Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (23)

II

2 — 4 юли 1989 година

— Виж какво, Пол, сега ти е лесно да го кажеш — Мишел стоеше до прозореца, скръстила ръце, а когато се обърна, очите й бяха потъмнели от вълнение и замъглени от яд. — Можеш да си приказваш какво ли не по принцип, но истината е, че едно бебе ще промени всичко и най-вече за мен.

Пол седеше на тъмночервения диван, топъл, но неудобен в тази лятна утрин. Двамата с Мишел го намериха на улицата, когато заживяха заедно тук, в Синсинати, в онези шеметни дни, когато изкачваха три етажа по стълбите като на шега. Ако ли не, то бе от умора и вино, примесени със смях, последвани от любовни ласки в унес върху грубата му кадифена тапицерия. Сега тя се извърна и се загледа навън, а черната й коса се развяваше. Някаква ефирна пустота, порив изпълниха сърцето му. Напоследък светът му се струваше крехък като яйчена черупка, сякаш докоснеш ли го по-небрежно, ще се разпадне. Заприказваха съвсем приятелски — най-обикновен разговор кой ще се грижи за котката, докато и двамата отсъстват от града — тя имаше концерт в Индианаполис, а той заминаваше за Лексингтън да помогне на майка си. И изведнъж се озоваха в мрачните владения на сърцето, накъдето напоследък като че ли и двамата непрестанно ги теглеше.

Пол знаеше, че може да смени темата, но упорито продължи:

— Да се ожени човек, не означава веднага да се появят деца.

— О, Пол. Не се заблуждавай. Ти копнееш за дете. Жадуваш, но не за мен, а за някакво въображаемо бебе.

— Нашето въображаемо бебе — уточни той. — Но това ще стане един ден, Мишел. Не веднага. Виж, просто исках да поговорим дали да не се оженим. Какво толкова!

Тя изсумтя вбесена. Таванското помещение бе с чамов под и бели стени, с ярки цветни пръски по шишетата, възглавниците и декоративните възглавнички. Мишел също бе в бяло, а кожата и косата й излъчваха топлотата на пода. Пол я наблюдаваше с болка, съзнавайки, че вече е взела важно решение. Ще го напусне, и то скоро, и ще отнесе със себе си необузданата си красота и музиката си.

— Странно — поде тя. — Така или иначе, ми се струва много странно, че този въпрос се повдига тъкмо когато кариерата ми потръгна. Не преди, а сега. Мисля, че по някаква необяснима причина търсиш повод да се разделим.

— Това е нелепо. Доколко моментът е подходящ, няма нищо общо.

— Така ли?

— Да.

Помълчаха минута-две и тишината започна да се стели в стаята, изпълни я и се притисна до стените. Пол не смееше да заговори, но още повече се боеше да мълчи и накрая не издържа.

— Вече две години сме заедно. Нещата или се задълбочават и променят, или отмират. Искам с теб да продължим заедно.

Мишел въздъхна.

— И бездруго нещата се променят, със или без някакво си листче хартия. Това обаче ти убягва. И каквото и да казваш, това е важно. Каквото и да казваш, една сватба променя всичко и все жените се жертват, кой каквото ще да разправя.

— Това са само приказки. В реалния живот не става така.

— О! Ама ти наистина можеш да изкараш човек от кожата, Пол, толкова си уверен във всичко, да му се не знае.

Слънцето се бе изкачило по небосклона и докосваше реката, изпълваше стаята със сребриста светлина, хвърляйки трепкащи шарки по тавана. Мишел влезе в банята и затвори вратата. Чу я да тършува из чекмеджетата, после пусна водата. Пол прекоси стаята и застана до прозореца на нейното място, загледан навън, сякаш гледката, която бе наблюдавала тя, ще му помогне да я разбере. После тихичко почука на вратата.

— Тръгвам — рече той.

Мълчание.

— Утре вечер ще си дойдеш ли? — последва отклик.

— Концертът ти е в шест, нали?

— Да. — Тя отвори вратата на банята и застана на прага, загърната в бял атлазен халат, и мажеше лице с лосион.

— Добре — каза той и я целуна, вдъхвайки мириса й, гладката й кожа. — Обичам те — додаде той, отстъпвайки назад.

За миг тя се загледа в него.

— Знам. Ще се видим утре.

Знам. Обмисля думите й чак до Лексингтън. Пътува два часа — прекоси река Охайо, мина през несекващия поток от коли край летището и накрая навлезе сред красивите стелещи се хълмове. После пое по притихналите улици в центъра, покрай безлюдни сгради, припомняйки си времето, когато по Мейн Стрийт все още кипеше живот и хората идваха на пазар, да похапнат и да се видят. Спомни си как ходеше в дрогерията и сядаше край машината за сладолед в чашка в дъното. Заскрежени топки шоколад в метална чашка, бръмченето на блендера, смесени миризми от скара и дезинфекциращ препарат. Родителите му се запознали в центъра. Майка му била на ескалатора и се издигала над тълпата като слънце, а баща му я последвал.

Мина покрай новата сграда на банката и стария съд, пустеещото място на едновремешния театър. Слабичка жена вървеше по тротоара с приведена глава, скръстила ръце, а косата й се развяваше от вятъра. За пръв път от години Пол се сети за Лорън Лобелио, как безмълвно, но решително се приближава към него от другия край на гаража седмица след седмица. И той протяга ръце към нея отново и отново и нощи наред се буди сред тъмнината, обзет от страх да не би между него и Лорън да се случи онова, което копнее да преживее сега с Мишел: да се оженят, да имат деца, да вплетат живота си в едно.

Караше, припявайки си последната си песен. Казваше се „Дърво в сърцето“ — може пък да я изпълни довечера в клуба на Дина. Това би шокирало Мишел, но него не го бе грижа. Напоследък, откакто баща му почина, освен в концертни зали все по-често свиреше в непретенциозни заведения — току си вземеше китарата и влизаше в някой бар или ресторант и свиреше и класически пиеси, и по-популярни мелодии, които навремето толкова презираше. Не можеше да си обясни тази промяна, но тя имаше нещо общо с усещането за интимност в такива заведения, с чувството за връзка с публиката — толкова близо, че да се протегне, ще ги докосне. Мишел не бе съгласна. Смяташе, че го прави от мъка, и настояваше да го преодолее. Но Пол не можеше да се откаже. Като момче години наред свири от гняв и копнеж за близост, сякаш чрез музиката си може да внесе ред, осезаема красота в семейството си. Сега вече баща му го нямаше и нямаше напук на кого да свири. Така се сдоби с тази си нова свобода.

Подкара към старата им махала, покрай внушителните къщи с просторни морави отпред, покрай тротоарите и неизменната тишина. Входната врата на къщата на майка му бе затворена. Загаси двигателя и поседя в колата, заслушан в птиците и далечното бръмчене на косачка.

Дърво в сърцето. Баща му почина преди година, а майка му ще се омъжи за Фредерик и ще замине за известно време за Франция, а той е тук не като дете, не и като гост, а за да се погрижи за миналото. То му принадлежи и той ще реши какво да запази и какво да изхвърли. Опита се да поговори за това с Мишел, за дълбокото си чувство за отговорност, как каквото запази от детството си в тази къща, на свой ред ще предаде един ден на собствените си деца и всички ще са наясно защо е такъв, какъвто е. Мислеше си за баща си, чието минало все още е пълна загадка, но Мишел го разбра погрешно и при случайното споменаване на деца, се наежи. Не това исках да кажа, възрази той, ядосан не по-малко от нея. Дали си даваш сметка или не, точно това искаше да кажеш.

Облегна се назад и затърси ключа от къщата в джоба на панталона си. Когато майка му разбра колко ценни са снимките на баща му, започна да заключва, макар кутиите да си стояха непипнати в ателието.

Е, и на него не му се рови из тях.

Когато най-сетне слезе от колата, Пол се поспря на тротоара и се огледа. Беше горещо; високо едва доловим ветрец вееше сред върхарите на дърветата. Листата на дъба се врязваха сред светлината и сенките им танцуваха по земята. Странно, но сякаш му замириса и на сняг, а и по синьото небе се носеха леки сиво-бели прашинки. Пол се протегна сред знойната влага с чувството, че е образ от някоя снимка на баща си, от онези, на които пулсация на сърце изведнъж разцъфва като дърво и светът в миг се преобразява. Улови прашинка. Затвори ръка в юмрук и когато я отвори, по кожата му остана черно петно. Във въздуха се носеха прашинки пепел, същински снежинки в нажежения юлски ден.

Запъти се към стъпалата, оставяйки следи по тротоара. Входната врата не бе заключена, но къщата бе празна. Ехо!, подвикна Пол, крачейки през стаите със събрани в средата и покрити с брезент мебели, а голите стени бяха готови за боядисване. Бе живял тук години, но сега неволно се спря в хола, в който нямаше и помен от вещите, които го изпълваха със смисъл. Колко ли пъти майка му го бе нареждала и пренареждала? А в края на краищата, ето я сега една най-обикновена стая. Мамо!, подвикна той, но никой не му отговори. На горния етаж се спря на прага на своята стая. И тук бяха струпани кутии, пълни с всякакви вехтории, които трябва да прегледа. Не е изхвърлила нищичко, дори афишите грижливо е навила и вързала с ластиче. По стените, където навремето бяха закачени, се очертаваха бледи правоъгълници.

— Мамо! — подвикна той повторно. Слезе долу и излезе на задната веранда.

Тя беше там и седеше на стъпалата в стари сини шорти и размъкната бяла фланелка. Спря безмълвен, оглеждайки странната сцена. В кръг от камъни все още тлееше огън, а по околните храсти и в косите на майка му се бяха заплели прашинки и късчета овъглена хартия, които се бяха посипали върху му в предния двор. Цялата трева бе в листове, полепнали по стъблата на дърветата и ръждясалите метални крака на старата му люлка. Стъписан, Пол осъзна, че майка му гори снимките на баща му. Тя вдигна глава, а лицето й бе в ивички пепел и сълзи.

— Всичко е наред — рече тя с нетрепващ глас. — Повече няма да горя. Пол, толкова се ядосах на баща ти, но после се сепнах — това е и твое наследство. Изгорих само една кутия. Беше със снимки на момичета, така че едва ли е кой знае колко ценна.

— За какво говориш? — приседна той до нея.

Тя му подаде снимка на самия него, която никога не бе виждал. Беше на около четиринайсет, седнал на люлката на верандата и приведен над китарата, съсредоточено свири, погълнат от музиката, забравил целия свят. Стъписа се какъв миг е уловил баща му — толкова личен, в който е всецяло отдаден, един от онези мигове в живота, когато се чувства най-жизнен.

— Добре. Но не разбирам. Защо си толкова ядосана?

Майка му притисна длани о лицето си за миг и въздъхна.

— Помниш ли историята за нощта, когато се роди, Пол? За снежната буря, как за малко да не успеем да стигнем до клиниката навреме?

— Разбира се. — Изчака я да продължи и макар да не знаеше какво да каже, някак инстинктивно усети, че трябва да е свързано със сестра му — близначката, която бе починала.

— Помниш ли медицинската сестра, Каролайн Гил? Разправяли ли сме ти за нея?

— Да. Не помня името й. Казваше, че е със сини очи.

— Да. Много сини. Вчера дойде. Каролайн Гил. Не я бях виждала от онази нощ. Дойде да ми каже нещо, нещо, което ум не ми го побира. И понеже не знам как, ще го кажа направо.

Хвана ръката му. Той не се дръпна. Сестра му, каза тя спокойно, не умряла при раждането. Родила се със Синдрома на Даун и баща му помолил Каролайн Гил да я отведе в някакъв приют в Луисвил.

— За да ни предпази — рече майка му и гласът й за миг секна. — Така каза. Но тя не могла, сърце не й дало, на Каролайн Гил. Прибрала сестра ти, Пол. Взела Фиби. Толкова години близначката ти е била жива и здрава и е растяла в Питсбърг.

— Сестра ми ли? — изрече Пол. — В Питсбърг? Та аз миналата седмица бях в Питсбърг. — Не че това имаше нещо общо, но не знаеше какво да каже. Изпита непонятна пустота, някаква вцепеняваща безучастност. Той има сестра — това само по себе си е стъписваща изненада. Тя не е съвършена, със забавено развитие е и затова баща му я пратил в някакъв приют. Странно, но в следващия миг изпита не гняв, а страх, някаква отколешна тревога, породена от напористостта на баща му към него, като единствено дете. Породена и от нуждата на Пол да има свой живот, та дори баща му дотолкова да не одобрява, че да ги напусне. Страх, който като надарен алхимик бе превръщал през годините в гняв и бунтарство.

— Каролайн отишла в Питсбърг и започнала нов живот — продължи майка му. — Отгледала сестра ти. Сигурно се е борила с нокти и зъби, няма как иначе, особено в онези години. Мъча се да изпитам благодарност, задето се е грижила за Фиби, но част от мен направо ще се пръсне от яд.

Пол за миг затвори очи, опитвайки се да проумее чутото. Светът му се стори безличен, непонятен, непознат. През всичките тези години се бе мъчил да си представи сестра си, как би изглеждала, а сега никакъв образ не изплуваше в съзнанието му.

— Как е могъл? — попита накрая той. — Как е могъл да го пази в тайна?

— Не знам — рече майка му. — От часове и аз се питам същото. Как е могъл? И как ей така просто си отиде и ни остави да го открием сами?

Седяха смълчани. Пол си спомни как един следобед с баща си проявяваха снимки след деня, в който бе обърнал наопаки тъмната стаичка, когато се чувстваше толкова виновен, както и баща му, когато всичко наоколо бе пропито от казаното и от неизреченото. Тогава баща му му каза, че камера произлиза от френската дума chambre, което ще рече стая. Да си в камерата, значи да вършиш тайнства. Баща му вярваше в това — че всеки човек е отделна вселена. Черни дървета в сърцето, шепа кости — това бе светът на баща му и Пол в живота си не бе изпитвал към него толкова горчива ярост.

— Странно, че не е отпратил и мен — рече той, припомняйки си с какво усилие се противопоставяше на тази представа на баща си за света. Излизаше, свиреше и музиката се изливаше от душата му и се лееше по света, а хората се обръщаха, оставяха питиетата си и се заслушваха, и цяла стая непознати изведнъж се свързваха. — Сто на сто му се е искало.

— Пол! — намръщи се майка му. — Не е така! Ако някога е искал нещо, то е ти да имаш още повече, именно заради това. Очакваше повече. Стараеше се сам да бъде съвършен. За това поне съм сигурна. Всъщност това е и ужасното. Сега, като разбрах за Фиби, проумявам толкова непонятни ми неща около баща ти. Онази стена, която все имах чувството, че ни разделя, тя наистина е била помежду ни.

Стана, влезе в къщата и излезе с две полароидни снимки.

— Ето я — рече тя. — Това е сестра ти, Фиби.

Пол ги взе и се вгледа в едната, после в другата: позиращо за снимка, усмихнато момиченце и един импровизиран кадър как се е прицелила в коша с баскетболна топка. Все още се мъчеше да проумее думите на майка си — това създание с бадемови очи и набити крака е негова близначка.

— Твоята коса е като нейната — рече Нора нежно и приседна до него. — Пол, тя обича да пее. Какво ще кажеш? — Засмя се тя. — И, познай, обича баскетбола.

Пол се изсмя, смехът му преливаше от болка.

— Е — рече той. — Май татко е избрал неподходящото дете.

Майка му взе снимките с изцапаните си от пепел пръсти.

— Не бъди груб, Пол. Фиби страда от Синдрома на Даун. Аз не знам много, но Каролайн може да разправя с часове. Толкова знае, че всъщност не можах да разбера всичко.

Пол прокарваше палец по бетонния ръб на стъпалото, но спря, загледан в струйката кръв от изранения му до живо месо пръст.

— Да не бъда груб ли? Та ние ходихме на гроба й — рече той, като си спомни как майка му минава през вратичката от ковано желязо с огромен букет цветя, оставила го да я чака в колата. Спомни си как тя коленичеше в пръстта да сади телефончета. — Какво ще кажеш?

— Не знам. Имотът бе на доктор Бентли, така че и той трябва да е знаел. На баща ти хич не му се искаше да ме заведе там. Трябваше да го уговарям и то с часове. Навремето си мислех, че се страхува дали ще издържа психически. Ох, колко ме влудяваше… това, че все знаеше кое е най-добро.

Пол се сепна от яростта в гласа й, която му напомни за разговора му с Мишел сутринта. Притисна крайчеца на палеца към устните си и с удоволствие изсмука капчиците кръв, усетил парливия привкус на желязо. Поседяха, без да разменят и дума, отправили поглед към задния двор, целия в пепел, разпилени снимки и овлажнели кутии.

— Какво означава — проговори той, — че е умствено изостанала? Искам да кажа в ежедневието.

— Не знам — майка му отново погледна снимките. — Каролайн каза, че се справя чудесно, каквото и да значи това. Ходи на работа. Има си приятел. Завършила е училище. Но явно не може да се справя с всичко съвсем сама.

— А тази сестра, Каролайн Гил, защо е дошла сега, след толкова години? Какво иска?

— Просто искаше да знам — кротко отговори майка му. — Това е. Нищо не поиска. Пол, тя ни отвори една врата, покани ни. Наистина така мисля. А какво ще стане от тук нататък, зависи от нас.

— И какво е то? Какво ще стане сега?

— Ще ида в Питсбърг. Убедена съм, че трябва да я видя. А за по-нататък, не знам. Дали да я доведа тук? Ние сме й непознати. А и трябва да говоря с Фредерик, той трябва да знае. — За миг закри лице в шепи. — Ох, Пол, как да ида във Франция за две години и да я оставя тук? Не знам как да постъпя. Това ми дойде в повече, изневиделица.

Разпръснатите по тревата снимки потрепнаха на вятъра. Пол седеше смълчан и се бореше с обърканите си чувства — яд го беше на баща му, всичко му се струпа изневиделица, а и му беше мъчно за онова, което е загубил. И освен това се тревожеше, колкото и да е ужасно да се притесняваш за подобно нещо, но ако се наложи да се грижи за сестра си, която не може да се справя сама? Дали ще се справи? В живота си не бе срещал човек с изоставащо развитие и всички образи, които си представяше, бяха отчайващи. Нито един не отговаряше на слънчевото, усмихнато момиченце от снимката, а това си бе смущаващо.

— И аз не знам — рече той. — Може би първо трябва да пооправим тази бъркотия.

— Тя е твоето наследство — рече майка му.

— Не само моето — умислено изрече той, подбирайки думите си. — И на сестра ми.

И този, и на следващия ден подреждаха снимки, пренареждаха кутии и ги извличаха в хладния гараж. Докато майка му се срещаше с галеристите, Пол се обади на Мишел да й обясни какво се е случило и да й каже, че в крайна сметка няма да успее да иде на концерта. Очакваше тя да се ядоса, но тя безмълвно го изслуша и затвори. Опита се да й се обади повторно, но се включваше телефонният секретар и така цял ден. Сто пъти му мина през ума да се качи на колата и да натисне газта до Синсинати, но знаеше, че полза няма. Знаеше още и че не иска да продължава така, до безкрай да обича Мишел повече отколкото тя би могла да го обикне. Затова си наложи да остане. Отдаде се на физическа работа — трябваше да опакова всичко в къщата, а вечерта отиде до библиотеката да потърси книги за Синдрома на Даун.

Във вторник сутрин двамата с майка му, умълчани, отнесени и напрегнати, се качиха в нейната кола и поеха над река Охайо, през тучната зеленина в края на лятото. Беше ужасна жега, а листата на житата потрепваха на фона на ширналото се синьо небе. В Питсбърг пристигнаха заедно със стотиците връщащи се от празника на Четвърти юли коли, минаха през тунела, който излезе на мост, а от него се откри смайваща гледка към мястото, където двете реки се сливаха. Изпъплиха сред натовареното движение в центъра и по Мононгаела навлязоха във втори дълъг тунел и стигнаха пред тухлената къща на Каролайн Гил на една оживена улица с дървета от двете страни.

Каролайн бе казала да паркират на алеята и те така и сториха, слязоха от колата и се протегнаха. Отвъд ивица трева няколко стъпала водеха към тесен двор и високата тухлена къща, където сестра му е отраснала. Пол огледа къщата, а тя толкова му напомни за Синсинати и бе толкова различна от собственото му кротко детство с уюта и непретенциозността на предградията. Колите фучаха по улицата покрай дворчета с пощенски кутии към разпрострелия се навред нажежен и многолюден град.

Градините покрай алеята до една са в цветя — ружи и ириси във всички цветове на дъгата, а белите им и пурпурни езичета изпъкват сред тревата. В тази градина една жена работи в леха от избуяли домати. Зад нея расте редица люлякови храсти, а гръбчетата на бледите им листенца проблясват от ветреца, който раздвижва горещия въздух, но без да го охлажда. Жената, в тъмносини шорти и бяла тениска с памучни ръкавици на ярки цветя, изправи гръб, както е клекнала и обърса чело с обратното на ръката си. Потокът от коли не секваше и тя не ги бе чула. Откърши един доматен лист и го притисна до носа си.

— Това тя ли е? — попита Пол. — Това ли е медицинската сестра?

Майка му кимна. Бе скръстила плътно ръце пред гърди, сякаш да се предпази. Слънчевите очила скриваха очите й, но той и бездруго виждаше колко е нервна, колко е бледа и напрегната.

— Да. Това е Каролайн Гил. Пол, след като вече дойдохме, не съм сигурна, че ще имам сили да го направя. Може би ще е най-добре просто да се върнем.

— Изминахме толкова път. А и те ни очакват.

Тя леко, уморено се усмихна. Почти не бе спала от дни, дори устните й бяха пребледнели.

— Няма как да ни очакват — рече тя. — Просто няма как.

Пол кимна. Задната врата се полюшна и се отвори, но фигурата на верандата бе в сянка. Каролайн се изправи, бършейки ръце о шортите си.

— Фиби — подвикна тя. — Ето те и теб.

Пол усети майка му да се изопва като струна, но не погледна към нея. Вместо това отправи поглед към верандата. Мигът се проточи, провлече се, а слънцето ги притискаше от висините. Най-сетне фигурата се появи с две чаши вода в ръце.

Той се вторачи. Нисичка, много по-ниска от него и косата й е по-тъмна, по-рядка и по-перушинеста, подстригана на венец около лицето й. Бледа като майка му и от разстояние чертите й изглеждат нежни върху широкото лице, което му се стори някак приплеснато, сякаш някой го е притискал прекалено дълго в стена. Очите й са леко скосени, ръцете и краката по-късички. Това не е момиченцето от снимките, а зряла негова връстница с леко прошарени коси. И неговата брада тук-там е побеляла, остави ли я да порасне. Беше с къси панталонки на цветя — набита, закръгленичка, като ходи, търка колене.

— О! — простена майка му с ръка на сърцето. Очите й бяха скрити зад слънчевите очила и той се радваше, че е така — това бе прекалено личен миг.

— Всичко е наред — рече той. — Нека просто постоим.

Слънцето прежуряше, автомобилите фучаха. Каролайн и Фиби седнаха една до друга на стъпалата към верандата, отпивайки вода.

— Готова съм — каза майка му накрая и двамата поеха по стълбите към тясната морава сред зеленчуците и цветята. Каролайн ги видя първа — вдигна ръка на чело, присви очи срещу слънцето и стана. Фиби също стана и двете се спогледаха през моравата. После Каролайн хвана Фиби за ръка. Срещнаха се при лехата с домати, вече натежали от назряващ плод и изпълващи въздуха със свеж, парлив аромат. Никой не проговори. Фиби впери поглед в Пол и след дълъг-предълъг миг протегна ръка и го докосна по бузата леко, нежно, сякаш да провери дали е истински. Пол безмълвно кимна, сериозен, без да откъсва очи от нея. Жестът й му се стори някак естествен, Фиби просто иска да го опознае. И той иска да я опознае, но представа нямаше какво да й каже, на появилата се изневиделица своя сестра, с която е свързан и все пак един за друг са съвършено непознати. Освен това ужасно се притесняваше да не би да постъпи не както трябва. Как да говориш с умствено изоставащ човек? Всички книги, които изчете през съботата и неделята, всички описания на клинични случаи, нищо не го подготви за срещата с реалното човешко същество, чиято ръка тъй нежно го погали по бузата.

Не друг, а Фиби се съвзе първа.

— Здравейте — каза тя, официално подавайки ръка. Пол пое десницата й, усети мъничките й пръстчета, но все още не можеше да пророни и дума. — Аз съм Фиби. Радвам се да се запознаем. — Говореше неясно, трудно й се разбираше. После се обърна към майка му по същия начин.

— Здравей — откликна майка му и прегърна ръката й в своите. Гласът й прозвуча прочувствено. — Здравей, Фиби. И аз много се радвам да се запознаем.

— Ужасна жега е — намеси се Каролайн. — Да влезем вътре. Вентилаторите работят. А и Фиби направи студен чай сутринта. Беше много развълнувана заради гостуването ви, нали, скъпа?

Фиби се усмихна и кимна с внезапно обзела я свенливост. Последваха я сред хладината на къщата. Стаите бяха малки, но безупречно обзаведени, с красива дърворезба и стъклена врата между хола и трапезарията. Целият хол бе в слънчева светлина, с поопърпани, виненочервени мебели. В дъното бе разпънат голям стан.

— Тъка шал — каза Фиби.

— Красив е — рече майка му и прекоси стаята да пипне преждите — тъмнорозово, кремаво, жълто и резеда. Беше свалила слънчевите си очила и вдигна очи, но гласът й бе все така развълнуван. — Сама ли избра цветовете, Фиби?

— Това са любимите ми цветове — отвърна Фиби.

— И моите — рече майка му. — Когато бях на твоите години, и на мен това ми бяха любимите цветове. Роклите на шаферките ми бяха в тъмнорозово и кремаво и носеха жълти рози.

Пол се сепна при тези думи, но всички снимки, които бе виждал, бяха черно-бели.

— Този шал ще е за теб — рече Фиби и седна на стана. — Ще го направя за теб.

— О! — възкликна майка му и за миг затвори очи. — Фиби, чудесен е.

Каролайн донесе студен чай и четиримата неловко седнаха в хола и поведоха тягостен разговор за времето и за възраждането на Питсбърг след срива на стоманодобивната индустрия. Фиби седна пред стана и без да пророни и дума, движеше совалката напред-назад и само от време на време, когато споменеха името й, вдигаше поглед. Пол не я изпускаше от очи, макар и с периферното си зрение. Ръцете й бяха мънички и пухкави. Работеше съсредоточена в совалката, прехапала долната си устна. Най-сетне майка му изпи чая си и каза:

— Ами, ето ни. Само че представа нямам какво следва насетне.

— Фиби — рече Каролайн. — Ела при нас.

Без да отговори, Фиби се приближи и седна на канапето до Каролайн.

Майка му заговори ужасно припряно, сключила ръце, много нервна.

— Не знам как е най-добре да постъпим. Май това място тук го няма на никоя карта. Искам да предложа дома си на Фиби. Може да дойде да живее с нас, стига да иска. Толкова мислих през последните дни. Ще ми трябва цял живот да наваксам. — Тук тя замълча, после се обърна към Фиби, която бе вперила ококорени, бдителни очи в нея. — Фиби, ти си моя дъщеря, разбираш ли какво ти казвам? Това е Пол, брат ти.

Фиби хвана Каролайн за ръката.

— Това е мама — каза тя.

— Да — Нора погледна Каролайн и опита още веднъж. — Това е майка ти. Но и аз съм твоя майка. Ти израсна в утробата ми, Фиби — потупа тя корема си. — Израсна точно тук. Но после се роди и майка ти, Каролайн, те отгледа.

— Аз ще се женя за Робърт — отвърна Фиби. — Не искам да живея у вас.

Пол бе наблюдавал терзанията на майка си цяла събота и неделя и при думите на Фиби изпита физическа болка, сякаш го изрита. Видя, че и на майка му подействаха така.

— Всичко е наред, Фиби — каза Каролайн. — Никой не мисли насила да те изпраща където и да било.

— Аз нямах предвид… исках само да предложа… — майка му млъкна и отново си пое дълбоко дъх. Очите й бяха тъмнозелени, тревожни. Опита още веднъж. — Фиби, двамата с Пол бихме искали да се сближим с теб. Това е. Моля те, не се плаши от нас, нали? Искам да кажа… имам предвид… домът ми е отворен за теб. Когато решиш. Където и да ида, винаги ще си добре дошла. И се надявам да го сториш. Надявам се някой ден да ми дойдеш на гости, това е. Така добре ли е?

— Сигурно — отстъпи Фиби.

— Фиби — обади се Каролайн. — Защо не покажеш на Пол къщата. Искам да си поговорим с мисис Хенри. И не се тревожи, скъпа — додаде тя и нежно сложи ръка на рамото на Фиби. — Никой никъде няма да ходи. Всичко е наред.

Фиби кимна и стана.

— Искаш ли да видиш стаята ми? — Обърна се тя към Пол. — Имам нов грамофон.

Пол погледна към майка си и тя кимна и ги загледа как прекосяват стаята един до друг. Пол последва Фиби по стълбите.

— Кой е Робърт? — попита той.

— Моят приятел. Ние ще се женим. Ти женен ли си?

Споменът за Мишел го прониза и Пол поклати глава.

— Не.

— Имаш ли си приятелка?

— Не. Имах, но тя ме напусна.

Фиби застана на най-горното стъпало и се обърна. Гледаха се в очите, толкова близо един до друг, че Пол се чувстваше неловко, бяха нарушили личното му пространство. Отвърна очи, после отново я погледна, а тя все така бе приковала поглед в него.

— Не е възпитано да се вторачваш в хората — рече той.

— Ама… изглеждаш тъжен.

— Аз съм тъжен — каза той. — Всъщност съм много, много тъжен.

Тя кимна и за миг сякаш я обзе неговата тъга — изражението й помръкна, но след малко пак се проясни.

— Хайде — каза тя и го поведе по коридора. — Имам и нови плочи.

Седнаха на пода. Стените на стаята бяха розови с пердета на бели и розови карета по прозорците. Пол се сети за Робърт и се запита дали Фиби наистина ще се омъжва. После се почувства отвратително, задето изобщо си задава подобен въпрос — че защо да не се омъжи или да направи каквото и да било? Сети се за втората спалня в къщата на родителите си, където като малък от време на време отсядаше баба му. Тя бе приготвена за Фиби и Фиби можеше да я изпълни със своята музика и вещи. Фиби сложи албума и увеличи звука на грамофона, от който гръмна „Обичай, обичай ме силно“, а тя с полузатворени очи заприпява. Имаше хубав глас, даде си сметка Пол и като понамали звука, прегледа набързо останалите плочи. Имаше много популярни изпълнители, както и симфонична музика.

— Харесвам тромбоните — рече тя, уж изтегляйки цуга на тромбон и щом Пол се засмя, се засмя и тя. — Аз наистина харесвам тромбони — въздъхна тя.

— Аз свиря на китара — рече той. — Знаеше ли?

Тя кимна.

— Мама ми каза. Като Джон Ленън.

Той се усмихна.

— Донякъде — учуди се той на себе си, че вече си приказват. Свикна с изговора й и колкото повече си приказваха, толкова по-истинска ставаше тя, просто себе си, за нея категория няма. — Чувала ли си за Андре Сеговия?

— Ъхъ.

— Той наистина е страхотен. Любимият ми композитор. Някой ден ще ти изсвиря нещо от него, искаш ли?

— Пол, харесваш ми. Много си мил.

Той усети, че се усмихва, очарован и поласкан.

— Благодаря. И ти ми харесваш.

— Но не искам да живея с вас.

— Няма нищо. И аз не живея с майка си. Живея в Синсинати.

Лицето на Фиби засия.

— Самичък ли?

— Да — рече той, съзнавайки, че като се върне, Мишел ще си е отишла. — Сам-самичък.

— Късметлия.

— Сигурно — сериозно каза той, осъзнавайки в миг, че наистина е. Онова, нещата, които приемаше за даденост, за Фиби всъщност са мечта. — Да, късметлия съм. Наистина.

— И аз съм късметлийка — откликна тя за негова изненада. — Робърт има хубава работа, моята също е добра.

— Какво работиш? — попита Пол.

— Правя копия — отговори тя с притихнала гордост. — Стотици, хиляди копия.

— И харесва ли ти?

Фиби се усмихна.

— И Макс работи там. Тя ми е приятелка. Имаме двайсет и три различни цвята хартия.

Фиби заприпява доволна, внимателно остави плочата настрана и избра друга, без да бърза, с внимателни и отмерени движения. Пол си я представи на работа, как се шегува с приятеля си, а от време на време поспира да се порадва на пъстроцветните хартии или свършената работа. От долния етаж дочу притихналите гласове на майка си и Каролайн Гил, които обсъждаха как да постъпят. Дълбоко засрамен си даде сметка, че съжалението му към Фиби, както и притесненията на майка му, че тя не може да бъде самостоятелна, са не само глупави, а и излишни, Фиби се харесваше, харесваше и живота си, беше щастлива. Всичките му стремежи, състезания и награди, дългата и безплодна битка да угоди и на себе си, и на баща си, в сравнение с живота на Фиби, от първото до последното, му се сториха някак глупави.

— Къде е баща ти? — попита Пол.

— На работа. Кара автобус. Харесваш ли „Жълтата подводница“?

— Да. Харесвам я.

Лицето й грейна и тя пусна плочата.