Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Патрик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chameleon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Марк Бърнел. Инструмент за убийства

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, 2002

Редактор: Саша Попова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

ISBN: 954-585-345-Х

История

  1. — Добавяне

1.

Тя е на осемнадесет месеца. Преди две години беше на двадесет и пет години.

Любеха се бавно, но следобедът беше горещ и телата им скоро лъснаха от пот. Лорен Масон беше висок и строен мъж, без никакви тлъстини. Тъмнокос, със смугла кожа и кал под ноктите. Стефани го хареса още в момента, в който го зърна, просто защото си падаше по зрели мъже. За разлика от него тя никога не бе изглеждала зряла и това й харесваше. Имаше едра гръд, предизвикателна извивка в талията, която все още не можеше да се приеме за коремче, по една сладка трапчинка в меката плът непосредствено над задната част на таза. Беше си пуснала косата дълга — гъста и тъмна, тя се плъзгаше между лопатките й. Обикновено бледата й кожа беше доста загоряла от лятното слънце, а строгата диета довършваше останалото. Видът й наистина беше добър, очебийно здравословен.

Спалнята на първия етаж беше малка, но с висок таван. Подът беше покрит с износено дюшеме, от двете страни на тясното легло с железни табли бяха опънати стари йеменски килимчета. На едната стена беше закрепено голямо огледало с леко помътняла амалгама, на противоположната — шест художествени фотографии, изобразяващи суровата красота на Прованс.

Масон лежеше по гръб, а Стефани го беше възседнала. Тялото й ритмично се полюшваше, пръстите й очертаваха следи по гърдите и корема му. Не говореха, липсваше и ветрец, който да разхлади сгорещените им тела. Във върховния момент тя затвори очи, прехапа сочната си долна устна и отметна глава назад.

По-късно Масон запали цигара, използвайки за пепелник някаква мръсна порцеланова чинийка. Влажна и гола, Стефани бавно пристъпи към прозореца. Очите й се плъзнаха по нивите около фермата и се спряха на лозето и черния път, който го пресичаше. Лозите бяха клюмнали от жегата. Пътят се виеше далеч в дъното на долината, очертан от яркозелените корони на дърветата. Надясно за Ентрекасто, наляво за Салерн. За реалния свят…

— Снощи кучетата лаеха в долината, но някъде далеч…

Зад гърба й Масон се размърда, пружините на леглото тихо проскърцаха.

— И ти пречеха да заспиш?

— Някои виеха — кимна тя.

— Трябваше да прекараш нощта с мен…

— На практика това ми харесваше, тъй като беше някак… тъжно. — Тя скръсти ръце пред гърдите си: — Тъжно и прекрасно…

— Ще те видя ли пак?

— Ако желаеш…

— Ти желаеш ли?

— А ти как мислиш?

— Не знам. Никога не знам какво мислиш.

— Значи си късметлия.

 

 

Лорен си тръгва. От двора виждам как старият му фиат се клатушка по издълбаните коловози, а зад него се извиват облаци златиста прах. Когато прахта се сляга, аз влизам в къщата и започвам да правя чай. Кухнята е хладна и тъмна. Каменен под, облицовани с теракота цокли, маса от солиден дъб, заобиколена от пейки. Около малкото квадратно прозорче над умивалника жужат пчели. От отворените френски прозорци се излиза на терасата. Одеяло от гъсти зелени листа предлага хладна сянка. Зад къщата са маслиновите дръвчета, подредени на тераси от пръст и покриващи хълма чак до върха.

Фермата е собственост на тридесет и пет годишен немски банкер, когото преди година и половина са преместили от Франкфурт в Токио. Отначало я наех за шест месеца, използвайки услугите на някаква агенция за недвижими имоти в Мюнхен. Това се случи преди малко повече от година, а сега се намирам в седмата седмица на третия ми наемен период. На места покривът тече, тапетите са се разлепили от влагата, прозорците и вратите не се затварят добре. Но аз не обръщам внимание. Фактически я предпочитам такава. Повече я приемам като дом. Но откъде да зная какво е дом? Живяла съм на безброй места, но нито едно от тях не съм чувствала като дом.

Чаят е готов и аз го изнасям навън. Ароматите на лятото са толкова силни, колкото и цветовете. Обвита съм от облак топъл въздух, който лъха на лимон и лавандула. Обичам дни като този, но обичам и студа на декемврийското време, когато вятърът вилнее над потъмнелия и обезцветен пейзаж, а дъждът се сипе от облаците, които са толкова ниско, че сякаш мога да ги докосна с ръка. После прашните коловози се запълват от глицерин и ме отрязват от света. Винаги съм харесвала изкуствената изолация, която настъпва след това.

В дневната има огромна камина, а под навеса отвън винаги има богат запас от пънове. Когато седя пред пламтящия огън и се вслушвам във воя на бурята отвън, винаги изпитвам едно детско чувство за сигурност и комфорт. Израснала съм в северната част на Нортъмбърланд, близо до границата с Шотландия. Детството ми е белязано от лошото време. То незабележимо е престанало да бъде спомен и се е превърнало в част от мен.

Предполагам, че това ми е проблемът — аз съм сглобена от части, които никога не допълват цялото. При мен две и две е равно на пет. Или на три. На всичко друго, освен на четири…

За хората от околността аз съм Стефани Шнайдер — швейцарка, която няма родители, няма роднини, няма дори багаж. Преживявам благодарение на някакво мършаво наследство, а времето си прекарвам в четене, рисуване и разходки. Появила съм се от нищото и някой ден ще се завърна в него. Това очакват онези, които клюкарстват зад гърба ми. По всяка вероятност съм преспала с двама от местните мъже — според мнозина те са били изненадващи като избор, а в момента поддържам отношения с Масон — един монтьор от Салерн. Всъщност, и той е странник, тъй като е дошъл от Марсилия. Според местната мълва, тази връзка не е нищо особено и скоро ще бъде прекратена.

И това е истината. Мен просто не ме бива по обвързването. Може би някой ден ще се науча и на това, но още ми е рано. Е, все пак имам известен успех…

В продължение на десетина минути чета книгата, която съм разтворила в скута си — „Унищоженият дом“ от Пиер Манан. След това я оставям разтворена до себе си. От мястото си мога да видя лаптопа, който е поставен върху хладилника. Капакът му е покрит с доста плътен слой прах. За последен път го включих може би преди месец. В началото обаче го включвах по два-три пъти на ден. Бавно, но сигурно аз късам връзките си със стария свят. С всеки изминат ден се чувствам все по-регенерирана. Но този процес също съдържа кризисни моменти…

Първият мъж, с когото имах роман, след като се преместих тук, беше един доктор от Дражуинян на име Оливие. В този случай би трябвало да бъда по-внимателна — просто защото Оливие изглеждаше прекалено добре — признак, който при повечето мъже е сигурен знак за опасност. Срещнахме се в Ентрекасто по време на зарята, с която се отбелязваше падането на Бастилията. Той беше очарователен и забавен, аз го харесах и приех да се срещаме. Но тогава той започна да се променя. В един момент ми разиграваше сцени на ревност, в следващия ставаше абсолютно равнодушен. А аз изобщо нямах представа как ще реагира в мига, в който вляза в стаята при него. Той не се интересуваше от равновесието — с него или се възнасяш на седмото небе, или пропадаш в дълбока пропаст. В случай на пропадане винаги имаше и момент на сдобряване — просто за да има ново пропадане… За жена на моята възраст това беше прекалено. Вече бях имала достатъчно извисявания и пропадания. Най-малко се нуждаех от аматьорския драматизъм на Оливие.

Вечерта, в която се разделихме, аз му бях отишла на гости в Дражуинян. Предната вечер той беше при мен във фермата, появил се с два часа закъснение. Специално приготвената ми вечеря отиде по дяволите, но той не счете за нужно дори да се извини. Правихме секс — груб и лишен от обич, а на сутринта — между събуждането и тръгването си, той успя да ме обиди цели четири пъти, без дори да го осъзнае. Не че ми пукаше — на този етап аз вече бях решила да го зарежа. По-късно на същата сутрин му звъннах и предложих да се отбия и да му сготвя отново — просто за да се наслади на готварските ми умения. Подхвърлих, че ще бъда доволна, ако този път се появи навреме…

Той закъсня само с час. Сложих чинията пред него — говеждо „Казерол“ във винен сос, после напълних чашите.

— Няма ли да ядеш? — изгледа ме учудено той.

— Ядох, когато беше топло — отвърнах. — Преди един час…

Той сви рамене, грабна вилицата и започна да се тъпче. Мълчаливо наблюдавах как омита чинията и си сипва допълнително. Когато най-сетне събра ножа и вилицата върху празната чиния, аз се надигнах, пуснах връзката с резервните му ключове на масата и хладно го осведомих:

— Взех си моите ключове, а това са твоите…

Той погледна връзката, после закова очи в лицето ми.

— Какво означава това?

— Ти как мислиш?

— Някакъв майтап, може би…

Устоях на изкушението да кресна и кротко поклатих глава.

Лицето му бавно потъмня.

— Какво искаш да кажеш, Стефани?

— Ти пиеш с приятелите си, но не и с мен. Ти ме чукаш, но никога не ме целуваш.

Той се облегна назад на стола, от устата му се откърти тежка въздишка.

— И какво?

— Нищо — тръснах глава аз и усетих, че ще повърна, ако започне да ме залива със закъснелите си извинения. — Всичко свърши.

— Чакай малко…

— Защо?

— Как така защо?

— За какво да чакам? Защо да си губя времето?

— Не можем ли поне да поговорим…

— Не — тръснах повторно глава аз. — Решението ми вече е взето!

— Ами аз?

Мисля, че му се усмихнах.

— Точно така!

— Какво означава това?

— Знаеш какво. Но и да не знаеш — все тая…

Взех ключовете от колата си, забравени на плота до умивалника.

— Стефани…

Обърнах се. Когато му се предоставяше възможност да каже нещо, той просто не знаеше какво да каже. Затова побързах да се обадя:

— О, и още нещо…

— Какво?

— Хареса ли ти вечерята?

— Какво? — объркано ме погледна той.

— Въпросът ми беше прост и ясен: хареса ли ти вечерята? Да или не?

— Разбира се — сви рамене той. — Предполагам, че…

Насочих се към кофата за отпадъци с подвижен капак до вратата, бръкнах вътре и измъкнах празната консервна кутия.

— Ти си развалено дете, Оливие — подхвърлих му я аз. — За човек с нормална интелигентност, твоето поведение е наистина кретенско!

Той погледна етикета и смаяно вдигна глава:

— Кучешка храна?!

— Да, скъпи. При това не каква да е, а първо качество!

— Ти си ми дала кучешка храна?!

— Исках да направя нещо, което да те накара да разбереш…

— Да разбера какво?

— Как съм се чувствала през последните няколко седмици.

Той напразно потърси какво да отговори, после навъсено изтърси:

— Но нали каза, че е говеждо „Казерол“?

— И наистина е такова, но приготвено с кучешка храна — кимнах аз. — Вътре има сърце и разни други работи… Пише ги на етикета.

Кръвта се оттече от лицето му. Не мога да кажа дали от гняв, или просто му се пригади.

— Отдавна си изгубил интерес към мен, но нямаш кураж да ми го кажеш — подхвърлих аз.

— Не е вярно!

— Друга ли си намери?

— Н-не… — изненадано заекна той.

— Намерил си, нали?

— Не.

Не исках извинение, а само мъничко честност.

— Хайде, кажи ми…

Чертите му изведнъж се втвърдиха, в очите му се появи ожесточение.

— Е, след като настояваш… Да, наистина е така!

Промяната беше прекалено рязка. Почувствах се несигурна, дори повече отпреди малко. Останах с впечатление, че признанието му е лъжа. Вероятно искаше да ме нарани за последен път, докато все още беше в състояние да го направи… Но на мен вече ми беше все едно. Оливие не го забелязваше и това си беше съвсем в стила му.

— Аха — кимнах най-сетне аз и окончателно се предадох на евтиното озлобление. — Значи на това се дължи спадът в сексуалните ти способности, който се забелязваше напоследък… Да ти призная, последните няколко пъти беше истинско мъчение! — Изгледах го победоносно, после побързах да продължа: — Но няма от какво да се безпокоиш, защото вече не ти пука за мен, а и аз изпитвам същото.

Вбесен, той скочи на крака и насочи показалец в гърдите ми.

— Не мога да повярвам! Ти си… Ти си…

Заекна, на устата му изби пяна, но в крайна сметка все пак намери обидната дума. Нарече ме фригидна. Фригидна швейцарска кучка. Това ми прозвуча толкова безпомощно и абсурдно, толкова кастрирано, че би трябвало да бъда пронизана от съжаление към него. Но не стана така. Вместо това аз шумно се изсмях и той окончателно се вбеси. Направи крачка напред и замахна.

Всичко, което се случи после, стана някак автоматично. Аз направих лъжливо движение наляво и се шмугнах под ръката му, в същото време сграбчих пръстите му и рязко ги извих назад. Всичко това стана в рамките на половин секунда. Чух как китката му пропуква, усетих как два от пръстите му се чупят. Пуснах го в момента, в който краката му започнаха да се подгъват, отстъпих крачка назад и се завъртях на пета. Другият ми крак се стрелна напред, тътенът беше оглушителен. Три от ребрата на Оливие бяха счупени.

Осъзнах се надвесена над него. Гледах го и мълчах. Тишината в стаята се нарушаваше единствено от тежкото му дишане. Нещо в гърдите му гъргореше, сякаш беше бебе. Лицето му беше окървавено, на пода в краката му се въргаляха парченца от избитите му зъби.

В известно отношение Оливие се възстанови по-бързо от мен. Защото тази случка със сигурност разби на пух и прах всичко, което си бях въобразявала до този момент. Вече бях свикнала да си мисля, че съм успяла окончателно да прогоня тази част от своето минало. Но сега разбрах, че това няма нищо общо с истината и започнах да внимавам. Нищо няма да дойде ей така — от небето… Насилието е част от мен и това може би никога няма да се промени. Просто така бях програмирана.

След Оливие се появи Реми — професор по икономика в университета на Тулуза, който си беше взел една година неплатен отпуск, за да пише книга. С него нещата вървяха далеч по-добре. Реми беше по-възрастен, по-мъдър, по-културен и цивилизован. За известно време връзката между нас изглеждаше особено подходяща за новото ми самочувствие. Но от три месеца по-късно той започна да говори за бъдещето, за съвместен живот в Тулуза. Първият намек за нещо постоянно отбеляза и началото на края…

Сега пък беше Лорен. Още в началото го предупредих да не очаква никакво обвързване.

— Разведен съм едва от три месеца — отговори ми той. — И в момента изобщо не ми е до обвързване. Искам да живеем приятно, да си прекарваме добре…

И до този момент точно това правим. Той е умен, духовит и мил. Направо да се чуди човек защо си пропилява живота като монтьор в Салерн. Но тук веднага се сепвам: коя всъщност съм аз, че да си давам мнението? В крайна сметка тези неща се случват на мен, аз мога да живея години наред с тях и пак да не ми омръзне… Не знам какво ме очаква в бъдеще, не ме интересува. За пръв път в живота си съм щастлива от това, което имам в момента. Страхотно е да не правя нищо и да не бъда никъде.

Напоследък, като се замисля за датата 20 януари 2000 година и онази малка стаичка на втория етаж на треторазредния хотел в Билбао, аз правя опит да се видя отстрани. Нима това съм аз?

 

 

Прекара следобеда високо горе на хълма, сред терасираните маслинови дръвчета. Оттам имаше най-добра видимост към полуразрушената овчарска колиба, която стърчеше близо до границата на имението. Направи четири скици от две различни гледни точки, използвайки туш и креда. Духаше постоянен ветрец, сух и топъл. Когато се върна в къщата, сгорещеното й тяло беше покрито с тънък слой прах. Остави скиците върху плота на претрупаната си работна маса, изпи чаша вода и тръгна по стълбите към горния етаж.

Ваната стърчеше в средата на просторната баня, стъпила тежко върху солидните си чугунени крачета. Ръждясалите кранове жалостиво проскърцаха, но все пак изплюха някаква вода. Стефани смъкна през глава леката си ленена рокля, пусна я върху изтърканите до блясък дъски на пода и бавно се отпусна във водата. През кръглото прозорче се виждаше лозето, странно посиняло под гаснещата светлина на отиващия си ден.

Над водата се виеха тънки валма пара. Тя затвори очи и настоящето бавно стори път на миналото. Видя се в душния апартамент на последния етаж във Валета, от който се разкриваше чудесна гледка към пристанището; прехвърли се в оживеното фоайе на белградския „Интерконтинентал“, след което усети как Салман Рифат втрива зехтин в кожата й… Секунда по-късно се сгърчи от жестоките пристъпи на дизентерията, която беше пипнала в Киншаса, после пред очите й се появиха телевизионните кадри от катастрофата на полет НЕО27 в Северния атлантически океан, последвани от блесналото върху екрана послание: Имам работа за теб, ако те интересува. Билбао.

Преди осемнадесет месеца тези спомени биха предизвикали паника. Но днес Стефани се чувстваше напълно комфортно в компанията им. Беше се примирила, че те никога няма да изчезнат, но колкото повече се отдалечаваха във времето, толкова по-лесно ги понасяше. Постепенно започна да се чувства необвързана с тях. Надяваше се, че след още малко време ще успее да мисли за тях така, сякаш принадлежат на друг…

 

 

Вратата към улицата беше отворена. Апартаментът на Масон се намираше на тясна странична уличка в непосредствена близост до централния площад на Ентрекасто. Беше на първия етаж, с високи, изпъстрени с петна от влага тавани и изпочупени капаци на прозорците, които се отваряха навън, към тясно балконче. Спалнята беше от вътрешната страна, с гледка към задния двор, от който зимно време влагата буквално извираше, а през лятото беше непоносимо задушно.

Масон беше бос, косата му все още беше влажна след душа. Носеше избелели джинси, зелената памучна риза над тях беше зле изгладена. И той, по подобие на апартамента си, беше носител на тоталната бъркотия. Но това го устройваше напълно.

Ядоха пиле със салата, последвано от купа местен сорт праскови. Пръстите на Стефани залепнаха от сладкия сок. По-късно излязоха навън и се насочиха към бара на площада. Беше една тясна и задушна дупка, на която липсваше всякакъв чар, но Масон беше приятел със съдържателя. Стефани постепенно се запозна с всички, които можеха да бъдат наречени постоянни посетители. Телевизорът беше закрепен върху висока поставка в ъгъла. Предаваха някакъв мач от Шампионската лига, пред него се бяха струпали половин дузина кресливи зяпачи. На стената зад бара бяха окачени избелели фотографии на десетина състава на „Олимпик“ Марсилия, всички направени на колодрума. През отворената врата непрекъснато щъкаха хлапета, някои от тях облечени в синьо-белите екипи на „Олимпик“. Наближаваше полунощ, когато Стефани и Масон се върнаха в апартамента. Леко уморени, леко пийнали, те се впуснаха в сексуален маратон — колкото дълъг, толкова и тромав.

На сутринта Стефани се събуди първа и излезе да купи пресен хляб. Когато се върна, Масон правеше кафе, захапал първата за деня цигара.

— Довечера заета ли си?

— Да.

Той се обърна да я погледне.

— Наистина ли?

— Защо си толкова учуден?

Той отново се обърна към кафето на зърна в кутията пред себе си.

— Всъщност, не съм… Само…

— Само какво?

— Не знам…

— Стига, Лорен. Изобщо не съм заета…

Несигурността отстъпи пред широка и малко глуповата усмивка.

— Не си ли?

— Просто не искам да си мислиш, че разполагаш с мен.

— Как бих могъл? Та аз дори не те познавам. Казваш, че имаш характер, но аз така и не съм го усетил… — Замълча, а Стефани се усмихна, тъй като знаеше, че ще постъпи именно така. — Искаш ли пак да дойдеш тук?

— Защо не дойдеш ти?

— Окей. Ще приключа в сервиза някъде към шест и половина, седем…

След като Лорен тръгна за работа, Стефани се качи в своето „Пежо 106“, купено на старо, и подкара към фермата. Паркира под сянката на едно дърво и смъкна страничните стъкла. Хладното утро вече беше отстъпило място на горещия предобед, клоните се поклащаха под напора на сух и топъл вятър. Лавандуловите храсти грееха в лилавите си цветове и призивно се поклащаха. Тя бавно изкачи каменните стъпала, които водеха към терасата.

Спря внезапно, подчинявайки се на някакъв неясен импулс. Нямаше видима причина за това — нито шум, нито неочаквана гледка. Беше по-скоро чувство, което лекичко пристегна гърдите й. Подобно на плесника на Оливие, то също беше нещо, което нямаше как да изхвърли от съзнанието си. Закова се неподвижно на място и напрегна слух. Пулсът й бързо се ускори. Нямаше видими причини за подобна реакция — нито разбита врата, нито счупен прозорец, нито нещо, което да не е наред… Въпреки това тя остана неподвижна, продължавайки да чака. Нищо. Каза си, че сигурно й се е причуло нещо и понечи да направи крачка. Но в същия миг долови ясен шум, наподобяващ тихо драскане. Една твърда повърхност се допира в друга. Звукът се долавяше едва-едва, почти погълнат от свиренето на вятъра. Той би могъл да се дължи на докосването на някое клонче по керемидите на обора или пък на проскърцването на ръждясала панта.

Паметта й предизвика реакцията. Умът й се задейства като компютър — събираше и анализираше информацията, изготвяше стратегията на отговора, правеше оценка на рисковете. Усети как се раздвижва, тласкана от воля, която сякаш не беше нейната.

Плъзна се покрай обора, към задната част на къщата, като тихичко си тананикаше. Гледана отстрани, приличаше на момиче, което няма никакви грижи на този свят. В задния двор спря, събу си обувките и се вкопчи във водосточната тръба, която се спускаше от покрива. Когато нае къщата, тази тръба беше откачена и едва-едва се крепеше към фасадата. Поправи я със собствените си ръце, прикрепяйки я със солидни метални болтове към каменната стена. Това стана още на първата седмица от престоя й. Започна да се катери нагоре. Кожата на подметките й усещаше грапавините на стената, по дланите й полепнаха ситни парченца боя от тръбата. Не беше във форма, тъй като отдавна не беше правила физически упражнения, но техниката й си оставаше безупречна. Дръпна капака на прозореца — винаги затворен, но никога залостен — хвана се за перваза и ловко се прехвърли вътре. Озова се в тясно помещение, безсрамно обявено за трета спалня от агенцията за недвижими имоти.

Излезе на стълбищната площадка и застина на място, но слухът й не улови абсолютно нищо. Влезе във втората спалня, която гледаше към задния двор. Безшумно отвори единствения вграден гардероб в къщата, опразни от обувки най-долната му част, отметна килимчето и повдигна централната дъска на дюшемето. Под нея се показа част от въже за пране, завързано за извит пирон. В другия му край висеше плътно запечатана пластмасова торбичка, покрита с плътен слой прах и паяжини.

Нито за миг не й беше минавало през ума да се отърве от своята застраховка, въпреки спокойния и почти идиличен живот, който водеше. Пръстите й пъргаво разпечатаха торбичката и измъкнаха въпросната застраховка — един блестящ от смазка 9-милиметров зиг зауер, модел П-226. Любимият й пистолет в миналото. Провери пълнителя и тихо излезе от стаята.

Стълбата беше най-опасна — истински тесен капан. Пръстът й вдигна предпазителя на пистолета, босите й крака безшумно поеха надолу по хладните каменни стъпала. Скоро се озова на приземния етаж. Продължи да се придвижва, безшумна като привидение: дневната, антрето, кабинета…

Непознатият беше в кухнята. Тя го усети още от подножието на стълбите, но се задоволи само да надникне през леко открехнатата врата. Видя част от бежово сако, рамото и горната част на ръката до лакътя. Промъква се вътре, стъпвайки безшумно на пръсти. Той гледаше към входа откъм терасата и очевидно я очакваше да се появи. Вероятно беше чул мотора на пежото. Не я беше видял да влиза в къщата през входа или откъм терасата, но сякаш знаеше, че вече е вътре, плъзнала се покрай стопанските сгради.

Стефани успя да опре дулото на пистолета в основата на врата му още преди той дори да се помръдне. А когато го стори, това вече не беше нищо повече от леко потрепване. Не направи опит да се обърне, не извика от изненада. В следващия миг тя позна добре подстриганата снежнобяла коса.

— Здравейте, госпожице Шнайдер — каза мъжът с познат шотландски акцент. — Или може би трябва да ви наричам госпожица Патрик?