Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (8)

I

Май 1970 година

— Алергичен е към пчели — каза Нора на учителката, загледана как Пол тича по тревата на детската площадка. Той се качи на пързалката, седна за момент, а късите му ръкави се развяваха на вятъра, спусна се и радостно отскочи на земята. Азалиите бяха цели в цвят и топлият ден бе изпълнен с жужене на мушици и напева на птици. — Баща му също е алергичен. Сериозно е.

— Не се тревожете — отвърна мис Трокмортън. — Ще се грижим добре за него.

Мис Трокмортън бе млада, току-що бе завършила, с черна, остра коса и много ентусиазирана. Беше с плисирана пола и ниски равни сандали. Не откъсваше очи от играещите на площадката деца. Изглеждаше уравновесена, опитна, съсредоточена и мила. И въпреки това Нора не можеше напълно да й се довери, да й повярва, че наистина знае как трябва да се постъпва.

— Веднъж хвана пчела — настоя тя, — умряла пчела, искам да кажа, намери я на перваза на прозореца. За секунди започна да се подува като балон.

— Не се тревожете, мисис Хенри — повтори мис Трокмортън, вече позагубила търпение, и се запъти с успокоителен като звънче глас да помогне на едно момиченце, на което му бе влязъл пясък в очите.

Нора се поразходи насам-натам на пролетното слънце, наблюдавайки Пол. Той играеше на гоненица с поруменели бузки и тичаше плътно прилепил ръце към тялото си — така и спеше, като бебе. Беше тъмнокос, но иначе приличаше на Нора — така казваха, — беше с нейната костна структура и светла кожа. В него тя наистина виждаше себе си, както и Дейвид — формата на челюстта, извивката на ушите, навикът му да скръства ръце, докато слуша учителката. Но най-вече си беше Пол. Обичаше музиката и по цял ден си тананикаше мелодийки, които сам си измисляше. Макар да бе едва на шест, вече бе пял соло в училище — пристъпи толкова невинно и уверено, че Нора се смая, а меденото му гласче се извиси в залата като бистър, ромолящ ручей.

Сега спря и клекна до едно момченце, което събираше с пръчка опадалите в една мътна локва листа. Дясното му коляно бе ожулено и превръзката се бе смъкнала. В късата му черна коса проблясваха слънчеви лъчи. Нора го гледаше — сериозен, изцяло погълнат от заниманието си, обсебен от простичкия факт на своето съществуване. Пол, нейният син. Тук, на този свят.

— Нора Хенри! Тъкмо вас исках да видя.

Обърна се и видя Кей Маршал в тесни розови панталони и кремаворозов пуловер, със златисти кожени обувки с ниски токове и проблясващи златни обеци. Буташе едновремешна плетена количка с бебето си, а Елизабет, по-голямата й дъщеря, крачеше до нея. Елизабет се роди седмица след Пол в онази подранила пролет, последвала ненадейно натрупалия сняг. Тази сутрин бе в розова рокличка на точки и бели лачени обувки. Момиченцето припряно се откъсна от Кей и хукна към люлките в другия край на площадката.

— Прекрасен ден — каза Кей, загледана след дъщеря си. — Как сте, Нора?

— Добре — отговори Нора. Едва се сдържаше да не оправи косата си, с ясното съзнание, че е с най-обикновена бяла блуза и синя пола, и без бижута. Когато и където и да срещнеше Кей Маршал, тя винаги бе спокойна и изискана, всичко у нея до най-малката подробност бе добре съчетано, децата й — съвършено облечени и възпитани. Кей беше от онези майки, каквато Нора открай време си представяше, че ще е — да се справя с всяка ситуация спокойно, с вроденото си хладнокръвие. Нора й се възхищаваше, но и й завиждаше. Понякога дори се улавяше да си мисли, че ако прилича повече на Кей, ако е по-спокойна и по-уверена, може би и бракът й ще върви по-добре и двамата с Дейвид ще са по-щастливи. — Добре съм — повтори тя, загледала се в бебето, втренчило в нея големи любопитни очи. — Колко е пораснала само Анджела!

Нора спонтанно се наведе и взе бебето, втората дъщеря на Кей, в пухкава розова дрешка, за да е в тон с кака си. Бе лекичка и топла в ръцете й и през смях потупа с ръчички Нора по бузата. Изпълни я нежност при спомена за Пол на тази възраст — как ухаеше на мляко и сапун, меката му кожа. Хвърли поглед към площадката — той пак тичаше, играеше на гоненица. Беше ученик и имаше свой живот. Вече не обичаше да сяда до нея и да се сгушва, освен ако не беше болен или ако искаше да му прочете приказка за лека нощ. Струваше й се невероятно някога да е бил тъй мъничък, както и кога порасна и стана момче, което си има велосипед на три колела, мята пръчки в локви и пее тъй прекрасно.

— Днес става на десет месеца — каза Кей. — Представяш ли си?

— Амии! — откликна Нора. — Времето лети.

— Минавали ли сте край университета? — попита Кей. — Чу ли за случилото се?

Нора кимна.

— Снощи се обади Бри. — Със слушалката в една ръка, а другата на сърцето си, Нора гледаше откъслечните новини по телевизията за четирима студенти, застреляни в щата Кент. Напрежението дори в Лексингтън от няколко седмици нарастваше, по вестниците пишеха за войни, протести и безредици из този бързо променящ се и несигурен свят.

— Страшно е — каза Кей, но гласът й бе спокоен, по-скоро укорителен, отколкото тревожен, също като че говори за нечий развод. Взе Анджела, целуна я по челцето и внимателно я сложи пак в количката.

— Да — съгласи се Нора. Гласът й прозвуча по същия начин, но тя приемаше безредиците много лично, като отражение на онова, което бушуваше в сърцето й от години. За миг отново я жегна дълбока завист. Кей живее в невинност, не знае какво е загуба, вярва, че винаги ще бъде в безопасност, а светът на Нора се промени след смъртта на Фиби. Всичките й радости се свеждаха до чувство на облекчение — след онази загуба и при вероятността да преживее нова беда, която съзираше навсякъде. Дейвид все й повтаряше да се отпусне, да наеме помощничка, да не се преуморява. Дразнеха го начинанията й, комитетите, в които членуваше, плановете й. Но Нора не я свърташе на едно място — бездействието я влудяваше. Затова организираше срещи и запълваше дните си, с неизменното безнадеждно чувство, че ако дори за миг не е нащрек, ще ги сполети беда. Към обед това усещане ставаше мъчително и почти всеки ден си сипваше по едно питие — джин, понякога водка — за да се поотпусне следобед. Обожаваше спокойствието, което се разливаше по тялото й. И внимателно криеше бутилките от Дейвид.

— Както и да е — поде отново Кей. — Исках да ви попитам за тържеството. С удоволствие ще дойдем, но малко ще закъснеем. Да нося ли нещо?

— Себе си — отговори Нора. — Всичко е почти готово. Само трябва да се прибера да съборя едно гнездо на оси.

Кей се поококори. Тя беше от стар лексингтънски род и имаше „хора“, както сама ги наричаше, за всичко. Хора за басейна, хора за чистене, хора за моравата, хора за кухнята. Дейвид все повтаряше, че Лексингтън е като варовика, върху който е изграден — наслоени пластове, нюанси на битието и произхода, всеки с точно определено място в йерархията, вдълбано в камък отпреди столетия. Несъмнено Кей имаше хора и за насекомите.

— Гнездо на оси ли? Горкичката!

— Да — каза Нора, — осарник. Виси при гаража.

Беше й приятно да шокира Кей, поне малко. Харесваше й как звучи конкретната задача, с която трябва да се справи. Оси. Инструменти. Да събори гнездото. Нора се надяваше това да ангажира цялата й сутрин. Иначе можеше да се озове зад волана, както често й се случваше през последните седмици, подкарала бясно и устремено, с плоско сребърно шише в чантата си. За няма и два часа стига до река Охайо, до Луисвил или Мейсвил, а веднъж дори до Синсинати. Обикновено спираше край надвесена над реката скала, излизаше от колата и дълго гледаше неспирно носещите се води далеч под нея.

Училищният звънец би и децата се завтекоха вътре. Нора се огледа да зърне чернокосата главичка на Пол и го изпрати с поглед.

— Беше прекрасно, когато децата пяха заедно — отбеляза Кей и изпрати въздушни целувки на Елизабет. — Пол има чудесен глас. Истински талант.

— Обича музиката — отвърна Нора. — Откакто се помни.

Така беше. Веднъж, едва на три месеца, докато тя приказваше с приятелки, той изведнъж забръщолеви — същински водопад от звуци, леещи се из стаята като внезапно литнали от струя светлина цветя, и прекъсна разговора им.

— Всъщност това е другото, за което исках да ви питам, Нора. Във връзка с кампанията за набиране на средства следващия месец, която организирам. Темата е Пепеляшка и ме помолиха да събера колкото се може повече лакеи. Та се сетих за Пол.

Противно на волята си, Нора изпита неочаквано задоволство. От години не се надяваше на такава покана след скандалния брак и развод на Бри.

— Лакей ли? — повтори тя, осмисляйки вестта.

— Е, това е най-добрата роля — поверително уточни Кей. — Не обикновен лакей. Пол ще пее. В дует. С Елизабет.

— Разбирам — отговори Нора и наистина разбираше. Гласът на Елизабет бе приятен, но слаб. Пееше насила, уж с удоволствие и стрелкаше публиката с тревожен поглед. Без Пол гласът й се губеше.

— Ако приеме, всички ще се радваме.

Нора бавно кимна, разочарована и ядосана на себе си задето вестта й бе приятна. А гласът на Пол е чист, окрилен, той с удоволствие би бил лакей. Ако не друго, тържеството ще й бъде упование в ежедневието.

— Чудесно! — възкликна Кей. — Наистина! Надявам се да не го приемете като натрапничество — додаде тя, — но си позволих да му запазя един малък смокинг. Знаех си, че ще се съгласите. — Хвърли поглед към часовника си, вече делово, готова да тръгне. — Радвам се, че се срещнахме — добави тя и помаха, докато се отдалечаваше с количката.

Площадката бе пуста. Опаковка от бонбон проблесна, превъртя се като въртележка сред избуялата пролетна трева и се спря сред огненорозовите азалии. Нора мина покрай люлките и пързалките до колата си. Реката, спокойно понесла водите си, я зовеше. За два часа ще стигне. Изкушението от шеметната скорост, бръснещия вятър, водата бе направо неустоимо, толкова силно, че през последната училищна ваканция ни най-малко не се смая, като осъзна, че е в Луисвил, а Пол, уплашен, бе притихнал на задната седалка. Вятърът рошеше косата й и джина в бутилката вече бе на дъното. Ето я реката, каза тя, хванала Пол за ръчичка, загледана в мътните, бързотечащи води. Сега ще идем в зоологическата градина, обяви тя, като че поначало бе тръгнала натам.

Излезе от двора на училището и пое по улици с дървета от двете страни, покрай банката и магазина за бижута, стаила безкраен като небосвода копнеж. Като наближи туристическата агенция, намали. Предния ден се яви там на интервю за работа. Видя обявата във вестника и сияйните табели по витрините в ниската сграда я привлякоха: блестящи плажове и здания, ярки морета и цветове. Всъщност, преди да прекрачи прага й, не бе мислила да се захваща с такава работа, но щом се озова тук, реши, че точно това иска. Седнала в тясната си пъстра ленена рокля, с бяла чанта в скута, тя жадуваше тази работа повече от всичко на света. Агенцията бе собственост на някой си Пит Уорън, петдесетгодишен мъж с оплешивяло теме, който през цялото време почукваше с молив по папка и разправяше вицове за Уайлдкатс. Усети, че я харесва, макар да бе завършила английска филология и да нямаше никакъв опит. Трябваше да й съобщи решението си днес.

Зад нея прозвуча клаксон. Нора натисна газта. Шосето прекосяваше града и пресичаше магистралата, но като наближи университета, трафикът се засили. Улиците гъмжаха от хора и тя почти пъплеше, после се наложи съвсем да спре. Слезе от колата и я остави. В далечината, откъм другия край на университетските сгради, долитаха все повече и по-напрегнати гласове, ритмични и все по-високи, някакъв изпълнен с живот напев, който по нещо й напомняше разпукващите се по дърветата пъпки. Този миг сякаш отразяваше неспокойствието и копнежа й и тя се остави на потока от устремили се нанякъде хора.

Наоколо миришеше на пот и масло от пачули, а топлото слънце огряваше ръцете й. Сети се за основното училище, на няма и километър оттук, за царящия там ред и еднообразие, както и за Кей Маршал и укоризнения й тон, но продължи. Рамене, ръце, коси я докосваха леко, докато вървеше. Тълпата забави ход и започна да се скупчва. Край сградата на школата за запасни офицери се трупаха хора и двама младежи бяха застанали на стъпалата, единият с мегафон. Нора забави крачка и проточи врат да види какво става. Младеж със сако и вратовръзка бе вдигнал високо американския флаг и ивиците му се развяваха. Докато гледаше, другият младеж, също добре облечен, вдигна юмрук към ръба на флага. Отначало не видя пламъците, почувства единствено трептяща топлина, но после тъканта лумна, огнените езици се извисиха към листата, към синевата и зеленината на деня.

Нора гледаше като на забавен каданс. През трептящия въздух съзря Бри да се придвижва покрай тълпата при сградата и да раздава листовки. Беше вързала дългата си коса на конска опашка, която се полюшваше върху бялата й селска риза. Колко е красива, помисли си Нора, забелязала решимостта и вълнението по лицето на сестра си миг преди тя да се скрие от поглед. Отново я жегна завист, като пламък — завиждаше на Бри за увереността й, за свободата й. Проправи си път сред множеството.

Още два пъти зърна сестра си — блясъка на русата й коса, лицето й в профил — и накрая се добра до нея. Бри вече бе на бордюра и говореше с един рижав младеж и толкова се бе улисала в разговора, че когато Нора най-сетне докосна рамото й, Бри се обърна объркана, без да вижда, със съвършено безизразно лице и мина време, преди да познае сестра си.

— Нора? — възкликна тя. Сложи ръка на гърдите на рижавия младеж тъй уверено и интимно, че сърцето на Нора трепна. — Това е сестра ми — представи я Бри. — Нора, това е Марк.

Той кимна, без да се усмихва и докато се ръкуваха, я огледа изпитателно.

— Подпалиха флага — рече Нора и си даде сметка, че и тук облеклото й е толкова неподходящо, колкото и на детската площадка, макар по съвършено други причини.

Марк леко присви кафявите си очи и сви рамене.

— Те са се били във Виетнам — каза той. — Предполагам, че имат причини.

— Марк е загубил половината си ходило във Виетнам.

Нора осъзна, че се е загледала във високите му, стегнати над глезените обуща.

— Предната половина — уточни той и потропна с десния крак. — Пръстите и още малко.

— Разбирам — рече Нора, скована от смущение.

— Виж, Марк, ще ни извиниш ли за минутка? — обърна се към младежа Бри.

Той погледна развълнуваната тълпа.

— Всъщност няма време. Аз съм следващият оратор.

— Добре. Веднага идвам — каза тя и като хвана Нора за ръка, се наведе да мине под няколко надвесили клони каталпови дървета и я издърпа встрани. — Какво правиш тук? — попита тя.

— И аз не знам — отговори Нора. — Видях тълпата и нямаше как да не спра.

Бри кимна, а сребърните й обеци проблеснаха.

— Невероятно, нали? Трябва да има пет хиляди души. Надявахме се да се съберат няколкостотин. Заради щата Кент е. Това е краят.

Краят на какво?, зачуди се Нора сред потрепващите наоколо й листа. Някъде мис Трокмортън подвиква на учениците, а Пит Уорън, седнал зад лъскавите плакати за пътешествия, издава билети. Край гаража й, сред слънчевите лъчи лениво прелитат оси. Възможно ли е в такъв ден да настъпи краят на света?

— Това приятелят ти ли е? — попита тя. — Онзи, за когото ми разправяше.

Бри кимна и поверително се усмихна.

— Ама, виж се само! Ти си влюбена.

— Май да — тихо каза Бри и хвърли поглед към Марк. — Мисля, че съм влюбена.

— Е, дано е добър с теб — рече Нора и се ужаси, като се чу да говори с гласа на майка си, та дори и с нейната интонация. Но Бри бе толкова щастлива, че само се засмя.

— Чудесен е — отвърна тя. — Може ли да дойдем заедно на тържеството в събота?

— Разбира се — каза Нора, въпреки че ни най-малко не бе сигурна.

— Страхотно. А, Нора, дадоха ли ти онази работа?

Листата на каталповите дървета потрепваха като крехки зелени сърца на вятъра, а зад тях тълпата набъбваше и се полюшваше.

— Още не знам — отговори Нора и си представи изискания, цял в ярки цветове, офис. Изведнъж стремежите й се сториха безкрайно дребнави.

— Как мина интервюто? — настоя Бри.

— Амии, добре. Просто не съм сигурна дали все още искам работата, това е.

Бри прибра кичур коса зад ухото си и се намръщи.

— Защо? Нора, вчера беше луда-полудяла за нея. Толкова се вълнуваше. Заради Дейвид е, нали? Казал е, че не бива да ходиш на работа.

Нора ядосано поклати глава.

— Дейвид дори не знае. Бри, то е един нищо и никакъв, миниатюрен офис. Скучен. Еснафски. Ти не би влязла там за нищо на света.

— Аз не съм ти — припряно отбеляза Бри. — И ти не си аз. Ти искаше тази работа, Нора. Заради блясъка. За бога, за да бъдеш независима.

Вярно е, бе искала тази работа, но беше вярно и че отново почувства, че пламва от гняв — лесно й беше на Бри да разпалва тук революции, а нея да обрича на живот от девет до пет ден след ден.

— Там ще пиша на машина, няма да пътувам. Ще минат години, преди да изкарам за някое пътешествие. Не си представям живота по този начин, Бри.

— А с прахосмукачката в ръка ли?

Нора си представи бурния вятър, Охайо с буйните си води на няма и тринайсет километра. Стисна зъби и не отговори.

— Влудяваш ме, Нора. Защо се страхуваш от промени? Защо просто не си, каквато си и да оставиш света сам да ти се разкрие?

— Аз съм. Аз съм, каквато съм. Ти просто представа нямаш.

— Заравяш главата си в пясъка. Това поне виждам аз.

— Освен следващия свободен мъж, ти друго не виждаш.

— Добре. Стига вече. — Бри направи само една крачка, тълпата начаса я погълна, един цветен проблясък, и изчезна.

Нора остана още малко под каталповите дървета, разтреперана от яд, който, сама съзнаваше, бе съвършено необясним. Какво й става? Защо завижда ту на Кей Маршал, ту на Бри по съвсем различни причини?

Проправи си път обратно към колата. След суматохата и драматизма на протеста, улиците й се видяха безлични, абсолютно безцветни, злокобно обикновени. Беше се забавила много, имаше само два часа, преди да прибере Пол. Вече няма време за реката. У дома, в слънчевата кухня, Нора си сипа джин с тоник. Стъклената чаша бе стабилна и хладна в ръката й и парченцата лед подрънкваха с успокоително сияние. В хола се спря пред снимката си — права на скалния мост. Когато си спомняше онзи ден — пътуването, пикника, този момент й убягваше. Спомняше си ширналия се в краката й свят, слънцето, галещия кожата й въздух. Стой така да те снимам, настоятелно й подвикна Дейвид и тя се обърна към него, както бе коленичил и фокусираше апарата, решен да съхрани момент, който всъщност никога не е съществувал. А за фотоапарата за нейна жалост се оказа права. Дейвид, очарован, та чак обсебен, си направи тъмна стаичка над гаража.

Дейвид. Как стана така, че с годините той й се струваше все по-потаен и все по-познат? Бе оставил чифт кехлибарени ръкавели на шкафчето със снимката. Нора ги взе и ги разбърка в шепа, заслушана в тихото тиктакане на часовника в хола. В дланта й кехлибарчетата се стоплиха и гладката им повърхност я успокои. Накъдето и да се обърнеше, попадаше на камъни — в джобовете на Дейвид, пръснати по нощната масичка, пъхнати в пликове из бюрото. Понякога току зърваше Дейвид и Пол в задния двор, привели глави най-вероятно над някакъв камък. Загледаше ли се в тях, сърцето й се изпълваше с някакво напрегнато щастие. Подобни моменти бяха рядкост, напоследък Дейвид бе много зает. Спри, искаше й се да каже, поспри. Остани малко с нас. Синът ти расте с часове.

Нора пъхна ръкавелите в джоба си и излезе навън с питие в ръка. Застана под крехкия осарник и се загледа как осите кръжат около него и изчезват вътре. От време на време някоя прелиташе съвсем близо, привлечена от сладостния аромат на джин. Остана така загледана, като отпиваше от питието. Мускулите й, всяка нейна клетка се отпускаха в някаква втечнена верижна реакция, сякаш бе погълнала топлината на деня. Допи питието си, остави чашата на алеята за автомобили и като тръгна да потърси градинарските ръкавици и шапката, заобиколи велосипеда с три колела на Пол. Вече го бе израснал. Трябва да го опакова заедно с останалите бебешки дрешки и играчки, които вече му бяха омръзнали. Дейвид не искаше повече деца, Пол бе вече ученик и тя се отказа да спори. Трудно си представяше как тепърва ще се занимава отново с пелени и ще храни новородено в два през нощта, макар често да копнееше отново да подържи бебе в ръце, като Анджела тази сутрин — сладостната й топлина и тежест. Каква късметлийка е Кей, а дори не го осъзнава.

Нора си сложи ръкавиците и отново излезе на слънце. Нямаше опит с оси и пчели, като не броим едно ужилване по пръста на крака, когато бе на осем — боля я час и й мина. Когато Пол вдигна умрялата пчела от пода и изплака от болка, изобщо не се паникьоса. Сложи лед на подутината, гушна го в люлката на верандата и занарежда как всичко ще е наред. Но отокът и червенината, започнали от ръчичката, бързо се разпространиха по цялото тяло. Лицето му се поду, тя се уплаши и извика Дейвид. Той веднага разбра какво става и му би инжекция. За минути Пол задиша по-леко. Няма страшно, каза Дейвид. Прав беше, но на нея и досега й прималяваше от страх. Ами ако Дейвид не си бе у дома?

Погледа осите, замислила се за протестиращите на хълма, за този непостоянен, несигурен свят. Винаги бе постъпвала, както очакваха от нея. Завърши колеж, постъпи на някаква невзрачна работа, сполучи с брака си. Но от раждането на децата й — Пол, полетял по пързалката с разперени ръчички, и Фиби, някак неизменно наоколо, въпреки че не бе сред живите, но жива в сънищата й, застанала в невидимия край на всеки един миг — Нора вече не възприемаше света постарому. След загубата на дъщеричката си у нея се загнезди чувство на безпомощност и тя се бореше с тази безпомощност, като запълваше плътно дните си.

Сега целенасочено заоглежда инструментите. Ще се справи с тези насекоми сама.

Мотиката й бе тежка. Вдигна я бавно, смело замахна към гнездото и острието й с лекота разкъса крехките отворени клетки. Развълнува се от силата, с която нанесе първия удар. Но докато вдигне повторно мотиката, разгневените оси стремглаво излетяха от разрушеното гнездо и я връхлетяха. Една я ужили по китката, друга — по бузата. Тя пусна мотиката и се втурна в къщата, затръшна вратата и опря гръб о нея, останала без дъх.

Навън роякът кръжеше и гневно жужеше около разрушеното гнездо. Няколко оси кацнаха на перваза на прозореца и леко запърхаха с нежни крилца. Скупчили се, ядосани, те й напомниха за студентите, които видя сутринта, а те пък за самата нея. Отиде в кухнята и си сипа още едно питие, като намокри с малко джин бузата и китката си, където ужилванията вече се подуваха. Джинът бе студен, приятен, изпълваше я с топло, леещо се чувство за благоденствие и сила. Имаше още час, преди да тръгне да вземе Пол.

— Добре, проклети оси — каза тя на глас. — Сега ще си го получите.

В килера, над палтата, обувките и прахосмукачката — сребристобял „Електролукс“, нов-новеничък — имаше препарат против насекоми. Спомни си как Бри отмести рус кичур от бузата си. С прахосмукачка в ръка — това ли е животът ти?

Почти на прага й хрумна нещо.

Осите се бяха улисали да оправят гнездото си и като че ли не я забелязаха, когато отново излезе с „Електролукса“. Машината изглеждаше толкова нелепо и чудато насред алеята за автомобили, като стоманено синьо прасе. Нора сложи пак ръкавици и шапка, наметна и яке. Скри лице със забрадка. Пъхна щепсела в контакта и включи прахосмукачката, остави я да побръмчи, изненадващо тихо на открито, и едва тогава хвана накрайника. Смело го навря сред останките от осарника. Осите забръмчаха и яростно се впуснаха — бузата й, китката й засмъдяха само при вида им, — но накрайникът бързо ги засмука с трополене, сякаш жълъди отскачат по покрива. Размаха накрайника във въздуха като вълшебна пръчица и събра разгневените насекоми, а крехкото гнездо разкъса. Скоро ги изсмука до една. Остави прахосмукачката да работи, докато намери с какво да запуши накрайника — не искаше усърдните и целеустремени оси да избягат. Беше прекрасен слънчев ден и след питиетата не усещаше никакво напрежение. Завря накрайника в земята, но от прахосмукачката се разнесе странен звук. После зърна ауспуха на колата — да, накрайникът пасна точно. Безкрайно доволна от себе си, Нора изключи прахосмукачката и влезе в къщата.

Край умивалника в банята, сред струящото през матовия прозорец слънце, развърза забрадката, свали шапката и заразглежда отражението си в огледалото. Тъмнозелени очи, руса коса и изтерзано от тревога лице. Косата й се бе сплескала, а лицето й — цяло в пот. На бузата й се надига сърдит червен оток. Прехапа леко устна отвътре и се запита какво ли вижда Дейвид, като я погледне. Чудеше се коя всъщност е тя — сега се мъчи да бъде като Кей Маршал, в следващата минута като приятелите на Бри, кара бясно до реката, никъде не се чувства у дома си. Коя от тези й същности вижда Дейвид? Или пък за него тя е съвсем друга жена, онази, която всяка нощ спи до него? Тя самата, но не и такава, каквато е в собствените си очи. Не и такава, каквато я видя навремето, както и тя не виждаше у него мъжа, за когото се омъжи и всяка вечер се прибира, внимателно закача сакото си на стола и с рязък жест отваря вечерния вестник.

Избърса ръце и отиде да сложи лед на отеклата буза. От стрехата на гаража осарникът висеше разпарцалосан и празен. „Електролуксът“, клекнал на алеята за автомобили, си стоеше свързан към ауспуха на колата с дългия си надиплен маркуч — сребриста, блеснала на слънцето пъпна връв. Представи си как Дейвид се прибира, а осарника го няма, задният двор е украсен, тържеството е планирано съвършено до най-малката подробност. Ще се изненада, надяваше се тя, и ще е доволен.

Погледна часовника си. Време е да тръгва да вземе Пол. На задното стълбище поспря и затършува из чантата си за ключовете на колата. Някакъв странен шум откъм алеята за автомобили я накара да вдигне глава. Звучеше като жужене и отначало си каза, че е невъзможно вече да се измъкват. Но синкавият въздух бе кристално ясен. Жуженето прерасна в съскане, последвано от мирис на наелектризиран озон, на горящи жици. И всичко това, с недоумение осъзна Нора, идва от „Електролукса“. Бързо слезе по стъпалата. Стъпи на асфалтовата алея, протегна се сред ясния пролетен въздух, изведнъж прахосмукачката избухна, отскочи през моравата и така се тресна в оградата, че счупи една дъска. Синята машина падна насред рододендроните, а от нея се закълбиха талази мазен пушек и тя застена като ранено животно.

Нора замръзна с протегната ръка, застинала във времето като снимките на Дейвид, опитвайки се да проумее какво стана. Беше се откъснало парче ауспух. Като го видя, разбра — бензиновите пари са се натрупали във все още горещия двигател на прахосмукачката и тя е експлодирала. Сети се за Пол — алергичен към пчели, с глас на славей, той като нищо можеше да се озове на пътя й, ако си бе у дома.

Докато гледаше, една оса се изнесе от димящия ауспух и отлетя.

Това й дойде твърде много. Толкова усилия и въпреки цялата й изобретателност, осите ще избягат. Прекоси моравата. С бърз, непоколебим жест отвори прахосмукачката, пресегна се през талазите пушек да извади пълната с прахоляк и насекоми торбичка, затръшна я на земята и започна да я тъпче в безумен танц. Хартиената торбичка се сцепи по ръба и една оса се измъкна — Нора я стъпка. Бореше се заради Пол, но и за да разбере някак самата себе си. Страх те е от промяна, й каза Бри. Защо просто не си, каквато си? Да, но каква? Нора цял ден се пита. Каква да бъда? Навремето знаеше — беше дъщеря, ученичка, телефонистка на линия за извънградски и международни разговори, все роли, с които се справи с лекота и увереност. После стана годеница, млада съпруга и майка и откри, че тези думи са твърде слаби да изразят преживяното.

Дори след като се убеди, че всички оси от торбичката сто на сто са умрели, Нора продължи да танцува върху разпердушинената торбичка, бясна и напрегната. Нещо ставаше, нещо се бе променило в света и в сърцето й. Същата нощ, докато сградата на школата за запасни офицери в университетския двор догаряше до основи с ярки, лумнали като цветя в топлата пролетна нощ пламъци, Нора щеше да сънува оси и пчели — огромни, призрачни, мъхнати пчели, понесли се сред високи треви. На другия ден щеше да купи нова прахосмукачка, без дори да споменава на Дейвид за случилото се. Щеше да откаже запазения от Кей смокинг за благотворителния концерт и да приеме работата. Блясък, да, и приключение, и собствен живот.

Всичко това щеше да се случи, но в момента цялото й съзнание бе погълнато от движенията на краката й и торбичката, която малко по малко се превръща в мръсна пихтия от крилца и жила. В далечината тълпата протестиращи реве и усилващият се рев прелетя през ясния пролетен ден до нея. Слепоочията й пулсираха. Каквото се случваше там, се случваше и тук в собствения й тих заден двор, в тайните кътчета на сърцето й — експлозия, нещо, след което животът никога няма да е същият.

Една-единствена оса избръмча край алената азалия и гневно отлетя. Нора отстъпи от подгизналата хартиена торбичка. Замаяна, съвършено трезва, тя прекоси моравата и затърси опипом ключовете. Качи се в колата, като че нищо не се е случило и потегли да прибере сина си.