Марк Бърнел
Инструмент за убийства (19)

18.

Пазарът се гушеше в сянката на гигантския хотелски комплекс „Измайлово“. Таксито я остави пред портала, в близост до малко затворено пространство, в което патрулираха три оковани във вериги мечки. Самият пазар представляваше десетки малки щандове, подредени в прави редици и създаващи нещо като вътрешни алеи. Валеше дъжд. Земята лепнеше под краката й. Найлоновите листове, които търговците бяха разпънали над щандовете си, бяха натежали от ледена вода. Младо момиче в циганска носия свиреше на цигулка, пръстите на ръката й върху струните бяха покрити с ръкава, за да ги предпази от хапещия студ. Стефани долови мириса на разпалени дървени въглища и печено месо. Пътят й беше блокиран от възрастна жена, която искаше да й продаде шапки от визон и полярна лисица. Когато Стефани каза не, жената се изплю в краката й.

Постепенно стигна до онази част от пазара, на която се предлагаха военни вещи и обмундировка. Изминаха петнадесет минути преди да открие щанда, който й беше описал Стърн. В дъното, окачени върху телени въжета за простиране на бельо, висяха няколко сиво-синкави военни шинела. Част от тях бяха видели служба, други изглеждаха чисто нови. До тях имаше пълен кашон с кожени шапки, всяка от които украсена с емайлирана червена звезда. На масичка до щанда бяха положени револвери, кинжали, медали, компаси, бинокли и значки. Имаше и шест немски каски от Втората световна война. Захапани от ръждата, две от тях имаха дупки от куршуми. Човекът зад щанда беше нисък, с мазна мургава кожа. Беше облечен в мръснобял анорак с марка „Фила“. Стефани взе стар телескопичен мерник и започна да го върти в ръцете си.

— С помощта на това нещо са били избивани германците при Сталинград — започна да хвали стоката си мъжът. — Автентичен къс от историята на 284-ти Сибирски пехотен полк.

— Руди тук ли е?

В очите на мъжа проблесна изненада, бързо заменена от предпазливост.

— Той е в болницата.

— Нещо сериозно?

— Жена му пак ще ражда. Петото им дете.

— Толкова ли е сериозно?

Този диалог изглежда беше достатъчен, за да прогони подозренията му.

— Какво искаш?

— Нещо, което действа…

— Кога?

— Сега.

— Да не мислиш, че тук мога да държа такива неща?

— За колко време ще го донесеш?

— Зависи какво искаш, но горе-долу за двайсет минути. Ако е нещо по-сериозно — до един час.

— А какво ще ми предложиш?

— Двойка нагани, които…

— Да ти приличам на любителка на антики? — прекъсна го тя.

Той предпазливо се огледа, после сниши глас:

— Какво ще кажеш за МР73 или „Глок“ 21? Глокът е страхотен, виждал съм го с очите си. Седемдесет процента полимери, петнадесет патрона заедно с този в цевта. Има фосфоресциращ мерник. Имам и друго — един Че Зе 75, чешко производство. А ако ти трябва нещо по-голямо, мога да ти предложа автомат „Инграм“, калибър 7,65.

— А какво ще кажеш за един „Зиг Зауер“ П 226 със заглушител?

 

 

Единадесет и половина. Стефани слезе от минибус №733, който я докара до ресторанта „На хълма“, който се намираше в противоположната на Измайлово част на Москва. Времето се влоши, дъждът започна да преминава в сняг. Крилатское 35 се оказа олющен седемнадесететажен блок, който се издигаше между поне дузина свои двойници. На входа си шепнеха две жени с груби, почервенели от студа лица. Стефани измъкна мобилния си телефон и набра един обикновен номер с премръзналите си пръсти.

— Ало? — обади се мъжки глас.

— Галина там ли е?

— Кой?

— Галина.

— Имате грешка.

Добре че си беше у дома. Жените излязоха на студа, а Стефани влезе в асансьора и натисна бутона за петнадесетия етаж. Вътре вонеше на пикоч. Вратите се плъзнаха встрани, за да разкрият тесен коридор, който пресичаше блока по цялата му ширина. Нямаше никого. Тя мина покрай вратата, провери дали коридорът продължава да е пуст, след което измъкна зига от джоба си и започна да завива заглушителя. Когато свърши, извади телефона и натисна бутона за повторно набиране.

— Ало?

— Имаш проблем.

— Кой се обажда?

— Те се качват. Разполагаш с две минути, най-много три.

Зае позиция. В момента, в който вратата се отвори, дулото на зига опря в челото му. Тя предварително знаеше колко е висок. Той се закова на място, очите му се събраха в опит да видят заглушителя.

— Здравей, Борис.

— Мамка му! — прошепна Бергщайн и челюстта му увисна.

— Дай ми повод да натисна спусъка! — заплашително изръмжа Стефани.

— Мамка му! — повтори той.

— Назад и без резки движения! — заповяда Стефани.

Ритна вратата след себе си и го принуди да влезе във вътрешността на апартамента. Кухнята беше претъпкана с боклуци и изглеждаше отвратително: мръсни чинии и прибори в умивалника, празни бутилки, фасове върху пластмасови капачки от буркани, вкиснато мляко, чиято миризма разваляше въздуха, мухлясал самун хляб, по който лазеха хлебарки. Банята вонеше ужасно. Ваната беше пълна с десетки чифтове джинси, марка „Дизел“, опаковани в целофан. Сигурно са менте, рече си Стефани. Холът беше задръстен от кашони с електроуреди — компактдискове, видео и дивиди плейъри, портативни компютри, телевизори, стереосистеми. Всички от известни марки. Място имаше само за едно малко диванче, покрито с дамаска в маслиненозелен цвят, портативен телевизор, телефон и розова чиния, която служеше за пепелник.

— Харесва ми обзавеждането, Борис — ухили се презрително Стефани. — Съвсем в твой стил.

— Как ме откри?

— При първата ни среща в Брайтън Бийч спомена, че имаш апартаментче в Крилатское.

— Но то не е мое — подозрително се намръщи той.

— Знам — отвърна му с най-загадъчната си усмивка Стефани.

Всъщност, знаеше го Стърн, добави мислено тя. И ми го продаде срещу добра цена.

— Иди до прозореца, Борис — заповяда тя. — Отпусни се на колене, с гръб към мен.

— Какво търсиш тук?

— Тъкмо исках да ти задам същия въпрос. Хайде, направи го!

Той бавно се отпусна на килима.

— Тук си заради снощи, нали? — попита.

— Ти как мислиш?

— Беше съвпадение.

— Познавам хора, които изгубиха живота си, защото вярваха в съвпадения.

— Когато съм тук, винаги посещавам „Белия квадрат“. Там са най-готините мадами.

— Нещо не можеш да ме омаеш с чара си, Борис — процеди тя. — Какво търсиш в Москва?

— Идвам си тук четири пъти в годината, знаеш го.

— Защо си дойде сега?

— По работа.

— Каква работа?

— Моля те… — прошепна той и поклати глава.

— Каква работа?!

— Не мога да…

Стефани натисна спусъка. Заглушителят изпука доста силно, вероятно заради затвореното пространство. В стената под перваза на прозореца се появи дупка, късчета мазилка се разлетяха на всички страни. Бергщайн се люшна и падна на една страна, без да прави опит да се изправи. Стефани се приближи и го побутна с върха на обувката си.

— Застани на колене, с лице към стената! — заповяда тя.

Тялото му започна да трепери.

— Не ме карай да повтарям — просъска тя. — Ставай!

Той бавно започна да се надига.

— Какво видя снощи?

— Нищо.

— Какво видя?!

— Нищо, кълна се! — Гласът му изведнъж стана писклив. — За пръв път те зърнах в момента, в който очите ни се срещнаха!

— Разкажи ми по каква работа си тук, Борис.

— Моля те!

— Няма да повтарям! — хладно отсече Стефани. — Просто ще ти вкарам едно олово в гръбначния стълб. Ще умреш, но бавно. Дяволски ще те боли… Пет, четири, три, две…

— В джоба ми!

— Едно…

— В шибания ми джоб!

Стефани направи крачка напред и притисна заглушителя в основата на тила му.

— Бъди внимателен, Борис. Ако видя нещо, което наподобява оръжие…

— Няма, обещавам!

— Добре тогава. Давай…

Той внимателно пъхна лявата си ръка в джоба на сакото. Извади малка кутийка, наподобяваща тези, в които се държи тютюн, но без никакви надписи. Стефани я пое и отстъпи крачка назад. Развинти капачето и дръпна памука, който беше натъпкан под него. Отдолу се показаха двадесетина квадратни пликчета от акуратно сгъната бяла хартия.

— Още един наркодилър — процеди тя. — Точно това, от което се нуждае светът!

— Какво говориш? — вдигна глава Бергщайн. — Това не е наркотик.

— Сега ще видим какво е — промърмори Стефани и започна да разгъва най-горното пликче.

Вътре се оказаха три прекрасно шлифовани диаманта.

— Ако ги вземеш, мъртъв съм — простена Бергщайн.

— Представям си…

— А ако ме гръмнеш или изчезна, мама е мъртва! — добави с отчаяние той.

Това я жилна здравата. Беше доволна, че той продължаваше да гледа в стената.

— За кого работиш?

— Не ги познаваш.

— Ти едва ли имаш представа кого познавам и кого не. Ставай!

Той се подчини, но го направи на етапи, вероятно защото мускулите на краката му бяха сдали багажа. Същото се беше случило и с мехура му — когато се обърна, върху предната част на панталоните му имаше мокро петно. Очите му я избягваха.

— Не си във форма, Борис — отбеляза тя.

— Знам.

 

 

При ясно време вероятно би имала възможност да види цяла Москва в краката си. Все пак се намираше на петнадесетия етаж. Но в момента над града се стелеше жълтеникав смог и гледка изобщо нямаше. Височината на етажа сигурно има значение за гледката, но в замяна на това апартаментът беше напълно необезопасен срещу напористия вятър, който идваше откъм Урал. Стефани усещаше как течението смуче въздуха изпод прозоречната рамка, а вятърът вие зад ръба на сградата.

Плисъкът на вода в банята престана, миг по-късно на прага се изправи Бергщайн. Беше сменил сивите си панталони с кафяви.

— Добре си подбрал цвета — подхвърли Стефани. — Почти няма да ти личи, когато напълниш гащите.

— Много смешно! — изгледа я намръщено той.

— Не се тревожи, гроб съм — обеща тя. — Никой няма да открие твоята малка тайна.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не пия в компанията на хлебарки — отсече тя, забеляза обиденото му изражение и добави: — Видях ти кухнята, Борис.

Той отвори един кашон, в който, според надписите, би трябвало да има стереосистема „Айва“. В ръката му се появи бутилка без етикет, в която имаше някакъв тъмен алкохол.

— Затова я държа вътре — неясно поясни той, измъкна тапата и й я подаде.

— Какво е това?

— Арменски коняк.

— За мен е малко раничко.

— И за мен. Но от друга страна не всяка сутрин ми идват на гости мадами, които изгарят от желание да ми наврат пищов в мутрата.

След няколко едри глътки и запалена цигара самообладанието му започна да се възвръща.

— Защо диаманти, Борис? — попита тя. — Знаеш ли с какво си се захванал?

— Знам. Ще ги отнеса в Ню Йорк.

— Ако съм човек на хазарта, бих се обзаложила, че няма да ги декларираш на митницата на летище „Кенеди“.

Бергщайн се почеса по носа и сви рамене:

— Затова ми плащат двайсет и пет бона.

— Които ще те приближат до бизнеса с яхти под наем във Форт Лодърдейл?

— Може би.

Стефани започна да развива заглушителя от дулото на пистолета.

— Някаква идея как ще го направиш?

— Естествено.

— О, я стига — моментално хвана лъжата му тя.

— Още не съм готов, но вече имам някои идеи.

— Да ги чуем.

— Няма да стане.

Стефани се усмихна.

— Ако исках, щях да те гръмна в тила и да си тръгна с диамантите.

— А защо не го направи?

— Защото не съм крадла. И защото никога не стрелям по тъпи и беззащитни животни.

Той сподели идеите си. Три схеми, еднакво съмнителни и почти безнадеждни.

— Господи, Борис — въздъхна тя. — За какво са ти двайсет и пет бона, когато ти лепнат петнайсет годинки пандиз?

— Имаш по-добра идея, така ли?

— Не.

— Ами тогава… Ще рискувам.

— Нямаш никакъв шанс.

Бергщайн смачка фаса си в претъпканата розова чиния и веднага запали нова цигара. А Стефани се хвана, че мисли за Мария Бергщайн и необяснимата й обич към Алла Пугачова, за малкото й апартаментче в Брайтън Бийч.

— Ще ти направя едно предложение, Борис — промълви тя. — Искам да ме слушаш внимателно. Може би ще ти осигуря надежден канал за вкарването на тези камъни в Щатите.

— Колко ще поискаш? — подозрително я изгледа той.

— Не искам пари. Искам да ми свършиш една работа.

— Каква?

— Искам да осъществиш доставката, да си прибереш двайсет и петте бона и да изчезнеш. Нямаш никакъв шанс — сам си го призна в Ню Йорк. Но като те гледат, хората те вземат за нещо голямо… — Очите й се сведоха към чатала му. — Те не са видели това, която видях аз. Не знам за кого работиш, но мога да си представя. Те са от хората, които си личат от километър. Ако не се откъснеш от тях, ще потънеш в мръсотията заедно с тях. Може би не днес или утре, но скоро… А ако това не стане, те просто ще те убият.

Бергщайн изглеждаше дълбоко смутен.

— Защо правиш това за мен?

— Защото те харесвам, въпреки че инстинктите ми пищят против теб. И защото харесвам майка ти. Не искам да си я представя как плаче на гроба ти.

 

 

— По дяволите, закъснях!

Бяха разговаряли около десетина минути. Бергщайн грабна телефона и започна да избира някакъв номер.

— Обещах на вуйчо да го посетя и вече трябваше да съм там! — поясни той, после изведнъж се спря и вдигна глава: — Може ли?

Стефани сви рамене.

— Свършихме ли? Нали няма да ме гръмнеш, като тръгна да излизам?

— Днес не.

Той набра още две цифри, после отново се спря.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не.

— Ще го харесаш. Всичко го харесват.

— Борис…

— При създалите се обстоятелства това е най-малкото, което мога да направя за теб. Той познаваше Джордж Салиби.

— Наистина ли? — моментално се оживи тя.

Бергщайн караше раздрънкано ауди комби, което беше поне на петнадесет години. Стефани го попита сигурен ли е, че тази кола ще ги закара там, където са тръгнали. А той отговори, че никога не го е оставяла на пътя. Мобилният й телефон звънна тъкмо когато излизаха на големия външен пръстен на околовръстното. Беше Комаров.

— Къде си? — попита той.

— В една кола.

— Можеш ли да говориш?

— Отчасти.

— Искам да ти покажа нещо. Довечера свободна ли си?

— Да.

Комаров й даде подробни инструкции, които повтори два пъти и едва след това попита:

— Схвана ли всичко?

— Ще бъда там.

Напуснаха околовръстното шосе и поеха по пътя за Сколково. Указателни табели липсваха. След известно време напуснаха асфалта и поеха по тесен черен път, който се извиваше сред гора от сребърни брези. Не след дълго стигнаха до малка полянка, разположена на брега на също така малко езеро. Преди години къщичката на брега трябва да е била боядисана в зелено. Черчеветата на прозорците все още пазеха този цвят, въпреки враждебното отношение на климата. От ламаринения комин на покрива излизаше гъст сив дим.

Йосиф Бергщайн излезе да ги посрещне. От двете му страни се изправиха две едри елзаски овчарки. Не беше много по-едър от сестра си. Приличаха си толкова много, че мнозина биха ги взели за близнаци. Борис беше дарен с топла прегръдка, а Стефани — със здраво ръкостискане, последвано от лек любезен поклон.

Влязоха в къщичката. Бумтящото кюмбе създаваше достатъчно топлина в кухничката и дневната. Подовете бяха покрити с евтини килими от Самарканд, край тях бяха проснати и една-две еленови кожи. Обзавеждането се състоеше от голям диван, две кожени кресла, две бюра, стара етажерка за книги. Стените бяха украсени с графики, поставени в тънки рамки. Атмосферата беше наситена с някакъв особен домашен уют.

Ядоха супа и черен хляб, собствено производство на Йосиф. Борис много се смя, тъй като това му напомняло за майка му. После пиха чай. Йосиф Бергщайн разказа на Стефани, че можел да емигрира в Израел, след като всичките му роднини се прехвърлили там, но изобщо не помислил за подобно нещо. Борис много се молил да го оставят тук, заедно с него, но Мария била категорична, че малкият трябва да емигрира.

— Според мен тя се страхуваше, че Борис ще стане като мен. А и какви ли шансове съм имал? Мария винаги си е била упорита, но в случая беше права. Закле се, че животът им в Израел ще бъде по-добър, но какво се получи на практика? Избягаха и оттам. Знаеш ли какво правя аз, когато ми дойде до гуша от неуредиците в днешна Русия? Просто си мисля за Израел и ми става по-леко.

— А не се ли изкушихте да заминете за Ню Йорк, когато разбрахте, че те се местят в Щатите?

— Четири пъти съм бил в Ню Йорк — замислено отвърна той и започна да си свива цигара. — Но нито веднъж не видях нещо, което би ме накарало да живея там.

— Четири пъти?

— Бил съм и в Чикаго, и в Бостън… Едно време излизах в чужбина по пет-шест пъти в годината. — Облиза цигарената хартия, за да я залепи, после добави: — По бизнес…

— С какъв бизнес се занимавате?

— Какво ти е казал Борис?

— Всъщност, нищо — отвърна Стефани и стрелна с поглед смълчания Борис. — Спомена само, че сте бил близък с Джордж Салиби.

— И него ли познаваш? — вдигна вежди Йосиф.

— Всъщност съм го виждала само веднъж — отвърна Стефани. — Не беше особено общителен.

— Това ме учудва.

— Защо?

— Защото, ако ме извиниш, ти си точно неговият тип. Тъмна коса, атлетична фигура, решителност и воля.

Стефани си представи Рут Щойфел.

— Мислите, че имам силна воля? — попита на глас тя.

— Да речем, че го усещам — леко се усмихна Йосиф. — Както и да е… Прочетох за смъртта му във вестниците, показваха го и по телевизията. Обърна ли внимание на съболезнованията? Брежнев, Андропов, Горбачов — навремето ги познаваше всичките… И Елцин, но още от времето му на партиен секретар в Сибир, когато все още си беше с акъла.

Борис стана и излезе, а Стефани попита:

— Как се запознахте със Салиби?

— Покрай разни неща, свързани с банките.

— Вие банкер ли сте?

— Не съвсем.

Разказа й за първата им среща, състояла се в Кипър в началото на седемдесетте. Той бил в официална командировка, а Салиби изгарял от желание да завърже делови контакти с Кремъл. Бергщайн бил член на неофициалната руска делегация, изпратена в Кипър специално, за да изслуша предложенията на Салиби.

— През следващите години го виждах от време на време. В Бейрут, Атина, Берлин, няколко пъти и в САЩ. Харесвах го. Той беше нервен и подозрителен с непознати, но топъл и щедър към приятелите си.

Стефани усети как напрежението й нараства.

— Бяхте приятели?

— Не, не — разсмя се Йосиф Бергщайн. — Бях наблюдател, нищо повече. Просто ми направи впечатление как се държи с околните.

— Когато аз се запознах с него, той беше в компанията на друг руснак, Константин Комаров — подхвърли небрежно Стефани. — … Чували ли сте за него?

— О, да — кимна Йосиф. — Май че живееше в Ню Йорк… ФБР му лепна един особен прякор…

— Донът от Дон.

— Точно така.

— Какво знаете за него?

Очите на Йосиф се присвиха.

— Говори се, че е убил някакъв узбек с един-единствен удар. Станало във Воронеж.

Когато си тръгнаха обратно, навън вече се мръкваше. Единият фар на аудито не светеше, но това не пречеше на Борис да кара с висока скорост.

— Вуйчо ти така и не каза с какво се е занимавал — подхвърли Стефани.

— Напоследък почти не работи.

— А преди?

— Беше в КГБ, когато тази организация все още действаше.

— И какво е вършил там?

— Касиер. Контролирал е фондовете, от които се е заплащало на агентите в чужбина.

— Наистина ли?

— Да — кимна Бергщайн. — Именно като такъв е обиколил света.

 

 

Таксито направи дълга обиколка по двата бряга на река Яуза, северно от Лефортово, след което я стовари на улица „Семьоновска“. Валежът се усили, тлъсти снежинки облепваха предното стъкло. Стефани следваше указанията, които беше получила от Комаров.

Навремето спортният комплекс „Металург“ бил собственост на фабрика „Сърп и чук“ и изпълнявал ролята на рехабилитационен център за работниците. Днес беше отворен за широката публика, но не денонощно, а само до девет вечерта. По тази причина имаше и охрана на главния вход. Стефани тръгна по тротоара покрай оградата. Комаров беше обещал, че един от страничните входове ще бъде отключен. Скоро го откри, бутна вратата и се озова във вътрешността на комплекса. Избягвайки главната алея, тя прекоси два футболни терена и се приближи към задния вход на червено-бялата тухлена постройка между тях. Предпазливо надникна зад ъгъла. Пред главния вход бяха наредени луксозни лимузини и джипове. Гардове и шофьори потропваха с крака да се стоплят, пушеха цигари и си подаваха някакво шише. Стефани се оттегли в мрака и ловко се покатери на скърцащия ламаринен покрив на бараката, залепена за гърба на сградата. Без особени затруднения стигна до прозореца на първия етаж над нея, който се оказа незалостен. Прескочи през парапета. Някъде от вътрешността на сградата се разнесоха приглушени аплодисменти. Беше студено, от прозореца нахлуваше леден въздух. Тръгна пипнешком в мрака. След няколко крачки видя ивица светлина, която идваше от лампите на балконите — по три от всяка страна на сградата. Рефлекторите им сочеха надолу.

Застани зад средната лампа откъм по-близката страна…

Най-напред усети топлината, която идваше отдолу. После в ноздрите я удари и миризмата. Тютюн, парфюм, пот и още нещо познато, което обаче не можеше да определи.

Погледна надолу. Повдигащият апарат и тежестите бяха разчистени. В средата на салона имаше клетка, запълнена от боксов ринг с двама мъже в него. Единият беше флегматичен гигант, другият — кльощав бързак. Шестте прожектора на балкона бяха фиксирани върху ринга. Стефани изчака очите й да се нагодят към ярката светлина и видя кръвта. Тя обливаше както двамата мъже на ринга, така и брезентовия тепих. Гигантът замахна да нанесе дясно кроше, но левият му крак се подхлъзна и остави следа върху аления брезент. Публиката започна да дюдюка. Кльощавият се понесе напред, засипвайки противника си с удари. Един от тях попадна в брадичката му, във въздуха се разхвърчаха капчици пот и кръв. Едва сега Стефани забеляза, че никой от боксьорите не носеше ръкавици.

Около ринга имаше плътен кръг от хора, повечето мъже. Те крещяха съвети към боксьорите, псуваха и размахваха ръце, а по бледите им лица се стичаха вадички пот. Горе-долу една трета от останалата публика бяха жени, прецени след бърз оглед Стефани. Те седяха край масички, изтеглени на известно разстояние от ринга, а до стената в дъното работеше дълъг бар.

Едва сега идентифицира миризмата, която я беше ударила в носа при влизането. Кръв. Влажният и топъл въздух в залата беше наситен с миризмата на кръв. Като Петра тя беше виждала далеч по-кървави гледки, но не беше допускала, че ще се сблъска с нещо толкова примитивно. Това тук беше колизеум, в който гладиаторите бяха приветствани от пияната тълпа. Очите й пробягаха по лицата на зрителите. Не след дълго го откри. Комаров седеше на една маса с Ватукин, Наталия и още половин дузина мъже и жени. Точно както й беше казал.

Гигантът на ринга замахна, юмрукът му потъна в корема на противника му със страшна сила. Стефани чу смразяващия тътен, въпреки рева на тълпата. Сякаш се спука балон. По-дребният мъж се преви от болка, но все пак съумя да се плъзне встрани по хлъзгавия брезент, избягвайки тежък ритник в главата.

Стефани не успя да види лицето на Комаров, но Ватукин изглеждаше изцяло погълнат от зрелището. За разлика от него Наталия беше запазила леденото си изражение.

 

 

Когато бях по-млада, познавах цял куп потенциални Наталии. Те идваха от Кру, Кардиф и Абърдийн. Една-две успяха да направят кариера като тази на Наталия, но всичко останало даде фира. Бяха бежанци от една непълноценна класа хора, които имаха едно-единствено предимство — външния вид. Лишени от каквото и да било образование, те разчитаха единствено на своята решителност и здрав разум, както и на мъжките слабости. Бяха истински боксьори, които се измъкват от гетото благодарение на юмруците си. Гонеха парата като истински авантюристи, но аз никога не ги възприемах като наемници или златотърсачи. Винаги съм ги смятала за хора, които сами си градят късмета, независимо дали добър или лош. Преглътнали гордостта си, те залагаха на самите себе си.

Бях убедена, че познавам Наталия, макар да не знаех абсолютно нищо за нея. Дъщеря на жп стрелочник или на кадрови военен, който така и не се издига до чин, който заслужава. Дъщеря на кротка жена, която цял живот е търпяла пиянските буйства на съпруга си. Жена с огромна доза стоицизъм, точно като своята майка и баба. Виждам Наталия в провинциален град — сив, студен, изостанал. Расте в средата на безлични деца, едно от които е и тя самата. Но идва пубертетът, който води след себе си и преображението. Тя изведнъж става красива — толкова красива, че околните я възприемат като белязана от някакъв физически недъг. Виждам жадните погледи, които я съпровождат, усещам как самочувствието й започва да се покачва. Скоро настъпва моментът, в който тя прекосява границата. Надявам се това да е станало безболезнено, с някаква доза грижа и внимание. Но от собствен опит знам, че обратното е много по-вероятно — грубото и болезнено превръщане в жена бива спестено на малцина. А след това? Е, като всички — страда и душата й бавно загрубява. В един момент стига до прозрението, че външният й вид е не само търсена стока, но и единствения начин да се отърве от мрачната неизбежност на бъдещето. По всяка вероятност задига отнякъде малко пари или пък преспива с банковия чиновник от долния етаж. По един или друг начин събира достатъчно, за да замине за Москва. Столицата с ярките светлини, ключът към бленуваното бъдеще, което няма нищо общо с мрачното минало.

Но това бъдеще е крехко и всеки момент може да се счупи. Тогава какво ще прави? Нима ще се върне обратно към забвението?

 

 

Тълпата нададе продължителен рев. Увлечен в нападение, кльощавият боксьор така и не видя поразяващия ляв ъперкът на противника си. В резултат лежеше по гръб, плувнал в собствената си кръв, а също така и в кръвта на всички, които бяха лежали на пода преди него. Тълпата го подканяше да стане и да продължи боя. Стиснал зъби, той бавно се надигна до клекнало положение. Но гигантът го сграбчи за косата, отметна главата му назад и му нанесе страхотен удар с коляно, право в лицето. На мястото на носа изригна кървав фонтан. Стефани неволно затвори очи, но до слуха й продължаваха да долитат тежките удари и одобрителния рев на публиката.

После дойде краят. Тътенът на ударите потъна в глъчката. Хората започнаха да събират залозите си. Печелившите нададоха тържествуващи викове. Безжизненото тяло на боксьора (беше невъзможно да се прецени дали е мъртъв или само в безсъзнание) беше изнесено на носилка. Това не направи никакво впечатление. Стефани отново погледна към масата на Ватукин. Комаров го нямаше. Миг по-късно зад гърба й се разнесе приглушеният му глас:

— Имаше ли някакви проблеми?

Тя се обърна. Скрита в сянката, фигурата му беше почти невидима.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Забавление за всички, които си падат по кървавите зрелища и имат пари да си платят.

— А ти какво правиш тук?

— Забавлявам клиенти.

— Какви са онези непознати хора на масата ти?

— Американци. Двама от тях са предприемачи, специализирани в облагородяването на запустели терени. Един е хотелиер, а другите трима — инвестиционни банкери. — Той направи крачка напред и тя успя да види очите му. — Всички предпочитат зрелището пред секса. Твърдят, че било много по-вълнуващо. Освен това са убедени, че и в Манхатън могат да имат най-красивите жени на света, докато това… За тях това е нещо истинско. Точно тази дума употребяват.

— Би трябвало по-честичко да пътуват по света.

— Съгласен съм, но… — Раменете му леко се повдигнаха.

— А ти какво правиш с тях, Костя?

— Същото, което ти правиш с Владимир. Бизнес.

— Искаш да кажеш, че им помагаш да похарчат някой долар преди „тоталната разпродажба“?

— Тотална разпродажба?

— Тук така наричат разграбването на бившата държавна собственост, нали? В тази игра ли участваш?

— Изостанала си поне с пет години, Петра. А може би и с десет… Тези хора не са дошли да правят инвестиции в Москва. Те са тук, за да обсъдят инвестиции в Ню Йорк. При това не в долари, а в рубли.

Едва сега й стана ясно защо Комаров предпочита да стои на тъмно.

— А аз какво правя тук? — попита на глас тя.

Комаров се приближи още по-близо, сложи ръка на талията й и посочи към една от масичките в близост до ринга.

— Виждаш ли онзи мургавия със златната обица?

— Виждам го.

— Това е Сергиев от Башкирия. Работи с петролни продукти и поддържа тесни връзки с „Централная“. А онзи дебелия на масата зад него виждаш ли го? До него е високата дама с червена коса. Това е Барзов. Московчанин, втори след шефа в синдиката „Люберски“. Бръснатата глава до него е Феликс, член на „Солнцерски“. Оттатък ринга има един дребен тип с големи очила и бастун…

— Виждам го.

— Това е Улман от Одеса. А последният е… Къде изчезна, по дяволите? А, ето го там — онзи големият, с червеникавата коса, дето е с гръб към нас. Това е Антонов, шефът на „Долгопрудники“.

— Каква е целта на това събиране? — присви очи Стефани.

— Тези типове имат две неща, които ги свързват…

— Извън болестното състояние, което ги тласка към тези кървави зрелища?

— Първо: всеки човек със здрав разум би ги нарекъл престъпници.

— Така ли? — иронично подхвърли Стефани. — Никога нямаше да се досетя.

— И второ: те всички са Коба…

В клетката се появи някакъв прислужник и започна да попива кръвта от брезента, очевидно подготвяйки ринга за следващия бой. Усилията му не даваха видим резултат.

— Всички са Коба?! — смаяно попита Стефани.

— Всеки един от тях е използвал този псевдоним. Имат навика да прибягват до няколко имена едновременно.

— И ти ме доведе тук само за да ми го кажеш?

— Да ти покажа всичко това. За да го разбереш.

— Какво да разбера?

— Че си губиш времето. Няма да откриеш онзи Коба, когото търсиш, освен ако той не реши да се появи сам. Истинският Коба е легенда, мит.

Точно като Петра Ройтер.

— А Ватукин? Той бил ли е някога Коба?

— Не.

Стефани не беше сигурна дали почувства облекчение, несигурност или открито недоверие.