията Роузи. — Той бил добре познат на органите на реда, които го привиквали при всяка престрелка между руснаци. Това ставало толкова често, те следователите отдавна се обръщали към него неофициално, на малко име. На този запис имаме втория разпит на Строгвин, който трае около деветдесет минути.

Стефани надяна слушалките, а Роузи натисна паузата за втори път. Картината се раздвижи. Разпитът се водеше на руски. Отначало въпросите се въртяха около самоличността на контрабандиста на петролни продукти, който бил застрелян пред „Белия квадрат“. Той бил в компанията на две момичета, които работели в заведението.

— Те проститутки ли са? — попита единият от полицейските служители.

— Не. Аз не позволявам на проститутки да работят в заведението ми.

— А дали някое от твоите момичета преспива с клиенти?

— Това не става в „Белия квадрат“, при нас легла не се предлагат — ухили се Строгвин. Гласът му звучеше странно женствено. — Ние предлагаме по някое питие и приятно прекарване на времето. А какво правят навън клиентите, си е тяхна работа.

— Работа?

— Откъде да знам — сви рамене руснакът.

Полицаят смени темата на разпита.

— Разкажи ни нещо за Анатолий Медаев.

— Той е мъртъв. Убили са го в Ню Йорк.

— Знаеш ли защо?

Строгвин само сви рамене.

— Ако мълчиш, няма да има сделка — предупреди го полицаят.

— Медаев беше близък с Рогачов.

— Още един мъртвец.

— Точно така.

— Има ли някаква връзка между смъртта им?

— Коба — кимна Строгвин.

— Коба ги е убил?

— Може би…

— Хайде, казвай!

— Носят се разни слухове, това е всичко — отсече Строгвин.

— Какви слухове?

Руснакът замълча и сведе глава.

— Какви слухове?

— Че Коба се е свързал с терористи.

— Какви терористи? Чеченци?

— Не знам.

— По какъв начин е свързан с тях?

— Готви се да им продаде нещо.

— Какво нещо? Ядрени материали?

Строгвин тръсна глава, после кимна.

— Може би. При всички случаи е нещо сериозно. Щеше да го направи още миналата година, но нещата се объркаха и сделката се развали. Сега има нов план. Ще го реализира през януари.

— Къде е мястото на Рогачов и Медаев в тази операция?

— Доколкото ми е известно, те са били участници в първата операция — онази, която се е провалила. Пътували са с Коба и вероятно са били в течение на всичко. Но според слуховете, и двамата били против продажбата.

— Защо?

— Било твърде опасно, според тях не си струвало парите. Не си струвало никакви пари. Но Коба… Хм… Той е човек, който реши ли веднъж нещо…

— Къде са пътували?

— Първо в Париж, а след това в Берлин. Мисля, че са отскочили и до Амстердам и Франкфурт. След което са се завърнали в Париж.

— Кога?

— В началото на годината — някъде в края на януари и първите дни на февруари.

— Следват множество технически подробности — обади се гласът на Роузи. — Доклади за наблюдение, хотелски сметки, самолетни билети, разписки за плащания с кредитни карти. Всички на имена, които той е използвал. Не само на местата, споменати от Строгвин, но и в Мюнхен, Будапеща, Лондон и Баку.

— Кой ти каза всичко това? — попита един от полицаите.

— Няма да кажа.

— Не ни ли дадеш име, няма сделка.

— Тогава си я заврете отзад! — рязко се извъртя Строгвин. — От мен име няма да получите!

Тук се намеси и по-ниският от двамата полицаи.

— Кой е Коба? — попита той.

— Идва от Москва, но има сериозни контакти в Америка. В Европа също. Изобщо навсякъде, където можеш да подкупиш полицай или държавен служител.

— А тук, в Будапеща?

— Тук не.

— Защо?

— Тук ченгетата не вземат подкупи. Или поне не всички вземат. Чух, че английските и германските ченгета са по-напред в това отношение. Да не говорим за американските.

— Коба е едър, дори дебел човек, нали?

— Не — намръщи се Строгвин. — Той е по-скоро със среден ръст.

— Значи си го виждал, така ли?

— Някой ми го описа… Бил слаб, със заплашителен вид.

— Като майка ми! — презрително изръмжа първият полицай.

Разпитът приключи. Кадрите изчезнаха и на тяхно място се появи снимка на изгорена шкода, затънала в разорана нива. В далечината се виждаха къщите на някакво село.

— Къде е това? — вдигна вежди Стефани.

— На около трийсет километра от Будапеща, по-малко от четиридесет и осем часа след разпита.

— Нека отгатна. В багажника са намерили Строгвин, омотан с риболовна корда.

— Знаела си? — учудено я погледна Роузи.

— Знам почерка им. Това е работа на „Централная“. По същия начин в Ню Йорк е бил убит и Медаев.

Роузи изключи дивидито.

— Ти го чу, Стефани. Някъде през януари. Това каза той. Това е знаел. И затова са го убили.

 

 

В края на първата декемврийска седмица се срещнаха отново, в Париж. Стефани ангажира стая в хотел „Кастекс“ в Маре. Тихо и старомодно място, семейна собственост, хотелчето им се стори далеч по-подходящо от „Крийон“. Комаров каза, че изглежда уморена и тя не го опроверга. Той също изглеждаше уморен. През първата нощ спаха дълбоко. Стефани се събуди чак в десет сутринта. От оловното небе зад прозорците се сипеше проливен дъжд. По-късно излязоха да се разходят до музея на Пикасо.

Когато Стефани го попита какво мисли за Пикасо, той отвърна:

— Не е идеален, но все пак го бива.

— Не е идеален?

— Благодарение на платната на Пикасо съм изпрал повече от трийсет и пет милиона долара — поясни Комаров. — Но при нормални обстоятелства човек се нуждае от по-малко известен художник, чиито платна обаче поддържат висока цена.

— За бога, Костя! — възкликна тя. — Защо не го повториш на висок глас, та да те чуят всички?!

Обядваха със сандвичи, купени от еврейското деликатесно магазинче на улица „Розие“. Следобед отидоха на кино. Течеше ретро фестивал на творчеството на Бертран Таверние. Изгледаха „L627“, след което се върнаха в хотела. Правиха любов, дремнаха, след което споделиха ваната с по едно питие в ръка. За вечеря предпочетоха да отскочат до едно от кварталните бистра. Вътре беше горещо, от кухнята прииждаха тежки аромати. Прозорците бяха запотени, запалената свещ на масата лекичко трептеше. Комаров си избра заешко, а Стефани предпочете задушена риба. Изпиха една голяма бутилка червено бургундско, след това поръчаха още една.

— Какво има? — изгледа я по някое време той. — Изглеждаш така, сякаш искаш да ми кажеш нещо.

— Няма нищо — отвърна Стефани, избягвайки погледа му.

— Петра…

Тя бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Трябва да те питам нещо… Не ми се искаше, но съм в особено положение… Не искам нещо да застава между нас.

— Какво например?

— Искам да ме запознаеш с Владимир Ватукин. — Видима реакция липсваше. — Колкото е възможно по-скоро.

Обзеха я различни чувства, но сред тях доминираше отвращението. Този път Стефани беше в тон с Петра. Молбата й прозвуча несериозно — или поне изглеждаше такава, ако се съдеше по изражението на Комаров.

— Откога се каниш да ме помолиш за това? — попита той.

Въпросът беше от тези, на които тя нямаше никакво желание да отговаря. По тази причина само сви рамене.

— От два часа? — настоя той. — От два дни? Или по-дълго?

— Забрави — махна с ръка тя.

— Откакто бяхме в Цюрих? Или в Хамбург? А не се ли появи това желание при предишното ни посещение в Париж?

— Има ли значение?

— Има, Петра.

— Съжалявам, Костя. Не биваше да те моля за това.

— Но ме помоли.

— Нека го забравим, а?

— Не сега.

— Защо?

— Защото това, което искаш от мен, може би ще промени всичко.

— Тогава не го прави.

— Теб те познавам от няколко седмици, но с Владимир се знаем от двадесет години. Ако светът беше черно-бял, изборът щеше да е лесен. Но светът е сив.

— Защо? Нима спиш и с него?

Комаров се усмихна, после очите му се присвиха.

— Когато за пръв път се появих в Екатеринбург, той все още се казваше Свердловск. Бях на деветнадесет и пътувах от Москва заедно с братовчед си Василий. На двадесет и три, той вече беше ветеран на съветския черен пазар. На третия ден от престоя си там организирахме среща с група местни рекетьори. Някъде в един след полунощ милицията нахлу в склада, в който се провеждаше срещата. Хукнахме да бягаме. Василий успя да изчезне, но мен ме спипаха. Трима милиционери ме обградиха на улица „Ленин“, точно пред паметника на Яков Свердлов. Започнаха да ме налагат, при това здравата. След което се появи Владимир. Повярвай ми, в онези години никой не смееше да вдигне ръка срещу милицията. Абсолютно никой! Но Владимир никога не е бил никой, особено за своите приятели.

— Познаваше ли го тогава?

— Не. За пръв път се видяхме на онази среща. Но той не беше от хората, които ще позволят на милиционерите да ритат и бият безнаказано. Най-малкото пък някакъв неосъзнат пубер. За него рискът не означава нищо. Тогава беше поставено началото. По-късно, когато и двамата излежавахме присъди в Централния хабаровски затвор, ние се потърсихме и намерихме. Той се сби с един огромен сибирски бандит на име Батов и получи три дълбоки рани с дръжката на лъжица, наточена като нож. Аз се грижих за него, докато раните му зараснат. Без мен със сигурност щеше да умре. Около месец по-късно, вече значително по-добре, той ме дръпна настрана и прошепна: „Костя, искам да ми направиш една услуга. Искам да накараш оня задник Батов да усети какво е да те наръгат с шибана дръжка от лъжица…“. И аз го направих. Така ставаха нещата в затвора. Оттогава насам сме като братя.

— Не знаех, че сте толкова близки — отбеляза Стефани.

— Не сме приятели, ако това намекваш.

— Но от казаното дотук е ясно, че сте такива.

— Аз не се погрижих за Батов, защото харесвах Владимир. Направих го, защото го изискваше бизнесът.

— Какъв бизнес?

— Бизнесът по оцеляването. За нас това винаги си е било бизнес. Днес се е променил само характерът му. В Сибир се борехме да оцелеем напук на властите и конкуренцията. Владимир не беше единственият. Същите отношения поддържах с Олег Рогачов и с още много хора… Оцеляхме групово, а след това и забогатяхме групово… Това, което ни свързва, е общото минало. Здраво ни свързва — като стомана.

— И тъй, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че общото легло с теб не те прави автоматически по-важна от тях. Особено когато става въпрос за доверие.

— Ти не ми вярваш, нали?

— Не съм казал това.

— Исусе…

— Не отстъпвай пред емоциите, Петра, а помисли. Знаем какво чувстваме един към друг, но какво всъщност е то? Ако изпълня това, което искаш от мен, ще се изложа на огромен риск. Много искам да се престоря, че това няма значение, защото ти го искаш. Но не мога. В реалния свят нещата не стават така. Трябва да бъда сигурен.

Стефани усети как страните й поруменяват от унижението. Извиненията й прозвучаха жалко.

— Не само ти искаш нищо да не се изправя между нас, Петра — промълви Комаров.

— Тогава забрави. Ще намеря друг начин.

Той се пресегна над масата и взе ръката й в своята.

— Не ме слушаш… Не съм казал, че няма да го направя… Казвам, че ако го направя… хм… то няма да е игра…

— Никога не съм мислила, че може да бъде игра.