Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Патрик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chameleon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Марк Бърнел. Инструмент за убийства

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, 2002

Редактор: Саша Попова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

ISBN: 954-585-345-Х

История

  1. — Добавяне

20.

С „Аерофлот“ до Франкфурт, оттам с „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Самолетът кацна на летище „Хийтроу“ в десет и четиридесет и пет, а вратата на апартамента в Олд Корт Плейс се затвори зад нея пет минути след полунощ. Вътре беше студено и влажно, това я принуди да се насочи директно към термостата за отоплението. В хладилника нямаше нищо, с изключение на пакетче масло, бурканче с маслини и половин бутилка газирана минерална вода, която отдавна вече не беше газирана.

Стефани беше толкова уморена, че не само не разопакова багажа, но дори не изми и зъбите си. Съблече се, пропълзя под кувертюрата и се сви на кълбо. Въпреки това й трябваше около половин час, за да заспи. Сънува, че Комаров прави любов с Наталия, а тя седи и ги гледа. Събуди се малко след осем и дълго не успя да прогони горчивия привкус на този сън.

В Москва положително валеше сняг, но в Лондон нещата, както винаги, свършваха с дъжд. Стефани пусна водата във ваната и зареди стереото с един компактдиск. „Ню Йорк“ на Лу Рийд. Прегледа набързо купчината поща, която се беше събрала. Повечето неща бяха безполезни рекламни материали, няколко писма до предишния наемател и нищо друго. По-късно занесе пакет с дрехи в химическото чистене „Модърн Експрес“ на Холанд стрийт, а след това отиде да закусва на Кенсингтън Чърч стрийт — кроасани, кафе и голяма чаша портокалов сок. След това напазарува в „Сейфуей“, отнесе покупките и се залови с чистене. От време на време се улавяше, че изгаря от желание за домакинска работа. Просто й действаше пречистващо, помагаше й да се върне на земята, да се преструва на нормална. Не се притесняваше от факта, че всичко е изкуствено. Изтърка ваната, мина подовете с прахосмукачка, изми кухнята и отвори прозорците да се проветри. Винаги беше харесвала звуците на падащия дъжд.

Обядва с минестроне[1] и топъл хляб, след което вдигна слушалката и набра Ню Йорк. Комаров се оказа в апартамента си на Пето авеню. Утрото там било страхотно, уведоми я той. Ясно и студено. Полетът му от Москва закъснял и кацнал едва в дванадесет без четвърт през нощта.

— Снощи те сънувах — каза Стефани.

— Как? — попита той.

— Че ме любиш…

 

 

Владимир Ватукин и Наталия Маркова пристигнаха в Лондон на 20 декември вечерта. Придружаваха ги същите двама бодигардове, които се бяха маскирали като адвокати в кафене „Пушкин“. Две тъмнозелени бентлита чакаха да транспортират групата от „Хийтроу“ до хотел „Лейнсбъроу“ на Хайд Парк Корнър.

На следващата сутрин Стефани стана в шест часа. Гимнастиката, душът и леката закуска й отнеха двадесетина минути. Излезе от апартамента точно в седем, облечена за ходене пеш, при това в дъждовно време. Стигна до Хайд Парк Корнър точно в седем и двадесет и пет. Застана на автобусната спирка и се приготви да чака. Пътниците слизаха и се качваха, автобусите потегляха. Но тя все изглеждаше така, сякаш чака следващия… Ватукин напусна хотела в осем и четвърт, сам. Бодигардовете останаха при Наталия.

Възползва се от входа за метрото, който беше точно срещу хотела. Тя влезе през другия — онзи, който беше до автобусната спирка. Видя го да се мотае пред машината за билети и побърза да се скрие в тълпата забързани пътници. Той взе линията Пикадили, по посока на Кингс Крос. Тя за малко не го изпусна на перона, който изведнъж се задръсти от хората, използвали влаковете от север. Шумна група привърженици на „Нюкасъл Юнайтед“ пиеха „Стела Артоа“ в кутийки и вдигаха невъобразим шум. Часът беше девет без пет.

Последва го на дискретно разстояние. Той прекоси Юстън Роуд и тръгна по Джуд стрийт. На пресечката с Тависток Плейс рязко зави наляво. Сградата, в която влезе, някога несъмнено е била жилищна. Четири тухлени етажа, станали черни от двестагодишното замърсяване. Стефани изчака няколко минути, после мина покрай входа. На месинговата табелка над домофона бяха изписани пет имена, всичките на фирми. Тя подмина, след което спря да ги запише в бележника, който носеше. Ватукин се появи двадесет и пет минути по-късно.

Около десет и петнадесет бяха пред Руската православна църква в Енисмор Гардънс. Ватукин се забави вътре не повече от пет минути. В единадесет Стефани се озова на улица с къщи на няколко нива в района на Кенсингтън. Когато Ватукин се появи след десетина минути, в ръката му се поклащаше пластмасова торба с нещо обемисто вътре. Спусна се до спирката на метрото в Кенсингтън, откъдето взе северната линия до Мургейт, а оттам тръгна пеш по посока на Финсбъри Съркъс. В един без четвърт отново се върна в Мургейт, но вече без торбичката. Взе северната линия до Кингс Крос, която смени с линията Виктория до Грийн Парк. Малко преди един и половина влезе в „Диверсо“ — изискан италиански ресторант на Пикадили, където вече го чакаха Наталия и двете горили.

Следобедът беше истинска оргия. Обиколката започна без никакво предисловие — „Асприс“, „Картие“, „Хермес“, „Прада“, „Армани“… Прекараха цял час в „Граф“, където станаха обект на всеобщо внимание. Същият час Стефани прекара на Ню Бонд стрийт, направо под дъжда. Чакаше и наблюдаваше. Навсякъде около нея мигаха шарени коледни лампички. Когато най-сетне се появиха, Наталия изглеждаше доволна, а Ватукин — развеселен. В Москва гардовете им носеха оръжие, а в Лондон — пазарски чанти. В четири и половина групата се насочи към „Фортнъмс“ за чай. След което Стефани ги проследи до „Лейнсбъроу“, където останаха до седем и половина. В този час се появиха двете бентлита, които ги транспортираха до „Дорчестър“. Пет минути след пристигането им пред официалния вход на хотела спря черен мерцедес с малко руско знаменце на калника. Правейки се на туристка, Стефани засне входа с дигиталната си камера, като внимаваше да хване всички лица. Десет минути по-късно влезе в „Дорчестър“, за да се увери, че новопристигналите са в компанията на Ватукин. Часът беше пет без осем минути.

 

 

В осем и двадесет и осем затварям с крак входната врата на апартамента си. Студено ми е, мокра съм, уморена съм. Смъквам палтото и отивам в кухнята. Сипвам си чаша вино, препъвам се по посока на банята, завъртам крановете и смъквам мокрите панталони, които са залепнали за тялото ми като втора кожа. Това ми напомня за гледката, която представляваше Борис Бергщайн в Крилатское. Около девет съм обратно в кухнята — затоплена, подсушена и почти човек. От стереото долита „Кадифената планина“ от Голдфрап. Аз съм на втората чаша вино, водата ври, пръстите ми лепнат от чесъна. Режа целите белени домати и ги пускам в тигана, после към тях прибавям малко вино и пресен босилек.

Лаптопът е на кухненската маса, редом с бележника, който е набъбнал от влага. Свалям снимките от дигиталната камера, начуквам на клавиатурата списък изисквания, обединявам го със снимките и го изпращам на Стърн. Имам право на избор между два вида спагети — пени и талятели.

Преполовила съм вечерята си, когато получавам първия отговор. Той засяга къщата в Кенсингтън.

Имотът принадлежи на „Форестър Уайли“ — инвестиционна компания със седалище на Странд. Държат портфейл от недвижими имоти в областта на средно скъпи и евтини жилищни сгради. Въпросният имот се състои от три апартамента.

Искам подробности за хората, които живеят там и довършвам вечерята си. Още една чаша вино и вече съм постигнала съвършеното състояние: леко съм замаяна, всички остри ръбове са загладени. Връщам се на старите си любимци „Гарбидж“ с тяхната „Версия №2“. Намирам песента, която търся — „Изглеждаш страхотно“, и мисля за Костя. Часът в Лондон е десет без двадесет, а в Манхатън е пет без двадесет. Представям си го в кабинета в Гардайн Хил, кацнал на двадесет и първия етаж, с гледка към Петдесет и втора улица — Изток. Под произведенията на Олга Светличная и Юри Кугах е седнала секретарката му Мила с вечно намръщената си физиономия. Когато Стърн се появява отново, той ми съобщава, че апартаментът на приземния етаж е нает от германец на име Юрген Фъогел.

— Това има ли значение?

— Името му е фалшиво. Той всъщност е Леонид Киченко, украинец. В продължение на пет години ръководи московския бизнес с проститутки на „Централная“. Издирван е във връзка с убийствата на една хърватка и една словенка през 1999 година. И двете момичета са били под негов контрол, и двете са нарязани до смърт със счупена бутилка. Между другото, разполагам и с допълнителна информация за „Форестър Уайли“. Искаш ли я?

— Да.

— „Форестър Уайли“ е сто процента собственост на компанията „Аркадиан“, регистрирана в Джърси. Тя има разнообразни интереси в Европа и бившия Съветски съюз. Варират от туристически агенции, ресторанти, лимузини под наем, химическо чистене и верига от нощни клубове.

— Верига от нощни клубове?

— Да. Веригата носи името „Белия квадрат“. Повечето от заведенията й са в Източна Европа, включително Русия. Интересното е, че покупната цена на „Аркадиан“ е определена на един щатски долар.

— Един долар?

— Точно така.

— А кой е продавачът?

— Швейцарска фирма, казва се „Мирш“.

Костя.

„Мирш“ е собственост на Костя, при това по начин, който не може да се приложи спрямо Гардайн Хил. „Мирш“ е истинският Комаров. Намерила дом в Швейцария, тази фирма е добре скрита зад други компании — точно както същността на Костя се крие зад костюма на „Бриони“ или гледката към Пето авеню.

Двамата със Стърн комуникираме докъм полунощ, задръствайки виртуалното пространство със своите въпроси и отговори. Това ми прилича на наблюдение върху искриците статично електричество, които пробягват по празен телевизионен екран преди появата на образа. Сградата на Тависток Плейс е собственост на друга компания от групата на „Аркадиан“. И петте наименования върху месинговата табелка на входа имат връзка със същия източник. Проследявам нишките на мрежата: юридически фирми, инвестиционни компании, развитие и управление на недвижима собственост, счетоводни къщи, хотели. Всички в Лондон, всички контролирани пряко или косвено от Джърси, но собственост на корпорация призрак със седалище в Швейцария и в това нямам никакви съмнения — отчитащи се пред един-единствен човек в Москва.

Политици и журналисти периодично размахват заплахата „руска мафия“, но едновременно с това нямат представа какво точно представляват тези престъпни картели. Те се надпреварват да препоръчват мерки за борба с нея; мерки, които биха попречили на въпросните картели да се установят във Великобритания. Но истината е изписана на екрана пред очите ми. Вече е късно. „Централная“ отдавна е тук.

Стърн идентифицира хората от двете дигитални снимки, които направих пред входа на „Дорчестър“. Единият е служител на руското посолство, а другият — руски предприемач.

— Стига, Оскар. Какво значи руски предприемач? Не можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Той има интереси в бизнеса с мобилни телефони, по-точно в определянето на таксите за тях.

— Извинявам се, подцених те. Никога не съм чувала по-точно описание на даден бизнес. Какво включва „определянето на такси“?

— Предишната му ангажираност вероятно ще ти бъде малко по-ясна. Работил е за КГБ, в областта на електронното разузнаване. Надявам се, че вече виждаш връзката…

Споменаването на КГБ ме подсеща да му задам друг въпрос. Стърн изчезва от мрежата, но след двадесет минути отново се появява:

— Йосиф Бергщайн е бивш служител на КГБ. Постъпил е там през 1969 година и работи в Първа главна дирекция до самото закриване на КГБ и разделянето му на други служби. След това започва работа в СВР, където остава до 1998 година.

— Чувала съм, че е управлявал фондовете за финансиране на задграничните агенти. Имаш ли допълнителна информация по този въпрос?

— Подвели са те.

— Моля?!

— Йосиф Бергщайн е бил щатен убиец на КГБ.

 

 

Единадесет без пет, Пикадили Съркъс. Дебел Дядо Коледа се е изправил до Ерос и двамата пеят „Джингъл Белс“. Туристи и купувачи са задръстили площада и уличките около него. Във въздуха се носи миризмата на евтина пица, мазни чийзбургери и печени кестени. Лампичките по коледната елха се конкурират с неоновите реклами, но без успех.

Стефани позвъни на Ватукин точно в девет. Той каза, че ще се срещнат в единадесет, но в десет трябва да се чуят отново и да се разберат за мястото. Същата предпазливост беше проявил и когато уговориха срещата си в московското кафене „Пушкин“.

Входът се намираше до магазинче за сувенири на авеню „Шафтсбъри“. Пластмасови британски знаменца, лъскави картички, чаши с образа на Джон Бул, керамични фигурки на Уинстън Чърчил, вдигнал два пръста — знака на победата. Обичайните сувенири за чужденци с невъзможни цени. Две кискащи се японски момичета се опитваха да си сложат пластмасови полицейски каски. Ключалката изщрака и Стефани тръгна по стълбите към втория етаж. „Самсън Ентъртейнмънт“ заемаше три стаи в дъното на коридора. Ватукин я чакаше в горния край на стълбището, пилотското кожено яке на гърба му изглеждаше ново и скъпо. Стефани беше убедена, че Наталия го е пременила така — в смисъл, че го е убедила да си го купи. Но якето изобщо не му отиваше.

— Моля да бъда извинен за мястото на тази среща, но ние тримата не бива да се показваме заедно на обществени места — промърмори той.

Въведе я в претъпкан офис. По стените имаше плакати на „модели“ в оскъдни бикини и блестяща, намазано с олио кожа. Повечето от тях бяха яхнали лъскави мотоциклети или махаха с ръце от купетата на открити спортни коли. Върху горната част на всеки плакат минаваше яркочервена лента с надпис „Самсън Ентъртейнмънт“.

— Запознайте се, това е Александър Косигин. Александър, това е Петра.

Стиснаха си ръцете. Стефани определи ръста му на около метър и деветдесет. Беше слаб, но без да е кльощав, с късо подстригана сива коса, ловко заметната върху олисялото теме. Бледосините му очи гледаха с дълбоко подозрение, дъната им бяха кървясали. Носеше еднореден костюм, който му стоеше зле. На облегалката на стола беше преметнато палто в пясъчен цвят. Стефани си спомни какво знаеше за него — някогашен генерал от Съветската армия, а днес собственик на гигантската фармацевтична компания „Вайс-Рандъл“ със седалище в Съединените щати и филиали в Белгия, Швейцария, Швеция и Русия. Тадж Махал на Тръмп в Атлантик Сити — там го беше виждала. В компанията на Джордж Салиби, към която принадлежеше и Ватукин. А също и Комаров…

Ватукин запали едно марлборо и вдигна глава:

— Преди да навлезем в подробности, Александър иска да ви зададе няколко въпроса.

В миналото Косигин е бил член на Дирекция №15 — институцията, която е ръководела Програмата за разработка на биологично оръжие на СССР. Ако се допусне, че той е използвал миналото като трамплин за бъдещето си (тук трябва да се вземе предвид естеството на бизнеса, с който се занимава „Вайс-Рандъл“), става въпрос за един твърде многозначителен факт. Не е трудно да се предположи, че този човек продължава да поддържа връзки с онези среди в Русия, които отговарят за разработката на биологично оръжие и след закриването на Дирекция №15.

— Трябва да зная какво възнамеряват да правят с оръжието вашите клиенти — отсече Косигин. — По този начин ще знаем какво точно да им предложим. На първо място трябва да зная дали ще го използват в затворена градска обстановка или някъде на по-открито място.

Стефани включи на предварително подготвения сценарий:

— Оръжието ще се използва в сравнително рядко населена област, равнинна местност с малки населени места.

— Гонят ли определена бройка?

— Не ви разбрах…

— Става въпрос за определена бройка жертви.

— Не е ставало въпрос за подобно нещо.

Косигин започна да говори за степен на смъртност и зараза. Съществуват вариации на пригоден за бойни действия антракс, които са наистина съвършени, увери я той. Съвършени в смисъл на стопроцентова смъртност, колкото и извратено да звучи използването на тази дума. За кратко се спря и на инкубационния период, симптомите, рисковете при преноса, сравнителните разходи.

— Възможно е да доставим и пригодена за бойни действия дребна шарка. Виждали ли сте какво прави обикновената шарка с детските лица? Част от нейните вируси са подложени на изкуствена обработка и действието им е далеч по-страшно. Ако показването по телевизията и в пресата е наложително, това е едно изключително ефикасно оръжие.

Всичко звучеше съвсем обикновено. Сякаш й предлагаха да си избере нов модел кухня. Искате ли шкафче над умивалника или предпочитате обикновени лавици? Вирус, който изригва дванадесет часа след инфекцията, или дебне в продължение на цяла седмица? Каква печка предпочитате? Газова или електрическа? Искате вирус с възможност за вторична инфекция или предпочитате обикновеният вариант, който заразява еднократно?

Стефани направи опит да се включи в играта. До ушите й достигаше грохотът на трафика по „Шафтсбъри“, бученето на хеликоптера над главите им, тъпият басов тътен на стереоуредба зад стената. Реалният свят продължаваше да съществува навсякъде около тях. Или и това е част от измисления свят на Александър? Той може би е прав, че именно това е реалният свят: раждане и смърт с някакъв пълнеж между тях.

Разговаряха в продължение на два часа. Накрая Косигин млъкна, извърна се към Ватукин и кимна.

— Ние сме на мнение, че може да излезе нещо — промърмори Ватукин.

— Кога?

— Утре сутринта аз и Наталия се връщаме в Русия. Всяка година правя новогодишно парти на дачата си в околностите на Москва. Заповядайте и вие, там ще говорим на спокойствие. А после, на бистра глава, ще обсъдим и окончателните подробности.

Стефани погледна към Косигин.

— Ние с вас няма да се срещаме повече — рече той. — Оттук нататък нещата ще се придвижват от Владимир. — На лицето му се появи кисела усмивка. — Аз обаче ще следя внимателно какво пише във вестниците.

 

 

Същата вечер Комаров кацна в Лондон и й позвъни от летище „Хийтроу“. Тя му даде адреса и час по-късно двамата вече се целуваха в апартамента на Олд Корт Плейс.

— Започна да ми липсваш в момента, в който се разделихме — прошепна тя.

— И ти ми липсваше.

Тя го разведе из жилището, а той попита дали го е купила. Не, взех го под наем, отвърна тя. Временно убежище. Той я попита има ли си постоянно. Не, засега… Едно време беше имала и много й се искаше да го има пак, но засега предпочита да се задоволи с ролята на дърво без корен.

Приготви му вечеря. Беше им за пръв път, но и двамата бяха доволни, че няма да се хранят в ресторанта на някой хотел. Пилешки гърди, пълнени с гъби. За гарнитура пресни картофи и френски боб. Пиха бяло бургундско, после минаха на червено. След вечеря се изтегнаха на дивана с чаши в ръце, без особена охота за разговор.

Преди да заспи, Стефани нави будилника за шест и половина. В седем и четвърт вече бяха на улицата. Времето беше хладно и тихо. Натовариха саковете в багажника на колата, която Стефани беше наела на предния ден, след това потеглиха на север. Пристигнаха в ранния следобед.

Странноприемницата „Пърси Армс“ се намираше в северните покрайнини на Килдър Форест — точно на границата между Нортъмбърланд и Шотландия. Дори собственикът Алан Смайли не беше много сигурен точно от коя страна на границата се намират. Това зависеше главно от човека, когото питаха. От другата страна на Килдър Уотър се намираше Фалстоун — селото, в което беше израснала Стефани. И в което беше погребана.

Цели пет години бяха изминали от деня, в който тя и Александър стояха на ветровития хълм и гледаха как брат й върви след ковчега й по посока на гробищата. Маджента Хаус я беше ликвидирала в автомобилна катастрофа. В онзи момент всичко й се струваше сюрреалистично и трябваше да измине доста време, преди да осъзнае с пълна сила последиците. Никога вече нямаше да види Кристофър, никога вече нямаше да бъбри със снаха си Джейн, с племенниците си Джеймс и Поли. В периода след това се беше родил и Филип. В онзи странен следобед Джейн все още беше бременна с него.

Кристофър беше единственият жив член на семейството й. Смъртта на Стефани го беше оставила напълно лишен от кръвни роднини. През цялото време се чувстваше виновна за това, просто защото бе имала възможност да вземе и другото решение. Но тя имаше своите причини и отказа да погледне отвъд тях.

А сега се завръщаше — за пръв път от пет години насам. Когато започна да мисли къде ще прекарат Коледа двамата с Комаров, не й хрумна нищо друго, освен родното й място. Тук бяха минали вълшебните коледи от детството й. Дивата природа и постоянно лошото време бяха изиграли своята роля с не по-малка убедителност от подаръците в дългите чорапи, църковната служба и празничния обяд. Всяка година родителите им се грижеха да им предложат онази Коледа, за която мечтаят всички малчугани по света. И всяка година след тяхната смърт коледите на Стефани бяха еднакво незначителни и тъжни.

Разбира се, нямаше да види Кристофър. Но той щеше да е наблизо и това й стигаше. Земята щеше да направи връзката помежду им. Тя ще знае какво правят те, ще види коледната елха в подножието на стълбите, ще почувства топлината на запалената камина в хола, ще вкуси плодовата торта, която, както винаги, ще бъде леко прегоряла и изсъхнала. И по някакъв начин ще предаде всичките тези усещания на Комаров, без да му каже дори думичка.

Една част от нея искаше Александър да знае къде се намира в момента. Искаше да зърне паниката, която несъмнено би го обзела в мига, в който овладее гнева си. Друга част от нея изпитваше ужас при мисълта, че този човек може да разкрие намеренията й и да провали всичко.

При регистрацията и двамата използваха фалшиви имена. Стефани се представи като Клаудия Бауман, а Комаров — като Иван Андреев. От изражението на Алан Смайли пролича, че оценява по достойнство усилията им да се представят с нещо по-различно от обичайното „господин и госпожа Смит“. Той лично ги заведе в стаята им, вероятно в знак на особено внимание.

— Стаите ни са общо шест — осведоми ги той. — Но в момента е заета само една, от възрастна двойка. На вас ще предложа най-хубавата гледка.

Шарената черга на обработваемата земя плавно преминаваше в полегати хълмове. Тревата беше полегнала, тук-там белееха малки стада, ниски каменни зидове разделяха отделните ниви, дърветата се превиваха под напора на вятъра, реката мътно проблясваше. Останаха сами. Комаров я прегърна откъм гърба и я целуна по тила.

— Невероятно е, Петра — прошепна той. — Откъде знаеш за съществуването на това място?

— Била съм тук и преди…

 

 

В първия ден на Коледа те предприеха пътуване с кола до Хаустедс — древните римски останки от стената на Адриан. Музеят беше затворен, същото важеше и за офисите на „Нешънъл Тръст“. Оставиха колата на пустия паркинг и извървяха пеша километърът, който ги делеше от каменните руини. По сапфиреното небе се гонеха бели кълбести облаци, но острият вятър изкара сълзи от очите на Стефани, а носът й почервеня. Тръгнаха на запад покрай стената, после спряха и се надвесиха над стръмен склон. Шейсетина метра по-надолу се виждаше тучна полянка, на която кротко преживяха овце. По нататък имаше просторно парче необработваема земя, което свършваше при малко езеро. На брега се издигаше островърха хижа, а от нея нататък започваше гора, която се губеше до хоризонта, на който доминираха заснежените върхове на планината Чевиот.

— Едно време това беше краят на света — промълви Стефани. — Можеш да го почувстваш, нали?

— Петра?

— Да?

— Обичам те.

Комаров беше зад нея и тя се зарадва, че не вижда лицето й.

— Всичко се промени — добави той.

В гърлото й се появи огромна буца, направи усилие да премахне потрепването от гласа си:

— Защо?

— Защото в живота ми няма място за любов. Не е възможно да водя такъв живот и да обичам някого. Просто не може да се получи…

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам ти само това, което знам.

И тя искаше да му каже какво знае, да му каже, че също го обича. Но не можа. Подобни думи просто нямаше да звучат както трябва, произнесени от устата й. Поне не в този момент…

— Какво можем да правим, Костя?

Той сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Да изчезнем!

 

 

Двадесет и седми. Пердетата бяха дръпнати, по стъклата се стичаха дъждовни капки. Стефани се беше проснала напряко на леглото, плътно притисната до Комаров. Пръстите й докоснаха гърдите му, пробягаха по гърлото и стигнаха до ключицата. Препятствията по пътя им отдавна й бяха познати — двата малки белега над лявото ребро, обезобразеното парче кожа над гърлото, парче изсъхнала кожа на рамото. Искаше да попие всички детайли. Нищо не беше незначително.

През целия ден бяха обикаляли из района. Обядваха в една кръчма в Хоик, където Стефани накара Комаров да изпие цяла пинта[2] гинес. Той беше искрено потресен, намирайки вкуса на черната бира за отвратителен. Вечерта барът на „Пърси Армс“ беше пълен. Посетителите, предимно местни жители, засипваха собственика с поръчки чак до полунощ. Мъжете пиеха бира, а жените си позволяваха по някой ликьор или чаша вино. Сред тях имаше и двама пушачи на лула. Сега част от аромата на този тютюн се излъчваше от кожата на Комаров. В бара беше занимавал любопитната публика със забавни истории от възмъжаването си в Русия — част от тях истински, други измислени. Стефани беше доволна да се слее с фона, да седи и да слуша. В миналото това без съмнение би предизвикало отвращението й. Дори и сега беше принудена да признае, че част от нея продължава да се бунтува срещу ситуацията.

Чуваше как Смайли и жена му се движат на долния етаж.

— Преди малко каза да изчезнем — прошепна тя. — Какво точно имаше предвид?

Той зарови пръсти в косата й.

— Новата самоличност не е проблем за нас, нали? Пари си имаме. Ти ще ме научиш на всички предпазни мерки, които трябва да вземем. След което просто изчезваме. Можем да отидем където пожелаем.

— Кога ще тръгнем?

— Сега.

Тя вдигна глава да го погледне.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— И ще зарежеш своя свят?

— За теб — да.

— Веднага?

— Днес. В рамките на един час.

За миг я прониза опияняващо чувство на обич. Но то моментално изчезна, прогонено от суровата действителност. Каза, че не би могла да го направи. Все още не. Нищо не би й донесло по-голямо удоволствие от това да обърне гръб на задълженията си към Александър, но някъде там, в неясната сивота, хора без лица бяха сключили споразумение, което скоро щеше да даде резултат. Мислено видя последиците от него: купища мъртви детски тела с обезобразена кожа, хора с раззината паст напразно търсят глътка кислород в отровения въздух, който постепенно ги дави. В главата й отново отекна безстрастният и спокоен глас на онзи биологически касапин Косигин.

— Трябва да си изпълня договора, Костя.

— Защо?

— Не искам да ти кажа.

Той й хвърли раздразнен поглед, но замълча. Надяваше се да е забелязал благодарността й.

— А след това?

— След това съм свободна.

— Кога ще е това?

Скоро. Нима това не е истина? Кожата й леко настръхна. Времето й изтичаше. С Коба или без Коба, някой се готвеше да направи доставката на група неидентифицирани купувачи. Което означаваше, че няма мишена, няма мотив, няма шанс за предотвратяване.

— Не съм сигурна, но ще бъде скоро… — промълви тя. — Въпрос на няколко дни. На Нова година заминавам за Москва.

— При Ватукин?

— Да. Ти ще бъдеш ли там?

— Ако не съм избягал с теб, ще бъда.

Тя се почувства сломена. Не можеше повече да отлага неизбежното. Беше крайно време Петра да вземе нещата под контрол. Време да се свърши необходимото, но не и преди да се наслади на последните си часове с Комаров. Като Стефани.

Закусиха, след което напуснаха хотела. Отидоха с колата до брега, след което се спуснаха по пътеката между скалите и тръгнаха към замъка Бамбърг. Имената на всички селца в тази посока й бяха познати от детството — Сийхаус, Дънстанбърг Касъл, Линдисфарн, Фарн Айланд… Беше й приятно да крачи редом с Комаров по брега, на който някога си беше играла с двамата си братя и по-малката си сестра. Без значение беше фактът, че той не подозираше нищо.

Крачеха бавно. Той беше прехвърлил ръка през рамото й. Жестокият вятър набиваше пясък в глезените им. Морето беше черно и бурно, пенливите вълни се сгромолясваха върху брега с пенеста ярост. В далечината безпомощно се люшкаше някакъв танкер, тънък и крехък като клечица. Разминаха се с някаква жена, която явно си беше поставила задачата да приучи на дисциплина малкото си кученце, порода боксер. Но то, кипящо от безгрижна енергия, изобщо не чуваше командите й и бясно се въртеше в кръг. У дома във Фалстоун също имаха боксери. Най-малко два или три песа — зли, лигави и вечно лаещи. Гледката на куче от тази порода й стопли сърцето, после изведнъж я прониза острото чувство за загуба.

Комаров я гледаше по начин, който я накара да се закове на място.

— Какво има?

Той сви рамене, помълча малко, после подхвана:

— Ето, ние с теб се разхождаме край морето, като всеки нормален мъж и всяка нормална жена. И в същото време аз продължавам да се питам коя си ти. Жената, която познавам, или жената, която знам, че си? На времето съм виждал доста, преживял съм доста… При това неща, от които би ти замръзнала кръвта. Но въпреки това, когато те погледна, аз не мога да си представя какво е чувството при нещата, които вършиш ти…

— Нашите светове не са чак толкова различни, Костя — подхвърли тя.

— Моят е по-лесен. Не е толкова самотен, не е толкова… студен.

Прииска й се да възрази на това определение, но не намери думи.

— Как го правиш? Как съумяваш да оцелееш?

— Честно казано, не знам.

— Аз не бих могъл. Сигурно ще се побъркам…

Това докосна една определена струна. Видя у Петра нещо, което не виждаше у себе си.

— Най-важното е да изгубиш въображението си…

— Какво искаш да кажеш?

— Ако вършиш това, което върша аз… трябва да го свършиш, за да оцелееш. Но ако в хода на този процес не изгубиш въображението си, значи със сигурност ще изгубиш ума си. Да речем, че се намираш в непознат град и пътуваш в метрото. Изведнъж сред тълпата забелязваш лице, върху което има особено изражение. Трябва да си кажеш, че това не означава нищо. Че никой не те следи. В същото време съзнаваш, че е напълно възможно да те следят. Същата нощ спиш в хотела си. Изведнъж чуваш нещо да скърца. Лесно можеш да убедиш себе си, че зад вратата има някой, докато на практика скърца уморената конструкция на старата сграда. Номерът е да правиш разликата и едновременно с това да елиминираш въображението си. Онези, които не го умеят, изгарят. Стават параноици — нещо, което ги прави несигурни. И уязвими. Случи ли се това, смятай се за покойник…

Бележки

[1] Минестроне — зеленчукова супа. — Б.пр.

[2] Пинта — мярка за обем, равно в Англия на 0,5 л., а в Америка — на 0,47 л. — Б.пр.