Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (20)

II

Нора седеше на каменна пейка в градината на Лувъра с книга в скута си и гледаше потрепващите на фона на небето сребристи листа на тополите. Край краката й в тревата се поклащаха гълъби и кълвяха, потрепвайки с пъстробагрени криле.

— Закъснява — рече тя на Бри, която бе седнала до нея, сключила дългите си крака при глезените и прелистваше списание. Бри, вече на четиридесет и четири, бе много красива — висока и стройна, с тюркоазени обеци, които леко докосваха матовата й кожа, и прошарена коса. Докато ходеше на химиотерапия, се подстрига съвсем късо, защото, както каза, нямала намерение да губи и минутка от живота си за моди. Извади късмет и го съзнаваше — откриха рака в ранен стадий и вече пет години от него нямаше и следа. Но след преживяното се промени и за важните, и за дребните неща. Смееше се повече и все по-често си вземаше по някой и друг ден отпуск. През съботите и неделите започна да работи като доброволка за изграждане на семейни домове за изпаднали в беда и докато помагаше да сглобят една къща в Източен Кентъки, се запозна със сърдечен здравеняк, който обичаше да се забавлява и бе наскоро овдовял свещеник. Казваше се Бен. Запознаха се покрай един проект във Флорида, после се срещнаха в Мексико. При последното си пътуване там, без шум и приказки, се ожениха.

— Ще дойде — вдигна тя поглед. — Нали той предложи.

— Да. Само че е влюбен. Дано не е забравил.

Денят бе горещ и сух. Нора затвори очи и се върна към края на април, когато Пол я изненада в офиса — беше се върнал за няколко часа между две концертни изяви. Все така висок и слаб, същинска върлина, той седна на ръба на бюрото й и като запрехвърля преспапието от ръка в ръка, й заразправя как възнамерява през лятото да обиколи Европа и месец и половина да прекара в Испания, където да учи при местни китаристи. Двамата с Фредерик бяха планирали да отидат във франция и щом разбра, че и тримата ще са там в един и същи ден, Пол грабна писалка от бюрото й и написа ЛУВЪР на стенния календар в офиса: пет часа, 21-ви юли: Чакай ме в градината да вечеряме заедно.

След няколко седмици отпътува за Европа и от време на време й се обаждаше от непретенциозни пансиони и малки крайбрежни хотелчета. Влюбил се в една флейтистка, времето било страхотно, а като немската бира друга нямало. Нора го изслушваше, опитвайки се да не се тревожи и да не прекалява с въпросите. В края на краищата Пол вече е голям — беше станал близо два метра, смугъл като Дейвид. Представи си го как се разхожда бос по плажа и се привежда да прошепне нещо на приятелката си, а дъхът му леко гали ухото й.

В желанието си да не му се бърка дори не го попита кога къде ще бъде и когато Бри й се обади от болницата в Лексингтън, не знаеше къде да го търси, за да му съобщи стъписващата вест: докато тичал в ботаническата градина, Дейвид получил масиран сърдечен удар и починал.

Отвори очи. В лятната привечерна горещина светът трептеше от живот, макар като в мъглявина, а на фона на синьото небе потрепваха листа. Върна се сама и в самолета се стряскаше в полуунес как трескаво търси Пол. Бри й помогна с погребението и не я остави да се върне в Париж сама.

— Не се тревожи — рече Бри. — Ще дойде.

— Пропусна погребението — каза Нора. — Цял живот ще ми тежи. Те така и не се разбраха, Дейвид и Пол. Според мен Пол не можа да преглътне, че Дейвид се изнесе.

— А ти?

Нора я погледна — къса, щръкнала коса, гладка кожа, зелени, спокойни и проницателни очи. Извърна поглед.

— Сякаш слушам Бен. Май прекарваш твърде много време със свещеници.

Бри се засмя, но не отстъпи.

— Ама не е Бен — рече тя. — Аз те питам.

— Не знам — провлече Нора и си представи как Дейвид седи на верандата с чаша леден чай, след като е тичал, така го видя за последен път. Бяха разведени от шест години след осемнайсетгодишен брак, а го познаваше от двайсет и пет, четвърт век, повече от половината си живот. Когато Бри се обади да й съобщи, че е починал, тя просто не вярваше на ушите си. Не можеше да си представи света без Дейвид. Едва след време, след погребението, я налегна мъка. — Толкова неща ми се ще да му бях казала. Но поне си говорехме. Понякога се отбиваше просто да поправи нещо или да каже здравей. Мисля, че беше самотен.

— Знаеше ли за Фредерик?

— Не. Веднъж се опитах да му кажа, но той май не разбра.

— Типично за Дейвид — отбеляза Бри. — Двамата с Фредерик са съвършено различни.

— Да. Така е.

За миг в паметта й изплува образът на Фредерик, застанал отвън в сенчестия сумрак да изтърсва пепел върху почвата около рододендроните. Бяха се запознали година преди това в един също така горещ ден, в друга градина. Договорът с Ай Би Ем, постигнат с толкова усилия, все още бе сред най-печелившите и тя отиде на ежегодния пикник, въпреки главоболието си и тътнещите в далечината гръмотевици. Фредерик седеше сам, понамусен и смълчан. Нора си взе няколко дребни сандвича в чиния и седна до него. Нямаше нищо против, ако на него не му се приказваше. Но той се отърси от мислите си, усмихна се и сърдечно я поздрави на английски с лек френски акцент — беше от Квебек. Говориха часове, докато бурята надвисваше и останалите излетници си събраха нещата и си тръгнаха. Когато заваля, той я покани на вечеря.

— А къде е всъщност Фредерик? — попита Бри. — Нали каза, че ще дойде?

— Искаше да дойде, но го извикаха в Орлиънс по работа. Там има роднини. Негов втори братовчед живее в някакво място на име Шатоньоф. Не ти ли се живее в градче с такова име?

— Сто на сто и там има задръствания и гадни дни.

— Дано не си права. Надявам се там хората всяка сутрин да ходят пеш до пазара и да се прибират с пресен хляб и преливащи от цвят саксии. Тъй или инак, казах му да иде. Двамата с Пол се разбират прекрасно, но е по-добре да кажа на Пол насаме.

— Да. И аз мисля да си тръгна, като дойде.

— Благодаря — рече Нора и хвана ръката й. — Благодаря ти за всичко. За помощта около погребението. Без теб нямаше да се справя през последната седмица.

— Длъжница си ми и още как — усмихна се Бри. После се умисли. — Според мен погребението беше чудесно, ако изобщо може да има хубаво погребение. Дойдоха толкова хора. Изненадах се до колко съдби се е докоснал Дейвид.

Нора кимна. И тя се изненада. Малката църквичка на Бри преливаше от хора и докато започна службата, те се озоваха най-отзад. Дните й се сливаха. Бен внимателно й помогна да избере музиката, текстовете от Светото писание, ковчега и цветята, да напише некролога. Но тези незначителни дреболии й донесоха и утеха и Нора се справяше като сред защитен облак от безмълвно усърдие — до началото на службата. Хората сто на сто са се чудели на риданията й сред красивите, отколе познати думи, придобили нов смисъл, но тя страдаше не само за Дейвид. Преди години двамата стояха един до друг на службата в памет на дъщеря им и загубата им, дори тогава, ги отчуждаваше с всеки миг.

— Заради клиниката е — рече Нора. — Клиниката, която ръководи толкова години. Повечето са му били пациенти.

— Знам. Изумително е. Хората сякаш го боготворяха.

— Не са били женени за него — отвърна Нора.

На фона на знойното синьо небе потрепнаха листа. Нора за пореден път огледа градината, като се взираше за Пол, но него го нямаше.

— Ох — рече тя. — Не мога да повярвам, че е мъртъв. — Дори сега, след толкова дни, тези думи я стъписваха. — Чувствам се някак безкрайно стара.

Бри я хвана за ръката и двете поседяха безмълвно. Дланта на Бри бе гладка и топла до нейната и на Бри й се стори, че този миг се провлачва, нараства, като че ли да побере целия свят. Припомни си подобно чувство отпреди много-много години, когато Пол бе бебе и в топлите мрачни нощи тя седеше и се грижеше за него. Вече е голям и си го представи застанал на гара или на тротоар под трепкащи листа, или пък как прекосява с широки крачки улица. Спира пред някоя витрина, бърка в джоба си за билет или закрива очи срещу слънцето. Беше израснал от нейното тяло, а сега, колкото и изумително да е, обикаля света без нея. Представи си и Фредерик, седнал в заседателна зала как кима, докато разглежда документи, слага длани на масата и се готви да заговори. Черните косми по ръцете му, дългите квадратни нокти. Бръсне се по два пъти на ден и ако забрави, покаралата му брада лекичко я драсваше по врата, когато я придърпваше нощем към себе си и я целуваше зад ухото да я събуди. Не ядеше хляб, нито сладкиши и ако сутрешният вестник закъснееше, ужасно се ядосваше. Всички тези дребни привички, понякога гальовни, друг път — досадни, са част от Фредерик. Довечера ще се видят в хотелчето край реката, в което отседнаха. Ще пийнат вино, а тя ще се събуди през нощта сред струящата лунна светлина и равномерното му дишане ще изпълва стаята. Той искаше да се оженят и тя трябва да реши.

Книгата се изсули от ръката й и Нора се наведе да я вдигне. „Звездна нощ“ на Ван Гог се полюшна от брошурата, с която си отбелязваше докъде е стигнала. Когато се изправи, Пол прекосяваше градината.

— А — възкликна тя, както винаги щастлива, когато зърнеше този вече самостоятелен човек, нейния син. — Ето го, Бри! Дойде!

— Толкова е красив — отбеляза Бри и също стана. — Трябва да го е наследил от мен.

— Сигурно — съгласи се Нора. — Но откъде е талантът му, си остава загадка, защото нито ние, нито Дейвид можеше да изпее и един верен тон.

Да, дарбата на Пол. Гледаше го да приближава през градината. Загадка и дар.

Широко усмихнат, Пол помаха с ръка и Нора тръгна към него, като остави книгата си на пейката. Сърцето й туптеше от вълнение и радост, но и от скръб и неувереност — цялата трепереше. Как само се промени светът, щом той се появи! Най-сетне се срещнаха и тя силно го прегърна. Беше с бяла риза с навити ръкави и сиво-кафяви къси панталони. Миришеше на чисто, сякаш току-що е излязъл изпод душа. Усети мускулите му под тъканта, силните му кости, топлината му и в миг разбра желанието на Дейвид да улови света, да го спре. Не може да го вини, не, няма как да го кори, задето се стремеше да проникне по-дълбоко във всеки отлитащ миг, да изучи тайнството му, че не приемаше загубата, нито промяната и движението.

— Здравей, мамо — отдръпна се Пол да я погледне. Зъбите му бяха бели, прави, съвършени. Беше си пуснал черна брада. — Страхотно е да се срещнем тук — добави той през смях.

— Да, чудесно е.

Бри бе застанала до нея. Пристъпи и на свой ред прегърна Пол.

— Трябва да вървя — каза тя. — Изчаках само да ти кажа здравей. Изглеждаш чудесно, Пол. Скитническият живот ти се отразява добре.

— Не можеш ли да останеш? — усмихна се Пол.

— Не — Бри хвърли поглед към Нора. — Но скоро ще се видим, нали?

— Да — Пол се наведе да я целуне по бузата. — Непременно.

Щом Бри се обърна и тръгна, Нора обърса око с опакото на китката си.

— Какво има? — запита Пол и добави в миг напълно сериозен: — Какво е станало?

— Ела да поседнем — хвана го Нора под ръка.

Тръгнаха към пейката и подплашиха ято гълъби с пъстробагрени пера, които в миг литнаха. Нора взе книгата си и опипа брошурата, с която бе отбелязала докъде е стигнала.

— Пол, имам лоша вест. Преди девет дни баща ти почина. Сърдечен удар.

Пол се стъписа и от мъка очите му се разшириха и той отмести поглед, безмълвно вторачен в пътеката, по която бе дошъл, за да стигне до този миг.

— Кога беше погребението? — попита той накрая.

— Миналата седмица. Съжалявам, Пол. Нямаше време да те търся. Мислех да се свържа с посолството да ми помогнат да те открия, но не знаех откъде да започна. Затова и дойдох днес с надеждата, че ще се появиш.

— За малко да изпусна влака — умислено рече той. — За малко да не успея.

— Но успя. И си тук.

Той кимна и подпря лакти на колене със сключени длани. Нора си спомни как като малък сядаше точно така, когато се мъчеше да скрие тъгата си. Пол сви юмруци, после ги отпусна. Тя хвана ръцете на сина си. Върховете на пръстите му бяха загрубели след години свирене. Останаха така, заслушани в шумоленето на вятъра сред листата.

— Нормално е да си разстроен — проговори тя накрая. — Той ти беше баща.

Пол кимна, но лицето му бе все така свито, като стиснат юмрук. Когато най-сетне заговори, едва сдържаше сълзите си.

— И през ум не ми е минавало, че може да умре. Не съм и мислил, че ще ме е грижа. А ние така и не си поговорихме истински, поне веднъж.

— Знам — наистина знаеше. След като Бри й се обади, Нора закрачи по застланата с листа улица, дала воля на сълзите, бясна, задето Дейвид си е отишъл, преди да се разберат веднъж завинаги. — Но преди човек поне можеше да поговори с него.

— Да. Изчаквах да направи първата крачка.

— Мисля, че и той очакваше същото от теб.

— Той ми беше баща. Предполага се, че е трябвало да знае как да постъпи.

— Той те обичаше — намеси се тя. — И в това не бива да се съмняваш и за миг.

— Да — изсмя се Пол с горчивина. — Звучи прекрасно, само че не е вярно. Наминавах и се опитвах. Мотаех се, приказвахме си за едно-друго, но толкова. Така и не успях да му угодя и да свърша поне едно нещо както трябва. Него би го зарадвал друг, съвършено различен син. — Гласът му все още звучеше спокойно, но в ъгълчетата на очите му се насъбираха сълзи и се търкулваха по бузите му.

— Скъпи, той те обичаше — повтори Нора. — Той наистина те обичаше. За него ти беше най-прекрасният син.

Пол рязко изтри сълзите от бузите си. Нора усети собствената си скръб и мъка да засядат в гърлото й и едва след миг успя да продължи.

— На баща ти му бе ужасно трудно да разкрие душата си пред другиго. Не знам защо. Израснал е в бедност и цял живот се срамуваше от това. Пол, да беше видял колко хора дойдоха на погребението. Стотици. Заради денонощната му работа в клиниката. Пазя книгата за отзиви, можеш сам да се убедиш. Толкова хора го обичаха.

— Роузмари дойде ли? — обърна той лице към нея.

— Роузмари ли? Да. — Нора замълча и се отдаде на топлия ветрец, който галеше лицето й. След края на службата зърна Роузмари на последната пейка в семпла сива рокля. Косата й бе все така дълга, но изглеждаше по-възрастна, по-улегнала. Дейвид все повтаряше, че помежду им не е имало нищо, и дълбоко в себе си Нора знаеше, че е така. — Те не бяха влюбени — рече Нора. — Баща ти и Роузмари. Не е, каквото си мислиш.

— Знам — изправи рамене Пол. — Знам. Роузмари ми каза.

— Така ли? Кога?

— Когато тате я доведе у дома. Още първия ден. — Личеше си, че му е неловко, но продължи: — Понякога се виждахме и у тях. Когато се отбиех при тате. Случваше се да вечеряме заедно. Случваше се и тате да не е у дома и го изчаквах с Роузмари и Джак. Усещах, че помежду им няма нищо. Понякога заварвах там и приятеля й. Не знам. Може би беше странно, но свикнах. Тя е много точно момиче, Роузмари. Не тя е причината да не успея дори веднъж да поговоря с него истински.

Нора кимна.

— Пол, за него ти беше най-важният. Слушай, знам какво имаш предвид, защото и аз усещах същото. Онази дистанцираност. Сдържаността му. Чувството, че помежду ви се издига прекалено висока стена и не можеш да я преодолееш. След време се отказах дори да се опитвам, а още по-сетне се уморих да чакам дали ще се появи някоя пролука. Но отвъд тази стена той ни обичаше, и двамата. Не мога да ти обясня как, но го знам.

Пол мълчеше. От време на време бършеше сълзи.

Позахладня и из градината излязоха хора на разходка — хванали се за ръце влюбени, двойки с деца, отделни минувачи. Към тях приближи възрастна двойка. Жената бе висока, с бял кичур в косите, а мъжът стъпваше бавно, поприведен, с бастун. Подпъхнала ръка под лакътя му, тя му говореше леко сведена, а той кимаше, умислен, посмръщен, загледан през градината оттатък оградата в нещо, на което тя му бе обърнала внимание. При вида на тяхната близост я жегна рязка, пронизителна болка. Навремето си представяше как двамата с Дейвид така ще доживеят старините си, вплели историите си една в друга като лозници с увити в ластарчета филизи и плетеница от листа. Колко е остаряла, даже в съжалението си е старомодна. Представяше си, че омъжи ли се, ще е като прекрасна пъпка, загърната в по-яката и устойчива чашка на цвета. Загърната и сгушена в безопасност, вплела листчетата на собствения си живот в листенцата на друг.

А вместо това пое по свой път, изгради бизнес, отгледа Пол, обиколи света. Тя беше и цветче, и чашка, и стъбло, и лист, беше и дългият бял корен, проникнал дълбоко в земята. И беше щастлива.

Когато ги подминаха, двамата възрастни спореха на английски къде да вечерят. Говореха с южняшки акцент — от Тексас са, предположи Нора — и мъжът искаше да отидат някъде, където предлагат стек и познати ястия.

— Писнало ми е от американци — рече Пол, щом те отминаха достатъчно, за да не го чуят. — Умират си да срещнат друг американец. Като че не сме двеста и петдесет милиона. За всекиго би било нормално да гледа да се запознае с някой французин, щом си във Франция.

— Говорил си с Фредерик.

— Това едно на ръка. Защо не? Прав е за високомерието на американците. А той къде е всъщност?

— Всъщност — по работа. Довечера пристига.

И отново в мислите й проблесна образът на Фредерик — как влиза през вратата на стаята в хотела, подхвърля ключовете на тоалетката и потупва джобовете си да се увери, че портфейлът му си е на място. Ризите му бяха искрящобели и улавяха и последния лъч, с колосани яки и всяка вечер, с влизането, премяташе вратовръзката си на стол и ниският му глас изричаше името й, като да го извайва. Може би се влюби първо в гласа му. Имаха толкова общи преживявания — пораснали деца, развод, напрегната работа, — но понеже Фредерик бе живял в друга страна, а и донякъде говореше друг език, на Нора животът му й се виждаше екзотичен, едновременно близък и непознат. Една стара и една неизвестна страна.

— Радваш ли се, че дойде? — попита Пол. — Франция харесва ли ти?

— Тук ми е добре — отговори Нора и това бе вярно. Според Фредерик задръстванията били унищожили Париж, но Нора го намираше невероятно очарователен с пекарните и сладкарниците, палачинките с коняк, които продават по улиците, островърхите старинни сгради, камбаните. А и как звучи езика им, като плавно понесъл се поток и само тук-там, като камъче, проблясва по някоя дума. — Ами ти? Как върви пътешествието? Още ли си влюбен?

— О, да — лицето му се поотпусна. Погледна я право в очите. — Ще се омъжиш ли за Фредерик?

Прокара пръст по острия ръб на брошурата. Разбира се, този въпрос непрекъснато се прокрадваше в мислите й: Дали да промени живота си? Обича Фредерик, не е била по-щастлива, макар да прозираше, че въпреки безоблачното щастие след време гальовните му привички ще започнат да я изнервят, както и нейните него. Той харесва нещата каквито са, беше невероятно педантичен — от подгънатите под 45 градуса ъгли на документите до данъчните формуляри. В това отношение, но в нито едно друго, й напомняше за Дейвид. Вече бе достатъчно зрял и с достатъчно опит, за да знае, че нищо не е съвършено. Нищо не е едно и също, всичко се променя, включително и тя самата. Но е вярно и че влезе ли Фредерик в стаята, въздухът сякаш потрепва, наелектризира се и пулсира през цялото й тяло. Искаше й се да види дали ще се получи.

— Не знам — бавно отговори тя. — Бри иска да откупи агенцията. Договорът на Фредерик изтича след две години, така че засега няма защо да прибързвам. Но мога да си представя живота ни заедно. Предполагам това е първата крачка.

Пол кимна.

— Предишния път така ли беше? Така де, с тате?

Нора го погледна. Чудеше се как да отговори.

— И да, и не — рече накрая тя. — Сега съм много по-практична. Тогава просто исках някой да се грижи за мен. Сама не се познавах кой знае колко.

— Татко обичаше да се грижи за всичко.

— Да. Обичаше да се грижи.

Пол рязко се изсмя.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв.

— Знам — рече Нора. — И аз.

Поседяха смълчани сред полъхващия лек ветрец. Нора обърна брошурата и си припомни хладината в музея, отекващите стъпки. Прекара близо час пред онази картина — изучава извивките на багрите, уверените и ясни движения на четката. До какво се бе докоснал Ван Гог? До нещо трептящо, убягващо. Дейвид цял живот насочваше фотоапарата си към малките подробности, обсебен от светлината и сянката, и се опитваше да намери точното място на всяко нещо. Сега него го няма, а с него изчезна и начинът, по който той виждаше света.

Пол стана и помаха на някого в другия край на градината, а тъгата по лицето му отстъпи пред радостна усмивка — прочувствена, явно предназначена за определен, специален човек. Нора проследи вперения му отвъд изсъхналата трева поглед към младо момиче с издължени, нежни черти и кожа с цвят на зрял жълъд, с черна коса, падаща на вълни до кръста. Стройна, с мека розова рокля, тя се движеше с грацията и сдържаността на балерина.

— Ето я Мишел — каза Пол, както стоеше прав. — Веднага се връщам. Това е Мишел.

Нора го загледа как се приближава до момичето, сякаш притеглян от силата на гравитацията, как лицето на Мишел грейва, щом го вижда. Той едва-едва обгърна лицето й с длани да се целунат, после тя вдигна ръка и дланите им за миг леко се докоснаха тъй интимно, че Нора отвърна поглед. После закрачиха през градината, привели глави, и нещо си приказваха. По едно време спряха, Мишел хвана ръката на Пол и Нора разбра, че й е казал.

— Мисис Хенри — рече Мишел, докато се ръкуваха, когато приближиха пейката. Пръстите й бяха дълги и хладни. — Съжалявам за бащата на Пол.

И акцентът й бе някак особен: бе живяла години в Лондон. Стояха в градината и си приказваха. Пол предложи да отидат да вечерят и Нора се изкуши да приеме. Искаше й се да седне до Пол и да си приказват досред нощ, но се поколеба, защото топлината, сиянието между Пол и Мишел издаваха нетърпение да останат насаме. Отново се сети за Фредерик, може би вече е в хотела, а вратовръзката му виси на облегалката на някой стол.

— Да оставим за утре, а? — рече тя. — Какво ще кажете да се видим за закуска. Искам да ми разкажеш всичко за пътуването си. И за китариста на фламенко в Севиля.

Тръгнаха по улицата към метрото и Мишел хвана Нора под ръка. Пол вървеше малко по-напред — широкоплещест, висок и слаб.

— Отгледала сте прекрасен син — каза Мишел. — Съжалявам, че няма да опозная баща му.

— Това и бездруго нямаше да е лесно, да го опознае човек. Иначе и аз съжалявам. — Изминаха още няколко крачки. — Харесва ли ви пътешествието?

— О, да пътуваш, е невероятно, то е съвършена свобода — откликна Мишел.

Вечерта бе мека и когато слязоха в метрото, ярките светлини ги заслепиха. В далечината изтрополи влак и ехото отекна в тунела. Долавяха се какви ли не смесени миризми — парфюм, примесен с парлив мирис на метал и масло.

— Минете утре към девет — обърна се Нора към Пол, като повиши глас над шума. А когато влакът наближи, се приближи до ухото му и викна: — Той те обичаше! Беше ти баща и те обичаше!

За миг по лицето на Пол се изписа скръб по нещо загубено. Кимна. За повече време нямаше. Влакът шеметно приближаваше, понесъл се към струпалите се на перона, и сред внезапния порив на въздуха Нора усети сърцето си да прелива от чувства. Синът й, нейният син е тук, на този свят. А Дейвид, по неведоми причини, го няма. Влакът спря със стържене и хидравличните му врати рязко изпъшкаха и се отвориха. Нора се качи, седна до прозореца и зърна за миг Пол да крачи в светлината с ръце в джобовете, свел глава. Ето го, после изчезна.

Докато стигне спирката си, въздухът вече бе поел сумрака на здрача. Прекоси по калдъръма до боядисания в бледо жълто хотел, който леко проблясваше, с преливащи от цветя саксии по прозорците. В стаята бе тихо, разхвърляните й вещи си бяха, както ги бе оставила — Фредерик не е пристигнал. Отиде до прозореца, който гледаше към реката, и си представи как Дейвид носи Пол на конче из старата им къща, деня, в който й направи предложение и как крещеше да надвика шума от шуртящата вода и приплъзналия се по пръста й хладен пръстен. Представи си и ръцете на Пол и Мишел, притиснали длан о длан.

Отиде до малкото писалище и написа бележка: Фредерик, в градината съм.

Градината, оградена с палми в саксии, гледаше към Сена. Сред дърветата желязната ограда проблясваше. Нора седна с лице към реката и си поръча чаша вино. Някъде бе забравила книгата си — вероятно в градината при Лувъра. Малко се ядоса, че я е загубила. Не беше от книгите, които човек си купува повторно — просто леко четиво, колкото да запълни времето. Разказваше се за две сестри. Вече никога няма да разбере как завършва историята.

Две сестри. Може би един ден двете с Бри ще напишат книга. При тази мисъл Нора се усмихна и един мъж, седнал на съседна маса, с бял костюм и чашка аперитив в ръка, отвърна на усмивката й. Започна познатата игра. Навремето би кръстосала крака или би отметнала коса — дребни подканителни жестове, докато той стане от своята маса и дойде да попита дали може да седне при нея. Някога властта на този танц й допадаше, харесваше й чувството, че открива нещо ново. Но тази вечер извърна глава. Мъжът запали цигара и като я изпуши, плати и си тръгна.

Нора седеше, загледана в потока от хора на фона на тъмните проблясъци на реката. Не видя кога се появи Фредерик. Но щом сложи ръка на рамото й, се обърна и той я целуна по бузата, после по другата, после усети устните му върху своите.

— Здравей — седна той срещу нея. Не беше висок, но бе добре сложен след години плуване. Беше системен анализатор и на Нора й харесваше увереността му, умението му да схване и коментира цялото, а не да се заравя в дребнавостите на мига. Но това бе и нещото, което понякога я дразнеше — чувството му, че светът е постоянен и предсказуем.

— Отдавна ли чакаш? — попита той — Вечеря ли?

— Не — кимна тя към почти недокоснатата чаша вино. — От няколко минути. И умирам от глад.

— Добре — каза той. — Извинявай, че се забавих. Влакът имаше закъснение.

— Няма нищо. Как мина в Орлиънс?

— Скука. Но с братовчед ми си хапнахме добре на обед. — Той заговори и Нора се облегна и се остави думите да се леят наоколо й. Ръцете на Фредерик бяха силни и сръчни. Помнеше как един ден й направи полици за книги, след като цяла събота и неделя работи в гаража сред къдрици от прясна дървесина, стелещи се от плота за рендосване. Не се боеше от работа, нито се притесняваше да я прекъсне в кухнята, докато готви и да приплъзне ръце около кръста й и да я целува, докато тя не се обърне и сама го целуне. Пушеше лула, което не й харесваше, и беше работохолик, а и караше прекалено бързо по магистралата.

— Каза ли на Пол? — попита Фредерик. — Той добре ли е?

— Не знам. Надявам се. Утре ще се видим за закуска. Иска да ти се оплаче от високомерието на американците.

— Хубаво — засмя се Фредерик. — Синът ти ми харесва.

— Влюбен е. И тя е хубавичка, момичето, което обожава, Мишел. Утре ще дойде и тя.

— Хубаво — повтори Фредерик и вплете пръсти в нейните. — Хубаво е да си влюбен.

Поръчаха вечеря — говежди шишчета върху канапе от пилаф и още вино. Докато си приказваха, реката се носеше под тях, тъмна и безмълвна. Нора си мислеше колко е хубаво тихичко да хвърлиш котва някъде. Да седиш с чаша вино в Париж, да гледаш как птиците в миг излитат изсред силуетите на дърветата, а реката спокойно тече. Спомни си безумните пътувания до река Охайо на младини и странната пъстробагрена повърхност на водата, оголените варовикови брегове и вятъра, подел косите й.

А сега седеше спокойна и птиците се стрелкаха към тъмно виолетовото небе. Усещаше мириса на вода, на изгорели газове, на печено месо, на влажна речна тиня. Фредерик запали отново лулата си и доля вино, а хората се разхождаха по тротоара и крачеха сред преливащата в нощ вечер, докато околните сгради бавно избледняваха сред спускащия се мрак. Един след друг прозорците светваха. Нора сгъна салфетката си и стана. Светът шеметно отплава, беше замаяна от виното, от височината, от уханието на храна след дългия ден на скръб и радост.

— Добре ли си? — попита Фредерик някъде отдалеч.

Нора докосна масата, пое си дъх. Кимна, не можеше да надвика реката, мириса на мрачните й брегове и тътнещите отвред звезди, понесли се във вихър, изпълнени с живот.