Марк Бърнел
Инструмент за убийства (13)

12.

Дъждът беше проливен. Пето авеню блестеше под небето — болезнено наранено като рамото й. Беше се изправила пред същия прозорец, през който веднага след завръщането си преди два часа беше зърнала оранжевото сияние над Сентръл Парк — същото, за което в момента говореха по телевизията.

Развълнуван мъж с буйна руса коса търсеше допълнителни суперлативи за своя коментар, а зад гърба му се виждаше блока със скъпи апартаменти в Сентръл Парк Уест. Камерата хвана в едър план мезонета, от който продължаваха да бълват кълба гъст дим, а под тях смътно се мяркаха алените езици на пламъците, които изскачаха от дупките на прозорците и сякаш се стремяха да близнат каменния корниз над тях. Изоставеното алпийско въже потрепваше на горещото течение като прерязан антенен кабел. Камерата бавно се отдръпна. Зад гърба на репортера се виждаше истинско стълпотворение от пожарни, полицейски коли и линейки, телевизионни екипи и обикновени зяпачи. Околността святкаше и гаснеше в ритъм с въртенето на сините полицейски лампи. Когато носовият монолог на репортера потъна във воя на сирените, режисьорът на предаването превключи на студиото. Облечената в тъмносиньо костюмче водеща беше в компанията на сух възрастен мъж с плетена жилетка, който се оказа експерт по международен тероризъм. Журналистката го попита какво мисли за нападението, а Стефани хвърли поглед към часовника и на лицето й се изписа недоумение. Беше 7:39. Откъде, по дяволите, са успели да открият експерт по международния тероризъм в осем без двайсет сутринта?! Всъщност нищо чудно при този динамичен живот, въздъхна тя.

Разпозна една от снимките на Силвия Салиби, направена преди повече от десетилетие. На нея красавицата царствено позираше пред входа на парижкия хотел „Риц“. След нея показаха Зара на борда на яхтата, която баща й беше кръстил на нейно име, последвана от тривиална туристическа снимка на сина Феликс, направена в Гщаад. Трупът на Джордж Салиби още не беше изстинал, но телевизионните компании бяха подготвени така, сякаш с години са чакали това събитие.

Стефани започна да прещраква каналите, обръщайки внимание единствено на новинарските емисии. Най-често се коментираха методите. Повечето детайли бяха съвсем точни. На второ място идваха заподозрените. Веднага личеше всеобщото убеждение, че това не е работа на един човек, а по-скоро на добре подготвен екип. Имаше и още едно предположение — че убийците са били мъже. Докато не им бъдат предоставени доказателства за противното, властите бяха склонни да приемат, че такава операция е единствено по силите на мъже. Като Петра тя винаги се беше радвала на подобни предубеждения, тъй като те подпомагаха достатъчно убедително всичките й превъплъщения. Трето — мотивът. Откъде биха могли да започнат?

Джордж Салиби, въпреки подчертаната си склонност към уединение, беше добре известна публична фигура както в Ню Йорк и Лондон, така и в Южна Франция. Два милиарда долара и половина бяха в състояние да купят уважението на всеки, независимо от начините, по които е натрупано подобно състояние. От тази категория хора вероятно трябва да бъдат изключени единствено милиардерите наркотерористи, макар че те съвсем не бяха изключени от списъка на бизнес партньорите и приятелите на Салиби. В продължение на десет години той бе близък приятел с Хосе-Мария Молдовано — известният колумбийски наркобарон. Молдовано обаче не бе типичен представител на тази порода — той съвсем не бе зарязано на улицата сираче, а наследник на богата аристократична фамилия, завършил образованието си не другаде, а в „Йейл“. Още от най-ранна възраст той боравеше свободно с вилицата и ножа, а за сноб като Салиби това бе достатъчно, за да потърси приятелството му. ФБР бе провело едно разследване, което обаче не донесе на американските власти нищо, освен недоказани подозрения. Но Стефани от своя страна отлично знаеше, че връзката между двамата мъже съвсем не бе само на приятелска основа. Тя беше виждала снимки на Салиби в имението на Молдовано, което се намираше в покрайнините на Картахена. Бяха направени през един априлски уикенд на 1998 година, когато двамата бяха решили, че „Фърст Интерконтинентал“ ще пере наркопари чрез свой новооткрит клон на Каймановите острови. Освен това тя беше слушала запис на поверителен разговор между двамата, проведен в един от луксозните апартаменти на хотел „Алвеар Палас“ в Буенос Айрес. Това се бе случило през септември същата година. Записът ясно показваше иронията, с която двамата приятели нахвърляха последните щрихи на предстоящите финансови операции. След убийството на Молдовано, Джордж Салиби бе ставал доста неспокоен. Страхът му се подхранваше от заместника на Молдовано — тип на име Карлос Аргело. Той бе всичко, което Молдовано никога не бе бил — уличен касапин, успял да си пробие път до върховете на престъпния бизнес като реже главата на всеки, който дръзне да му се противопостави. За разлика от Молдовано, Аргело обичаше сам да си върши мръсната работа, а любимото му оръжие за тази цел бе дърводелският чук.

Салиби се бе опитвал да прекъсне всички връзки с Картахена, но Аргело не му бе позволил. Той бе настоявал — по начин, по който само типове като него умеят — връзките между „Фърст Интерконтинентал“ и Молдовано да останат без промяна, независимо от факта, че самият Молдовано си бе позволил глупостта да бъде убит. И така бе станало. Бизнесът продължаваше да процъфтява, печалбите на двамата партньори бяха дори по-големи отпреди. Но Салиби продължаваше да изпитва недоверие, нервността му ставаше все по-очебийна. През последните седмици се бяха появили слухове, че той се е решил на поверителни преговори с ФБР и нюйоркските власти.

Но Аргело не беше единственият заподозрян. В кръга бяха включени и руските и китайските престъпни синдикати, които по традиция биваха подозирани в подобен род престъпления. Други кандидати бяха бивши сътрудници на Салиби от Близкия изток по времето, когато бе живял в Бейрут. От по-скоро датираха връзките му с Мафията. „Фърст Интерконтинентал“ беше цитиран по повод голямата измама с компанията за недвижими имоти „Съдърн Стар“, която завърши с шумен скандал и тежки присъди за четиринадесет мафиози. Двама висши ръководители на „Фърст Интерконтинентал“ дадоха показания срещу повечето от главните обвиняеми, срещу което обвиненията против тях бяха свалени и им бе осигурена протекция по Програмата за защита свидетелите. Но и двамата бяха мъртви в рамките на три седмици след произнасяне на присъдите.

Фактически никой не знаеше кой стои зад убийството на Джордж Салиби и неговата вярна телохранителка Рут Щойфел. Включително и Стефани. Но тя знаеше на кого щеше да бъде приписано то: на Петра Ройтер може би.

 

 

След Сентръл Парк Уест тя се върна в хотел „Картър“ пеша, смъкнала скиорската шапка в момента, в който изскочи на улицата. Коланът с по-голямата част от оборудването заряза на пода на служебния асансьор. Прибра се в стаята си, съблече се чисто гола и подреди всичките свалени дрехи в по-големия от двата сака. Към тях прибави по-малкия, съответно изпразнен и навит на руло, счупения лаптоп, наскоро закупените инструменти и всичко друго, което имаше връзка със самоличността на жената, наречена Джейн Франсис. Останаха й само дрехите, които беше носила по пътя между „Чери Недърленд“ и „Картър“. Облече ги, огледа стаята за последен път и излезе. Джейн Франсис бе ангажирала стаята за една седмица, но едва ли някой щеше да забележи, че си е тръгнала по-рано.

На Осмо авеню спря едно такси и поиска да бъде закарана до моста Бруклин. Оттам се насочи пеша към рибния пазар Фултън, мина под естакадата на ФДР Драйв и изчака благоприятния момент, за да изхвърли сака във водите на Ийст Ривър. Успя да спре друго такси едва на стотина-двеста метра от Сити Хол и с него се прибра в „Чери Недърленд“.

Адреналинът й започна да спада едва след като се затвори в стаята си. Едновременно с това започна да усеща с пълна сила болката в нараненото си рамо. Заковала поглед в оранжевото сияние на екрана и наострила слух към воя на далечните сирени, тя глътна три хапчета нурофен, като ги прокара с две миниатюрни бутилчици водка. После пропълзя в леглото и потъна в дълбок сън.

 

 

Часовникът на телевизора показваше 07:52. Стефани глътна още три нурофена и взе гореща вана. Болката не намаля особено. Телефонът звънна, докато превързваше издраната си длан. Беше Борис Бергщайн.

 

 

Закусвалнята се намираше в Лексингтън. Стефани пристигна първа и се настани в едно свободно сепаре до прозореца. Млада келнерка напълни чашата й с кафе. Между потракването на посуда в кухнята и подвикванията на персонала до ушите й достигаха откъслечни фрази от разговорите по околните маси. Това е работа на руснаците, а може би и на израелците… Този човек е бил ливанец. Не, едва ли са израелците, защото приятелката му е била израелка… Открили са ги вързани, знаеш… В цялата работа прозира сексуален подтекст… После хората се върнаха на обичайните си теми — проявите на расизъм в нюйоркската полиция, служебни клюки, последния мач на „Янките“, прическата на Хилари Клинтън.

Бергщайн пристигна с половин час закъснение. Кафявият му шлифер беше покрит със ситни капчици вода. Отдолу носеше сиво поло с висока яка, което правеше кожата на лицето му да изглежда още по-бледа. Плъзна се мястото срещу нея, направи знак на келнерката и си поръча закуска. Настроението му беше отлично.

— И тъй, до какво се докопа снощи?

— Не е твоя работа.

— Какво ти е на ръката?

— Казвай какво искаш — отряза го Стефани. — Нали уж вече нямаше да се срещаме?

Той се наведе над масата, гласът му се снижи до заговорнически шепот:

— Когато го видях по новините, не можах да повярвам на очите си!

— И не бива да го вярваш! Когато се озовах там, те вече бяха мъртви!

— Глупости!

— Не съм ги убила аз!

— Кой тогава?

— И аз това се питам.

— Както и да е — сви рамене Бергщайн. — Всъщност, каква е разликата?

Келнерката дойде да им напълни чашите.

— Какво искаш? — попита Стефани.

— Шанс да започна отначало.

— В смисъл?

— Сто бона и Алан Кели да ми се махне от главата.

— Не мога да ти помогна.

— Но можеш да поговориш с Кели. Шефовете ти също…

— Знаеш, че ти съчувствам и това наистина е така. Но това, което искаш, просто не може да стане.

Поръчката на Бергщайн дойде — огромна чиния с препечени филийки по френски, приятно цвъртящ бекон и висока чаша портокалов сок. Келнерката отново допълни чашите им с кафе. Стефани гледаше как Бергщайн се нахвърля на храната. За броени секунди половината вече я нямаше, изчезнала сред потракване на прибори и звучно мляскане. После той леко забави темпото, но въпреки това говореше само след като е преглътнал поредния залък.

— ФБР ме прецака, Кейт.

— Нито си първия, нито ще бъдеш последният — успокои го тя.

— Не искам да ти създавам неприятности, но ако телевизионните репортери разкрият, че в снощната работа е забъркано и ФБР…

Изражението на Стефани остана непроменено.

— Не ме заплашвай с нещо, което не можеш да направиш, Борис.

— Мислиш ли? Нима бих пропуснал възможността да се отърва от Кели? Нима бих се отказал от сто бона кеш? Имам силното подозрение, че доста хора ще ми платят такива пари за историята, която мога да им предложа…

— И какво ще бъде тя?

— Агент на ФБР под прикритие прониква в…

— Какъв агент на ФБР? — прекъсна го тя.

— Ти.

Още докато отговаряше, по лицето му пробяга съмнение. Стефани остави мълчанието да свърши останалото.

След няколко секунди той си възвърна дар словото и тихо попита:

— Ти не си от ФБР?

Ново мълчание.

— Каква си тогава?

— Чудя се какво ли ще си помисли Алан Кели, когато се върне от Китай и разбере, че си работил за някой друг. За някой, когото не можеш да идентифицираш, но който е свързан с убийството на човек, наблюдаван от ФБР в продължение на пет години.

— Коя си ти, по дяволите?!

— Това не бива да те тревожи просто защото до довечера изчезвам. За теб ще бъде най-добре, ако изобщо забравиш, че съществувам. По този начин и двамата ще си останем чисти.

Гневът, който беше последвал изненадата, бавно започна да се превръща в несигурност.

— Ами Кели?

— Нека Кели остане извън тези неща.

Съмнението отстъпи място на разочарованието.

— Мамка му!

— Довърши си закуската, Борис.

Но той бе загубил всякакъв апетит. Изпиха по още една чаша, докато се успокои. Стефани изпитваше съжаление към него, но мълчеше. Беше сигурна, че Бергщайн вече не представлява риск. Но за едно нещо беше прав: не го биваше за тая работа. Искрено се надяваше, че ще намери парите, които търси, а след това ще изчезне.

Той зяпаше към дъждовните вадички по стъклото, но с разфокусиран поглед.

— Каква вечер…

— Имала съм и по-добри — кимна Стефани.

— Предполагам, че и той би казал същото, стига да можеше.

— Тя също.

— Коя? — намръщи се Бергщайн.

— Рут Щойфел.

— Нямах предвид Салиби.

— А кого?

— Помниш ли онзи тип, когото видяхме в Атлантик Сити? Със слабото издължено лице и рядката коса?

— Анатолий Медаев — сети се веднага тя.

— Точно той.

— Какво му се е случило? — попита тя и усети как напрежението й нараства.

— Не си ли чула? Убили са го.

— Как? — трепна тя.

— Мъчително, ето как. Открили са трупа му в багажника на старо шеви, зарязано на Палисейдс Интерстейт Парк.

— Къде се намира това?

— В Ню Джърси, окръг Берген.

— Какво му се е случило?

— Открили са го пожарникарите. Повикал ги някакъв случаен минувач. Колата била запалена, а Медаев бил в багажника, овързан с рибарска корда. Капачките на коленете му били простреляни.

— Имаш ли представа кой може да го е извършил?

— Ама ти сериозно ли питаш? — изгледа я намръщено той.

— А ти как мислиш?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не знам — поклати глава тя. — А ти?

— Аз знам — отвърна Борис. — Това е работа на „Централная“.

— Откъде си сигурен?

— От методите. Рибарската корда, колата. Жертвата е натикана в багажника, докато още е била жива. А след това й драскат кибрита. Ако е съхранила някакви сили, тя самичка се е нарязала с кордата, преди да се изпече. Или да хвръкне във въздуха. Тук става въпрос за убийство с определен почерк.

— Почеркът на „Централная“?

Той кимна.

— Някои банди си падат по колите бомби, други предпочитат мачете, горене на бавен огън, изкормяне. Искам да кажа, че всички си имат предпочитания… Ножове, пистолети и всичко останало. Но когато искаш да изпратиш послание, на теб ти трябва почерк.

— Кой знае за това?

— Искаш да кажеш — освен нас?

— Да.

— Само нюйоркската полиция, ФБР, половината население на Брайтън Бийч и сто и петдесет милиона руснаци.

 

 

Петдесет и втора улица — Изток, някъде около пладне. Секретарката му е красавица с каменно лице. Червилото и лакът на ноктите й са абсолютно еднакви на цвят, всяко дерматологично петънце е старателно премахнато. Дрехите й — жакет и пола в пепелявосив цвят, черна копринена блузка — изглеждат скъпи. В погледа, насочен към Стефани, се чете неприкрито презрение.

— Имате ли насрочена среща?

— Приличам ли ви на жена, която си насрочва срещи?

Последният път беше облечена в тоалет на „Макс Мара“, но днес носи протърканите си джинси, фланелката с дългите ръкави и надписа, якето й е твърде широко. Състоянието на косата, която доскоро беше чиста и добре поддържана, в момента е под всякаква критика. С широка крачка Стефани заобиколи бюрото и се насочи към тапицираната врата, а секретарката скочи да я спре.

— Не можете да влизате така!

Но тя влезе. Комаров се беше изтегнал в стола зад бюрото. При звука на отварящата се врата, той трепна и вдигна глава. Май беше задрямал, рече си Стефани. Очите му се присвиха.

— Съжалявам, но тя просто…

— Всичко е наред, Мила — отвърна Комаров, прозя се и разтърка клепачи под втренчения поглед на Стефани. — Ще ни оставиш ли насаме? Благодаря ти…

Вратата се затвори. Стефани прекоси разстоянието до бюрото.

Комаров запали цигара и попита:

— Какво е станало с ръката ви?

— Изгорих се — излъга тя. — А какво стана с Анатолий Медаев?

— И той се поизгори.

— Смешно ли ви е?

— Днес нищо не ми е смешно. А вие какво търсите тук?

Адреналинът отстъпи място на гнева.

— Я се опитай да познаеш! — заряза всякакви официалности тя.

— Мислиш, че аз имам нещо общо с тая работа — широко се усмихна Комаров.

— Дотук добре. Продължавай.

— Защото Медаев беше връзката ми с Коба.

— Впечатлена съм. Не спирай, моля те…

— Не съм го убил аз.

— Знам. Това е работа на „Централная“.

— Не съм уредил и убийството му. Нито от „Централная“, нито от когото и да било. Познавах Анатолий повече от двадесет години. Нямам какво повече да ти кажа.

— В Атлантик Сити те видях заедно с Медаев. Помниш ли? Спорехте за нещо след спектакъла. А точно до теб стоеше Владимир Ватукин, който, доколкото ми е известно, е шеф на „Централная“.

Комаров изглеждаше засегнат. Дръпна от цигарата, изпусна облаче дим над главата си и й хвърли обиден поглед.

— Познаваш ли Кимбърли от „Роялтън“ насреща? — внезапно попита той.

— Каква Кимбърли? — сепнато го погледна Стефани.

— Страхотна мадама, наполовина японка, наполовина французойка. Работи на бара. Няколко пъти излизахме заедно, но нищо не се получи. Тя се пали лесно и двамата непрекъснато се карахме.

— Е, и?

— Искам да ти докажа, че не убивам хората, с които водя спорове.

— И за по-малко са били убивани хора — поклати глава Стефани.

Той насочи пръст в гърдите й и свъси вежди:

— Не съм длъжен да ти отговарям!

— Предполагам, че не отговаряш на никого.

— Вероятно си на мнение, че съм убил и Джордж Салиби.

Името я накара да примигне като след изненадващ плесник.

— Какво?!

— Телевизията само за това предава.

Тя все още правеше опит да си поеме дъх. Комаров я запозна с телевизионните версии на случката в Сентръл Парк Уест, след което добави:

— И Салиби беше в Атлантик Сити. Помниш ли какви хора бяха около мен? Целият антураж на Салиби. Аз бях гост, Анатолий и Александър Косигин — също. Доколкото ми е известно, Косигин все още е жив и здрав, но може би няма да е зле, ако изпратя някого да провери. Може да се окаже, че междувременно съм убил и него.

Стефани изведнъж се почувства уморена, прилоша й.

— Защо дойде тук, Кейт?

За да го провокира относно убийството на Медаев. Това се готвеше да отвърне, но изведнъж си даде сметка, че то не е вярно и Комаров моментално ще го усети. Беше действала прибързано, беше си позволила да се поддаде на умората и гнева. Ако можеше да я види Бойд, положително би побеснял от яд. При тази мисъл на устните й се появи уморена усмивка.

— Не знам…

 

 

Тръгнаха пеша към Шейсет и пета улица — Изток. Преди това Комаров набра един номер на мобилния си телефон и направи резервация. „Ферие“ се намираше между Парк и Медисън — един изключително моден и вечно препълнен ресторант. Но Комаров явно имаше познати и тук, тъй като масата в дъното на салона вече ги чакаше. Той си поръча водка с лед, тя поиска кока-кола, но после промени решението си.

— Дайте водка и на мен.

Макар и временно, стабилизиращото въздействие на алкохола беше съвсем явно. После си поръчаха храна, а Комаров поиска бутилка вино, без да се консултира с менюто. Стефани скрито го наблюдаваше. Кой от останалите клиенти на шикозното заведение би могъл да отгатне откъде идва този мъж, запита се тя. В същото време не можеше да не отбележи, че тук той се чувстваше напълно у дома си — един от многото богати, елегантни безделници. Как бе възможно това?

Стисна чашата между дланите си, опря лакти на масата и отпи още една глътка.

— Разкажи ми за Александър Косигин.

— Защо се интересуваш от него? — вдигна вежди Комаров.

— Защото ти сам спомена името му, но аз съм го чувала и преди.

— В момента пак ли работиш за „Галилео Рисорсис“?

— Не, в момента не. Просто съм любопитна.

— Той е собственик на „Вайс-Рандъл“.

— Фармацевтична компания, нали?

— Да — кимна Комаров. — Базирана е тук, в Ню Йорк. Има един завод в щата, втори в Балтимор. Имат заводи и в чужбина — Белгия, Швейцария, Швеция, Русия.

— Чух, че е служил в Съветската армия.

— Много хора са служили в Съветската армия.

— Но не и ти, така ли?

— Не съм служил в нищо съветско, ако не броим затворите им.

— Какво искаш кажеш?

— Така съм възпитан. Родителите ми твърдяха, че държавата няма никакви права над мен. Че тя не съществува и аз не съм й длъжен с нищо.

— Не мога да те видя в ролята на анархист — усмихна се Стефани.

— Не съм бил анархист!

— А какъв?

— Няма да разбереш.

— Все пак опитай.

Той се поколеба в продължение на десетина секунди, после попита:

— Знаеш ли какво означава воровской мир?

— Светът на крадците.

Очите му се разшириха от изненада.

— Ти знаеш руски?!

— Малко. Но все пак мога да си преведа израз като воровской мир.

— А знаеш ли какво означава той?

— Не.

Той сви рамене и тя усети, че въпросът е приключен за него. Но никак не й се искаше да пропуска набраната инерция.

— Косигин е бил генерал-лейтенант, нали?

— И член на Петнадесета дирекция.

— С право на директен достъп до плутоний-239? — реши да стреля в тъмното Стефани.

— Какво?

— Попитах дали Косигин е имал пряк достъп до ядрени материали.

— От къде на къде? — учудено я изгледа Комаров.

— Помислих, че Петнадесета дирекция…

— Петнадесета дирекция отговаряше за биологическото оръжие. — Видял озадаченото изражение върху лицето на Стефани, Комаров побърза да добави: — В днешно време това вече не е държавна тайна, Кейт.

Стефани започна с цикория, лешници и рокфор. Комаров предпочете салата от леща и червено цвекло, полети със сос от гъши пастет и балсамов оцет. За пиене им донесоха бяло бургундско. Като основно ястие тя предпочете филе от риба меч на тиган в сос шардоне, а Комаров — пиле соте с кръгчета лук, накиснати в червено вино. Стефани сведе очи към отрупаната с храна маса и се усмихна.

— Помня какво каза майка ми, когато видя авокадо за пръв път в живота си — нарече го космически плод и призна, че това е най-екзотичното нещо, което е виждала и вкусвала.

— Аз видях авокадо едва на тридесет и пет годишна възраст — отвърна Комаров. — Горе-долу тогава и за пръв път опитах вино, различно от грузинското.

— Когато се оплаквахме, тя ни наричаше глезени деца. Трябвало да слушаме и помним какъв е бил животът по време на нейната младост.

— Младите никога не са благодарни за това, което имат. Дори когато нямат нищо.

— Ти нищо ли нямаше?

— Имах здраво семейство, което беше част от историята, с която се гордеехме. Винаги съм знаел откъде идвам, независимо къде се намирам и с какво се занимавам. По тази причина имах повече от хората, които си въобразяваха, че имат повече от мен. А при теб как беше?

— Знаех коя съм. Когато бях млада, когато те бяха живи…

Комаров тъкмо поднасяше чашата към устните си.

— Какво се е случило с тях? — рязко попита той.

Стефани заекна. Беше сбъркала родителите. Не можеше да си спомни нито имената на родителите на Кейт Марч, нито дали са живи… После изведнъж си даде сметка, че изобщо не й пука и дори е доволна от допуснатата грешка.

Комаров прие мълчанието й за неудобство.

— Колко време ще останеш в Ню Йорк? — деликатно смени темата той.

— Довечера заминавам. А ти?

— Утре вечер. Къде отиваш?

— Ти къде отиваш? — натърти тя.

— Това май е сериозен проблем между нас — засмя се Комаров.

— Извинявай.

— Трябва да вземем решение, Кейт. Можем ли да си вярваме, или не?

— Честно казано, не знам.

— Ако не можем, какъв е смисълът?

Най-сетне. Ето го потвърждението. В стомаха й запърхаха пеперуди. Но какво да каже по отношение на доверието? Все още беше рано за пълна откровеност, затова Стефани се опря на това, което владееше най-добре.

— Заминавам за Франкфурт — обяви тя.

Забеляза как от плещите на Комаров се вдига тежко бреме.

— А аз — за Цюрих — усмихна се той.

Тя си спомни за среднощните телефонните разговори, които беше провел от купето на своя лексус. Това й помогна да си състави мислен маршрут на пътуването му. Първата му спирка щеше да е Швейцария, разбира се, ако нещо не се промени в последната минута. Но важното беше, че току-що й беше казал истината. Тя беше щастлива и разочарована едновременно. Много й се искаше да върне обратно собствената си лъжа и да му отговори с подобаваща доза доверие.

 

 

Той ме целува и аз отново съм на седемнадесет. Знам, че не е редно, но се чувствам страхотно. Страшно съм объркана. В мен се борят Стефани и Петра. Зная, че сега съм тук само за да ме няма утре. Преспиваш за една вечер или по-скоро — за един следобед. За този момент си мечтая от мига, в който го зърнах. Когато Петра говореше за Коба, аз си мислех колко ще е трудно да си държа краката кръстосани в подходящия момент. Ето го подходящия момент. Сякаш за да се оправдая, аз зная отговора още преди да съм задала въпроса.

Само веднъж, казвам си.

Намираме се в апартамента му на Пето авеню. Дойдохме пеш от „Ферие“, отне ни някакви си пет минути. Той ме попита дали съм омъжена и аз останах шокирана от този въпрос. Не защото го зададе той, а защото никога не съм си представяла, че мога да бъда семейна. Не че не съм опитвала. По едно време сериозно мечтаех да се омъжа — само в най-съкровените си блянове, разбира се, но така и не успях да се видя в ролята на съпруга.

— Не, не съм омъжена.

— А да си била близо до брака?

— Не. Просто не са ми предлагали. А ти?

— Аз бях женен — отвърна, без да ме гледа той.

— Разведен ли си?

— Не — поклати глава той. — Тя умря.

— Съжалявам.

Той само сви рамене, помълча малко, после добави:

— Автомобилна катастрофа.

Блокът беше самото великолепие: мраморно фоайе, двама униформени портиери, асансьор, облицован с махагон и излъскани до блясък метални части, безшумно ни изкачва до десетия етаж. Апартаментът е малък, само с две спални. Веднага разбирам, че той не е участвал в дизайна и вътрешното оформление. Стандартен, но клиничен лукс — като хотелски апартамент. Излъсканият паркет е покрит с персийски килими, дневната с тапицирани стени гледа към парка, още няколко картини на Олга Светличная и Юри Кугах, тънък широкоекранен телевизор „Сони“ е окачен на стената над камината, над него е вградено старинно огледало с потъмняла бронзова рамка. Кухнята е като мостра — матирана стомана, излъскан до блясък хром. Изглежда така, сякаш никога не е използвана. Оборудвана е с всички глезотии, които могат да се купят с пари, но аз имам чувството, че той изобщо не ги поглежда. Нищо не носи персонален отпечатък, с изключение на картините. Дори нейната снимка липсва. Не й знам името. Той не ми го каза, а и аз не попитах.

Вече сме в спалнята. Той взема бинтованата ми лява ръка и целува крайчетата на пръстите ми. Позволявам му да ме съблече. Когато кляка да ми свали обувките, аз губя равновесие и се опирам с дясната ръка на рамото му. Късите чорапки са смъкнати, стъпалата ми лепнат върху паркета. Дърпа джинсите ми, които леко пропукват, сякаш заредени със статично електричество. Усещам пръстите му между ластика на бикините и кожата ми.

Не зная какво правя тук. Мога да измисля цял куп причини да бъда другаде. После си спомням за всички други мъже, които съм имала. Неясна поредица от лица, сякаш наредени зад прозорците на бързо прелитащ покрай перона влак. Те могат да разрушат това, което ще се случи, но аз съм твърдо решена да не им позволя.

Сигурно съм полудяла.

Черните памучни бикини се плъзгат надолу по бедрата ми. Задържам дъха си. Всичките ми сетива са изострени. После той се изправя срещу мен и хваща долната част на фланелката ми. Вдигам ръце над главата си, рязката болка ме принуждава да изохкам. Той веднага спира.

— Всичко е наред — казвам му.

После фланелката е съблечена и той вижда, че не всичко е наред. Чувствам се засрамена от многобройните драскотини и натъртвания, покриващи лявото ми рамо. Той гледа като омагьосан палитрата от цветове върху кожата ми. После бавно мести поглед към превързаната ми ръка, към белега от предишни премеждия, който е над нея. Кръгът е симетричен и равен, сякаш направен с пергел. Точно на лявото ми рамо — започва отпред и завършва отзад.

— Аз също претърпях автомобилна катастрофа — шепна. — Бях на двадесет и две. Едно парче ламарина…

Не мога да кажа дали ми вярва, или не. Сваля черния ми сутиен и ме оставя чисто гола. Никога през живота си не съм се чувствала толкова гола. Имам странното усещане, че не ме е съблякъл, а по-скоро ме е обелил.

Целува ме за втори път и това ме подсеща да започна да го събличам. Пръстите ми напипват копчетата на ризата му. Очите му не се отместват от моите и аз скоро разбирам причината. Те се появяват постепенно, слабата светлина на мрачния следобед сякаш иска да запази тайната им колкото се може по-дълго. Отмятам ризата от дясното му рамо. Кожата му е синя, сива и зелена.

Татуировки. Цялото му тяло е покрито с тях.

Не би трябвало да съм изненадана, но съм. До този момент успявах да игнорирам миналото на Константин. В това отношение ми помагаше както свободното му поведение, така и начинът му на обличане. Бях забравила изцяло годините, през които е гнил по затворите, но сега пред очите ми се разкриват следите от тях. Плъзгам пръсти по корема му. Не напипвам никакви тлъстини. Зелен мрамор — както за очите, така и за върховете на пръстите ми.

Ризата се плъзва на пода. Сивите и сини ивици са навсякъде — по раменете, около бицепсите, през гърдите и корема. Гледани с премрежени очи, те могат да бъдат взети за най-грозните белези на света, далеч по-грозни от моите. Но гледани с широко отворени очи, те са нещо съвсем друго. Кожата е карта на миналото му. Една сложна дерматологична картография.

Загубила съм дар слово. Изобщо не зная какво да кажа. Никога не съм си падала по татуировките, а гледката пред мен далеч надхвърля това, което изобщо съм виждала. Тя няма нищо общо с тенденциите в модата. Нервирам се не от начина, по който изглеждат, а от това, което представляват.

Той ме гледа втренчено и явно очаква някаква реакция. Целувам го в устата. Искам да поеме инициативата и той сякаш прочита мислите ми. Полага ме на леглото и дава свобода на устните си. Когато, без да иска, притиска рамото ми, аз изпищявам от болка.

— Извинявай.

— Не спирай! — шепна аз.

Докато целува гърдите ми, аз гледам раменете му в здрача. Имам чувството, че зелени змии се гърчат върху мен с единствената цел да ме възбудят. Те чудесно се съчетават с моите пресни, кървавочервени белези.

После усещам как ръцете му леко, но настоятелно разтварят бедрата ми. Гледам в тавана и очаквам устните му. Той не бърза, за да изостри допълнително сетивата ми. Времето преминава във вечност. Най-сетне усещам езика и устните му между бедрата си. Някой въздиша. Сигурно съм аз…