Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Патрик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chameleon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Марк Бърнел. Инструмент за убийства

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, 2002

Редактор: Саша Попова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

ISBN: 954-585-345-Х

История

  1. — Добавяне

14.

На следващата сутрин Стефани позвъни в цюрихската банка „Гудериан Майер“ и поиска да я свържат с Алберт Айхнер.

Продиктува му номера на сметката си и отговори на трите въпроса пароли, поставени от него. След което поиска трансфер в доларовата сметка на фирмата „Сандолфино Шипинг“, отворена в мексиканската банка „Алваро Сарацин“. Размер на сумата — един милион щатски долара. Същия следобед влезе в контакт с Едуардо Руис от „Алваро Сарацин“ и му даде инструкции още на следващата сутрин да прехвърли въпросната сума в цюрихската банка „Анри Лаудер“. Централата на въпросната банка се намираше точно на двеста метра от централата на „Гудериан Майер“ на Банхофщрасе в Цюрих. Двадесет и четири часовият трансфер през мексиканската „Алваро Сарацин“ струваше почти петдесет хиляди долара — тоест, около двайсет и пет хиляди за всяка трансакция. При създалите се обстоятелства, Стефани прие тази цена за напълно разумна.

Нае напълно обзаведена гарсониера в блок на Олд Корт Плейс, оттатък Кенсингтън Хай стрийт, подписвайки договор за два месеца с опция за още един. Агентът я предупреди, че апартаментите в тази сграда сменят наемателите си твърде често и са предимно чужденци. Апартаментчето приличаше на стотиците си побратими в различни хотели — удобно, задушно, безлично. Но фактът, че нищо не го свързваше с Маджента Хаус автоматически го превръщаше в дом, при това далеч по-желан и по-уютен от онзи на Бълстроуд стрийт.

Подготовката й продължи три дни. Поддържаше редовни контакти със Стърн, от когото купуваше информацията, а след това я разпечатваше и изучаваше до пълното й запомняне наизуст. Залепи бели листове хартия на стената в дневната и започна да изготвя списъци, които непрекъснато комбинираше: имена, възраст, външен вид, биографии. За дрехи втора употреба се ровеше из „Оксфам“, а нови купуваше от магазините в района на Кенсингтън Хай стрийт. За разплащане използваше дебитната карта на името на Хелън Епълтън — клиент на Търговско спестовна банка „Лойдс“. На същото име разполагаше и с още две карти — „Мастеркард“ и „Виза“. На третата сутрин се върна в къщата на Сирил Брадфийлд и му даде допълнителни сведения за част от новите самоличности. Призраците започваха да придобиват плът и кръв.

Поиска от Стърн да открие свръзките, които беше ползвала и преди. Част от тях й беше осигурил самият Стърн. Оказа, се, че Алдо Ривера все още е в бизнеса с крадени коли. Беше се преместил от Торино в Лион, но специализацията му си оставаше същата: прехвърляне на крадени коли от престижни марки на изток — там, където за тях се плащат големи пари. Бруно Клайст купуваше и продаваше информация вече тридесет години. За разлика от Стърн, той контактуваше с клиентите си пряко, като им се явяваше в плът и кръв. Стърн продължаваше да се чуди как е възможно още да е жив. Преди три години Клайст оперираше от една пражка пекарна, която бе закупил на свое име. Оказа се, че днес е собственик на антикварен магазин във Виена, който е специализиран в продажбата на осветителни тела. Стефани си спомни, че Клайст винаги си беше падал по старинните лампи.

Стивън Брейди, Валтер Бек, Ален Пол и Пребен Симонсен бяха мъртви. Причини за смъртта, в същия ред: куршум в Белфаст, белодробен рак в Дортмунд, старост в Бостън и примка от струни за пиано в Копенхаген. Други двама бяха в затвора — единият за убийство, а другият за измама. Стърн не успя да открие следи само от Ане Марер и Стефани се принуди да потърси от други източници информация за нея.

На втората вечер се получи съобщение от Комаров. Беше кратко и ясно:

Костя съм. Довечера съм в Париж, обади се.

Тя веднага набра номера, но телефонът му не беше включен. На следващата сутрин, някак между другото, поиска от Стърн кратък портрет на Комаров. Отговорът беше истинско разочарование — в информацията нямаше нищо, което да не знае. С изключение на една дреболия…

Починалата съпруга на Комаров се е казвала Ирина. Снимка нямаше. Двамата са се познавали от детинство, израсли са заедно и са сключили брак през 1994 година. По всяка вероятност са имали намерението да го сторят по-рано, но Комаров е бил изпратен в Сибир. През 1992 година е освободен и се завръща в Москва, където живее тя. Близките им отношения се възобновяват след десетгодишно прекъсване. Стефани си отбеляза, че от този брак няма деца. После реши да провери детайлите на автомобилната катастрофа, при която беше загинала Ирина.

Датата на събитието е 23 януари 1997 година. Кола бомба избухва на улица „Поварская“, недалеч от пресечката й с „Нови Арбат“. Убити са шофьорът на колата и двамата му спътници. Същата съдба споделят и седем невинни пешеходци. Една от тях е Ирина Комарова. Отговорност за експлозията поемат чеченски терористи.

Комаров бе казал, че Ирина е загинала при автомобилна катастрофа. Технически погледнато, би могло да се каже и така — тя се е оказала на няколко крачки, когато се е задействала бомбата. Но той го каза по друг начин — така, сякаш искаше да я подведе…

 

 

Седя в едно кафене на Куинсуей. От стереото звучи парче на „Тексас“ — „Кажи ми какво искаш“.

Масата ми е до прозореца, отвъд който вятърът гони боклуците по асфалта. Пия втора чаша кафе и мисля за Ерик Ройс. От унеса ме вади тихото жужене на мобилния телефон.

— Аз съм.

Две къси и незначителни думички, от които обаче сърцето ми изведнъж се качва в гърлото. В следващата секунда вече съм отвратена от себе си. Нима забравих коя съм? Не съм някаква влюбена шестнадесетгодишна хлапачка!

Сигурно е само едно — не съм на шестнадесет… За останалото не знам.

— Къде си? — питам.

— На летището. Току-що пристигам от Париж.

— На кое летище?

— Франкфурт.

Това, което изпитвам, е обратното на радостна възбуда. Може да се нарече дефлация, изпразване от съдържание.

— Но аз не съм във Франкфурт.

Чувам послание на немски, което звучи от високоговорителите на летището.

— Къде си?

— В Лондон — отвръщам аз още преди мозъкът ми да успее да блокира устата.

— В Лондон значи — проточва той.

— А ти защо си във Франкфурт?

— Имам една среща. По първоначална уговорка тя трябваше да се проведе в Манхайм, но аз помолих за промяна, защото… Е, ти знаеш защо…

Нищо не мога да направя. В устата ми отново се появява онзи сладко-горчив вкус.

— Съжалявам, Костя…

— Трябваше да е изненада, но сега разбирам, че щеше да е по-добре първо да ти звънна.

— Пак е изненада.

Той се смее. Чувам второ съобщение по радиоуредбата.

— Утре отлитам за Москва, Кейт. А след това обратно за Ню Йорк.

Искам да му кажа, че трябва пак да го видя. Колкото е възможно по-скоро. Вместо това проточвам едно „разбирам“, с подчертано неутрален и безразличен тон. Понякога наистина не мога да повярвам, че това съм аз. Той пита с какво се занимавам. Давам му неясен отговор, който едва ли съдържа някакъв смисъл. Не мога да преценя, тъй като съм затънала в дълбоко разочарование. И това е доста странно. Преди пет минути нямах представа, че той се е надявал да ме види. Би трябвало да се чувствам приятно поласкана.

— Трябва да вървя — казва той.

Това е поредната благоприятна възможност да му дам знак. Но не мога. Не зная какво ме спира. Думите остават затъкнати в гърлото ми, сякаш искат да ме задавят.

А след това него вече го няма.

 

 

На другия ден следобед Стефани седеше с кръстосани крака на пода в дневната. Пред нея имаше купа със зеленчукова супа и сандвич, закупен от пекарната на Кенсингтън Чърч стрийт. Телевизорът работеше, но с изключен звук. Край нея бяха разпръснати напечатани листове А4, покрити с бележки на ръка. Лаптопът беше близо до дясната й ръка. Очите й отново пробягаха по адресите на Владимир Ватукин, които беше получила: в Москва имаше къща в Сетун и апартамент оттатък пътя, в изключително луксозния и скъп комплекс „Златен ключ“. Освен това имаше огромен апартамент в Рим, алпийска вила в Цермат и морска вила в Кипър. Бившата му жена и трите им деца живееха в къща на брега на Женевското езеро, а освен това притежаваха апартамент в лондонския квартал „Найтсбридж“. В допълнение Ватукин държеше едно скромно апартаментче в Новосибирск, своето родно място. И едно от родните места на „Централная“, разбира се.

Стефани влезе във файла на „Централная“ и кликна на името на Ватукин. На екрана изплуваха четири фотографии: Москва, 23 юли — излиза от клуба „Белия квадрат“ в „Нови Арбат“; Хамбург, 27 юли — излиза от 4-ти терминал на летище „Фулсбютел“; Алматага, 19 август — напуска хотел „Отрар“ на улица „Гогол“; Екатеринбург, 4 септември — разхожда се по проспект „Вознесенски“. Всички снимки бяха направени след като заема мястото на убития Олег Рогачов и оглавява „Централная“.

Стефани насочи вниманието си към снимката, направена на 19 август в Алматага. На нея Ватукин е редом с Анатолий Медаев. Последният е бил най-довереният човек на Рогачов и след събитията в Париж би трябвало да е напълно изолиран. Но въпреки това, само няколко месеца по-късно той спокойно се разхожда в казахската столица рамо до рамо с наследника на своя мъртъв господар.

Стефани се взря в лицето на Наталия Маркова, любовницата на Ватукин. На тази снимка косата й беше дълга и руса, а не къса и червена. Мъжът до нея беше Олег Рогачов, а не Ватукин. Рогачов и Наталия бяха хванати как се качват в черен мерцедес пред московския хотел „Метропол“. Стефани натисна няколко клавиша и лицето на Наталия изплува върху екрана в максимално едър план. Красотата й наистина беше необикновена — от модела мечта вероятно я различаваха леко изострените черти на иначе съвършеното лице. Високи славянски скули, решителна брадичка, бадемовидна форма на очите. На тази снимка Наталия изглеждаше точно такава, каквато трябваше да бъде — луксозен, направен по поръчка аксесоар. Подобно на добре скроено палто, тя придаваше на Рогачов един наистина добър външен вид.

Приключи със супата и стана да занесе купата в кухнята. Върна се с чаша нескафе и насочи вниманието си към информационния пакет, получен от Стърн в късното утро.

Престъпният синдикат „Централная“ беше базиран в Москва, но корените му бяха другаде — далеч на изток в Урал, в Екатеринбург и в западносибирския град Новосибирск. Главните действащи лица в организацията, включително Владимир Ватукин, бяха отгледани и възпитани според правилата и традициите на воровской мир — една плътно затворена престъпна общност, чиито корени се крият в селския бандитизъм на XVII век.

Един по-внимателен анализ несъмнено би показал, че действията на бандитите са били толкова криминални, колкото и политически — знак на протест срещу царския терор. Нападателите на държавните служители са били чествани като герои, а населението ги е обграждало със стена от мълчание. Бандитите започнали да се организират в групи, където всички били равни и честно делели плячката. Казано иначе, те се организирали в нещо като комуни — една действителност, която щяла да настъпи в Русия след повече от двеста години.

В Съветския съюз няма организирана престъпност — това е официалната линия на Партията. Но истината е доста по-различна. Най-характерната черта на воровской мир е пълното отричане на държавата, независимо дали е царска или комунистическа. И това не е обикновено отричане, а напълно съзнателен отказ да се признае съществуването на държавата като такава. Плащането на данъци и военната служба са се смятали за съучастие с властите и следователно за престъпление спрямо воровской мир. Тук компромиси не е имало, нито пък възрастово ограничение. Това открито предизвикателство е било наказвано жестоко от съветската власт, която е вкарвала зад решетките цели поколения свои противници. Без, разбира се, да може да ги унищожи.

Царете на подземния свят просто управлявали своите империи иззад решетките. Стотици трудови лагери били построени в далекоизточните райони на Съветския съюз — от Урал до Колима в Източен Сибир, по цялото протежение на Транссибирската магистрала, които били свързани с пръстен от железопътни линии. Но и това не спряло воровской мир, чиито представители успешно управлявали огромния черен пазар в страната, роден от неспособността на властите да осигурят на населението елементарни стоки от първа необходимост. Те търгували с алкохол, скъпоценности, резервни части за автомобили, храна, дървен материал, петрол — изобщо с всичко, което било дефицитно. Разликата в ефективността между държавните и престъпните организации била толкова огромна, че сблъсъкът между тях бил неизбежен. Корупцията процъфтявала, определен кръг държавни служители се възползвали от нея и изградили нещо като съглашение с подземния свят.

Но след разпадането на СССР след 1991 година се образува един огромен вакуум. Вратите на затворите се отварят и заслепено примигващите „вори“ влизат в един свят, който е много по-различен от онзи, който са напуснали. Строгите авторитарни структури вече ги няма, но нищо не ги е заместило. Хаосът, който настъпва след тях, ражда ново поколение престъпници. Те не са възпитани в дух на почит към воровской мир, нахвърлят се на всичко, което могат да докопат, елиминират всеки, който се изпречи на пътя им, без да мислят за последиците. Просто защото често става така, че последици няма.

По традиция „ворите“ не са мотивирани от материалните неща. Те са обединени в братство, което цени високо приятелството и дадената дума — много по-високо от материалните придобивки. Но новият престъпник не притежава този морал. Той е в бранша с единствената цел да докопа каквото може. А ако успее да докопа и това, което притежаваш ти — още по-добре. Нещата се утежняват от факта, че носители на този нов морал сред престъпниците са почти сто процента узбеки, азери и чеченци. Доскоро смятани за мръсни южняци, които населяват териториите отвъд Кавказ, тяхното отровно присъствие скоро започва да се чувства и в големите градове като Санкт Петербург и Москва.

Лидерите на воровской мир са изправени пред тежък избор: да останат верни на принципите, които им служат отлично още от началото на XVII век, или да се изправят открито срещу новата заплаха. Макар и излежаващ тежка присъда в Централния затвор на Хабаровск, Олег Рогачов успешно ръководи експанзията на „Централная“ от Екатеринбург и Новосибирск по посока на Москва. Той няма да позволи на банда ръмжащи псета от Юга да поставят под заплаха еволюцията на неговата организация. Далеч преди да напусне студената си сибирска килия в началото на 1992 година, той ръководи с твърда ръка наказателните операции срещу новите банди. Всякакви опити да се навлезе в териториите на „Централная“ са удавени в кръв. След освобождението си Рогачов се установява в Москва и рязко интензифицира терористичните акции срещу „другите“ и най-вече срещу „другите от Юга“. По време на първата война срещу Чечня именно „Централная“ е организацията, която доставя на руските войски допълнителни количества водка и храни. Тези доставки са платени лично от Рогачов — един жест, който е немислим за традиционните „вори“. Но именно в това е смисълът. Рогачов не е нито едното, нито другото.

Това се равнява на Дарвинова промяна, обичал да казва той. Израснал според историческите традиции на воровской мир, Рогачов и още много като него (включително Владимир Комаров) се адаптира, за да съхрани вида си. А след адаптацията, като ново доказателство на Дарвиновата теория, той прави всичко възможно да унищожи най-сериозната заплаха за своя вид — конкурентите в бизнеса. Разглеждана в тази светлина, собствената му насилствена смърт е напълно предвидима, въпреки че има някои несъответствия във времето.

 

 

Звънецът изжужа точно в седем и пет. Роузи Шодхъри беше облечена в тъмносиньо палто с яркочервен копринен шал.

— Съжалявам, че те накарах да дойдеш чак тук — усмихна се Стефани. — Но никак не ми се искаше аз да идвам там.

— Няма проблем. И без това си ми на пътя.

— За къде?

— Имам апартамент на Севън Систърс Роуд.

— Е, в такъв случай едва ли съм на пътя ти — поклати глава Стефани. — Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря.

— Сериозно? Това е най-малкото, което мога да направя за теб. В хладилника имам бутилка хубаво вино.

— Е, добре.

Роузи свали палтото и шала си, а Стефани тръгна към кухнята. Миг по-късно се върна с бутилка совиньон блан и две чаши. Прехвърлиха се в хола и Роузи бегло огледа организирания хаос, който цареше там — диаграми, списъци, скици, пътни карти, снимки… Настаниха се на дивана и Стефани направи преглед на контактните процедури, които беше планирала. Това й отне двадесетина минути. Роузи слушаше с напрегнато внимание. Информацията беше старателно записана, но Стефани виждаше, че това е излишно.

По някое време се пресегна да допълни чашите, а Роузи въздъхна:

— Знаеш ли, Стефани, все още не мога да повярвам, че си станала независима.

— А пък аз не мога да повярвам, че ти все още работиш за Александър — жегна я тя.

Върху лицето на Роузи се изписа смущение.

— Нека бъдем откровени — продължи Стефани. — И двете знаем защо работех за него. И в нашия свят на извратена логика, за това дори можеше да се намери някакъв смисъл. Но ти? Аз просто не мога да си го обясня.

Стефани си даваше сметка, че я гледа втренчено, но не си направи труда да отмести поглед. Безупречна кожа, сочни устни, тъмни очи почти като нейните, гъста и дълга коса с катраненочерен цвят. Слаба, но не кльощава, с елегантна походка, винаги добре облечена, интелигентна и с дар слово. И всичко това срещу работата за Александър. Откъдето и да го гледаше, това й се струваше несъвместимо! В душата й се бореха завистта и учудването.

— Все някой трябва да върши и тази работа — смутено сви рамене Роузи.

— И това ти стига, така ли?

— Е, то не е единственото забавление в живота ми. Имам семейство, приятели. Излизам с тях, вземам си отпуски. Като всички други.

Стефани разклати виното в чашата си.

— А хората в живота ти… Имам предвид семейството и приятелите, за които спомена… Какво им казваш, когато те питат за работата ти?

— Вероятно същото, което и ти казваш на своите близки. Тоест, всичко, което ти дойде на ума.

 

 

— Поленк?

Той ме поглежда, на устните му се появява сладка усмивка.

— Имаш страхотна памет, но нямаш слух. Това е Бах. Вариациите „Голдбърг“ в изпълнение на Глен Гулд.

Трите самоличности са подредени на работната маса. Ирландска, френска и немска. Паспорти, картони за ваксинация, шофьорски книжки, кредитни карти (все още неактивирани). Вече съм взела в ръце швейцарските документи. Последният паспорт е американски, на името на Кели Рейнълдс. Но той още не е готов. Протягам ръка с добре натъпкан плик. Брадфийлд има силно развито чувство за дискретност и то не му позволява да преброи парите пред мен. Но ние с него нямаме проблеми с доверието. За разлика от състоянието на отношенията ни с Костя.

Ирландският и немският паспорт са относително нови. Останалите са стари и Брадфийлд е взел мерки да изглеждат такива — ъглите са разръфани, някои от страниците имат малки дупчици — свидетелство за прикрепването на отдавна изтекли визи. Част от печатите са ярки, други — избелели и едва забележими. Подписът на френския паспорт е леко размазан. Мастилото е избеляло от хода на въображаемите години.

— Прекрасни са.

— Благодаря — изчервява се той.

Целувам го по бузата и това, разбира се, засилва смущението му. Миг преди да прибера документите в страничното джобче на сака, вниманието ми е привлечено от името на ирландския паспорт. Прочитам го два пъти, за да бъда сигурна.

— Съжалявам, Сирил, но това го забелязвам едва сега. Не става.

Той е така смазан, че чак ми става жал.

— Какво има?

Подавам му паспорта и казвам:

— Името.

Той се втренчва в страницата, мръщи се и поклаща глава.

— Какво му е на името?

— Майтап ли си правиш?

— Не. Сериозно те питам.

Или е майстор на контрола, или наистина не знае.

— Не излизаш често, нали? — питам го аз.

— Моля?

— Кога за последен път си ходил на кино?

Трябват му десетина секунди, за да направи приблизителните си изчисления.

— Трябва да е било някъде през осемдесетте. А може би и по-рано.

— А телевизия гледаш ли?

— Предпочитам да чета — извинително шепне той.

— Но не четеш списание „Хелоу“, нали? — Той клати глава. Обзета от внезапен импулс, аз го целувам и по двете бузи, след което здраво го прегръщам: — Ти си цяло чудо!

— Стефани, моля те…

— Джулия Робъртс е кинозвезда, Сирил. Печели по десет милиона долара на филм, а лицето й е едно от най-известните на планетата. Никак не ми се ще всеки служител на летище или хотелски администратор да се втренчи в мен в момента, в който прочете това име!