Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (3)

III

Нора отвори очи. Навън небето просветляваше — зазоряваше се, но луната още се очертаваше сред дърветата и хвърляше бледа светлина в стаята. Сънува, че е изгубила нещо и трескаво го търси по скованата от студ земя. Остри, крехки стръкчета трева се полюшват от допира й и леко я прорязват. Събуди се и вдигна ръце, за миг объркана, но по тях нямаше драскотини, ноктите й бяха старателно оформени и лакирани.

До нея синът й плачеше в кошчето. С плавно движение, по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, Нора го взе в леглото. Чаршафите бяха студени и снежнобели. Дейвид го нямаше — докато е спала, го бяха извикали в клиниката. Нора прегърна бебето, притисна го до топлото си тяло и разкопча нощницата. Малките му ръчички затрепкаха по напращелите й гърди като крилца на пеперудка и той засука. Прониза я болка, която, щом кърмата потече, премина в топла вълна. Погали меката му косица, нежната му главица. Да, изумителна е силата на тялото. Ръчичките му застинаха като звездички около зърната й.

Затвори очи и лека-полека се унесе. Дълбоко в нея някакъв извор се отприщи. Кърмата течеше и Нора, без сама да може да си обясни защо, усети, че се превръща в река и обгръща всичко: жълтите нарциси на тоалетната масичка, нежната, тихо растяща навън трева, младите листенца, напиращи по напъпилите дървета. Едва забележими ларви, бели като ситни перли, спотаили се в земята, се преобразяват в гъсеници, в мънички червейчета, в пчелички. Разперили в полет криле птици чуруликат. И всичко това й принадлежи. Пол сви юмручета под брадичката си. Бузките му ритмично потрепват, докато суче. Край тях всемирът жужи изящен и непреклонен.

Сърцето й преливаше от любов, от безгранично, чак непосилно щастие и тъга.

За дъщеря им не заплака веднага, за разлика от Дейвид. Бебето бе синьо, каза той, а сълзите се препъваха по косъмчетата на небръснатата му от предния ден брада. Едно момиченце, което така и не пое дъх. Пол бе в скута й и Нора вече го бе изучила: малко, спокойно и набръчкано личице, плетена шапчица на райета, розови, нежни, извити пръстчета. Съвсем, съвсем малки ноктенца, все още прозирни като луната денем. Още не проумяваше думите на Дейвид, не напълно. Спомените й от онази нощ бяха ту ясни, ту замъглени — помнеше снега и дългото пътуване до клиниката по пустите улици, как Дейвид спира на всеки светофар, докато тя се бори с напиращото, разтърсващо и несекващо желание да напъне. По-нататък в мислите й изплуваха само откъслечни, странни неща: небивалата тишина в клиниката, допира на мека износена синя тъкан о коленете. Пронизващата голия й гръб студенина на гинекологичния стол. Проблясването на позлатения часовник на Каролайн Гил, щом тя се пресегне да й постави маската с упойващ газ. После се събуди, прегърнала Пол, а Дейвид е до нея и плаче. Тя вдигна очи и го загледа угрижена и любопитна какво става, но и някак равнодушна. Беше от лекарствата, от раждането и повишените хормони. Още едно бебе, синьо — как е възможно? Помнеше втория неустоим напън и напрежението в гласа на Дейвид като камък сред разпенени води. Но детето в ръцете й бе съвършено и красиво, по-красиво не можеше да бъде. Всичко е наред, отвърна тя, докато галеше ръката на Дейвид, всичко е наред.

Усети загубата едва когато излязоха от кабинета и неуверено закрачиха сред смразяващата влага следващия следобед. Беше почти здрач, наоколо снегът се топеше и земята изглеждаше неумолима. Иззад вкочанените голи клони на чинарите небето бе цялото в бели облаци. Тя носеше Пол — той тежеше колкото котенце — и си мислеше колко е странно да отведеш току-що роден човек у дома. Бе украсила стаята много грижливо — избра красиво кошче и тоалетна масичка от явор, залепи тапети на мечета по стените, измайстори завески, уши юрганчето на ръка. Всичко бе готово, чакаше ги и тя държеше сина си в ръце. Но на излизане изведнъж спря между двете бетонни колони и не можеше да направи и крачка по-нататък.

— Дейвид — рече тя. Той се обърна бледен, тъмнокос, извисил осанка като дърво на фона на небето.

— Какво? — попита той. — Какво има?

— Искам да я видя — прошепна тя, но думите й прозвучаха непоколебимо сред тишината на паркинга. — Само веднъж. Преди да тръгнем. Трябва да я видя.

Дейвид пъхна ръце в джобовете и се загледа в паважа. През деня от начупените стрехи бяха падали ледени висулки, които сега лежаха разбити край стъпалата.

— Нора — нежно поде той. — Моля те, нека просто си идем. Имаме си прекрасен син.

— Знам — отвърна тя, защото бе 1964-та, защото той й бе съпруг и тя винаги му се бе подчинявала безпрекословно. Но сега бе скована от чувството, че изоставя важна част от самата себе си. — Хайде! Само за миг, Дейвид. Защо да не я видя?

Погледите им се срещнаха и при вида на терзанието в очите му, нейните се насълзиха.

— Тя не е тук — троснато рече той. — Затова. В семейната ферма на Бентли има гробище. В Удфорд Каунти. Помолих го да я отнесе. Ще идем… след време, напролет. О, Нора, моля те. Направо ме разпъваш на кръст.

Нора затвори очи с чувството, че нещо в нея умира при мисълта как спускат едно дете, нейната дъщеричка, в ледената мартенска земя. Държеше Пол и ръцете й бяха сковани и не трепваха, но усещаше как сякаш цяла се втечнява и — също като снега — всеки миг ще се стече в някоя канавка и ще изчезне. Дейвид е прав, помисли си тя, няма защо да настоявам. Той се върна по стълбите и я прегърна през раменете, а тя кимна и двамата тръгнаха през пустия паркинг сред гаснещата светлина. Той нагласи предната седалка и подкара внимателно, методично към дома. С Пол на ръце прекосиха предната веранда, влязоха през вратата и го оставиха, както спеше, в неговата стая. Дейвид се погрижи за всичко, обграждаше я с внимание, което й вдъхна известна утеха, и тя повече не настоя да види момиченцето.

Но сега всяка нощ сънуваше, че губи едно-друго.

Пол заспа. Зад прозореца клоните на кучешкия дрян, цели напъпили, се полюшваха на фона на изсветляващото теменужено небе. Нора се обърна, нагласи Пол на другата си гърда, затвори отново очи и се унесе. Изведнъж я събуди нещо мокро и плач, а стаята бе обляна в слънчева светлина. Гърдите й отново се изпълваха с кърма. Бяха минали три часа. Седна, чувстваше се натежала, напълняла, плътта по корема й толкова се бе отпуснала, че легнеше ли, увисваше встрани, гърдите й бяха твърди и издути от кърма, ставите още я боляха от раждането. Дъските на пода в коридора скърцаха под тежестта й.

На масичката за преповиване Пол заплака толкова силно, че стана на червени петна. Свали мокрите дрешки и подгизналата памучна пелена. Кожата му бе нежна, а крачетата слабички и червени като оскубани пилешки крилца. Някъде дълбоко в съзнанието й се бе загнездила изгубената й дъщеричка и притихнала, не сваляше очи от нея. Почисти пъпчето на Пол с напоен със спирт тампон, накисна пелената в една кофа и го преоблече.

— Сладко бебче — прошепна тя, докато го вдигаше. — Любимото ми мъниче — додаде тя и го отнесе долу.

Щорите на прозорците в хола бяха още затворени, пердетата — спуснати. Нора се отправи към удобното кожено кресло в ъгъла и разкопча пеньоара си. Кърмата отново потече в свой неустоим ритъм като приливите и отливите — тъй могъща сила, която сякаш ще отмие всичко, което е била преди. Събуждам се, за да заспя, дойде й на ум, докато се облягаше назад и се ядоса, че не си спомня кой е авторът на стиха.

Къщата бе притихнала. Фурната прищракваше, навън листата по дърветата шумоляха. Отдалеч се чу вратата на банята да се отваря и затваря, едва-едва потече вода. Бри, сестра й, пъргаво слезе по стълбите, навлякла една стара риза, чиито ръкави покриваха и пръстите на ръцете й. Белонога, с тесни ходила, тя слезе боса по дъсчените стълби.

— Не пали лампата — каза Нора.

— Добре. — Бри се приближи и леко докосна главичката на Пол. — Как е малкият ми племенник? — запита тя. — Как е сладкият Пол?

Нора погледна личицето на сина си, както винаги изненадана, чуеше ли името му. Още не бе пораснал за него, още го носеше като гривна, която лесно може да се изхлузи и да изчезне. Беше чела — къде ли? — това не помнеше, че някъде кръщават новородените чак като станат на няколко седмици, защото смятат, че преди това още не е сигурно дали ще останат на тази земя, защото са все още на ръба между два свята.

— Пол. — Изрече Нора с плътен и категоричен глас, като нагрят от слънцето камък. Нейният пристан. И тихичко, наум, додаде, Фиби. — Гладен е — добави тя. — Вечно е гладен.

— А-а! Значи прилича на леля си. Ще припека филийки и ще направя кафе. Ти искаш ли нещо?

— Може би малко вода — отговори Нора, загледана как Бри, дългокрака и грациозна, излиза от стаята. Странно, но покани не друг, а именно сестра си, която открай време бе нейна противоположност, нейно справедливо наказание, да й прави компания.

Бри бе едва на двайсет, но бе толкова упорита и толкова самоуверена, че на Нора й се струваше, при това често, че Бри е по-голямата. Преди три години, в предпоследния клас на гимназията, Бри избяга с аптекаря, който живееше срещу тях — два пъти по-стар от нея ерген. Хората обвиниха него, защото бе достатъчно възрастен да си дава сметка какво върши. А необуздаността на Бри единодушно обясняваха с внезапната загуба на баща й в началото на пубертета, когато децата са доста уязвими. Предрекоха, че бракът й скоро ще приключи — и то зле, и така и стана.

Но ако някой си е мислил, че проваленият брак ще усмири Бри, се е лъгал. Светът се бе променил от времето, когато Нора бе дете, и Бри не се върна у дома, както се очакваше, смирена и объркана. Записа се в университета и промени името си от Бригите на Бри, защото й харесвало как звучи — като бриз, както сама казваше, волно.

Смазана от скандалната женитба и още по-скандалния развод, майка им се омъжи за пилот от авиокомпанията „Транс Уърлд Еърлайнс“ и се премести в Сейнт Луис, а дъщерите си остави да се оправят сами. Е, поне едната е възпитана добре, вдигна тя поглед от кашон, в който опаковаше порцеланови съдове. Беше есен, захладняваше и отвред се сипеха златисти листа. Бе вдигнала платиненорусата си коса като въздушен облак и фините й черти изглеждаха разнежени от внезапен порив на чувства. О, Нора, да знаеш само колко съм щастлива, че поне ти си благовъзпитана. Дори никога да не се омъжиш, скъпа, ти винаги ще бъдеш дама. А Нора, както слагаше в една кутия снимка на баща си в рамка, цяла пламна от яд и безсилие. Тя също бе стъписана от хладнокръвието на Бри, от дързостта й и се ядосваше, че правилата като че ли са се променили, че на Бри, малко или много, всичко й се размина — сватбата, разводът, скандалът.

Мразеше онова, което Бри причини на всички.

Отчаяно й се искаше тя първа да бе постъпила така.

Но на нея подобно нещо и през ум не би й минало. Тя неизменно бе добрата, това бе нейно задължение. Разбираше се с баща им — дружелюбен, разпилян човек, експерт по овцете, който прекарваше дните си в затворената таванска стая, където четеше списания, или в изследователската станция, сред овцете и чудатите им сведени жълти очи. Тя го обичаше и цял живот се чувстваше длъжна някак да компенсира било пренебрежението му към семейството, било разочарованието на майка си, че се е омъжила за толкова саможив човек, а в края на краищата и това, че той й липсваше. Когато баща им почина, непреодолимото й желание всичко отново да бъде както трябва, всичко да е наред, само се усили. И така тя продължи да учи, без да вдига шум, продължи и да постъпва както се очаква от нея. След като завърши училище, работи шест месеца в телефонната компания, но работата не й бе по сърце и напусна с радост, когато се омъжи за Дейвид. Срещата им на етажа за дамско бельо в универсалния магазин „Улф Уайл“ и шеметната им скромна сватба бяха най-лудешките й преживявания.

Животът на Нора, често казваше Бри, е същински телевизионен блудкав сериал. На теб така ти е добре, отмяташе тя дългата си коса с ръка, по която бе нанизала широки сребърни гривни. Аз не бих издържала. Ще откача за няма и седмица. За един-едничък ден!

У Нора тлееше презрение и завист към Бри, но прехапа език. Бри се записа в курс за Вирджиния Улф, премести се у един управител на ресторант за здравословно хранене в Луисвил и престана да се отбива. Но, колкото и странно да бе, когато Нора забременя, всичко се промени. Бри пак започна да наминава с дантелени обущета и тънки сребърни гривни за глезен, внос от Индия, които намерила в някакъв магазин в Сан Франциско. Щом чу, че Нора възнамерява да кърми бебето, започна да носи и циклостилни листовки със съвети за кърмачки. По онова време Нора се радваше всеки път, когато се видеха. Забавляваха я милите, непрактични подаръци, щастлива бе, че Бри я подкрепя — през 1964-та кърменето не бе на мода и на Нора й бе трудно да намира информация. Майка им отказа да обсъжда намерението й, а жените от кръжока по шев казаха, че ще поставят по един стол в баните си, за да й осигурят уединение. За нейна утеха, като чу това, Бри се изсмя. Ама че превземки!, повтаряше тя. Хич не ги слушай.

Но макар да бе благодарна на Бри за подкрепата, понякога се чувстваше неловко. В света на Бри, който като че ли бе някъде другаде — в Калифорния, Париж или Ню Йорк, младите жени се разхождаха у дома без горна дреха, снимаха се с бебета на огромните си гърди, водеха рубрики колко здравословно е кърменето. Съвсем естествено е, то е част от същността ни на млекопитаещи, обясняваше Бри, но при самата мисъл, че е млекопитаещо, ръководено от инстинкти, с други думи сукалче (което й напомняше за животински нагон и принизяваше нещо тъй красиво до някакво си добиче), Нора се изчервяваше и й идеше да излезе от стаята.

Бри влезе с поднос с кафе, пресен хляб и масло. Дългата й коса се разстла по раменете, когато се наведе да остави чаша вода с лед пред Нора. Приплъзна подноса на масичката за кафе и седна на дългите си бели крака на дивана.

— Дейвид излезе ли?

Нора кимна.

— Дори не съм го чула кога е станал.

— Мислиш ли, че е добре за него да работи толкова много?

— Да — твърдо рече Нора. — Мисля. — Доктор Бентли бе говорил с останалите лекари в клиниката и предложиха на Дейвид да си вземе няколко дни отпуск, но той отказа. — Смятам, че точно сега е добре да е зает.

— Сериозно? Ами ти? — попита Бри и захапа филията.

— Аз ли? Честно казано, аз съм си добре.

Бри махна със свободната си ръка.

— Не мислиш ли… — поде тя, но преди да започне пак да критикува Дейвид, Нора я прекъсна:

— Радвам се, че си тук. Друг не би издържал да си бъбри с мен.

— Това е налудничаво. Толкова хора искаха да поговорят с теб, къщата не ги побираше.

— Бри, родих близнаци — изрече Нора, припомняйки си съня за замръзналата пустош и как неистово търси нещо. — Друг няма да обели и дума за нея. Всички се държат като че ли щом имам Пол, трябва да съм доволна. Сякаш един живот може да замени друг. Само че аз родих близнаци. Родих и дъщеричка…

Тя млъкна, защото нещо я сграбчи за гърлото.

— На всички им е мъчно — нежно се обади Бри. — Всички са безумно щастливи и безкрайно тъжни. Просто не знаят какво да кажат, това е.

Нора вдигна спящия Пол на рамо. Усети топлия му дъх по врата си, разтърка гръбчето му, горе-долу колкото дланта й.

— Знам — каза тя. — Знам. И въпреки това.

— Дейвид не биваше да се връща на работа толкова бързо — отсече Бри. — Минаха едва три дни.

— Той намира утеха в работата си — рече Нора. — Ако имах работа, и аз щях да постъпя така.

— Нямаше — поклати глава Бри. — Ти нямаше да постъпиш така, Нора. Виж, не ми е приятно да го кажа, но Дейвид се затваря в себе си, спотаява всичките си чувства. А ти още се мъчиш да запълниш празнотата. Да подредиш всичко. А не можеш.

Нора се загледа в сестра си и се запита какви ли чувства е криел аптекарят. Въпреки че бе открит човек, Бри така и дума не продума за краткия си брак. И макар сега Нора да бе склонна да се съгласи с нея, чувстваше се длъжна да защити Дейвид, който въпреки собствената си мъка се погрижи за всичко — за скромното погребение, без нея, да обясни на приятелите им, да заличи бързо болезнено пронизващата скръб.

— Той просто го преживява посвоему — каза тя и се пресегна да вдигне щорите на прозорците. Небето бе ясносиньо и пъпките по дърветата сякаш бяха наедрели още повече за последните няколко часа. — Просто ми се ще да я бях видяла, Бри. Смята се за зла поличба, но аз го искам. Иска ми се да я бях докоснала, само веднъж.

— Не е зла поличба — тихо каза Бри. — Според мен е напълно нормално.

Настъпи мълчание и Бри неловко го наруши, като неуверено попита дали Нора иска последната филийка с масло.

— Не съм гладна — излъга Нора.

— Трябва да ядеш — настоя Бри. — Тъй или инак излишните ти килограми ще се стопят. Това е едно от невъзпятите блага на кърменето.

— Не е вярно, че не е възпято — каза Нора. — Ти все пееш.

— Май си права — засмя се Бри.

— Наистина — каза Нора и се пресегна към чашата вода, — радвам се, че си тук.

— Виж ти — малко смутено отвърна Бри. — Че къде другаде да съм?!

Усещаше топлината и тежестта на главичката на Пол и красивата му гъста мека косица по тила си. Дали му липсва близначката, онова изчезнало от краткотрайното им съвместно съществуване неразделно присъствие, чудеше се Нора. Дали цял живот ще чувства, че нещо му липсва? Загледа се през прозореца и го погали по главичката. Зад дърветата съзря далечния, избледняващ овал на луната.

* * *

По-късно, докато Пол спеше, Нора си взе душ. Пробва три тоалета, но не се хареса в нито един и ги захвърли — полите й стягаха в талията, панталоните се опъваха по бедрата й. Бе дребничка и открай време слаба и добре сложена, а сега неугледното й тяло я учудваше и потискаше. Накрая, в отчаянието си, опря до старата дънкова риза за бременни, която бе достатъчно широка, макар да се бе зарекла повече никога да не я облече. По риза и боса, обходи цялата къща, стая по стая. Също като тялото й и стаите сякаш се бяха раздули — необуздано, хаотично, неконтролируемо. Лек прах се бе насъбрал навред, навсякъде бяха разхвърляни дрехи, покривките се свличаха от неоправените легла. На тоалетната масичка ясно личеше диря от вазата с жълти нарциси с вече поизсъхнали краища, които Дейвид бе донесъл. И прозорците бяха на облаци. След някой и друг ден Бри ще си замине и ще дойде майка им. При тази мисъл Нора безпомощно седна на ръба на леглото с провиснала в ръцете вратовръзка на Дейвид. Безпорядъкът в къщата я дразнеше, сякаш и слънчевата светлина бе придобила форма и се подчиняваше на законите на гравитацията. Нямаше сили да се пребори. Но повече я тревожеше, че май й е все едно.

На вратата се позвъни. Отривистите стъпки на Бри отекнаха през стаите.

Нора веднага разпозна гласовете. Не помръдна, чувстваше, че няма сили за нищо, и се питаше как да накара Бри да ги отпрати. Но гласовете приближаваха, вече бяха при стълбището, после влязоха в хола и стихнаха. Идваха жените след вечерната служба в черквата да донесат подаръци, нетърпеливи да зърнат новороденото. Вече на два пъти й гостуваха приятелки от кръжока по шев и от клуба за рисуване на порцелан, напълниха хладилника с храна, подаваха си Пол от ръка на ръка като да е трофей. И Нора бе правила същото неведнъж за млади майки и сега, стъписана, си даваше сметка, че по-скоро я отвращават, отколкото да им е благодарна: прекъсват те, после трябва да пишеш благодарствени картички, а храната изобщо не я интересува, дори не я иска.

Осъзна, че Бри я вика. Слезе, без да си прави труда да си сложи червило или дори да се среши. Още беше боса.

— Изглеждам ужасно — обяви тя предизвикателно от прага на хола.

— О, не — откликна Рут Старлинг, потупвайки канапето до себе си, макар Нора да забеляза със странно задоволство, че останалите се спогледаха. Покорно седна и кръстоса крака в глезените и сви ръце в скут, както седеше като ученичка.

— Пол току-що заспа — рече тя. — Няма да го будя. — Гласът й прозвуча сърдито, направо враждебно.

— Няма нищо, скъпа — каза Рут. Тя наближаваше седемдесетте, с красива бяла коса, грижливо оформена в прическа. Преди година съпругът й, с когото бяха живели петдесет години се спомина. Какво ли й е струвало, чудеше се Нора, какво ли й струва и сега да поддържа вида си и неизменно да е в добро настроение? — Толкова неща ти минаха през главата — додаде Рут.

Нора отново почувства невидимото присъствие на дъщеря си и потисна внезапното си желание да изтича горе да провери как е Пол. Полудявам, помисли си тя и впери поглед в пода.

— Какво ще кажете за чаша чай? — бодро, но неловко попита Бри и преди някой да отговори, изчезна в кухнята.

Нора се постара да се съсредоточи върху разговора: дали памучни или батистени възглавници са по-подходящи за болница, какво мислят хората за новия пастор, дали да дарят одеяла на Армията на спасението. Тогава Сали съобщи, че предната вечер Кей Маршал родила момиченце.

— Три кила и двеста — рече Сали. — Кей изглежда страхотно. Бебето е красавица и половина. Кръстиха я Елизабет, на баба й. Казват, че раждането минало леко.

Настъпи мълчание, защото всички осъзнаха какво стана. Нора имаше чувството, че тишината извира някъде дълбоко от самата нея и залива на леки вълнички цялата стая. Сали вдигна очи, пламнала, заради нетактичността си.

— О! — рече тя. — О, Нора, извинявай.

Нора искаше да каже нещо и разговорът да потръгне отново. В мислите й се въртяха точните думи, но тя като че ли бе онемяла. Седеше тихо и тишината се превърна в езеро, после в океан, в който имаше опасност всички да се удавят.

— Та — енергично поде Рут, — бог да те благослови, Нора. Сигурно си изтощена. — Извади един голям пакет в ярка опаковка с няколко тънки, ситно накъдрени панделки. — Взехме различни неща, решихме, че сто на сто имаш всякакви безопасни за пелени.

Жените облекчено се засмяха. И Нора се усмихна, разкъса хартията и отвори кутията — проходилка с метална рамка и платнена седалка, почти същата като онази, на която веднъж се възхищаваше у една приятелка.

— То се знае, няма да може да я ползва още някой и друг месец — продължи Сали. — Но по-подходящ подарък не ни дойде на ум!

— И още нещо — Флора Маршал стана с два меки пакета в ръце.

Флора бе по-възрастна от останалите, дори от Рут, но корава и активна жена. За всяко новородено в енорията плетеше одеяла. Понеже Нора доста наедря, Флора предположи, че ще роди близнаци, и изплете две одеялца по време на вечерните им срещи и сбирките им на кафе в черквата, а от чантата й се търкаляха меки кълбета ярка прежда. Пастелни жълти и зелени тонове се смесваха с нежни сини и розови нюанси — шегуваше се, че няма да се обзалага дали ще са момчета или момичета. Но че ще са близнаци, бе сигурна. Тогава никой не прие думите й на сериозно.

Нора пое двата пакета, потискайки сълзите си. Щом отвори първия, меката позната й вълна се разгърна в скута й и я връхлетя усещането, че изгубената й дъщеричка е някъде наблизо. Изведнъж изпита искрена благодарност към Флора, която с мъдростта на баба знаеше точно как да постъпи. Отвори и другия пакет, нетърпелива да види и второто одеялце — също тъй пъстроцветно и мекичко.

— Малко е големичко — извини се Флора, когато костюмчето за игра падна в скута й. — Ама на тази възраст те растат като гъби.

— Къде е другото одеялце? — настоятелно запита Нора. Чу гласа си — груб, като крясък на птица — и се стъписа. Цял живот всички я познаваха като спокоен човек, а и тя се гордееше с уравновесения си характер и обмислените си решения. — Къде е одеялцето, което изплете за момиченцето ми?

Флора пламна и се огледа за помощ. Рут хвана ръката на Нора и силно я притисна. Нора почувства гладката кожа и невероятно силните пръсти. Веднъж Дейвид й каза наименованията на тези кости, но не можеше да си ги спомни. По-лошо, тя плачеше.

— Недей, имаш красиво момченце — рече Рут.

— Той имаше сестра — прошепна Нора категорично, оглеждайки лицата им едно по едно. Бяха дошли от любезност. Беше им мъчно, а тя удвояваше и утрояваше мъката им. Какво й става? Цял живот толкова упорито се бе мъчила да постъпва правилно. — Казваше се Фиби. Искам някой да изрече името й. Чувате ли? — Тя стана. — Искам някой да запомни името й.

После усети хладна кърпа на челото си и как нечии ръце й помагат да легне на канапето. Казаха й да затвори очи и тя ги послуша. Изпод клепачите й още се стичаха сълзи, като придошъл извор, и тя не можеше да ги спре. Говореха й, гласове се носеха като подет от вятъра сняг, казваха какво да се направи. Нормално е, рече някой. Дори при най-добри обстоятелства нищо чудно внезапно да те налегне униние няколко дни след раждане. Трябва да извикат Дейвид, предложи друг глас, но се появи Бри, спокойна и грациозна, и ги изпрати до вратата. Когато си отидоха, Нора отвори очи и видя Бри, препасала хлабаво назъбения ширит на една от кухненските й престилки около тънката си талия.

Одеялото от Флора Маршал бе на пода сред опаковъчната хартия и тя го вдигна, вплитайки пръсти сред меката прежда. Нора избърса очи и заговори.

— Дейвид каза, че била тъмнокоса. Като него.

Бри я погледна втренчено.

— Нали щеше да поръчаш заупокойна служба, Нора? Какво чакаш? Защо не го направиш? Може да ти поолекне.

Нора поклати глава.

— И Дейвид, и другите са прави. Трябва да се съсредоточа върху бебето, което имам.

Бри сви рамене.

— Но не успяваш. Колкото повече се мъчиш да не мислиш за нея, толкова повече не ти излиза от ума. Дейвид е само лекар — добави тя. — Той не знае всичко. Не е Господ.

— Естествено, че не е — рече Нора. — Знам.

— Понякога не съм сигурна.

Нора не отвърна. По лакирания дъсчен под танцуваха шарки, сенки на листа вкопаваха дупки в светлината. Часовникът на полицата на камината тихичко тиктакаше. Чувстваше, че трябва да е ядосана, но не беше. Идеята за заупокойна служба сякаш уталожи усещането, което се породи на стъпалата на клиниката — че и силата, и волята й се изчерпват капка по капка, и което така и не я напусна.

— Може и да си права — каза тя. — Не знам. Може би ще ми олекне. Без много хора. Без шум.

Бри й подаде телефонната слушалка.

— Ето. Просто попитай.

Нора пое дълбоко дъх и започна. Най-напред се обади на новия пастор и се чу да обяснява как иска да се отслужи служба, да, но на открито, в двора. Да, независимо от времето. За Фиби, дъщеря ми, която почина при раждането. През следващите два часа повтори същите думи още десетки пъти — на цветаря, на редакторката от рубриката на в. „Дъ Лидер“, на приятелките си от кръжока по шев, които се съгласиха да се заемат с цветята. С всеки разговор Нора усещаше все по-осезателно да я изпълва спокойствие, сходно с облекчението, което изпитваше, когато Пол захапваше гърдата й да суче, и което я връщаше в реалния свят.

Бри отиде на лекции и Нора обиколи стихналата къща, оглеждайки бъркотията. В спалнята следобедното слънце се процеждаше през прозореца и разкриваше и най-дребната немарливост. Беше гледала този безпорядък дни наред, без да й прави впечатление, но сега, за пръв път след като роди, изпита желание да надвие обзелото я равнодушие и да свърши нещо. Опъна чаршафите по леглата, отвори прозорците, избърса праха. Съблече широката дънкова риза. Претършува дрешника, докато намери една пола, която й става, и блуза, която не й опъва на бюста. Намръщи се, като се погледна в огледалото, все още възпълничка, доста закръглена, но се чувстваше по-добре. Отдели време и за косата си — сто сресвания. Когато свърши, четката бе като гъсто гнездо от златист пух — цялата прелест на бременността си отиваше с нормализиране нивата на хормоните. Знаеше, че това ще се случи. И въпреки това при вида на загубените коси й се доплака.

Стига, каза си тя строго, докато си слагаше червило и мигаше да прогони сълзите. Стига, Нора Ашър Хенри.

Измъкна един пуловер и слезе долу, където намери ниските си бежови обувки. Поне краката й вече не отичаха и бяха пак елегантни.

Надникна да види Пол — той още спеше — и усети с върха на пръстите си лекия му, но реален дъх. Пъхна купа със замразено ядене във фурната, нареди масата и отвори бутилка вино. Тъкмо изхвърляше увехналите цветя, чиито студени стъбла се разкашкаха в ръката й, когато входната врата се отвори. Като чу стъпките на Дейвид, сърцето й затупка учестено и той застана на прага, тъмният му костюм провиснал от кокалестите му рамене, лицето — поруменяло от ходенето. Беше уморен и тя видя, че той с облекчение забеляза почистената къща, познатите дрехи, уханието на готвено. Държеше поредния букет жълти нарциси, които бе откъснал от градината. Когато го целуна, устните му бяха студени.

— Здравей — рече той. — Май си прекарала добре деня.

— Да. Денят беше хубав. — За малко да му заразправя какво е свършила, но вместо това му сипа питие — уиски, чисто, както го обича. Той се подпря на кухненския плот, докато тя измие марулята. — А ти? — запита тя и спря водата.

— Не беше зле — отговори той. — Натоварен. Съжалявам за снощи. Един пациент получи инфаркт. Слава богу, не беше фатален.

— Беше ли нещо свързано с кости? — попита тя.

— А-а. Да, паднал по стълбите. Счупил си пищяла. Бебето спи ли?

Нора погледна часовника и въздъхна.

— Май трябва да го събудя — каза тя. — Ако ще го храня по час.

— Аз ще ида — каза Дейвид и отнесе цветята горе. Чу го да ходи и си представи как се свежда да докосне леко челцето на Пол, да хване малката му ръчичка. Но след малко Дейвид слезе сам по джинси и пуловер. — Горе цари мир и покой — обясни той. — Нека си поспи.

Влязоха в хола и седнаха на канапето. За миг всичко бе като преди — само двамата, а заобикалящият ги свят е познат, изпълнен с обещания. Нора бе намислила да сподели намеренията си, докато вечерят, но сега неочаквано се чу да разказва как е организирала малка служба и е изпратила съобщения в пресата. Докато разказваше, усети как Дейвид започна да я гледа все по-втренчено, някак дълбоко наранен, уязвим. Изражението му я разколеба — сякаш някой бе свалил маската му и тя вече приказва с непознат, чиито реакции не може да предвиди. Очите му потъмняха повече откогато и да било и тя не разбираше какво става с него.

— Май идеята не ти харесва — каза тя.

— Не, не е това.

И пак съзря скръб в очите му, чу я в гласа му. В желанието си да успокои тревогата му, за малко да се откаже от всичко, но усети, че предишното безразличие, от което се бе отърсила с толкова усилия, още се таи из стаята.

— Помогна ми да се съвзема и да оправя къщата — каза тя. — Няма нищо нередно.

— Не — отговори той. — Не е нередно.

Сякаш се канеше да каже още нещо, но се възпря, стана, отиде до прозореца и впери поглед навън в мрака към малкия парк оттатък улицата.

— Да му се не знае, Нора — гласът му бе нисък и рязък, никога не бе говорил така. Тя се уплаши от яда, стаен в думите му. — Защо си толкова упорита? Защо поне не ми каза, преди да се обаждаш на вестниците?

— Тя умря — изрече Нора, вече и тя самата ядосана. — Това не е нещо срамно. Няма причина да го крием.

Дейвид, застинал като статуя, не се обърна. Навремето, когато се срещнаха, той бе просто някакъв мъж, преметнал коралов пеньоар през ръка в универсалния магазин „Улф Уайл“, но й се стори по особен начин познат, сякаш са били близки, но не са се виждали от години. А сега, година след сватбата им, тя сякаш не знаеше нищо за него.

— Дейвид — поде тя, — какво става с нас?

Той не се обърна. В стаята замириса на печено месо с картофи и й напомни, че вечерята се притопля във фурната, а коремът й се сви от глад, на който цял ден не бе обръщала внимание. Горе Пол заплака, но тя не помръдна в очакване на отговор.

— Нищо не става — рече най-сетне той. Когато се обърна, в очите му все още тлееше скръб, но имаше и още нещо, някаква решимост, нещо, което тя не разбираше. — Правиш от мухата слон, Нора — каза той. — Което, предполагам, е разбираемо.

Студен. Недостъпен. Снизходителен. Пол заплака по-силно. Нора толкова се ядоса, че се обърна и направо се втурна нагоре по стълбите, взе бебето, препови го нежно, много нежно, цяла разтреперана от яд. После бе ред на люлеещия се стол, копчетата и блаженото облекчение. Затвори очи. Долу Дейвид обикаляше из стаите. Той поне бе докоснал дъщеря им, бе видял личицето й.

Ще организира службата, пък да става каквото ще. Ще го направи заради себе си.

Бавно, съвсем бавно Пол сучеше, а светлината гаснеше и тя се успокои, превърна се отново в широка спокойна река, поела света, понесла го с лекота по течението си. Навън тревата растеше бавно и тихо, яйцата в мрежестите торбички на паяците се разпукват, крилете на птиците ритмично приплясват в полет. Това е свято, осъзна, че си мисли тя, свързана чрез детето в прегръдката си и детето в земята с всичко живо и всичко някога живяло. Остана дълго със затворени очи, а когато ги отвори, се сепна от мрака и красотата, които изпълваха всичко: малко елипсовидно светло отражение от стъклената топка на бравата потрепва на стената. Новото прекрасно плетено одеялце на Пол пада на вълни от кошчето. На тоалетната масичка жълтите нарциси от Дейвид — нежни, крехки и почти сияйни — поглъщат светлината от коридора.