Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (14)

IV

Септември 1977 година

Каролайн хвана с два пръста крайчето на полароидната снимка, щом се подаде от апарата, а образът вече се появяваше. Масата, застлана с бяла покривка, сякаш се носеше по море от тъмнозелена трева. Бели и едва пробляскващи грамофончета застилаха склона. Фиби, с рокличката си от първото причастие, приличаше на бледа мъглявина. Каролайн размаха снимката да изсъхне сред уханния въздух. Някъде в далечината удари гръмотевица, задаваше се лятна буря и засилващият се вятър поде хартиените салфетки.

— Още една — каза тя.

— О, мамо — възпротиви се Фиби, но остана на място.

Щом апаратът щракна, тя хукна през тревата към осемгодишната им съседка Ейвъри, която бе гушнала малко котенце със същата тъмнооранжева козинка като нейната коса. Фиби, вече на тринайсет, бе нисичка за възрастта си, набита, все така импулсивна и невъзмутима, учеше бавно и за секунди радостта й преминаваше в униние, после в тъга и отново усмивка разцъфваше на детското лице.

— Вече се причестих! — извика тя и се завъртя на моравата с високо вдигнати ръце, а усмихнатите гости с чаши в ръка се обърнаха към нея. Впусна се към сина на Сандра, Тим, и той вече тийнейджър, и поличката й се завъртя около нея. Фиби прегърна Тим с две ръце и любвеобилно го целуна по бузата.

После се сепна и тревожно погледна Каролайн. Преди време същата година имаха проблеми, заради прегръдките в училище. Обичам те, току заявяваше тя и гушеше някое по-малко дете, без да разбира защо не бива да го прави. Каролайн все й повтаряше: Прегръдката е нещо специално. Прегръщат се роднини — и малко по малко Фиби го научи. Но сега, като гледаше как Фиби се мъчи да обуздае любовта си, се питаше дали постъпи правилно.

— Няма нищо, скъпа — подвикна Каролайн. — Няма нищо лошо да прегърнеш приятелчетата си, които са ти дошли на гости.

Фиби си отдъхна. Двамата с Тим продължиха да милват котенцето. Каролайн погледна полароидната снимка в ръката си — искрящата градина и усмивката на Фиби, един-едничък уловен и вече изчезнал миг. В далечината отекна нова гръмотевица, но вечерта беше все още прекрасна, топла и уханна. По тревата хора се движеха, приказваха и пълнеха пластмасови чаши. На масата имаше триетажна торта с бяла глазура, украсена с тъмночервени рози от градината. Три етажа за тройно празненство: първото причастие на Фиби, годишнина от собствения й годеж и пенсионирането на Доро, да й е на добър час.

— Тортата е моя — носеше се гласът на Фиби над подеманите и стихващи разговори, сред професори по физика, съседи, хористи, съученици, семейства от сдружението за равен старт на проблемни деца и куп тичащи малчугани. Бяха дошли и новите приятели на Каролайн от болницата, където започна работа на половин ден, когато Фиби тръгна на училище. Беше събрала всички тези хора, беше планирала това прекрасно празненство малко по малко, като постепенно разтварящ се в здрача цвят. — Тортата е моя — отново долетя гласът на Фиби, силен и волен. — Вече се причестих.

Каролайн отпи глътка вино и усети топлия като дихание въздух по кожата си. Не забеляза кога пристигна Ал, но внезапно той се появи, плъзна ръка по талията й и я целуна по бузата — усети присъствието му, мириса му да я изпълват. Преди пет години се ожениха с градинско парти почти като това, с плувнали в шампанско ягоди, а въздухът бе изпълнен със светулки и ухание на рози. Пет години, а все така се вълнуваше. Стаята й на третия етаж в къщата на Доро се превърна в кътче на тайнство и чувственост като тази градина. Обичаше да се събужда от топлината на натежалото, проточило се тяло на Ал до себе си, леко положил ръка на корема й, и мириса му на сапун и „Олд Спайс“, който бавно просмукваше стаята, чаршафите, хавлиените кърпи. Той бе тук, тъй жизнено осезаем, че усещаше присъствието му с всяка своя клетка. Беше тук и после, също тъй в миг, заминаваше.

— Честита годишнина — каза той сега и нежно притисна талията й.

Каролайн се усмихна, по-щастлива не можеше и да бъде. Вечерта се спускаше и хората се разхождаха и смееха сред стелещата се топлина и ухание, а по потъмняващата трева и буйните цветове наоколо падаше роса. Хвана ръката на Ал, силна и уверена, и за малко да се засмее, защото той още не знаеше вестта. Доро заминава за една година на околосветско пътешествие с любовника си, един мъж на име Трейс. Това Ал знаеше, защото от месеци се крояха планове. Но не знаеше, че Доро, както сама казваше, в щастлив порив да се освободи от миналото, даде на Каролайн нотариалния акт на старата къща.

А ето я и Доро по стълбите откъм алеята в копринена рокля. Трейс я следва с огромен плик с лед. Той е година по-млад от нея, на шейсет и пет, с къса, бяла коса, издължено лице и плътни устни. По рождение си бе блед, съзнаваше килограмите си и бе придирчив към храната, обожаваше операта и спортните коли. Навремето бил олимпийски плувец и за една бройка му се изплъзнал бронзов медал, но и до ден-днешен да скочи в река Мононгаела и да я преплува, за него бе нищо работа. Един следобед се появи от водата и се заклатушка по брега насред годишния пикник на катедрата по физика. Така и се запознаха. Трейс бе мил и добър с Доро, която явно го обожаваше, нищо че на Каролайн й се виждаше малко отчужден, някак сдържан и недоверчив, но това всъщност не бе нейна работа.

Вятърът отнесе куп салфетки от масата и Каролайн пристъпи да ги хване.

— Донесе вятъра — обърна се Ал към Доро.

— Толкова се вълнувам — отвърна тя, вдигнала ръце. Все повече заприличваше на Лео — изострени черти, къса, вече съвършено бяла коса.

— Ал е като стар моряк — Трейс остави леда на масата. Каролайн затисна салфетките с малко камъче. — Улавя промените в атмосферата. О, Доро, не мърдай — възкликна той. — Боже, колко си красива. Честно. Приличаш на богинята на вятъра.

— Ако си богинята на вятъра — рече Ал, като хвана полетелите хартиени чинии, — вземи да се поохладиш, та да се повеселим като хората.

— Не е ли невероятно? — запита Доро. — Такова страхотно празненство, прекрасно сбогуване.

Фиби притича с малкото котенце, една оранжева топчица, в ръце. Каролайн се пресегна и приглади косите й с усмивка.

— Може ли да го задържим? — попита Фиби.

— Не — отвърна Каролайн, както винаги. — Леля Доро е алергична.

— Мамо — жалостиво поде Фиби, но начаса се разсея по вятъра и красивата трапеза. Задърпа копринения ръкав на Доро. — Лельо Доро. Тортата е моя.

— И моя — Доро сложи ръка на рамото на Фиби. — Не забравяй, че тръгвам на пътешествие, така че тортата е и моя. Както и на майка ти и на Ал, защото празнуват пет години от сватбата си.

— И аз идвам на пътешествието — рече Фиби.

— О, не, скъпа — каза Доро. — Не този път. Това е пътешествие за възрастни, злато. За мен и за Трейс.

По лицето на Фиби пробяга разочарование тъй дълбоко, както радостта й преди секунда. Дали безгрижие, дали унилост — всяко чувство я поглъщаше всецяло.

— Хей, скъпа — приклекна до нея Ал. — Как мислиш? Дали на това котенце ще му се услади малко сметана?

Тя сдържа усмивката си, но после се предаде и кимна, забравила за миг загубата си.

— Чудесно — пое Ал ръката й и намигна на Каролайн.

— Не внасяйте котето вътре — предупреди Каролайн.

Нареди чаши на една табла и тръгна сред гостите, все още удивена. Тя е Каролайн Симпсън, майка на Фиби, съпруга на Ал, организира протести — няма нищо общо с хрисимата жена, застанала сред тихия затрупан в сняг кабинет преди тринайсет години с новородено на ръце. Обърна се и погледна къщата, чиито избелели тухли странно живо се открояваха на фона на смрачаващото се небе. Къщата е моя, помисли си тя като ехо от отекналия преди миг вик на Фиби. После тъкмо навреме й хрумна нещо и тя се усмихна: Вече се причестих.

Край храста орлови нокти Сандра се смееше с Доро, а мисис Соулард се задаваше по алеята с ваза с кремове. Вятърът бе отвял косата на Трейс по лицето и той, свил длан да направи завет на една клечка кибрит, се опитваше да запали свещичките. Пламъчетата потрепнаха, изпращяха, но накрая се запалиха и озариха бялата ленена покривка, прозрачните оброчни чашки, вазата с бели цветя и заляната с бита сметана торта. Край тях фучаха автомобили, заглушавани от смях, листата потрепваха. За миг Каролайн застина — сети се как Ал я приканва, протегнал към нея ръце в мрака на настъпващата нощ. Това е то щастието, рече си тя. Това означава да си щастлив.

Празненството продължи до единайсет. Доро и Трейс останаха и след последните гости да пренесат чаши и остатъци от тортата, вази с цветя, да приберат масите и столовете в гаража, Фиби вече спеше — Ал я отнесе вътре, след като се обля в сълзи, уморена и превъзбудена, сломена от заминаването на Доро, плака дълбоко и неутешимо, направо дъх не й стигаше.

— Стига си шетала — Каролайн спря Доро на горното стъпало и леко докосна гъстите сочни листа на люляка. Беше го посадила преди три години и след като толкова време стърчаха вели вейки, храстът пусна корени и избуя. Догодина ще огъне клони от цвят. — Утре ще разтребя, Доро. Самолетът ти е рано. Сигурно изгаряш от нетърпение да заминеш.

— Така е — отговори Доро толкова тихо, че Каролайн напрегна слух да я чуе. Кимна към къщата, където Ал и Трейс почистваха чинии в грейналата кухня. — Само че, Каролайн, хем съм безкрайно щастлива, хем ми е много криво. Преди малко обиколих една по една стаите за последен път. Тук съм прекарала целия си живот. Как просто така да си тръгна. Но и толкова се вълнувам около пътешествието.

— Винаги можеш да се върнеш — внезапно се разчувства Каролайн и едва сдържа сълзите си.

— Надявам се да не ми се прииска — отвърна Доро. — Или поне не за дълго. — Тя хвана Каролайн за лакътя. — Хайде, да поседнем на верандата.

Заобиколиха къщата под свода от глицинии и седнаха на люлката, а по магистралата се носеше река от коли. Високо листата на чинара, големи колкото чинии, потрепваха на светлината от уличните лампи.

— Колите няма да ти липсват — поде Каролайн.

— Да, няма. А беше толкова тихо. Зиме затваряха цялата улица. Спускахме се с шейни чак до насред шосето, ей тук.

Каролайн залюля люлката и си припомни онази далечна нощ, когато луната озаряваше моравата и струеше през прозореца на банята, а Фиби кашляше в ръцете й и чапли от детството на Доро се издигаха от полята.

Вратата с мрежа против мухи се отвори и Трейс пристъпи на верандата.

— Е? — въпросително рече той. — Доро, готова ли си?

— Почти — отговори тя.

— Тогава ще ида за колата и ще те чакам отпред.

Трейс влезе обратно в къщата. Каролайн започна да брои колите и стигна до двайсет. Преди дванайсетина години тя застана пред тази врата с новородената Фиби. Застана точно тук и зачака какво ще се случи.

— В колко излита самолетът ти? — попита тя.

— Рано. В осем. О, Каролайн — облегна се Доро назад и протегна широко ръце. — След толкова години се чувствам свободна като птичка. Един господ знае накъде ли ще отлетя.

— Ще ми липсваш — обади се Каролайн. — И на Фиби.

Доро кимна.

— Знам. Но ние ще се виждаме. Ще ви изпращам картички отвсякъде.

По склона струяха светлини на фарове, а взетата под наем кола намали и дългата ръка на Трейс се извиси и помаха.

— Пътят ни зове! — подвикна той.

— Да си жива и здрава — Каролайн прегърна Доро, усещайки меката й буза. — Знаеш ли, преди години ти ме спаси.

— Скъпа, и ти мен — отдръпна се Доро. Черните й очи бяха навлажнени. — Сега къщата е твоя. Радвай й се.

В следващия миг Доро вече слизаше по стълбите, а вятърът поде белия й пуловер. Качи се в колата, помаха за сбогом и замина.

Каролайн се загледа след колата, която се сля с останалите по градския булевард и се загуби сред реката от устремени светлини. Бурята все още набираше сила по хълмовете, озаряваше в миг небето в бяло и приглушени гръмотевици отекваха в далечината. Ал излезе с напитки, като побутна вратата с крак. Седнаха на люлката.

— Даа — рече Ал. — Хубаво празненство.

— Да, хубаво беше — откликна Каролайн. — Беше забавно. Капнала съм.

— Ще имаш ли сила да отвориш това? — попита Ал.

Каролайн взе пакетчето и отвори нескопосната опаковка. В дланта й изпадна издялано от черешово дърво сърце, гладко като излъскан от вода камък. Сви шепа и си спомни как медальонът проблясваше в студената нощ в кабината на Ал и как, след месеци, Фиби го хвана с крехката си ръчичка.

— Чудесно е — притисна тя гладкото сърчице към бузата си. — Толкова е топло. И ми е съвсем по мярка, тъкмо колкото дланта ми.

— Сам го издялах — доволен рече Ал. — Нощем, докато бях на път. Мислех, че ще стане за хокей, ама онази сервитьорка в Кливланд, дето се знаем отпреди, рече, че ще ти хареса. Дано е така.

— Харесва ми — отговори Каролайн и вплете ръка в неговата. — И аз имам нещо за теб. — Тя му подаде малка картонена кутийка. — Нямах време да го опаковам.

Той отвори кутийката и извади нов месингов ключ.

— Какво е това, ключът за сърцето ти ли?

Тя се засмя.

— Не. Ключът от къщата.

— Защо? Да не си сменила бравата?

— Не — бутна люлката Каролайн. — Доро ми го даде, Ал. Не е ли невероятно? Вътре е и нотариалният акт. Каза, че иска да започне всичко наново.

Едно сърце изтуптя. После пак, и пак, люлката проскърца напред-назад.

— Не е ли прекалено — рече Ал. — Ами ако реши да се върне?

— И аз я попитах същото. Каза, че Лео й оставил сума пари. От патенти, спестявания, какво ли не. А и Доро цял живот е била пестелива и пари не й трябват. Ако се върнат с Трейс, ще си вземат жилище в кооперация или нещо такова.

— Много щедро — рече Ал.

— Да.

Ал замълча. Каролайн се заслуша в поскърцването на люлката на верандата, във вятъра, в колите.

— Може да я продадем — замисли се той. — Да се вдигнем. Да идем накъдето ни видят очите.

— Не струва много — бавно изрече Каролайн. Не й бе идвало на ум да продават къщата. — Пък и къде ще идем?

— А, представа нямам, Каролайн. Познаваш ме. Цял живот се скитам. Просто си го помислих. Осмислям вестта.

Уютът на мрака, равномерното полюшване отстъпиха пред дълбок смут. Кой е този мъж до нея, питаше се Каролайн, този мъж, който всяка събота се прибира и свойски се вмъква в леглото й, който всяка сутрин килва глава под определен ъгъл, за да сложи „Олд Спайс“ на врата и брадичката си? Какво ли всъщност знае тя за мечтите му, за спотаеното му сърце? Почти нищо, стори й се в миг, както и той за нейните.

— Значи не ти харесва да имаш къща, така ли?

— Не е това. Много е мило от страна на Доро.

— Но те връзва на едно място.

— Обичам да се прибирам при теб, Каролайн. Обичам, докато пътувам по последната част от магистралата, да знам, че двете с Фиби сте тук, готвите в кухнята, садите цветя или вършите нещо там. Но не ще и дума, блазни ме да сторим като тях. Да опаковаме. Да заминем. Да обиколим света. Мисля, ще е хубаво. Свобода.

— Мен това вече не ме блазни — Каролайн се загледа към потъналата в мрак градина, пръснатите светлини на града и тъмночервените букви на табелите на магазините за хранителни стоки, все парченца от мозайка сред гъстата лятна зеленина. — Щастлива съм си тук, където съм. Ще ти писне с мен.

— Не. Това само ни допълва, скъпа — обади се Ал.

Останаха смълчани, заслушани във вятъра, в стрелкащите се коли.

— Фиби не обича промените — обади се Каролайн. — Не се справя с новите неща.

— Да, така е — потвърди Ал.

Изчака миг, после се обърна към нея.

— Слушай, Каролайн. Фиби порасна. Вече не е малко момиченце.

— Че тя е едва на тринайсет — Каролайн си представи Фиби с котенцето и колко леко се отдава все още на безгрижните детски радости.

— Точно така. На тринайсет е, Каролайн. Вече… е, знаеш… започва да се развива. Неудобно ми е да я нося на ръце, както я взех тази вечер.

— Ами недей — рязко отвърна Каролайн, но си спомни Фиби в басейна в началото на седмицата, как отплува и после загреба обратно, а когато я хвана под водата, усети как меките напъпващи гърди се притискат към ръката й.

— Не се сърди, Каролайн. Просто никога не сме говорили за това, така ли е? Какво ще стане с нея? Какво ще е, когато се пенсионираме като Доро и Трейс? — Той замълча и тя усети, че внимателно подбира думите си. — Ще ми се един ден да можем да помислим дали да не попътуваме. Някаква клаустрофобия ме хваща, това е, като си представя, че цял живот ще прекараме в тази къща. Ами Фиби? Тя вечно с нас ли ще живее?

— Не знам — отговори Каролайн, налегна я умора, плътна като нощта. Бе водила безчет битки да извоюва за Фиби пълноценен живот в този равнодушен свят. За момента бе решила всички проблеми и през последната година — година и нещо си поотдъхна. Но къде ще работи Фиби и как ще живее, като порасне — това още не знае. — О, Ал, тази вечер нямам сили да мисля за всичко това. Моля те.

Люлката на верандата плавно се люлееше напред–назад.

— Но все някога трябва да се замислим.

— Тя е още момиченце. Ти какво предлагаш?

— Каролайн. Нищо не предлагам. Знаеш, че обичам Фиби. Но ти или аз, ние утре може да умрем. Няма да сме вечно наоколо да се грижим за нея, това е. А може да дойде и време, когато тя да не ни иска край себе си. Само питам дали си се замисляла. За какво пестиш всички тези пари. Просто предлагам да го обсъдим. Искам да кажа, помисли си. Няма ли да е хубаво от време на време да идваш с мен, да попътуваме заедно? Някоя събота и неделя, а?

— Да — нежно рече тя. — Хубаво ще е.

Но не бе сигурна. Опита се да си представи живота на Ал — всяка нощ различна стая в различен град, а пътят се стели, една и съща сива ивица. Първата му идея показваше, че не го свърта на едно място — продават къщата, хващат пътя, обикалят света.

Ал кимна, пресуши чашата си и понечи да стане.

— Почакай — нежно сложи тя ръка на рамото му. — Трябва да поговорим.

— Звучи сериозно — намести се той обратно на люлката. После нервно се засмя. — Нали няма да ме зарежеш? След като наследи тая къща и така нататък, а?

— То се знае, че няма, това няма нищо общо — въздъхна тя. — Тази седмица получих писмо. Странно писмо и имам нужда да поговорим за него.

— Писмо от кого?

— От бащата на Фиби.

Ал кимна и скръсти ръце, без да продума. Разбира се, знаеше за писмата. Идваха от години с пари — кога повече, кога по-малко — и по някоя бележка с едно-единствено изречение. Моля те, пиши ми къде живееш. Тя не му пишеше, но през първите години споделяше всичко с Дейвид Хенри. Изстрадани, изповедни писма, като да й бе близък приятел, довереник. С времето стана по-делова и изпращаше снимки най-много с ред-два. Животът й стана пълноценен, богат, изпълнен с грижи, нямаше как да опише всичко на лист хартия, затова просто престана да се опитва. И изневиделица я стъписа дебело писмо от Дейвид Хенри — цели три страници, изписани със стегнатия му почерк, страстно писмо, което започваше с Пол — колко е талантлив, за какво мечтае, какво го вбесява, на какво се сърди.

Знам, че сбърках. Знам, че онова, което направих, да ти връча дъщеря си, е ужасно и знам, че не мога да променя стореното. Но, Каролайн, искам да я видя, искам все някак да поправя стореното. Искам да знам повече за Фиби и как живеете.

Писмото му я трогна — Пол, вече тийнейджър, свири на китара и мечтае да иде в Джилиард, Нора има свой бизнес, а Дейвид, чийто образ се бе запечатал в съзнанието й ясно като снимка от книга, наведен над този къс хартия, изпълнен със съжаление и копнеж. Бе пъхнала писмото в едно чекмедже, като че ли то ще го скрие, но думите не й даваха мира през напрегнатата и емоционална седмица.

— Иска да я види — изрече Каролайн, опипвайки ресните на един шал, който Доро бе метнала отстрани на люлката. — Някак отново да стане част от живота й.

— Много мило от негова страна — рече Ал. — Издръжлив човек, след толкова години.

Каролайн кимна.

— Все пак баща й е.

— Питам се, аз какъв съм й?

— Моля те — поде Каролайн. — Ти си бащата, когото Фиби познава и обича. Само че, Ал, не съм ти разправила докрай как се сдобих с Фиби. И мисля, че трябва.

Той взе ръката й.

— Каролайн, след като ти замина, аз се помотах из Лексингтън. Приказвах с онази твоя съседка и чух какви ли не истории. Не съм ходил кой знае колко на училище, ама не съм глупак и научих, че доктор Хенри е загубил новородено момиченце горе-долу по времето, когато ти напусна града. Казвам само, че каквото и да се е случило помежду ви, няма значение. Поне за мен. За нас. Така че подробности не ми трябват.

Тя седеше смълчана, загледана в летящите по магистралата автомобили.

— Той не я искаше — промълви тя. — Щеше да я остави в дом, в приют. Помоли ме да я заведа и аз го сторих. Но не можах да я оставя. Там беше ужасно.

Известно време Ал не промълви.

— Чувал съм за такива неща — проговори той най-сетне. — Чувал съм подобни истории по пътищата. Постъпила си смело, Каролайн. Постъпила си правилно. Не ми се мисли как Фиби би отраснала на такова място.

Каролайн кимна със сълзи в очи.

— Толкова съжалявам, Ал. Трябваше да ти кажа още преди години.

— Каролайн, всичко е наред. Минали работи.

— Какво да направя според теб? Така де, онова писмо. Дали да му отговоря? Да му позволя ли да я види? Не знам, цяла седмица се разкъсвам. Ами ако я отведе?

— Не знам какво да ти кажа — провлече той. — Не е моя работа да решавам.

Тя кимна. Така бе честно, да си понесе последиците, задето премълча.

— Но ще те подкрепя — додаде Ал, притиснал ръката й. — Каквото и да решиш, че е най-добро, ще подкрепя и теб, и Фиби сто процента.

— Благодаря ти. Толкова се притеснявах.

— Прекалено много се притесняваш за неща, които не си струват, Каролайн.

— Значи няма да промени нищо, така ли? — запита тя. — Това, че не ти казах по-рано, няма да промени нито теб, нито нас, така ли?

— Ни на йота.

— Добре.

— Добре — той стана и се протегна. — Дълъг ден. Идваш ли?

— Да, след минута.

Вратата с мрежата се отвори с поскръцване и после се затвори. На мястото, където Ал бе седял допреди миг, се намести вятърът.

Заваля, първо нежно по покрива, после забарабани. Каролайн заключи къщата — вече нейната къща. На горния етаж се поспря да нагледа Фиби. Кожата й бе топла и влажна, размърда се и устните й се раздвижиха в неизречени думи, после отново се унесе в сънищата си. Сладкото ми момиченце, прошепна Каролайн и я зави. Поостана минута в огласяната от дъжда стая — колко е мъничка Фиби, а тя стотици пъти няма да може да предпази дъщеря си в този свят. После отиде в спалнята и се пъхна в хладните чаршафи до Ал. Спомни си допира на дланите му по кожата си, притиснатата му във врата й брада, собствените си викове в мрака. Беше добър съпруг и добър баща на Фиби, мъж, който в понеделник сутрин ще стане, ще си вземе душ, ще се облече и ще изчезне с камиона за цяла седмица, който й се довери да постъпи с Дейвид Хенри и писмото му, както намери за добре. Лежа дълго заслушана в дъжда, с ръка на гърдите му.

* * *

Събуди се призори — Ал трополеше надолу по стълбите да вземе рано такъмите си за смяна на маслото. От улуците и водостоците шуртеше вода, събираше се в локви и се изливаше в поток надолу по хълма. Каролайн слезе и направи кафе, толкова унесена в собствените си мисли, в необичайната тишина в къщата, че не чу кога Фиби е застанала на прага зад гърба й.

— Дъжд — рече Фиби. Хавлията висеше свободно около телцето й. — Като из ведро.

— Да — отвърна Каролайн. Навремето с часове учиха идиома с един плакат, на който Каролайн нарисува свъсени облаци и от огромни ведра от небето се лееше вода. Беше от любимите рисунки на Фиби. — По-скоро като из ръкав.

— Потоп — допълни Фиби. — Порой.

— Искаш ли препечена филийка?

— Искам коте — отвърна Фиби.

— Какво искаш? — попита я Каролайн. — Кажи с цяло изречение.

— Моля, искам коте — рече Фиби.

— Не може да вземем коте.

— Леля Доро замина — не отстъпи Фиби. — Мога да си имам коте.

Каролайн я заболя глава. Какво ли ще стане с нея?

— Ето, Фиби, заповядай филийката ти. После ще поговорим за котето, става ли?

— Искам коте — настоя Фиби.

— После.

— Коте — повтори Фиби.

— По дяволите! — Каролайн стовари длан върху плота, от което и двете се стреснаха. — Повече да не си ми споменала за коте. Чуваш ли?

— Седна на веранда — промънка Фиби. — Гледам дъжда.

— Какво искаш? Говори с пълни изречения.

— Искам да седна на верандата и да гледам дъжда.

— Ще настинеш.

— Искам…

— О, добре — прекъсна я Каролайн и махна с ръка. — Добре. Върви, седни на верандата. Гледай дъжда. Каквото искаш.

Вратата се отвори и се затръшна. Каролайн погледна навън как Фиби сяда на люлката на верандата с отворен чадър и препечената филийка в скута си. Яд я беше на себе си, задето загуби търпение. Не беше виновна Фиби. Просто не знаеше какво да отговори на доктор Дейвид Хенри и се страхуваше.

Събра албумите и отделните снимки, които все се канеше да подреди, и седна на дивана, откъдето можеше да наглежда Фиби, скрила се под чадъра, полюшвайки се на люлката на верандата. Разпръсна последните снимки на масичката за кафе, после извади лист и започна да пише на Дейвид.

Вчера беше първото причастие на Фиби. Беше прекрасна в бяла рокличка на дупчици и розови панделки. В черквата пя соло. Изпращам снимка от градинското парти след това. Да не повярва човек колко порасна и започвам да се тревожа какво ли я чака занапред. Предполагам това сте мислили в онази нощ, когато ми я подадохте. Толкова се борих през всичките тези години, а понякога се ужасявам какво ще стане и все пак…

Тук поспря, изненадана от внезапното си решение да му отговори. Не беше заради парите. Всеки цент, който получаваше, внасяше в банката и през годините спести близо 15 000 долара, до един под попечителство на името на Фиби. Може би по стар навик или някак да поддържа връзката им жива. Може би й се искаше просто той да разбере какво пропуска. Ето, идеше й да му каже, да сграбчи Дейвид Хенри за яката, ето я дъщеря ти Фиби, на тринайсет години, с лъчезарна като слънце усмивка.

Остави писалката и се замисли как Фиби в бялата рокличка пее в хора, как е гушнала котето. Как да му разкаже всичко това и да не уважи желанието му да види дъщеря си? Но ако дойде след толкова години — какво ще стане? Вече не мислеше, че го обича, а може би го обича. Може би още му е и сърдита за взетите решения, че така и не разбра що за човек е тя. Изтръпна при мисълта колко кораво е собственото й сърце. Ами ако въпреки всичко той се е променил? А ако не е? Може да нарани Фиби, както го стори навремето, без дори да си дава сметка какво прави.

Бутна писмото настрани. Остави писането и попълни няколко чека да плати сметки, после излезе да ги пусне в кутията. Фиби седеше на стъпалата отпред под дъжда, вдигнала чадъра високо. Каролайн я погледа, после остави вратата да се затвори и отиде в кухнята да си сипе още кафе. Дълго стоя пред задната врата, втренчена в капещите листа, подгизналата морава и поточето, устремило се по тротоара. Под храста се бе заклещила хартиена чаша, край гаража салфетка бе станала на пихтия. След няколко часа Ал пак ще поеме на път. За миг прозря какво е то, усещането за свобода.

Внезапно дъждът се усили и заблъска по покрива. Нещо в сърцето й се разтвори, някакъв неустоим инстинкт, който я накара да се обърне и да иде в хола. Още преди да пристъпи на верандата, знаеше, че тя е пуста, а чинийката прилежно е оставена върху бетонната плоча и люлката е неподвижна.

Фиби я няма.

Къде е? Каролайн отиде до края на верандата и педя по педя огледа улицата от горе до долу през пелената от дъжд. В далечината дочу влак — вляво пътят по хълма води към железопътната линия. Този вдясно свършва в отклонението към шосето, за което не се плаща такса. Добре, мисли. Мисли! Къде може да е отишла?

Надолу по улицата децата на семейство Суон джапат боси в локвите. Каролайн си спомни, че по-рано сутринта Фиби повтаряше Искам коте!, спомни си и Ейвъри на празненството, гушнала пухкавата топчица. Припомни си и колко смаяна бе Фиби от мъничкото животинче и от едва доловимите звуци, които издава. И, то се знае, щом попита децата на семейство Суон за Фиби, те посочиха към малката горичка оттатък шосето. Котенцето избягало, Фиби и Ейвъри отишли да го спасят.

При първата пролука сред несекващите коли Каролайн хукна през шосето. Земята бе подгизнала, след всяка крачка се образуваха локвички. Тичаше през храсталака в горичката и най-сетне стигна просеката. Ейвъри бе там, коленичила край тръбата, която отвежда водата от склона в бетонираната канавка. Жълтият чадър на Фиби се въргаляше като знаме до нея.

— Ейвъри! — Клекна тя до момиченцето и докосна мокрото му рамо. — Къде е Фиби?

— Отиде за котето — каза Ейвъри и посочи тръбата. — То влезе там.

Каролайн тихо изруга и коленичи в края на тръбата. Студена вода заля коленете и ръцете й. Фиби!, извика тя и гласът й отекна в тишината. Мама е, скъпа, там ли си?

Тишина. Каролайн припълзя навътре. Водата беше ледена. Вече не чувстваше ръцете си. Фиби! Наостри слух. Дочу нещо, едва-едва. Пропълзя още по-навътре опипом сред студена невидима буйна вода. После напипа плат, студена плът и Фиби, цяла трепереща, се озова в ръцете й. Каролайн я притисна, припомняйки си вечерта, когато я внесе във влажната пурпурна баня и я караше да диша.

— Трябва да излезем оттук, скъпа. Трябва да се измъкнем.

Но Фиби не помръдваше.

— Котето ми — рече Фиби високо и решително и Каролайн усети как телцето й се изви под ризката и долови вяло мяукане. — Това е котето ми.

— Забрави котето — викна Каролайн. Нежно изтегли Фиби натам, откъдето сама влезе в тръбата. — Хайде, Фиби. Сега.

— Котето ми — повтори Фиби.

— Добре — каза Каролайн, а буйната вода покриваше коленете й. — Добре, добре, котето ти. Само върви!

Фиби се раздвижи и бавно тръгна към кръга светлина. Най-сетне излязоха сред струи ледена вода в бетонната канавка. Фиби бе мокра до кости с полепнала по лицето коса, а и котето бе вир-вода. През дърветата Каролайн зърна къщата, своята къща — стабилна и топла като спасителен сал в опасния свят. Представи си Ал по някоя далечна магистрала и познатия уют на стаите, които вече са нейни.

— Всичко е наред — прегърна тя Фиби. Котето се гърчеше и нежни ноктенца драскаха опакото на дланите й. Дъждът се лееше и струеше от тъмните, жизнени листа.

— Пощальонът — обади се Фиби.

— Да — отвърна Каролайн и се загледа как той се качва на верандата и пъха чековете, които бе оставила, в кожената си чанта.

Писмото й до Дейвид Хенри стоеше недовършено на масата. Стоя на задната врата, загледана в дъжда, мислеше единствено за бащата на Фиби, а самата Фиби се озова в беда. В миг това й се стори зла поличба и сама превърна страха си, че Фиби е изчезнала, в гняв. Няма повече да пише на Дейвид, той иска твърде много, при това прекалено късно. Пощальонът слезе по стълбите и яркият му чадър проблесна.

— Да, скъпа — каза тя и погали кокалестата главичка на котето. — Да. Това е пощальонът.