Марк Бърнел
Инструмент за убийства (10)

9.

Стефани спря под червената тента на кафене „Седемте радости“ и се направи, че чете китайските йероглифи, изписани на дъската зад стъклото. Хвърли поглед надясно и наляво, после продължи напред. На ъгъла на Мълбъри и Брум беше спрял камион. Двама мъже разтоварваха от него току-що заклани и транжирани малки прасенца и козлета. На тротоара пред ресторант „Банг Хунан“ се отвориха металните капаци на дълбока шахта, желязото изтрака върху бетона. Призрачни кривокраки същества мърдаха сред облаците пара в кухнята, студеният въздух се изпълни с аромата на пържена патешка мас.

Китайците се събираха на малки групички на улицата, бърбореха, пушеха и плюеха. Стефани мина покрай малък рибен пазар, където рибата лежеше в легла от натрошен лед, покрай салон за красота, който се помещаваше в нещо като гардероб направо на тротоара, магазинче за електронна техника, в което по съвместителство работеше и врачка. Завърши поредния кръг и се насочи надолу по Мот стрийт.

Четвърт час по-късно се върна на адреса на Мълбъри стрийт, натикан в тясното пространство между две магазинчета. В едното се продаваха кухненски принадлежности, а в другото — екшъни от Хонконг, записани на обикновени видеокасети и дивиди. В първия момент го подмина и се наложи да се върне — процепът между двете сгради беше широк, колкото да се промуши средно едър човек. Стълбите към мазето бяха стръмни и зле осветени. Вратата в дъното беше отворена, зад нея зееше тъмен коридор. Сетивата й се изостриха, зениците й се разшириха, ноздрите й потрепнаха от острата миризма на анасон. Над първата врата вдясно висеше табела: Туристическа агенция „Чан Сун“. Зад отворената врата се виждаше дебел мъж, седнал зад бюро с телефон. В ъгъла бяха струпани щайги, а въздухът синееше от цигарен дим. Подмина нататък. Следваха офисите на специалист по билки за лекуване на екземи и псориазис, вносител на месо и специалист оптик. Зъболекарският кабинет „Ву Лин“ се оказа чак зад осмата врата по коридора.

В чакалнята, в която имаше място само за един стол, се бяха натикали шестима пациенти — всичките китайци. При появата на Стефани те прекратиха бърборенето си и заковаха очи в нея. Така изтекоха две минути, после, задоволили любопитството си, китайците отново подеха напевните си разговори. Една врата в дъното се отвори, на прага се появи дребна жена, която теглеше за ръката ревящо дете. Зад тях се очерта фигурата на петдесетгодишен мъж, който имаше доста висок за китаец ръст, посребрена коса и малки кръгли очилца. Забелязал Стефани, той й направи знак да влезе, игнорирайки опашката. Но на хората в чакалнята това явно не направи никакво впечатление и те продължиха с оживените си разговори.

Зъболекарският стол беше тапициран със синя кожа, дупките в едната облегалка за ръце бяха облепени със сребрист скоч. Инструментите на ръждясалата табличка до стола изглеждаха стари. Върху квадратно парче марля червенееше току-що изваден зъб.

— Носите ли парите? — попита Ву Лин.

— Първо да видя стоката.

— Стоката не е тук.

— А къде е?

— Близо — сви рамене китаецът.

— Тогава да вървим да я видим.

— Първо ще преброя парите.

— Можеш да ги преброиш, но не можеш да ги вземеш — отсече Стефани. — Трябва да видя всичко със собствените си очи.

Ву Лин се замисли върху думите й, после кимна с глава:

— Окей.

Стефани дръпна ципа на якето си, извади сивата си фланелка от колана и разкопча кожената чантичка за пари, прикрепена към кръста й. Парите бяха стегнати в пачка с ластик.

— Десет хиляди, всичките в употребявани банкноти от петдесет, двайсет и десет долара — обяви тя.

Ву Лин пое пачката и започна да брои. Беше облечен в бяла престилка, която отдавна плачеше за пране. Стефани стрелна с очи асистентката му, която седеше на ниско столче в ъгъла. Тъпо подпухнало лице, отпуснато тяло. Изглеждаше млада и отегчена. Стефани я гледа втренчено до момента, в който тя най-сетне отмести погледа си.

Ву Лин приключи с броенето и промърмори:

— Много трудно.

— Моля?

— Много е трудно да намеря това, което искате. Прекалено бързо, няма достатъчно време.

— Аз пък мислех, че вече си го намерил.

— Само част от него. Но много трудно. Ще струва още пари.

Стефани направи крачка напред и протегна ръка.

— Цената е уговорена!

След кратко колебание Ву Лин й върна пачката.

— Не е достатъчно. Ако искате стоката утре, не е достатъчно…

— Колко искаш?

— Петнайсет.

— Петнадесет хиляди?!

— Не може да стане за по-малко.

— Не те съветвам да ме изнудваш — хладно го изгледа Стефани.

Ву Лин не трепна пред заплахата.

— Това, което искате, не е лесно. Опасно, скъпо… При десет хиляди губя. При петнайсет съм на нулата… Може би…

Стефани знаеше, че това е лъжа.

Ву Лин се наведе над масичката, до която седеше помощницата му, надраска нещо върху лист хартия и й го подаде.

— Утре следобед, в четири.

Адресът беше на Канал стрийт.

 

 

Когато се върна в „Чери Недърленд“, на рецепцията я чакаше послание от Комаров. Точно в шест тя влезе в „Сейнт Риджис“ на Пето авеню и Петдесет и пета улица. Той я чакаше в бара „Кинг Коул“. Дрехите му бяха различни и едновременно с това същите: хубав двуреден сив костюм, кремава памучна риза, кръгли златни ръкавели, тъмносиня вратовръзка. Стефани беше с черни панталони, чифт меки обувки Ди Ем, винена фланелка с дълъг ръкав, която всъщност беше боди с оранжеви ръкави, и върху нея — късо черно сако. Чувстваше се неловко, сякаш не беше избрала подходящите дрехи. Изпита желание да се извини, но стисна зъби.

Комаров пиеше мартини. Направи знак на келнера и се обърна към нея:

— Какво да бъде?

В този момент — тройна водка, рече си тя.

— Шампанско? — предложи той.

При създалите се обстоятелства едва ли имаше нещо по-абсурдно.

— Празнуваме ли нещо? — вдигна вежди тя.

— Не знам. Празнуваме ли?

— Добре, нека бъде шампанско — отвърна тя. — Благодаря.

Комаров изчака отдалечаването на келнера и плъзна към нея прегънато листче. Тя го отвори. Адресът беше написан с печатни букви.

— Кого да търся?

— Той ще ви търси. Казва се Михаил Бухарин.

— И той е посредникът на Коба, така ли?

— Ще ви отведе при посредника.

— Значи посредник между вас и посредника. Това не ви ли звучи леко параноично?

— Не и при създалите се обстоятелства.

— Какви са тези обстоятелства?

— Не мога да ви се доверя.

— Все още не знаете това…

— Не помните ли, че ме изнудвахте?

— Аз пък мислех, че ви помолих за услуга.

Той не отговори.

— Как ще го позная? — попита след известно време тя. Изслуша описанието на Комаров и поклати глава: — Божичко, но какво му се е случило?

— Кариера в КГБ-Алфа, това му се е случило.

— КГБ-Алфа?

— Подразделение на съветските специални части, но под командването на КГБ, а не на военните. Елитът в елита. През 1979 година Бухарин е част от екипа, който щурмува президентския дворец в Кабул. Това поставя началото на войната в Афганистан. Бухарин е човекът, който пуска един куршум в челото на министър-председателя Амин.

— И това е нещо, с което трябва да се гордее, така ли?

— Изкарал е цялата война в Афганистан и има достатъчно белези, които удостоверяват това. Никога не съм срещал по-твърд човек от него, въпреки всичките си изгубени години по затворите.

— Кога ще се срещна с него?

— Утре сутринта в десет. Ако не се появи до десет и двадесет, не го чакайте. Срещата автоматически се отлага за следващия ден, по същото време. Ако не се появи три пъти, пак ще ми се обадите.

Шампанското пристигна. Стефани отпи глътка и се огледа. Неколцина красавци, малко повече богаташи, стенно пано от Максфийлд Париш, усещане за спряло време. Отново се обърна към Комаров, който я наблюдаваше.

— Можехте да включите тази информация в посланието, което ми оставихте — отбеляза тя.

— Знам — кимна той.

 

 

Стефани влезе в кафенето на Юниън Скуеър. Посетителите бяха малко, от тонколоните се лееше песен на Рой Орбисън. Позна го по гласа, но парчето не й беше известно. Избра едно сепаре в средата на салона и си поръча кафе. Часът беше десет без десет.

Предната вечер беше прекарала едва половин час в компанията на Константин Комаров, но споменът за тази среща не я напусна през цялата нощ. Разговорът им беше спънат и тривиален — разменяха реплики, без да си кажат нищо. Сякаш всеки от двамата избягваше да задава въпроси, защото се страхуваше от отговорите. Прибра се в „Чери Недърленд“ някъде към шест и половина, напълно изгубила концентрацията си.

Сега, след нощ на сравнително добър сън, тя си зададе въпроса защо Комаров изобщо си беше направил труда да й определи среща. Изпи втора чаша кафе. Точно в десет и двадесет в заведението влезе широкоплещест мъж със син анорак, вълнена шапка с надпис „Джайънтс“, сиви панталони и тежки ботуши на краката. Очите му пробягаха из салона и се спряха на Стефани. Дори не погледна келнерката, която се опитваше да го съпроводи до една свободна маса.

Белезите бяха точно такива, каквито ги беше описал Комаров — наподобяващ мрежичка белег около лявото око, дълбок разрез по лявата скула, който стигаше чак до челюстта, блестяща, сякаш изгорена кожа под едното ухо. Два пръста на лявата ръка липсваха.

Той се настани срещу нея и изръмжа:

— Ще чакаме.

Говореше английски със силен акцент. Келнерката дойде да му налее кафе. Седяха в пълно мълчание. В единадесет без четвърт звънна мобилният й телефон. Борис Бергщайн й съобщи, че разполага с информация, която ще я интересува. Уредиха си среща. Малко преди единадесет звънна и телефонът на Бухарин. Разговорът продължи около петнадесет секунди, а съдържанието му се изчерпа със серия от неясно изръмжани срички.

Взеха такси до Петдесет и четвърта — Запад. Слязоха пред един изоставен блок с тухлена фасада, вероятно двадесететажен. Прозорците на нивото на улицата бяха заковани с дъски, на вратите висяха тежки кофари. Над главния вход очевидно е имало брезентов навес, чиито следи още можеха да се забележат по тухлената фасада. Стефани вдигна глава. Повечето прозорци бяха оборудвани с демодирани прозоречни климатизатори. Сградата беше построена конусовидно. За сметка на по-малката си площ, апартаментите на горните етажи бяха обзаведени с малки тераси. Бухарин я поведе към входа на някакъв изоставен търговски обект, който се виждаше отстрани. На старата табела отгоре пишеше „Съмърсет“.

Извади ключ и свали катинара. Ръката му я подкани да влезе, вратата се затръшна зад тях и сякаш отряза с нож всички градски шумове. В ръцете на руснака се появи електрическо фенерче, краката му пъргаво се понесоха сред лабиринта от тесни коридори. Спряха в нещо, което наподобяваше заседателна зала. През цепките на дъските, с които бяха заковани прозорците, се процеждаше мъждива дневна светлина. Гола електрическа крушка висеше от масивна бронзова кука в центъра на тавана, която някога положително е крепяла тежък полилей. От нея се проточваше яркооранжев кабел, който чезнеше към един от тъмните ъгли.

Кратък оглед беше напълно достатъчен: Стефани разбра, че всъщност се намират във входен вестибюл с шахматно подредени черни и бели плочи, от които към тавана се издигаше дълга редица от кръгли колони. В дъното се виждаше непокътнатият плот на рецепцията, зад него стърчеше висок шкаф от махагоново дърво с множество празни кутийки за бележки и ключове. Встрани от рецепцията се виждаше излъсканата до блясък кабина на стар асансьор, изработена изцяло от дърво и кристално стъкло. Въздухът беше студен, застоял и влажен. Навсякъде имаше следи от пребиваването на клошари и наркомани — смачкани кутии от бира, разкъсани вестници, употребявани спринцовки.

Бухарин се насочи към широкото стълбище, което водеше към мецанина, а оттам се разделяше на две и продължаваше като обикновено стълбище. Изкачиха се на петия етаж и поеха по дълъг коридор. Всички врати зееха отворени. Тук беше достатъчно високо и прозорците не бяха заковани с дъски, но стъклата им бяха изключително мръсни. През тях с мъка си пробиваше път дневната светлина — сивкава и мъждееща. Обзавеждането на стаите отдавна беше изчезнало, но тапетите си стояха — изпъстрени с петна от влага, проникнала през изкъртената външна мазилка. Килимите и мокетите бяха отлепени и изнесени, дъсчените подове бяха съвсем голи. Част от електрическите ключове и водопроводните кранове също бяха демонтирани, други си стояха. Навсякъде се усещаше особената, леко задушлива миризма, която оставят плъховете.

Стигнаха дъното на коридора и Бухарин й направи знак да влезе през отворената врата. Озоваха се в нещо, което някога трябва да е било многостаен апартамент. Таваните бяха високи, а помещенията с двойни врати. Почти във всяко от тях имаше солидни камини. По стените все още си личаха остатъците от тапети на цветя. Обърна се точно навреме, за да види как Бухарин затваря вратата, през която току-що бяха минали. Понечи да каже нещо, но видя колта с къса цев в ръката му.

Неволно потрепна, мускулите й се стегнаха. После съжали, тъй като това едва ли остана незабелязано. Бухарин беше твърде далеч от нея, а и шансовете не бяха големи. Имаше добри умения в ръкопашния бой, но срещу нея очевидно стоеше истински майстор. По всяка вероятност той би се справил дори с Бойд, а и беше от онези хора, за които два пръста по-малко и двадесет години в повече не означават абсолютно нищо. Алтернативата беше да побегне в обратна посока, да се движи зигзагообразно и да търси спасение през вратата в дъното. Но Бухарин беше ветеран от КГБ-Алфа — най-елитните бойни единици на бившия СССР. Това правеше шансовете й равни на нула. Вероятно щеше да е мъртва още преди да стигне до средата на стаята.

— Събличай се!

Стори й се, че не го е чула добре.

— Какво?!

— Дрехите. Сваляй ги.

Стаята беше огромна, а тя се намираше точно в центъра й. Нямаше мебели, които да използва за прикритие. Бухарин размърда китка, явно за да привлече вниманието й към револвера.

Стефани разбра, че няма избор. С едно движение смъкна от себе си дебелото дънково яке и моментално усети как я захапва студът. Последваха ботушките, чорапите, джинсите и блузката. Бухарин я наблюдаваше, без да трепне. Тя се изправи пред него само по черното си бельо, а кожата й видимо настръхна.

— Всичко! — кратко заповяда той.

Не само тялото й умираше от студ. Съзнанието й също замръзна. Разкопча сутиена си и го пусна на пода. Пъхна пръст под ластика на бикините, после изведнъж се спря. Не, това не мога да го направя! Но го направи, при това с каменно лице.

Бухарин я изчака да остане напълно гола и отново размаха револвера.

— Към стената! Между двата прозореца!

Тя се подчини и тръгна в указаната посока. Ушите й се напрягаха да чуят познатото механическо изщракване. Дъските на дюшемето драскаха босите й стъпала. Когато се обърна, той посягаше към дрехите й. Вдигна първо сутиена и старателно започна да го опипва. Напрежението на Стефани беше заменено от объркване. После го видя как вади от джоба си някакво апаратче, което приличаше на клетъчен телефон, и започна да го движи нагоре-надолу по бельото й. Облекчението я заля със силата на приливна вълна. Човекът я проверяваше за скрити микрофони!

Две минути по-късно Бухарин приключи с проверката, приближи се към близката стена и рязко подсвирна. Стаята му отвърна с изненадващо силно ехо. Нещо в тъмния ъгъл до нея се раздвижи. От съседното помещение изплува неясната фигура на мъж. Той спря под рамката на вратата, облегна се и кръстоса ръце пред гърдите си.

Нещо в лицето му й се стори познато — издължено, с хлътнали скули и изпъкнали кости. Още преди да проговори, тя знаеше, че и той е руснак. После си спомни, че беше разглеждала снимката му в Маджента Хаус.

— Можеш да се обличаш — подсмихна се мъжът.

Медаев, просветна името в съзнанието й. Анатолий Медаев. Мръсната коса беше по-дълга от тази на снимката, особено отзад, на тила. Отстрани личеше намесата на ножицата. Късата козя брадичка беше нещо ново, но то не можеше да породи никакво съмнение. Разпознала човека насреща си, Стефани усети как я обливат горещите вълни на шока. Пред нея стоеше Медаев — единият от двамата кандидати за Коба, който явно играеше ролята на посредник именно за Коба! Според анализите на Маджента Хаус изборът беше сведен до двама души — Медаев и Владимир Ватукин.

Продължаваше да стои като вкопана на мястото си и това очевидно развесели Медаев.

— Е, лично аз нямам нищо против, ако пожелаеш да останеш гола — иронично подхвърли той.

Стефани най-сетне се овладя и тръгна към купчината дрехи в центъра на стаята.

Медаев запали цигара.

— Чувал съм, че било по-секси да гледаш как една жена се облича, а не как се съблича — промърмори той. — Но лично аз не съм съгласен с това. Костя ми каза, че искаш да се срещнеш с Коба.

Стефани нахлузи джинсите и започна да закопчава копчетата.

— Точно така.

— Защо?

— Ще му кажа, като го видя.

— Ако не кажеш на мен, никога няма да го видиш. Между другото, аз съм тук от негово име.

А между другото може да се окаже, че именно ти си Коба, нали така? Което означава, че ако ти вкарам едно олово в челото, със сигурност ще мога да кажа, че миналото е останало зад гърба ми.

— Представлявам една група от…

— Хора като теб винаги представляват някого. Кажи какво иска твоята група?

Тя реши да свали картите си на масата.

— Искат плутоний-239, с чистота над 93 процента.

— Колко?

— Не по-малко от осем килограма.

Той подсвирна, отново пробуждайки ехото.

— Ама и ти си една посредничка! Май ще е най-добре, ако клиентите ти поискат директна среща с Коба! Или пък с мен…

— Те използват мен по същите причини, по които Коба използва теб — отвърна с въздишка Стефани. — Просто са свенливи…

— Но не Коба е този, който търси нещо.

— Коба обаче е този, който ще иска да спечели няколко десетки милиона долара. Може би.

Медаев замълча и подръпна от цигарата си. После бавно поклати глава:

— Коба ще иска самоличността на крайния потребител. Което е логично, ако не иска да се окаже продавач на ядрени материали на никоя шибана банда чеченци, нали?

— Те не са чеченци.

— Виж какво, сладурче! — внезапно смени тон Медаев. — В това отношение ще ми трябва нещо повече от твоите уверения!

— И ще го получиш, но като му дойде времето. Засега аз дори не съм сигурна, че този Коба изобщо съществува. Или че е в състояние да ни осигури стоката.

 

 

Стефани закъсня. Борис Бергщайн беше сменил вишневото си сако с черно кожено яке, под което се виждаше дебела вълнена жилетка в ръждивочервеникав цвят. Протърканите джинси „Ливай“ се бяха впили в бедрата му и изглеждаха тесни. В Сентръл Парк цареше обичайното оживление — бягащи за здраве, собственици на кучета, майки с колички, смахнати типове, които вечно си мърмореха нещо под нос. Дърветата бяха изключително красиви с есенните си мантии, в които преобладаваха три цвята — златисто, червено и изумруденозелено. Стефани беше в състояние да подуши сезона с онази лекота, с която и го виждаше. Като дете беше влюбена в есента с нейните хладни нощи и обсипано със звезди небе. А майка й я наричаше „сезонът на гниенето“.

— Салиби пристига днес следобед от Франкфурт.

Стефани знаеше, че предишния ден банкерът е бил в Женева, а два дни преди това — в Бейрут. По всеобщо мнение отскачането до Женева има пряка връзка с прибирането на диска.

— Какви са плановете му?

— Тази вечер е зает, а утре ще бъде в банката. Вечерта напуска града. Не успях да разбера къде отива, но има едно имение в Кънектикът, където обича да отскача, най-вече през лятото.

— На какво разстояние се намира това имение?

— Той има хеликоптер. Вдругиден трябва да бъде във „Фърст Интерконтинентал“, но това едва ли ще стане преди обяд.

Което ще рече, че Стефани ще получи своя шанс точно както й беше обещано в Маджента Хаус.

— Друго?

— В края на седмицата заминава за Монреал, а оттам — за Париж.

— Много добре.

Изминаха няколко крачки в мълчание, после Бергщайн спря и се извърна към нея:

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Казвай.

— Докога ще ме държи на кукичката онзи мръсник?

— Кели ли?

Той кимна с глава.

— В началото рече година, а вече минаха почти три.

— Отговорът е не знам.

— Но ти работиш с него.

— Е…

— Ще поговориш ли с него?

— Виж какво, не го познавам чак толкова добре.

— Но достатъчно, за да те изпрати тук и да ме използваш.

Стефани се изкуши да му каже истината, но в последния момент предпочете евтината лъжа:

— Тази работа беше уредена от моите началници.

— Искам да сложим край, нищо повече — въздъхна Бергщайн. — Просто съм изморен до смърт.

— От какво си изморен?

В очите на едрия мъж се четеше безпомощност.

— От всичко — прошепна той.

 

 

Намираме се в едно кафе на авеню „Амстердам“, което се слави с пренебрежението си към строгите мерки срещу пушачите, обявени от градските власти. Аз пия горещ шоколад, а Бергщайн си поръча двойно еспресо. От устата му стърчи димяща цигара с бял филтър — любимият му кент. Висим тук вече почти цял час.

Поразително е колко погрешно може да бъде първото впечатление. В момента, в който го зърнах в аптеката „Соргут“, аз веднага разбрах кой е Борис Бергщайн — яко биче, което винаги е разчитало на физическата сила, за да получи това, което иска. Мъж, за който криминалната кариера е въпрос на призвание, а парите са панацея. Най-вероятно пияница, който редовно пребива гаджето си. Оказа се обаче, че греша. Разбира се, той не е светец, но и съвсем не е това, за което го мислех. Макар и да се опитваше да стане.

— Докато растях, аз непрекъснато се биех. Когато имаш ръст като моя, това просто е неизбежно — всеки иска да ти скочи, за да покаже колко го бива. Отначало гледаш само да се защитаваш, използвайки подръчни материали. Но по-късно идва момент, в който удряш пръв. Това пак е самоотбрана, но далеч по-ефективна…

Изслушвам разказа за детството му в Одеса, после и за преместването в Израел. „Беше шибан кошмар. Като руснаци, израелците ни третираха по-зле, отколкото украинците като евреи…“ Животът в Западен Берлин е по-добър, но гравитацията на престъпността го привлича със страшна сила. Бандитите са единствените хора, които познава в този град. „Отначало си викаш, че това е нищо, дребна услуга. Но колкото повече поръчки изпълняваш, толкова по-надълбоко си засмукан…“ Слабостта на Бергщайн предопределя превръщането му в престъпник. След лихварските акули и измамниците, той се насочва към хазарта, наркотиците, а след това и проституцията.

— Изпратиха ме в Москва — признава с половин уста той и пали поредния кент. — Дадоха ми да контролирам една улица в квартал „Вознесенски“, на две крачки от „Тверская“. Партньорът ми се казваше Аркоям — едно наистина гадно копеле. Гледана отстрани, работата ни беше лесна. Мадамите чинно се подреждаха до стената — дори и онези под петнайсетте. А ние приемахме поръчките на клиентите по телефона и ги разпращахме. Скъпите ги возехме с коли, а останалите ползваха градския транспорт. Но всички работеха по часовник. Онези, които закъсняваха, или се връщаха без уговорената сума… Е, това им се случваше само веднъж. Ние имахме грижата, по-скоро Аркоям.

Пронизва ме болезнен хлад. Затварям очи, но бързо ги отварям — никак не ми харесва това, което виждам в мрака.

— Откъде бяха момичетата?

— Отвсякъде. Молдова, Украйна, Беларус, понякога и от Балтийските републики. От юга бяха малко, защото руснаците не обичат да чукат черни. А що се отнася до чужденците, те искат да чукат единствено рускини.

— И какво стана?

— В крайна сметка не издържах, дойде ми до гуша. Особено побоищата… Да беше видяла на какво приличаха част от тези момичета! Всъщност те си бяха още деца. Кожа и кости, или дрогирани, или пияни, на хиляди километри от родните си домове… — Главата му се поклаща: — Но на Аркоям не му пукаше — той просто си падаше по насилието — усещаше се жив само ако е пребил някого с ритници. Стигаше ми до пъпа, копеленцето, но беше истински психар. Знаеш ли по какво разбирах дали дадено момиче е новопристигнало или ветеран?

— По какво?

— Току-що пристигналите с автобуса изпитваха ужас от мен. Но само след два-три дни, вече се страхуваха от него.

Москва, Западен Берлин, Ню Йорк. Престъпната кариера на Бергщайн е низ от некадърност и тъпи постъпки, нашарени сякаш за вкус от няколко неочаквани успеха. Магазините за мебели бяха сравнително ново начинание — мост между света на честните хора и този на престъпниците. Самият бизнес обаче включвал елементи и от двата.

— Търся само един резултат — уверява ме той.

— Не правим ли това всички ние?

— Сто хиляди долара — това е всичко, което ми трябва.

— За какво?

— Познавам един човек от Форт Лодърдейл, който се занимава с чартиране на яхти. Чист като сълза, законен… Срещу сто бона ще ме вземе за съдружник.

— А какво казва за това Алан Кели?

— Казва, че съм собственост на ФБР до момента, в който ФБР ме иска.

Същите договорни условия, които Маджента Хаус ми предложи при старта на отношенията между нас. Той продължава да ми разкрива подробности от своя професионален живот. Не ми е трудно да разбера защо ФБР го е избрало за информатор. Той е некомпетентен, но съвсем не е луд, излъчва подходящата аура, но е уязвим. Важното е, че изглежда напълно подходящ за ролята. Цял живот се е движил извън трасето, скачал е от една грешна преценка на друга. Той е само едно голямо дете с голямо сърце, което никога не се е движило в посоката, която му трябва. Когато става време да си тръгваме, ние вече сме прекосили една невидима граница. Не сме приятели, нямаме си доверие, но вече не сме напълно непознати.

Бергщайн изчаква да се надигнем от масата и пита:

— Искаш ли да видиш Салиби в плът и кръв?

 

 

Китайският квартал. Стефани спря, засенчи очите си с длан и започна да изследва сградата. Слънчевите лъчи приличаха на ослепителни кинжали. На приземния етаж се помещаваше диамантената борса „Нов Китай“ — един от шестте евтини бижутерски магазина, които се намираха в северната част на Канал стрийт. Над борсата имаше още четири етажа, облицовани с тухли. От прозорците с матови стъкла и старателно изрисувани йероглифи стърчаха кондиционери. Тя тръгна да пресича улицата, движението по която не беше особено интензивно.

Вътре я насочиха към стълбището в дъното, по което трябваше да се качи до последния етаж. Откри Ву Лин в една канцелария с изглед към задния двор. Бяха го заобиколили двама изпотени китайци в спортно облекло — единият на Хилфигер, другият на „Рийбок“. Стените бяха украсени с избелели плакати, рекламиращи дестинациите на китайска туроператорска фирма. Планини с остри върхове, широки реки. Нито едно клише не беше пропуснато.

И двамата партньори на Ву Лин бяха дебелаци, а пространството беше изключително тясно. Единият пристъпи напред да я обискира. Ву Лин остана седнал зад бюрото с цигара в уста. Мръсната бяла престилка бе отстъпила място на светлосив костюм и виолетова риза. Горните три копчета бяха разкопчани, под тях проблясваше дебела златна верижка.

— Носите ли парите?

Китаецът приключи с обиска и се изправи до нея.

— Къде е стоката? — отвърна с въпрос Стефани.

Ву Лин се наведе, вдигна от пода един черен сак и го постави върху бюрото.

— Първо ще го проверя, а след това ще ти дам парите — рече Стефани.

— Петнайсет хиляди, нали?

— Петнайсет.

Той махна с ръка по посока на сака и се отдръпна. Тя го отвори и пръсна съдържанието му върху масата. Най-напред посегна към оръжието — един глок П-17, с фабричен заглушител марка „Щайер“. Ръцете й сръчно го разглобиха. Беше лек, едва шестстотин грама без пълнителя. Но и напълно зареден със седемнадесет патрона, глокът пак си оставаше забележително лек — само 860 грама. Стефани разгледа необичайната спусъчна система, която включваше и допълнителен спусък, монтиран успоредно с оригиналния. Беше поискала два напълно заредени пълнителя. Ву Лин бе проявил благоразумието да постави тридесет и четирите патрона в отделна кутийка.

Прегледа и останалите предмети: три компактни газови гранати, югославско производство, три запалителни бомби с дистанционно управление и синхронизирани таймери, нитачка „Фейслер“ с два комплекта назъбени нитове, очила за нощно виждане, противогаз, корейски радиомикрофон с ръкохватка, която беше копие на ръкохватката на глока, но над нея нямаше цев, а 25-сантиметрова чиния за насочване, портативна радиостанция „Айва“, свързана с мобилен телефон „Моторола“, дистанционно управление за гаражна врата.

Стефани никак не хареса идеята на Ву Лин да я измами, но просто нямаше друг избор. Тук не ставаше въпрос за петте хиляди долара в повече. Върна вещите обратно в сака, дръпна ципа. После постави отгоре и коланът портфейл, отдръпна се крачка назад и зачака.

Ву Лин хвърли кос поглед към парите, после рязко вдигна глава:

— Тук са само десет хиляди!

Тя бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна пачка долари.

— А това са останалите, можеш да ги преброиш… — Пачката шумно тупна върху масата. — А можеш и да се броиш за голям късметлия, защото все още съм на мнение, че допусна голяма грешка, като ме измами.