Марк Бърнел
Инструмент за убийства (3)

2.

Казваш си, че не може да бъде истина. За пръв път си честен към себе си, но въпреки това първата ти реакция е отричането. Не, това трябва да е някаква грешка. Ваша или на някой друг — няма значение. Когато не можеш да приемеш истината за себе си, всяко оправдание е валидно.

Всеки си има някаква дарба. Така поне твърдят клишетата. Аз пък мисля, че зависи какво имаш предвид под дарба. И когато дарбата ти се определя от най-ниския общ знаменател, тя може да приеме формата на почти всичко — хубава усмивка, способността да лъжеш убедително, способността да не пълнееш прекомерно… Но аз самата не приемам тезата, че всеки притежава някаква дарба. Подобна теза ми прилича на онзи придобил гласност лозунг, според който „изкуството е за народа“. А то не е. То е само за онзи, който умее да го разбира и цени. То е елитарно — точно както дарбата…

Повечето хора не притежават изявени способности. Единственото, което притежават в изобилие, е посредствеността. Аз най-добре би трябвало да го зная, тъй като дълго време бях една от тях. Но това беше, преди да открия своето алтернативно „аз“, преди да разбера, че съществува и един друг свят, в който мога да се издигна и процъфтявам над останалите.

Едно е да откриеш, че си изключителен, но съвсем друго — да признаеш, че това, което те прави изключителен, е напълно недосегаемо. Какво правиш, когато най-сетне успееш да зърнеш истинската си същност? Когато разбереш, че тя е всичко онова, което обществото отхвърля? Казваш си, че не може да е вярно… Да, точно така — това е първото нещо, което си казваш. И което може би продължаваш да си повтаряш и след това… Но аз не правя така. Достатъчно дълго съм се самозаблуждавала. И затова, когато моментът настъпи, аз просто престанах да се преструвам на такава, каквато не съм, и избрах истинската си същност. Избрах да бъда честна.

Брутално честна.

 

 

— Как си, Стефани?

Той бавно се обърна, лицето му изплува от кладенеца на спомените. Обветрената и загрубяла кожа беше опъната като барабан върху изпъкналите скули, очите му имаха цвят на аквамарин, косата му беше все така бяла. Беше облечен в кремав костюм и тъмносиня риза с отворена яка, на краката му имаше черни, излъскани до блясък мокасини.

— Чух слуховете, разбира се. Навсякъде се говори за завръщането на Петра Ройтер. Отначало не повярвах, но впоследствие се оказа, че в тях има някаква истина. Тогава си помислих, че някой се е възползвал от нейната самоличност, за да прикрие и защити своята. Точно както преди време го правеше ти… — Очите му се присвиха, в погледа му се четеше объркване и обида. — И през ум не ми мина, че може да става въпрос за теб — истинската Петра Ройтер!

Александър беше от хората, които вярват, че грешки допускат единствено другите. Това беше причината, поради която я гледаше толкова напрегнато. Просто чакаше отговор.

— Бях убеден, че изчезнеш ли веднъж, никога вече няма дори да чуя за теб, а камо ли да те видя. Но в продължение на повече от две години ти беше Петра. Въпросът е защо?

Стефани не отговори.

— А след това престана да бъдеш Петра. Горе-долу преди година и половина, нали? Без повод, без предупреждение. И тук въпросът е същият: защо?

Александър. Човекът без фамилно име. Човекът, когото цели четири години се беше опитвала да забрави.

— Какво ти става, да не би да си прехапа езика? — втренчи се в нея той, извади от джобчето на сакото си кутия „Ротманс“ и лекичко поклати глава: — Това не е в твоя стил…

— Майната ти! — не можа да се сдържи Стефани.

Много й се искаше да запази мълчание, но не успя.

Върху лицето на Александър се мерна нещо като усмивка:

— А, сега вече започваш да приличаш на себе си!

Тя притисна дулото между очите му — там, където започваше носа. Устните й заплашително прошепнаха:

— Махай се!

— Позната ли ти е поговорката „действаш ли прибързано, цяла вечност ще съжаляваш“?

— А ти запознат си с фразата „ще броя до три“?

Той дори не мигна.

— Наела си тази ферма с посредничеството на агенция за недвижими имоти „Браун-Стал“ от Мюнхен. Пежото си купила от Ив Монтеану, зъботехник от Сен Рафаел. Знаеше ли, че баща му е бил румънски дисидент? Издавал нелегален месечен вестник в Букурещ през седемдесетте и началото на осемдесетте. Смел, но глупав човек, който…

— Едно!

— Не, мисля, че не си го сторила — направи заключението си Александър. — Но е така, защото никога не се занимаваш с толкова задълбочени разследвания, както го правим ние. Добре знаеш колко сме прецизни, нали? Например, аз съм в течение, че ти никога не се отдалечаваш по-далеч от Ентрекасто или Салерн. Знам, че имаш текуща сметка в „Креди Лионе“, която възлиза на петдесет хиляди франка месечно. Това изглежда доста внушителна сума, особено ако се вземе предвид животът, който водиш. Всеки месец парите постъпват от различен източник и следите им изчезват в момента, в който е осъществен преводът. Това е хитър номер, някой ден трябва да ме запознаеш с подробностите. Знам още, че имаш връзка с Лорен Масон, автомобилен монтьор от Марсилия. Предполагам ти е известно, че Масон доскоро е бил женен, но…

— Две!

— … Но се питам дали те е запознал с криминалното си досие… — Забеляза изненадата в очите й и кимна с глава: — Виждам, че не го е сторил… — Александър разигра малък театър с изваждането на цигара от кутията и лекото й почукване по твърдия картон. — Той е автокрадец. Има три присъди. Последният път е лежал четири месеца в кафеза. Точно тогава жена му решила, че й стига толкова и си събрала багажа. Взела всичко, което могла — мебели, килими, пердета. Можеш да си представиш изненадата му, като се прибрал у дома след пандиза. Напомням ти, че така сигурно му е било по-лесно да си тръгне… Просто защото не е имало за какво да съжалява.

Стефани усили натиска на метала върху кожата.

— Три? — изгледа я спокойно Александър.

В една кратка частица от секундата беше сигурна, че ще го направи. В главата й нямаше нищо друго, освен пропукване на статично електричество. Шансовете бяха петдесет на петдесет. Даде възможност на Александър да го усети, но той въпреки това не трепна.

Предпазителят бавно се върна на мястото си.

— Какво търсиш тук?

Пистолетът се отдели от основата на носа му, на мястото остана бяло кръгче.

— Предполагам, че Масон е избрал градче като Салерн или Ентрекасто — в случая това е без значение, за да започне на чисто, сред хора, които не го познават… Точно като теб, нали?

На кухненската маса лежеше елегантно куфарче. Той го отвори и извади плик от кафява хартия с размер А4.

— Хвърли едно око…

Във вътрешността на плика имаше двадесетина снимки, половината от тях черно-бели. На първата бяха изобразени пет момиченца в униформи, които играеха в двора на някакво училище. От едрозърнестата разпечатка личеше, че фотографът е използвал телеобектив. В първия момент Стефани не разбра важността на тази фотография, но след това си даде сметка.

Беше се заблудила заради косата — кестенява и гъста, спускаща се почти до кръста. Преди четири години тази коса беше подстригана късо. Момичето беше високо — доста по-високо от другарките си. На четири години изглеждаше дребничка за възрастта си, но сега беше настигнала и задминала връстничките си. Чертите на лицето й ставаха все по-познати. Носът на Кристофър, очите на Джейн. Момиченцето в средата на снимката беше нейната племенница Поли.

— Не вярвам да си виждала Филип — промърмори Александър. — Когато видя снаха си за последен път, тя беше бременна с него. Ние стояхме на пътя срещу гробището Фалстоун и наблюдавахме как семейството ти те погребва след онази фатална автомобилна катастрофа. Помниш ли?

Стефани не обърна внимание на мрачната му ирония. Пет от снимките бяха направени на морския бряг. Бамбърг или може би Сийхаусис. Там бяха плажовете, на които родителите на Стефани ги водеха като деца. Кристофър и Джейн също ги харесваха, предавайки тези чувства и на децата си. На една от снимките Джеймс и Поли тичаха през разпенената вода, която стигаше до глезените им, а Кристофър беше малко зад тях, с навити крачоли. Филип беше кацнал на раменете му, заровил малките си ръчички в косата му. Денят изглеждаше ветровит. Всички дни там бяха такива. На две от снимките беше запечатан един красив златен ретривър. Много й се искаше да попита дали кучето е тяхно, но се въздържа. Последните снимки бяха направени в дома им, издигнат на хълма над Фалстоун. Кристофър беше подбрал малко стадо овце с очевидното намерение да ги вкара в оградената кошара, Джейн бе хваната на прозореца на банята в момента, в който разкопчаваше сутиена си. В тази снимка Стефани моментално отгатна присъствието на някаква скрита заплаха.

— Предполагам, че всичко това има някаква цел — промърмори тя и остави снимките на масата.

— Била ли си скоро в Париж?

Тя не отговори.

— Какво знаеш за Джеймс Маршал?

— Никога не съм чувала това име.

— Ами Олег Рогачов?

— Не.

Александър най-сетне си запали цигарата.

— А чувала ли си за човек на име Коба? — попита той.

— Не.

— И той е руснак.

— Не бих се досетила.

— Дори когато ти самата беше Петра?

— Дори и тогава.

— Имам едно предложение за теб…

— Няма да стане.

— Още не си го чула.

— Няма значение, защото не ме интересува.

— Ще те заинтересува. Защо не седнеш да го чуеш?

Тя остана на мястото си.

Върху лицето на Александър се изписа отегчение.

— Виж какво, няма да си тръгна, преди да ме изслушаш…

— В такъв случай започвай — процеди Стефани.

— Знаеш, че не бива да очакваш някакво снизхождение от моя страна. Ти принадлежеше на Маджента Хаус и все още си тяхна собственост. Последните четири години не се броят. Имай го предвид, когато обмисляш моето предложение, което накратко е следното: една задача, разделена на две или три части…

— Не!

Александър с нищо не показа, че е чул това и невъзмутимо добави:

— А след това… Е, след това си свободна. Никога повече няма да ме видиш. Предполагам, че и двамата ще бъдем доволни от този факт…

— Не.

— Стефани…

— Не ме разбираш. Аз вече не мога да работя за вас.

— Искаш да кажеш, че не искаш…

— Не, не мога. Промених се.

— Всички се променяме. Едни повече, други по-малко. Но никой не го прави като теб. Ти си царица на промените, Стефани. Сега искаме от теб да се превърнеш отново в Петра Ройтер, да свършиш определена работа, а след това се променяй в каквото желаеш — включително и в това, което си сега.

— Не чу ли какво ти казах? Никога вече няма да работя за вас. По-скоро бих умряла.

Александър дръпна от цигарата с бавен, подчертано театрален жест, после изпусна дима през носа си.

— Не очаквам да приемеш — промърмори той. — Не тук и не сега. Имаш достатъчно гордост. Но когато успееш да я оставиш настрана, веднага ще видиш, че офертата ни е много добра… — Пресегна се към снимките на масата и добави: — Днес е понеделник следобед. В края на седмицата ще те чакам в Маджента Хаус…

— Сигурно си се побъркал! — изгледа го с презрение Стефани.

Раменете му леко се повдигнаха.

— По всичко личи, че тук си живееш приятно. Защо да променяш всичко това? Защо да го унищожаваш, като се върнеш в котела? Помисли си. Имаш реален шанс да се освободиш завинаги… — Понечи да прибере снимките в куфарчето, после се отказа: — Ще ти ги оставя…

— Едва ли се надяваш пак да ме видиш, нали? — изгледа го тя.

— А ти наистина ли щеше да ме застреляш?

— Да.

— Все пак не го стори… — Александър тръгна към терасата, после се спря. На шкафа до умивалника лежаха скиците на овчарската колиба, които бе направила вчера следобед. — Твои ли са? — попита той и вдигна едната да я разгледа.

— Махай се!

Ръката му пусна скицата върху купчината с подчертано презрение.

— Трябваше да си останеш в бизнеса по премахването на хора, Стефани. Там ти е силата и ти го знаеш.

— Пенсионирах се.

Александър се усмихна. Тя не беше сигурна кога за последен път е виждала усмивка на лицето му.

— Ти си на двадесет и седем години — рече той. — А това не е възраст за пенсия…

 

 

Стефани остана да гледа след него, докато той спокойно крачеше надолу, по посока на пътя. Не беше забелязала кола при завръщането си от Ентрекасто. Вероятно е ползвал услугите на шофьор. Не го изчака да се изгуби от погледа й.

Можеш да си изградиш дом, можеш да си изградиш нов живот. Но никога не създавай нещо, от което да не можеш да се откъснеш за броени секунди, ако това е наложително…

Нямаше нужда да мисли. Процедурата се активираше автоматично.

Взе един нож от кухненското, чекмедже и се качи в спалнята. Под леглото държеше стар кожен куфар с месингови ключалки. Отвори го и внимателно разпра подплатата на дъното й, за да не повреди това, което лежеше под нея. Немски паспорт на името на Франка Мюлер и две хиляди марки. Достатъчни, за да стигне до Хелзинки. Там я чакаше колекцията, нужна за превъплъщаването във Франка. Всичко беше скрито в трезора на банката „Мерита-Норд“ на улица „Алексантер“ — по-скоро в клона й, който се намираше на Сенаатинтори №1572. Ключовете от квартирата в Берлин, наемът за която се плащаше директно от сметката на една агенция за недвижими имоти, акт за раждане, валидна кредитна карта на „Американ Експрес“, немско свидетелство за правоуправление, лична банкова сметка. Една замразена, но старателно подготвена самоличност.

Отвори гардероба вдясно от леглото и стъпи на един стол, за да стигне до най-горната лавица. Зад стара кутия от обувки беше скрита малка черна раница. Всичко беше старателно опаковано: бельо, чорапи, чифт маратонки, новички черни джинси (които със сигурност вече щяха да й бъдат малко тесни), две фланелки, горна част на анцуг, сив анорак с качулка. Тоалетните принадлежности бяха в малка чантичка от пластмаса. Основно място сред тях заемаха бинтове, лепенки, дезинфектанти и обезболяващи…

Погледна часовника си. Беше едва десет и половина. Ако не попадне в задръстване, до дванадесет и половина със сигурност щеше да стигне до летището на Ница. Оттам, по един или друг начин, щеше да се добере до Хелзинки още преди да е изтекъл денят. А утре, веднага след като прибере остатъците от Франка Мюлер, ще разполага с целия свят, за да се скрие. От утре нататък никой никъде нямаше да открие някаква следа от жената, наричаща себе си Стефани Шнайдер…

 

 

Седем и четвърт. Масон влезе в кухнята откъм терасата, както често го правеше. И застина на място. Подът беше покрит с изпотрошена стъклария и кухненска посуда. Дървеният стол, който стоеше до хладилника, беше счупен. Не спукан или с изваден крак, а тотално унищожен.

Той извика името й, но не получи отговор.

Подът на дневната беше покрит с книги, грубо съборени от лавиците. Върху решетката на камината блестяха парченца от безмилостно разбитата тюркоазна китайска ваза. Хукна нагоре по стълбите и бутна вратата на спалнята. Слава богу нея я нямаше там, покривката на леглото беше гладко изпъната. Забеляза кръвта едва когато се спусна обратно в кухнята. Ситните алени капчици водеха към задната врата и чезнеха в буйната трева отвъд нея. Той вдигна глава и я видя седнала с подгънати крака под едно маслиново дърво.

— Стефани!

Беше готова за тръгване още преди Александър да стигне пътя. Но не го стори, отстъпила пред колебанието. Сега вече не можеше да си спомни на какво точно се дължеше то. Изтече един час, мислите й се рееха надалеч. Беше напълно спокойна. По-късно излезе навън и тръгна между лозниците и лимоновите дръвчета, кацнали на стръмния склон в източната част на имението. Някъде в следобедните часове обаче, усети как отслабва действието на психологическата анестезия, която си бе наложила. Отначало я връхлетя скръбта, бързо заменена от неконтролируема ярост.

— Ръката ти! — задъхано рече Масон и се отпусна до нея. — Какво е станало с ръката ти?

И двете ръце кротко лежаха в скута й. Лявата беше разцепена отгоре, чак до кокалчетата на пръстите. От раната стърчаха остри парченца стъкло.

— Какво се е случило?

Тя нямаше ясни спомени за времето, през което късния следобед премина в ранна вечер. Черната раница лежеше до входната врата. Не помнеше да я е оставяла там, но в замяна на това беше сигурна, че в един от страничните джобове са двете хиляди марки и паспортът на Франка Мюлер.

— Да извикам ли полиция?

Тя поклати глава.

Той понечи да протестира, после изражението му се промени.

— Трябва ти лекар!

Тя видя как собственото й тяло се върти като на танцьорка. Една вихрушка от гняв, която удря всичко, изпречило се на пътя й. Зрението й беше абсолютно замъглено. Не знаеше какво точно е ударила, но острата болка я накара да се съвземе. Винаги е било така…

 

 

Отбиха се от главния път. Фиатът на Масон започна да скърца по извиващия се черен път. Фаровете за миг обхванаха високите лозници, слабата им жълтеникава светлина бързо привлече мушиците. Откакто напуснаха Салерн никой не беше отронил нито дума. Лявата ръка на Стефани беше зашита с четири шева. По-малките наранявания бяха почистени и дезинфекцирани. Тя бе отказала предложените й болкоуспокоителни.

Влязоха в кухнята. Погледът на Масон беше привлечен от нещо, което бе пропуснал преди: пистолетът, легнал до умивалника. Стефани мълчаливо гледаше как вдига зига и го върти в ръцете си. Видя безпокойството, което се изписа върху лицето му.

— Твой ли е?

Ясно видя и колко отчаяно му се искаше отговорът да бъде отрицателен.

— Да.

— За какво ти е притрябвало това желязо, Стефани?

— Не питай.

— Ще питам! — изведнъж се запъна той. — Искам да знам какво се е случило тук!

— Мога да ти отговоря, ако толкова много искаш — изгледа го тя. — Но ще чуеш само лъжи.

— Дължиш ми нещо повече от това…

— Нищо не ти дължа! — остро отвърна тя. — Забрави ли уговорката ни? Никакво обвързване!

— Не мислиш ли, че това е нещо различно?

— Мисля, че всички ние си имаме своите тайни, Лорен. Частици от миналото, които е най-добре да си останат там… — Даде му възможност да прецени чутото, после попита: — Какво ще кажеш?

Той й обърна гръб.

— Ще кажа, че се залавям за работа. Тази бъркотия трябва да бъде оправена.

— Не сега — промълви тя и положи здравата си ръка върху рамото му. — Това може да почака.

Ядоха хляб и сирене. Масон отвори и бутилка вино. Седяха на терасата и слушаха хора на цикадите. Когато се нахраниха, той прибра чиниите и се върна с кафе и прашна бутилка арманяк. Тя каза, че не иска да пие, но той настоя. Било полезно от медицинска гледна точка. Тя отстъпи и му поднесе използваната си чаша.

Когато взе решението да не бяга, тя го направи инстинктивно, без да има причини. Едва сега разбра защо. Александър не беше въоръжен. Този факт бе останал регистриран някъде в подсъзнанието й. Без пистолет, без съучастници, без охрана. Предвид конкретните обстоятелства, това беше един твърде висок риск. Тя би могла да го убие когато пожелае, без да му даде никакъв шанс. Подозрението я накара да си зададе логичния въпрос: защо?

Масон напълни чашата си.

— Виж какво, ще те разбера, ако не искаш да говориш за одеве — погледна я той. — Но ако поискаш, знай, че можеш да разчиташ на мен.

— Знам — кимна тя, стисна чашата и заби поглед в шевовете на ръката си. — Днес ме посети един човек…

— Кой?

— Човек от миналото ми…

— Какво искаше?

— Късче от бъдещето ми.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Все още не знам.

Масон избягваше да я гледа, преструвайки се, че дърпа някакво конче от панталона си.

— Но този пистолет… Искам да кажа, че ако си загазила нещо… ако имаш нужда от помощ, аз познавам хора, които…

— Знам.

— Какво знаеш? — изненадано я погледна той.

— Защо си станал автомонтьор.

— Моля?

— Знам, че си падаш по колите, Лорен. Че много си падаш по тях…

Помълчаха известно време, после Лорен каза:

— Все пак хората, които познавам…

— Те няма да променят нищо.

— Е, ако все пак решиш…

— Благодаря ти.

Той запали цигара и смени темата:

— Кои са тези хора от снимките в кухнята?

— Едно семейство, което познавах някога — сви рамене Стефани.

 

 

Борбата продължи във вторник и сряда. Тя почти не мигна, престана и да се храни. На моменти изпадаше в паника, в други я обземаше тотална апатия. Аргументите й се въртяха в кръг: новият живот заслужаваше да се бори за него, заслужаваше дори да отскочи за малко в миналото… В същото време съзнаваше, че миналото трябва да бъде тотално забравено и тя никога не бива да се връща към него…

В сряда прекара целия ден навън, сред хълмовете. Слънцето я обливаше с горещите си лъчи, около нея имаше само трънаци и остри камъни. Даваше си сметка, че може да избяга. Че може би ще натрупа достатъчно преднина пред Маджента Хаус. Но докога? Ще я открият в мига, в който спре и се установи някъде. Едва сега си даде сметка, че това не е само въпрос на време. Вероятността ще остане, дори и ако не успеят да я намерят. Усилията да я пренебрегва няма да имат успех, тъй като опасността ще остане…

Най-много от всичко искаше да спре да бяга. На това я научи животът, който си беше изградила във фермата. В крайна сметка така и не разбра къде й е предопределено да се установи. Но това нямаше значение. Имаше значение актът, а не мястото. Да изостави тази мечта, означаваше, че Александър печели. Това беше застрахователната му полица, затова беше дошъл без оръжие. Не беше предложил за гаранция собствената си дума, защото знаеше, че тя ще я отхвърли. Между тях никога не беше съществувало доверие. Но рискът може би беше едно добро знамение…

По залез-слънце краката й бяха изранени, кожата — изгоряла от слънцето, съзнанието — изпепелено.

Край на преструвките. Спомените изплуваха отново. През нощта не успя да мигне. Страхът, отвращението и гневът й пречеха да заспи. По-късно, вече на разсъмване, имаше моменти, в които почти успяваше да се убеди, че няма да е толкова лошо. Това е само една задача. Веднага обаче си даваше сметка, че това не е истина. Осемнадесет месеца истински живот си казваха думата. Никакви усилия не можеха да й върнат някогашното предимство. Но тя въпреки това беше щастлива, тъй като слабостта я правеше човек — съвсем като другите.

 

 

Маджента Хаус. Несъществуваща организация, която ръководи несъществуващи хора. Една иронична рожба на модерното време. Дори във времето на тоталната откритост пак трябва да има някой, който да се погрижи за плъховете в канала.

Не зная на колко убийци дърпа конците Маджента Хаус — четири-пет, а може би и шест. Но зная, че аз съм най-уникалната между тях. Всички те са били обучавани на изкуството да убиват, докато аз умея и нещо повече. Оперирайки под името Петра Ройтер — германска студентка, която преминава през протестите и стига до тероризма — аз бях обучавана на инфилтрация, съблазняване, лъжи, подслушване, кражби и убийства. Научих се как да издържам на болка и как да причинявам такава.

Вече четири години, откакто изчезнах. Оттогава насам непрекъснато бягам — първо като Петра, а след това и под истинската си самоличност. Дори днес, след повече от година пребиваване тук, аз все още бягам. Офертата на Александър ми дава шанс най-сетне да спра. На хартия изборът изглежда лесен. Изпълнението на една-единствена задача срещу бъдещето, към което се стремя. Но аз се промених, особено след като престанах да бъда Петра. Мисля, че започвам да се превръщам в това, което би трябвало да бъде Стефани Патрик — трудна за общуване себична кучка, която обаче не е убиец. За разлика от Петра, която никога не е била нещо друго…

Улавям се, че мисля за хора като Жан-Марк Хутенс, Ли Чинг Хай, Джон Пелтор, Звонимир Вуйович, Естебан Гарсия. Подобно на Петра Ройтер, всички те също са имена без лица. Питам се, какво ли правят в този момент, независимо в колко точки на света са разпръснати. Професията на Петра никога не е била широко разпространена. Разбира се, човек може да наеме убиец почти на всеки ъгъл из опасните квартали на големите градове. Самообразовани убийци индивидуалисти могат да бъдат открити сравнително лесно на Балканите и в Близкия изток, където буквално гъмжи от ентусиазирани аматьори. Но ние, елитните изпълнители, наброяваме най-много дузина. Имаме различно минало и начин на подготовка, но сме обединени от качеството на услугите, които предлагаме.

Едно време си представях как се срещам с останалите членове на клуба. Представях си как сме седнали на голяма маса в скъп ресторант, как си разменяме тайни и различни тънкости на професията, как имената се сдобиват с лица, как правим оценка на конкуренцията. От време на време до мен достигат някакви слухове. Най-често от Стърн, информационният брокер, който подхвърля по някоя хапчица с надеждата, че ще платя за нещо по-сочно. Така например научих, че бившият морски пехотинец Джон Пелтор е отговорен за колата бомба в Куала Лумпур, която уби индонезийския посланик миналата година. И че Ли Чинг Хай е физическият убиец на Алфред Рийд — основател на медийната групировка „Рийд“, през май 1999 година в Мумбай. Според Стърн това е станало благодарение на изключителен изстрел в главата от петстотин метра разстояние, въпреки силен и постоянно променящ посоката си вятър.

Когато бях Петра Ройтер, не ме тревожеха грижите на Стефани Патрик. Нито пък проблемите, произтичащи от професията ми. Не мислех за морала, а за ефикасността. Не мислех и за жертвата, просто защото тя беше мъртва в момента, в който ми се отправеше съответната оферта. Дори да я откажех, друг щеше да я приеме. Когато хващах лицето на жертвата си в кръстчето на мерника или се изправях очи в очи с нея, аз никога не виждах човека срещу себе си. Никога не мислех и за парите, които щях да получа. Тези мисли идваха на по-късен етап. Вместо това си мислех… Добре, ще го кажа… Питах се дали някой от другите би се справил по-добре от мен?

Всяка жена, която е избрала доминирана от мъжете професия, прекрасно знае, че за да я приемат като равна на колегите мъже, тя трябва да бъде много по-добра от тях.

 

 

Четвъртък сутрин. Излязла на терасата, Стефани наблюдаваше изгряващото слънце. В началото й беше студено, но после Масон й донесе чаша горещо кафе. Страните му бяха порядъчно брадясали.

— Значи отиваш, а?

— Видя ли сака?

— Видях това, което зарязваш тук.

— В смисъл?

— Дрехите в гардероба… Е, тях и аз не бих ги взел.

— Няма да ти станат.

— Умея да се намъквам в изненадващо много дрехи…

— Това, което си представям, не е много красиво…

Той се ухили, помълча малко, после попита:

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Не съвсем, ако искам да бъда честна. Но прекрасно знам какво ще се случи, ако не отида. А това не мога да понеса. По-голямата част от изтеклата година беше добра за мен, но преди това…

— Какво?

От гърдите й се отрони тежка въздишка:

— Дълго време преди това нещата бяха лоши…

— Не само за теб, повярвай ми — подхвърли съчувствено той.

— Знам.

— И какво правеше?

— Не ти трябва да знаеш.

— Стефани…

— По същия начин аз не искам да знам за твоите присъди за кражби на коли!

Той смаяно зяпна, после бавно поклати глава:

— Знаела си?!

— До онзи ден не знаех нищо. Но такъв е светът, в който живях. Научавах неща, които не исках да знам. Виждах неща, които не можех да забравя. В продължение на месеци, а след това и на години, аз се местех от един скапан хотел в друг, от една страна в друга… А нещата, които вършех, бяха… бяха…

Гласът й секна. Ръцете му меко легнаха върху раменете й:

— Това няма значение.

Тя вдигна глава, в погледа й се четеше безпомощност.

— Съжалявам, Лорен…

— Всичко е наред.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Би трябвало да ти кажа нещо…

— Не. И така ни беше добре…

— Вярно — прошепна тя, без да смее да го погледне в очите.

— Винаги съм знаел, че връзката ми с теб не може да трае вечно. И това я правеше особено привлекателна.

— Много ти благодаря.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя кимна.

— Аз обаче възнамерявам да се върна. Стига да мога, разбира се.

Той нежно хвана дясната й ръка.

— Нека не говорим за това. Дай да си пием кафенцето и да се наслаждаваме на слънцето. Можем да се престорим, че заминаваш за малко и за уикенда отново ще бъдеш тук. Аз ще ти сготвя нещо вкусно, после ще се любим, изпили прекалено много вино… Същото ще правим и на следващия ден, следващата седмица… И още преди да се усетим, лятото ще свърши и ще отстъпи мястото си на есента.