Марк Бърнел
Инструмент за убийства (14)

13.

Беше изтощена, но не можеше да заспи. На горния етаж на огромния 747 цареше мрак. Почти всички пътници дълбоко спяха, спуснали облегалките си максимално назад. Стефани си избра някакъв филм, но почти веднага изгуби интерес към него. Дръпна парчето плат, което закриваше илюминатора. Нощта беше тиха и безоблачна, звездите блещукаха като скъпоценни камъни, а между тях величествено плуваше луната. По набраздената повърхност на океана тринадесет километра под тях бягаше широка лунна пътека.

Придърпа одеялото до брадичката си и се сви на топка. Изпитваше болки навсякъде. Някои бяха силни, други се търпяха. Не беше сигурна колко пъти се любиха — следобедът отлетя като някаква светкавица. Бяха консумирали часовете му жадно, твърдо решени да не губят нито миг от отреденото им време. Тя беше сигурна, че часовникът беше допринесъл за интензивността. Комаров й напомни да тръгва, ако иска да хване самолета (вече беше закъсняла), след което веднага добави, че вероятно ще има нужда от един бърз душ. Тя отвърна, че това би било губене на време и използва устата си, за да го докаже. А сега беше доволна, че кожата й е запазила аромата на тялото му.

Целунаха се за сбогом на прага. Тя го нарече Константин, а той каза, че предпочита Костя. Тя повтори името два пъти, след което го целуна за последен път.

Все още беше твърде рано, за да направи трезва преценка на чувствата си. Всичките й сетива бяха обтегнати до крайност, но тя пет пари не даваше. Филмът продължаваше да мърда на малкия екран пред очите й. Погледна часовника си и се зае с изчисления. Искаше да установи приблизително колко на изток от Нюфаундленд се намира самолетът. После отново погледна през илюминатора. Черната шир на Атлантика беше величествена.

В очите й се появиха сълзи.

 

 

Частният кабинет на доктор Брайън Ръдърфорд се намираше на Джордж стрийт. Стефани седеше с изправен гръб на пейката за прегледи. Ръдърфорд застана зад нея, сложи дясната си ръка на рамото й, а с лявата лекичко прихвана бицепса й. Дръпна назад и попита:

— Усещаш ли това?

— Да.

Пусна ръката й и заобиколи пейката, за да застане пред нея.

— Можеш да се обличаш.

Стефани беше провела два телефонни разговора от „Хийтроу“ — единият с Ръдърфорд, другият — с Маджента Хаус. Веднага след това тръгна към Джордж стрийт. Докторът свали временната превръзка от лявата й длан, дезинфекцира раната и сложи нов бинт. Едва след това насочи вниманието си към рамото й.

В продължение на половин час въртеше и изпъваше лявата й ръка, като от време на време пръстите му потъваха в плътта, търсейки допълнителни точки на болка и дискомфорт. Стефани го видя как гледа кръглия белег с назъбена и унищожена завинаги кожа, която Комаров беше целувал с неподправена страст. Подобен белег имаше и отзад, към лопатката. И двата бяха дело на Ръдърфорд. Първият бе от забил се в тялото й куршум, а вторият маркираше мястото, откъдето същият куршум беше излязъл. Но и двата бяха фалшиви — дело на гениална козметична операция. Бяха част от легендата на Петра — така, както татуировките на Комаров бяха част от неговата легенда. Стефани нямаше чувството, че тези белези й принадлежат. Обяснението, което предложи на Комаров, беше стандартно — предназначено за всеки, който прояви интерес. Една автомобилна катастрофа, размила се във времето, незначителен инцидент от миналото. Когато Лорен каза, че това му прилича на огнестрелна рана, Стефани просто се разсмя.

— Не знам — рече тя. — Никога не съм виждала огнестрелна рана.

Ръдърфорд я наблюдаваше как навлича блузката, на лицето му се беше изписало недоволство. Тя го последва в кабинета с дъбова ламперия, отрупани с медицински книги лавици, рамкирани сертификати, награди от фармацевтични компании, снимки от международни конференции.

— Имаш травма на ротатора — обяви докторът. — Рамото представлява една топка, която се движи в ставата по подобие на ябълка. Тази топка се крепи на мястото си от три групи мускули, обозначени със съкращението SIT. На латински имената им звучат така: supraspinatus, infraspinatus и teres minor. И трите групи са сериозно травмирани.

— Сериозно ли е?

— По принцип това е най-мобилната става на тялото. Но твоята е доста ограничена. И, съдейки по изражението на лицето ти — доста болезнена. Нужна ти е почивка и физиотерапия.

— Ще гледам да не забравя да кажа това на Александър, когато го видя.

Ръдърфорд съчувствено й се усмихна.

— Трябва да знаеш, че подобни контузии се нуждаят от доста време, за да заздравеят. И много лесно рецидивират.

Добра се до Маджента Хаус някъде в ранния следобед. Александър си беше в кабинета и пушеше ротманс, изправен до прозореца. От изражението му веднага разбра какво я чака — беше кисело като на човек, захапал лимон.

— Нито Коба, нито диск — изръмжа той. — А Салиби, Щойфел и Медаев са мъртви. Моите поздравления!

— Няма за какво.

— Намираш, че смъртта им е смешна?

— Намирам, че е тъжна.

Александър кимна и отново се извърна към градината.

— Съвсем типично за теб, Стефани. Не би трябвало да съм изненадан. Винаги си била такава.

— Очакваш да ми пука за Коба или за някакъв шибан диск?

— А какво ще кажеш на хората? За истинските хора?

— Истински хора ли? Джордж Салиби, натрупал милиардите си от контакти с терористи и наркотрафиканти? Щойфел, Медаев?

Коларов? Петра?

Александър я дари с най-покровителствения си поглед и махна към прозореца.

— Мислиш, че онези хора там са реални, а? Хора, които се тревожат за ипотеките си или за диетичното си кисело мляко? Или пък клюкарстват за това кой кого е изчукал? Това ли си мислиш? Реалният свят няма нищо общо с прекалено високите акцизи на бензина. Нито пък с футбола или супермаркетите „Дай“. Реалният свят е примитивен и груб. Смъкнем ли боклуците от него, той лъсва с цялата си грозота. Всички онези боклуци навън са обречени на изчезване. Но те не го знаят и не им пука. Докато имат сателитна телевизия и могат да мразят французите, те са щастливи.

— Ти си превъртял.

— Не съм превъртял, а просто използвам мозъка си.

— Джеймс Маршал реален човек ли беше? Ами Олег Рогачов?

— Джеймс Маршал умря, вършейки нещо, в което цял живот е вярвал. Беше добър човек.

— Беше по-скоро пълен алкохолик.

— Но като човек бе толкова добър, колкото ти никога няма да бъдеш!

— Не се съмнявам. Но аз никога не съм го виждала, за мен той е само едно име. За статистиката…

— Младостта те е направила безчувствена като гьон! — гневно просъска Александър.

— Не младостта, а ти!

 

 

Два часа по-късно пред Странд спря черен мерцедес. Стефани и Александър се настаниха на задната седалка, отвъд стъклената преграда, която ги разделяше от шофьора.

— Анатолий Медаев е бил още жив, когато са го намерили.

Стефани стреснато извърна глава:

— Сигурен ли си?

— Колкото и смайващо да звучи, той дори успял да проговори. Открих един от санитарите и го накарах да напише всичко, което е чул. По всичко личи, че Медаев е бил прибран човек и е искал да разчисти след себе си.

След двучасовия непродуктивен доклад Стефани беше уморена и ядосана, единственото й желание беше да се наспи. Краят на сесията беше в мерцедеса, тъй като Александър закъсняваше за друга среща.

— И какво точно е казал? — глухо попита тя.

— Не много, но достатъчно. Коба все още поддържа контакт с крайните потребители, които са наели Ханс Клепер да прекара плутония през летище „Хийтроу“.

— Значи трябва да изоставим вересията, според която самият той е Коба.

— Само в случай, че е казал истината.

— Ако е така, значи Коба може да бъде само Владимир Ватукин.

— Вероятно.

— Има ли и други кандидати?

Върху лицето на Александър пролича паника.

— Медаев и Ватукин никога не са се разбирали добре. Според Ватукин Медаев е бил прекалено близък с Рогачов, а в замяна на това Медаев никак не е харесвал агресивно използваческото поведение на Ватукин. Ако Ватукин наистина е Коба, Медаев е имал златния шанс да го издаде. Но той не го е направил.

Колата спря поради натоварения трафик. Стефани извърна глава към прозореца. Навън валеше пороен дъжд. Бездомниците се пребазираха към входовете на магазините, където възнамеряваха да прекарат нощта. Покрай тях маршируваха любители на театъра и обикновени минувачи — слепи за протегнатите ръце, глухи за молбите да им пуснат по някоя монета. Нереалните хора на Александър…

— Крайните потребители са променили намеренията си и вече не се интересуват от покупката на ядрени материали. Сега проучват пазара за биологични оръжия.

Стефана слушаше оценката на Петра.

— Те са по-удобни и по-евтини. Предлагат далеч по-голямо разнообразие.

— Сделка ще има.

— Кога?

— Медаев не е казал нищо по този въпрос.

— Някакви улики, които да ни отведат към крайните потребители?

— Никакви.

— Друго?

Александър поклати глава.

— Умрял е, преди да стигне до болницата.

— И?

— Трябва да откриеш Коба и да разбереш кои са крайните потребители. Ако не успееш, трябва да направиш така, че сделката никога да не се състои. Защото ако материалите попаднат в ръцете им, те ще изчезнат завинаги. — Александър запали цигара и свали прозорчето с един сантиметър. В купето нахлу грохотът на града. — За Коба знаем само, че поддържа близки отношения с „Централная“.

— Ако се окаже, че той е Ватукин, тези отношения не могат да бъдат по-близки.

— Това ще трябва да откриеш сама. Но ако се наложи да проникнеш в „Централная“, ще ти трябва една наистина достоверна легенда.

— Предполагам, че имаше нещо предвид.

— Петра.

Прекосиха Трафалгар и се насочиха към Мол.

— От известно време насам тя кротува — отбеляза Стефани.

— Но това може да се промени.

Естествено. Един от специалитетите на Маджента Хаус.

— Ами дискът?

— В светлината на казаното от Медаев той става безполезен. Данните върху него имат отношение към ядрените материали, следователно са безнадеждно остарели.

Стефани си помисли за майката на Рут Щойфел в Тел Авив. Тя вероятно никога няма да разбере колко безсмислена е била смъртта на дъщеря й, но от това на самата Стефани не й стана по-леко.

— Знаеш ли къде се намира дискът?

Александър изтръска пепелта от ръкава си.

— Не. Знам само, че Салиби нямаше да го продаде. Планирал е да го предаде на ФБР като част от сделката си с тях.

— Нека отгатна: имунитет срещу съдебно преследване?

— Дори нещо повече — край на разследването, което финансовите власти на Ню Йорк са започнали срещу него.

— Големите пари си наемат най-добрите адвокати.

— В момента ФБР не знае, че заплахата вече не е ядрена, а биологична. Следователно все още мисли, че дискът е важен.

— Предполагам, че ти не виждаш причина да ги осветлиш по въпроса, нали?

— Информацията е сила, Стефани. Няма смисъл да я хабим напразно.

— Какви хора, господи!

Завиха надясно покрай двореца Сейнт Джеймс и се насочиха към Пикадили. Александър допуши цигарата си, изхвърли я във влажната нощ и вдигна стъклото.

— Какво ти е мнението за Константин Комаров? — попита той.

Сърцето й удари в гърдите с такава сила, че цялото й тяло се разтресе.

— В какъв смисъл?

Имаше чувството, че гласът й прозвуча немощно и някак виновно. Хвърли кос поглед към Александър, който не показваше, че е забелязал нещо нередно.

— Работил е в тясно сътрудничество с „Централная“, има пряка връзка с Коба — поясни той.

— Имал е — поправи го Стефани. — И тази връзка беше Медаев. След смъртта му вече нищо не го свързва с Коба, а и с „Централная“, ако не се броят легитимните им бизнес отношения.

Александър се замисли върху думите й.

— Сигурно си права — кимна най-сетне той. — Това беше само една идея.

Колата отново спря, тъй като светофарите на Пикадили светеха червено.

— Ще ми трябва независимост, ако искаш изобщо нещо да се получи.

— Моля?

— Ще спазя условията на сделката, която сключихме. Дискът изчезна, но аз ще ти доставя Коба. По този начин ще бъде отмъстено за смъртта на Джеймс Маршал. Нали такава ни беше уговорката? Но след това не искам да бъда обвързана с Маджента Хаус.

В сумтенето на Александър се долови нещо заплашително и едновременно с това пренебрежително.

— Абсурд! — отсече той.

— Не те моля, а само те уведомявам — хладно го изгледа Стефани.

— Аз пък ти казвам, че…

— Петра Ройтер надрасна Маджента Хаус! — прекъсна го с твърд глас тя.

— Какви ги дрънкаш?

— Имам предвид истинската Петра Ройтер. Онази, в която се превърнах аз, а не която създадохте вие.

— Оттогава изминаха цели две години…

— Това няма значение.

Той се поколеба.

— Би могла да получиш известна автономия, но това е всичко, което съм готов да ти обещая.

Търпението на Стефани се изпари.

— Известна автономия ли? Ама ти за какъв се мислиш?! Там, навън, аз съм изградила цяла мрежа. И тя е далеч по-сложна от всичко, което Маджента Хаус е създала досега. Говоря за един таен свят, който изцяло ми принадлежи.

— Стефани…

— Ако не ти харесва, можеш да вземеш Коба и да си го натикаш в шибания задник! Там несъмнено ще е доста задръстено, но така ще бъдете сигурни, че той няма да остане без компания!

Александър я изгледа с дълбоко шокирано изражение.

— Не ти предлагам избор! — заби показалец в лицето му Стефани. — Просто ти казвам как ще бъде отсега нататък. Искаш Петра? Много добре. Но аз няма да я деля с теб. Ще върша нещата по свой начин, ти ще получиш каквото искаш и двамата ще бъдем щастливи. Затова хич да не ти минава през ума, че можеш да заплашваш някой член на семейството ми, или пък еди-кой си монтьор от Марсилия. Вече сме над тези неща. Веднъж и завинаги. Ако имам нужда от нещо, ще се обръщам към Роузи Шодхъри. Същото ще правя и когато искам да ти съобщя нещо. С това ще се изчерпват контактите между нас. И когато нещата приключат, ние с теб никога повече няма да се видим. „Известна автономия“, как не! Защо не направиш опит да се чуеш какви ги дрънкаш, надуто копеле?!

Плъзнаха се по Саут Одли стрийт и прекосиха в пълно мълчание Гроунър Скуеър. Александър натисна един бутон до ръчката на вратата и стъклената преграда се смъкна. Нареди на шофьора да спре малко след пресечката на Оксфорд стрийт и Дюк стрийт. Когато колата намали ход, той се извърна към Стефани и каза:

— Предполагам си наясно, че повторната поява на Петра трябва да бъде легализирана по някакъв начин.

— Какво предлагаш?

— Две задачи за изясняване на профила.

— Исусе…

— Изпълнени в бърза последователност.

— Аз няма да го направя! — поклати глава тя.

— Не е нужно да ги изпълняваш ти — успокоително подхвърли Александър. — И друг може да свърши работата. Но ти трябва да си наблизо. Трябва да се покажеш тук-там, за да тръгне мълвата.

— Как предлагаш да организираме това?

— Роузи ще ти предаде инструкциите.

— Но извън това аз съм независима, нали?

— Да.

— Добре.

— Сега можеш да слезеш — мрачно промълви Александър. — От този момент нататък нашите пътища се разделят.

 

 

Затварям входната врата на апартамента и най-сетне съм сама. В устата си все още имам горчив вкус — последица от продължителния полет. Изсипвам чантата на пода на спалнята, но не си правя труда да разопаковам нещата. За известно време съм доволна да лежа на леглото — без да мърдам, без да мисля, без дори да дишам… Единствената светлина идва от уличните лампи, които хвърлят неясни правоъгълници по тавана.

Той все още е в Ню Йорк. Сега в Манхатън е ранен следобед. След няколко часа ще отлети за Цюрих. Ако аз бях журналистка, а той адвокат — със сигурност щях да му звънна. Но не съм, така че подобна версия отпада. Представям си го под себе си, над себе си, отпред и отзад… Вътре в мен. Той се е превърнал в част от мен, дори никога вече да не го видя.

По-късно си приготвям едни спагети, към които щедро добавям италиански подправки. Храня се пред телевизора, като постоянно прещраквам каналите и не се задържам над боклуците, които предлагат те. Малко преди единадесет съм в леглото.

 

 

Не мога да бъда категорична, че след като се събуждам, вече съм Петра Ройтер. Но се чувствам различно. Часът е девет и половина. Болкоуспокоителните на доктор Ръдърфорд са ми позволили цели десет часа непробуден сън. Пълня ваната и се потапям в нея. Горещата вода отмива и последните аромати на Костя от мен. Той вече ми се струва като сън. Далечен, аморфен, нематериален като парата, която се издига от повърхността на водата и оцветява страните ми.

Отново съм независима. Не отричам, че изпитвам удоволствие от това. Вече започвам да мисля като нея. Правя списъци, опитвам се да запомня имена, цифри, адреси. Невъзможно е да се установи колко от тях са се променили.

След половин час във ваната, навличам някакви дрехи, зареждам кафеварката и включвам новия си лаптоп. Сърфирам из някои от уебсайтовете, които използва той. Винаги предпочита сайтове с прозорци за послания, които се подновяват на всеки два-три дни. „Светът на Орикса“ е сайт за пръснатите по цял свят последователи на тази религия. Той все още е функциониращ, но аз не познавам нито едно от имената в прозорчето. „Мото Юръп“ е закрит, същата е съдбата и на „Паралел Юнивърс“ — специалистите по екзотични ваканции. След един час и осем сайта се натъквам на „Американ Итъл Окшън“ — една онлайн фирма за провеждане на търгове. Проверявам „бартерния“ им борд и се натъквам на името Херман Якобсен. Преглеждам офертата. Той продава работещо парно влакче играчка, произведено през 1911 година. Има и референтен номер: 0039968LR. Инициали, случайна цифра, пак инициали. Не е ли същото, което беше някога? Съставям имейл до HJ0398LR.

Здравей, Оскар.

Това е цялото съдържание на имейла, който изпращам до MSN и AOL.

 

 

Приключила с първия физиотерапевтичен сеанс, Стефани излезе от залата на Челси-Уестминстър и тръгна под ситния дъждец. Движението по Фулъм Роуд беше задръстено, тъй като само в продължение на километър по платното работеха три ремонтни екипа. Беше малко след пладне. Тя влезе в една телефонна кабина и набра някакъв номер. Сигналът „Свободно“ прозвуча точно дванадесет пъти, преди насреща да се обади мъжки глас. Тя се усмихна. В тембъра на гласа му бяха намерили отражение всичките години, които бе преживял на този свят.

— Аз съм — рече.

Паузата беше продължителна. В слушалката се чуваше само дишането му.

— Ти?!

— Да.

— Не съм очаквал, че ще те чуя отново…

— И не само ти.

— Къде си?

— Близо. Може ли да намина?

Спусна се в метрото на Саут Кенсингтън и взе локалната линия за Виктория. Измина пеша разстоянието до Уилтън Плейс и зави по Лонгмуър стрийт. Къщата на Сирил Брадфийлд се намираше към края, близо до пресечката с Гилдхаус. Имаше тухлена, почерняла от времето фасада, дограмата на прозорците беше стара и занемарена, с олющена боя. И самият Сирил Брадфийлд изглеждаше стар, олющен и занемарен — с несресана сребриста коса, кървясали небесносини очи и бледа като пергамент кожа. Носеше сиви панталони от кожа с кръпка на коляното и стара марка риза „Виела“ с отворена яка и навити до лактите ръкави. Бомбетата на евтините му мокасини се бяха извили нагоре като опашките на умрели риби.

Държеше къщата си полутъмна, въздухът беше наситен с миризмата на сладникав тютюн. Стефани го последва по стълбите към таванското помещение, отдавна превърнато в кабинет. Пространството беше разделено на няколко части — нещо като тъмна стаичка, ограничена от огромен бюфет в единия край, тясно пространство за химикалите, две прости дървени пейки и отрупано с бумаги бюро. Лавиците от сглобяеми елементи се извиваха под тежестта на шишета и туби с разтворители, мастила, различни видове хартия, кутии с марки, три машини за обрязване, четири кашона с кредитни карти. Стефани винаги се беше удивлявала от огромното количество инкриминиращи материали, които Брадфийлд държеше в собствения си дом. Но от друга страна той винаги бе притежавал един особен, сангвинистичен, жизнерадостен подход към изкуството на фалшификацията. А изкуството си е изкуство — поне що се отнасяше до собствените му виждания.

В ъгъла имаше малък хладилник, върху който беше поставен портативен компактдиск плейър. Във въздуха се носеха величествените звуци на класическо пиано. Стефани не успя да познае музиката, Брадфийлд сякаш прочете мислите й.

— Поленк — рече той, изчака неопределеното й кимване и добави: — Чай?

— Благодаря.

Той постави на огъня малък, опръскан с боя чайник.

— Без мляко, нали?

— Без.

— Хубаво.

Стефани се почувства като ученичка пред строг учител.

— Трябват ми някои неща — промълви тя.

— Мислех, че си се оттеглила.

— Оказа се, че още съм твърде млада за пенсия.

Той продължаваше да стои с гръб към нея.

— Не си загазила, нали?

Тя не успя да намери точния отговор веднага. Той се обърна и закова тежък поглед върху лицето й.

— Опитвам се да загърбя всичките си неприятности.

— И затова идваш при мен?

— Това ще е последната ми задача.

— Звучиш като шампион „тежка категория“, който не знае кога да се откаже.

— Но те обикновено имат избор, нали?

— Значи си загазила!

— Мога да се погрижа за себе си.

— Наистина ли? — промърмори той и хвърли многозначителен поглед към бинтованата й китка.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че се изгорих на печката? — смръщи вежди тя.

Той се ухили.

— Какво искаш?

— Няколко документа в продължение на следващите седмици.

— Пълен комплект или поотделно?

— Вероятно микс, почти пълен комплект. За днес ми трябва само един.

— Какъв?

— Паспорт, шофьорска книжка и две кредитни карти.

— Националност?

— Да не е английска. Най-добре френска, австрийска или швейцарска. Но в никакъв случай немска.

— Да я направим швейцарска?

— Окей.

— За кога я искаш?

— Възможно най-бързо.

Брадфийлд успя да придаде на лицето си объркано и загрижено изражение едновременно.

— Повечето хора, с които работя… Всъщност изобщо не ми пука за тях. Но ти си друго нещо.

— Знам какво се каниш да кажеш.

— Сигурно — усмихна се той и наведе глава на една страна. — Но не мисля, че ще му обърнеш внимание. Решиш ли нещо, няма сила на света, която да те промени, нали?

— Не бъди жесток.

Той протегна ръка и издърпа хартиения екран от поставката над главата си. Стефани седна пред него, а Сирил приготви полароида с четири обектива и го насочи към нея. Откъсна негативите, подаващи се от процепа и хвърли поглед на часовника си. Очите на Стефани се преместиха към бумагите върху бюрото. Няколко от тях бяха на бланки на Кралската данъчна администрация.

— Пак ли си си побъбрил с главния данъчен инспектор на Нейно Величество? — подхвърли тя.

— Разследват ме — кратко отвърна Брадфийлд, докато енергично размахваше негатива във въздуха.

— Наистина? — вдигна вежди Стефани.

— Едно дребно, закотвено зад бюрото си чиновниче, прави опити да се заяжда, като мънка нещо под носа си.

— Сериозно ли е?

— По-скоро рутинно. Поне аз така си мисля…

Разбира се, паспортните снимки станаха отвратителни. Брадфийлд остави листа с четирите изображения върху дървената пейка и насочи към тях ярката светлина на един от настолните прожектори.

— Изглеждаш малко измита.

— А ти наистина знаеш как да накараш една млада жена да се почувства специална.

— Косата ти… Сегашният цвят ли искаш?

— Да.

— Още помня последния път… Май беше Белград. Тогава пожела сини контактни лещи.

— Точно така.

— Как бяха?

— Неудобни.

— А сега ще искаш ли?

— Не.

— Състаряване?

— Не. Ако прибягна до него, няма да имам време за промени.

— Аха. Пак ще си Мери Бързата.

— Точно така.

Брадфийлд промени осветлението и й направи още няколко снимки. За част от тях я накара да смени и облеклото си. За целта в единия ъгъл на лабораторията му имаше голям скрин със стари дрехи. Тя му съобщи данните, необходими за създаването на новата самоличност, след което двамата заедно обсъдиха печатите, които трябваше да има в паспорта.

Докато той беше зает да й прави втора чаша чай, Стефани внезапно попита:

— Помниш ли Малта?

— Как бих могъл да я забравя? — отвърна с усмивка той.

— А след това, когато отиде да се срещнеш с Франк Уайт?

— Мъжът, в когото беше влюбена? Разбира се.

За известно време Брадфийлд беше изпълнявал ролята на куриер, предавайки инструкциите й на Уайт. Ако този човек си беше направил труда да ги изпълни, още на следващата сутрин щеше да я намери в Париж. Апартамент под наем в 19-и район, на гърба на улица „Арман Карел“. И тогава биха могли да изчезнат завинаги… Но той предпочете друго.

— Защо според теб той не дойде да ме търси?

— Нямам представа.

— Но сигурно си мислил по въпроса, нали?

— Това беше преди четири години. Може и да съм мислил по въпроса, но тогава… Днес изобщо нямам подобни мисли.

— Не ти вярвам.

— Ставам сенилен, оглупявам и започвам да забравям.

— Ако си решил да ме лъжеш, направи го както трябва — скара му се Стефани.

— Забрави тези неща — поклати глава Брадфийлд. — Те са минало.

— Може би не ме е обичал…

— Мисля, че те обичаше.

— Може би не ме е обичал достатъчно…

— А може би те е обичал прекалено много.

— В смисъл?

— Нищо, нищо…

— Сирил!

Брадфийлд изглеждаше развълнуван.

— Вероятно се е опасявал, че ако те проследи, те ще проследят него. Което означава сам да ги заведе при теб. Вероятно е бил на мнение, че най-важното е ти да си свободна. Ето защо казвам, че може би те е обичал прекалено много.

Стефани усети как един далечен призрак се плъзга покрай нея и вледенява сърцето й.

— Ти ли мислиш така, или така е станало? — тихо попита тя.

Размениха си дълги погледи, времето сякаш спря. Стефани нямаше представа за процесите, които се развиваха зад очите му с цвят на зимно небе.

— Това беше само едно предположение — прошепна най-накрая той. — Забрави го.

 

 

Стефани си тръгна след около час. Отиде да вземе палтото си от пейката и каза:

— Преда да си изляза, искам да разбера каква е тая работа с данъчния инспектор. Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Да.

— Имам чувството, че инвестициите ми са под заплаха.

— Всичко ще се оправи.

— Без никакви съмнения, така ли?

— Защо питаш?

— Знаеш защо…

— Какво има?

Тя издържа на погледа му без да трепне.

— Ако искаш, бих могла да се погрижа за него вместо теб.

— По какъв начин?

— Като услуга. От един приятел на друг.

— Не зная как да разбирам това — намръщи се Брадфийлд.

— Стига, Сирил!

— Искаш да кажеш, че…

— Не се прави на толкова обезпокоен — изгледа го с каменна физиономия тя. — Аз зная какво върша и как го върша. Най-добрата съм. Ще прилича на нещастен случай. Слиза от тротоара, без да се огледа, или се спъва и пада по стълбите. Може да бъде инфаркт или пък завършил зле обир.

Брадфийлд зяпна, но от устата му не излетя нито звук. Очите на Стефани бяха две късчета олово. Мълчанието се проточи.

— Сирил?

— Да…

— Затвори си устата. Аз просто се пошегувах.

 

 

— Ти ли си, Петра? Дай знак и тогава можем да говорим.

Стърн, информационният брокер. Все още на свобода в ефира.

Цяла сутрин беше обикаляла разни агенции за недвижими имоти, търсейки нещо, което се дава за кратък срок. Когато най-сетне се прибра на Бълстроуд стрийт, натоварена с покупки, съобщението я чакаше в компютъра. Тръсна пакетите на кухненската маса и започна да разопакова покупките, докато умът й беше зает да търси нещо окончателно. После се настани пред компютъра с чаша зелен чай в ръце.

Белград. Оттогава няма пощенски картички. Съжалявам, но все още ми дължиш 75,000 долара за Атина. Това стига ли ти?

 

 

Пет минути по-късно кратък звуков сигнал я върна в дневната. Отговорът му вече беше на екрана.

— Къде се изгуби, Петра? Надявам се, че не си потърсила услугите на друг.

Да изневеряваш е толкова жестоко!

— Отдадох се на добре заслужена почивка.

— Две години?

— Вече близо три.

— От любезност ли ме търсиш, или вече си на пазара?

— На пазара съм, но не продавам, а купувам. Искам информация, а не работа.

— Не съм сигурен, че ти вярвам, Петра. Имам чувството, че съвсем неотдавна пак си била лошо момиченце.

— Някога да съм те лъгала, Оскар?

— Не знам. Да си била наскоро в Ню Йорк? В пресата се споменават имената на няколко заподозрени, но моите източници сочат само към един, при това жена.

Как ли е научил всичко това, прехапа устни Стефани. Разбира се, нямаше начин да го попита.

— Сигурна съм, че и други предлагат услуги като твоите, при това доста по-евтино.

— Положително е така. С какво те разгневих? Какво искаш?

— Всичко, което знаеш за руски престъпник с прозвище Коба. Зная, че ще имаш богат избор, затова уточнявам, че въпросният индивид поддържа тесни връзки с престъпния синдикат „Централная“ и има отношение към пратката плутоний-239, която бе задържана миналата година на летище „Хийтроу“. Куриерът — холандски трафикант на хероин на име Ханс Клепер, е мъртъв. По някакъв начин този инцидент има връзка с убийството на Олег Рогачов в Париж през месец април.

— О, Рогачов ли? И той ми донесе нелоши пари тази година.

— Знаеш ли кой го уби? Ще ти платя добре за името.

— Ще платиш за всичко, Петра. Абсолютно за всичко!