Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (16)

II

Тя бе професор по история на изкуството в Карнеги Мелън и го питаше за значението на формата. Какво е красотата?, поведе го тя под ръка по лъснатия дъбов под, между белите стени с окачени по тях негови снимки. Може ли да се открие във формата? А в съдържанието? Извърна се и косата й се отметна, а тя я прибра зад ухо с една ръка.

Той я гледаше — тук-там побелели коси, гладко бледо лице.

— Точките на пресичане — кротко отговори той и хвърли поглед назад към Каролайн, която се бе спряла пред една снимка на Нора на плажа, и си отдъхна, като я видя още там. С усилие се обърна отново към професорката. — Конвергенцията. Това търся. Не на теория. Снимам, каквото ме развълнува.

— Няма живот без теория! — възкликна тя. Но престана с въпросите и като присви очи, леко прехапа крайчеца на устната си. Не виждаше зъбите й, но си ги представяше прави, бели и равни. Край него залата шеметно се въртеше, гласове се извисяваха и стихваха и в миг на затишие осъзна, че сърцето му бие лудо, че още държи плика, който Каролайн му даде. Отново хвърли поглед през залата — да, добре, още е там — и внимателно пъхна плика в джоба на ризата си с поразтреперани ръце.

Чернокосата жена се представи, казвала се Дий, гостуващ в града критик. Дейвид кимна, слушаше я с половин ухо. Дали Каролайн живее в Питсбърг, или е видяла обява за изложбата и е дошла от другаде, може би от Моргантаун или от Кълъмбъс, или Филаделфия? Беше му изпращала писма от всички тези места и после внезапно пристъпи изсред анонимната публика — все същата и все пак поостаряла, някак по-напрегната и непреклонна, без помен от благия й нрав на младини. Дейвид, не ме ли позна? А той я позна дори преди сам да си даде сметка за това.

Отново огледа залата, но не я видя и почувства първите паяжинки на паника, тънички и всепроникващи като мицел на гъба, спотаил се в някой дънер. Беше изминала толкова километри, каза, че ще остане, няма как да си е тръгнала. Някой мина с поднос с чаши шампанско и той взе една. Уредникът отново се появи и го представи на спонсорите на изложбата. Дейвид се поокопити, колкото да каже нещо смислено, но мислеше за Каролайн и се надяваше да я зърне в края на залата. Остави я убеден, че ще го изчака, но сега неловко си припомни онази отдавнашна сутрин на заупокойната служба, когато Каролайн стоеше встрани в червеното си палто. Спомни си хладината на ранната пролет, слънчевото небе и Пол, който риташе изпод одеялата в количката. Спомни си как я остави да си иде.

— Извинете ме — тихо прекъсна той някакъв мъж. Тръгна по дървения под право към фоайето при централния вход, където се обърна да огледа колонадната зала и внимателно огледа тълпата. Откри я след толкова години и сега не можеше да я загуби отново.

Но нея я нямаше. Оттатък прозорците светлините на града блещукаха примамливо, осеяли като пайети вълнистите, сякаш част от театрален декор, хълмове. Някъде тук или наблизо Каролайн Гил мие чинии, търка подове, вдига поглед през смрачаващ се прозорец. Загуба и скръб го заляха като мощна вълна и той се подпря на стената, свел глава, да потисне надигащо се гадене. Разкъсваха го противоположни чувства. В края на краищата живя без Каролайн Гил години. Пое дълбоко дъх и запрехвърля наум периодичната таблица — сребро, кадмий, индий, калай, но това ни най-малко не го успокои.

Пресегна се към джоба си и извади плика, който тя му даде — може да е оставила адрес или телефон. В плика имаше две полароидни снимки — сковани, бледи, безмълвни, сивкави. На първата Каролайн се усмихва, прегърнала момиченце в стегната синя рокличка с ниска талия и колан. Бяха на открито, на фона на тухлена къща и заради силното слънце снимката бе излязла белезникава. Момиченцето бе набито и макар роклята да й бе по мярка, не й придаваше по-елегантен вид. Косите й падаха по лицето в меки къдрици и цяла сияеше в усмивка, притворила очи от щастие, че я снимат или заради човека, който я снима. Лицето й е широко, миловидно и може би заради ъгъла, под който е заснета, очите й са леко дръпнати нагоре. Рожденият ден на Фиби, бе написала Каролайн на гърба. Щастлива шестнайсетгодишнина.

Прехвърли първата зад втората, по-скорошна снимка. И тя беше на Фиби, която играе баскетбол. Беше се приготвила да стреля, приповдигнала пети от асфалта. Баскетбол, Пол категорично не искаше да играе баскетбол. Дейвид погледна гърба на снимката, огледа и плика, но адрес нямаше. Изпи шампанското и остави чашата на мраморна масичка. Колонната зала бе все още препълнена и жужеше от гласове. Дейвид се поспря на прага и за миг се загледа странно безразличен, сякаш случайно се е озовал тук и всичко наоколо няма нищо общо с него. Обърна се и излезе сред меката, студена, дъждовна вечер. Пъхна плика със снимките в горния си джоб и без да знае накъде, закрачи.

Като студент бе живял в Оукланд и сега кварталът му се видя едновременно променен, но и същият. От игрището „Форбс“, на което бе прекарал толкова следобеди, сведен на най-горните пейки за зрители, облян в пот от слънцето, ликуващ при всеки добър удар и летящите над окъпаното в слънце зелено игрище топки, нямаше и помен. Там, където навремето се огласяше от хиляди възгласи, се издигаше нова университетска сграда, четвъртита и безлична. Спря и се обърна към Катедралата на знанието — изящен сив монолит, очертал се на фона на нощното небе — да се ориентира.

Продължи по тъмните градски улици, покрай извиращи от ресторанти и театри хора. Всъщност не мислеше накъде се е запътил, макар да знаеше. Осъзна, че е живял в примка, че се е вледенил в момента, в който подаде дъщеря си на Каролайн, и последвалите години е прекарал в някакво вцепенение. Целият му живот се завъртя около онзи миг — държи новородено в ръце и в следващия миг се отрича от него. Сякаш през всичките тези години оттогава прави снимки в опит да вложи в друг миг подобен смисъл, да му придаде същата значимост. Искаше да укроти препускащия свят, да успокои хода на събитията, но това, естествено, бе невъзможно.

Продължаваше да крачи развълнуван и от време на време си промърморваше нещо под нос. Срещата с Каролайн съживи всичко, което бе потискал в сърцето си от години. Сети се за Нора, която стана самостоятелна, силна жена и с бляскава увереност ухажваше корпорации за договори и се прибираше от вечери, лъхаща на вино и дъжд, а по лицето й все още се четеше смях, триумф и успех. През годините бе имала не една авантюра, знаеше го, и тайните й, както и неговите, бяха издигнали помежду им стена. Понякога вечер зърваше за частица от мига жената, за която се бе оженил: Нора с новородения Пол на ръце, Нора, с цели в ягоди устни, си завързва престилката, първите стъпки на Нора като туроператор и как до късно прави отчети. Но тя сменяше превъплъщенията си като кожи и сега всички те живееха като непознати в огромната си къща.

Пол страдаше, знаеше го. Толкова се стара да му осигури всичко. Опита се да бъде добър баща. Заедно събираха фосили, после ги групираха и им слагаха етикети, подреждаха ги в хола. При всяка възможност ходеха заедно за риба. Но колкото и да се стараеше Пол да живее спокойно и безгрижно, истината, че гради този живот върху лъжа, си оставаше. Опита се да предпази сина си от нещата, от които той бе страдал като дете — беднотия, тревоги, скръб. Но именно усилията му им навлякоха беди, които нямаше как да предвиди. Лъжата помежду им се издигна като скала и те волю-неволю се отчуждиха като дървета, увили се около камък.

Улиците се събраха, вплетоха се ведно под странни ъгли към края на града, където той се стесняваше, а величествените Мононгаела и Алегени събираха водите си и започваше Охайо, понесъл се към Кънектикът и нататък, преди да се влее в Мисисипи и да изчезне. Стигна точно над мястото, където реките се сливаха. На младини, като студент, Дейвид Хенри често идваше тук, заставаше накрай брега и гледаше как водните талази от двете течение се сливат. Колко пъти бе заставал на самия край с пръсти над тъмната водна повърхност и ей така се питаше колко ли е студена мрачната река и дали, ако падне в нея, ще му стигнат силите да доплува до брега. И сега, както и тогава, вятърът го пронизваше през дрехите и той погледна надолу как реката се носи между върховете на обувките му. Пристъпи още по-напред и съзря нов кадър. Колкото и да бе уморен, в миг съжали, че остави фотоапарата си в хотелския сейф.

Далеч под него водата се вихреше, разпенваше се по циментовата канара, бушуваше. Дейвид усещаше бетонния ръб о извивката на ходилото си. Ако падне или скочи и не успее да доплува до безопасно място, ще намерят един ръчен часовник с името на баща му, гравирано отзад, портфейл с двеста долара в брой, шофьорска книжка и камъче от потока край родния му дом, което носеше със себе си вече трийсет години. Ще намерят и снимките в пъхнатия в джоба до сърцето му плик.

На погребението ще дойдат стотици. Процесията ще се проточи през няколко преки.

Но дотук с новината. Каролайн като нищо може и да не разбере. Нито в родния му край ще чуят.

А и да чуят, никой няма да го помни.

Един ден след училище завари писмото, втъкнато зад празна кутия от кафе от местния магазин. Безмълвно всички бяха впили поглед в него — знаеха за какво е по ясната емблема на университета в Питсбърг. Взе го и като се качи горе, го сложи на масичката до леглото — от напрежение нямаше сили да го отвори. Помнеше сивото небе онзи следобед — цяло в облаци и безразлично докъдето ти поглед стига отвъд прозореца, насечено от голия клон на един бряст.

Цели два часа не посмя да го погледне. Когато го отвори, вестта бе добра — приемат го с пълна стипендия. Седеше на ръба на леглото, изтръпнал и нащрек от добрата новина, както щеше да приема всичко хубаво в живота си, и никога не си позволи да се зарадва на нещо истински. С радост Ви уведомявам…

И тогава забеляза грешката и все още неосъзнатата истина се надигна тъкмо където бе очаквал — в пустата кухина точно под ребрата — името в писмото не бе неговото. Адресът бе същият и всички останали подробности — дата на раждане, осигурителен номер, всичко това бе правилно. И първите му две имена — Дейвид, на баща му, и Хенри, на дядо му, те също бяха наред, елегантно изписани от някоя секретарка, която вероятно се е сепнала от телефона или посетител. Или просто заради прекрасната пролет е вдигнала поглед от писмото и се е размечтала за предстоящата вечер с годеника си, който ще дойде с цветя, а сърцето й ще трепти като лист. После се е затръшнала врата. Чула е стъпки — шефът й. Стреснали са я, тя се е окопитила и се е върнала в реалността. Премигала е, ударила е печата за обратна разписка и се е заела с другите си задължения.

Вече била изписала Дейвид Хенри правилно.

Но последното му име, Маккалистър, липсваше.

Така и никому не каза. Замина за колежа, записа се и никой нищо не разбра. В края на краищата това бе истинското му име. И все пак Дейвид Хенри и Дейвид Хенри Маккалистър не са един и същи човек, това съзнаваше добре и му се стори от ясно по-ясно, че му е писано в колежа да бъде Дейвид Хенри — човек без история, необременен от миналото. Човек, пред който се отваря възможност сам да изгради живота си от начало.

Така и направи. Името му го позволяваше, донякъде дори му го налагаше, защото внушаваше сила и известен аристократизъм. Нали имаше един държавник и оратор Патрик Хенри. Навремето се захласваше в приказки с далеч по-богати и с по-добро обществено положение, отколкото той изобщо ще постигне хора, хора, които се държаха тъй свойски в един свят, към който отчаяно се мъчеше да се присъедини, и понякога намекваше, макар никога директно, за далечно и важно родословие, в опит да намери опора и подкрепа от измислени предци.

Това бе и подаръкът, който се опита да дари на Пол — неоспоримо място под слънцето.

Водата под краката му бе кафява, едва-едва разпенена по края. Изви вятър и го прониза през кожата, както вееше и през дрехите му. Нахлу в кръвта му, а вихрената вода проблясваше и го привличаше, и в миг усети в гърлото да му киселее и се озова на четири крака — усещаше студения камък под дланите си и започна да повръща в бясната тъмна река, извиваше се конвулсивно, докато нямаше какво повече да изхвърли. Остана дълго да лежи в тъмнината. Накрая бавно стана, избърса уста с опакото на ръката си и пое обратно към града.

* * *

Цяла нощ прекара на автогарата Грейхаунд, току задреме, току се стресне, и на сутринта взе първия автобус към родния си дом в Западна Вирджиния и пое далеч сред хълмовете, които го обвиваха като в прегръдка. След седем часа автобусът спря на едновремешната спирка, на ъгъла на Мейн и Вайн, и избоботи нататък, а Дейвид Хенри остана пред бакалията. Улиците бяха тихи, на телефонен стълб бе залепен вестник и пукнатините по тротоара бяха прорасли в бурени. Навремето работи в магазина срещу наема за стаичката над него — умното хлапе, дошло от хълмовете да учи, слисано от звуците на камбани и суетнята на пазаруващи домакини, деца, които се трупаха при фонтана да си купят газирана вода, и мъже, които вечер се събираха, плюеха тютюн, играеха карти и си разправяха разни истории, колкото да мине времето. Но това беше минало, безвъзвратно. Сега шперплата по прозорците от край до край бе в нечетливи червено-черни графити.

Гърлото му гореше от жажда. От другата страна на улицата двама мъже — единият плешив, другият с рядка прошарена коса до раменете — играеха на дама на верандата. Те го погледнаха с любопитство и недоверие и за момент Дейвид се видя през техните очи — изпоцапани смачкани панталони, с риза от предната сутрин, без вратовръзка, със сплъстена коса, след като бе спал на пресекулки в автобуса. Мястото му не бе тук и никога не е било. В тясната стаичка над магазина, сред разпилените по кревата книги, го глождеше болезнена мъка по дома и не можеше да се съсредоточи, но върнеше ли се горе в планината, копнежът му пламваше. В облицованата с дъски къщурка на родителите си, сгушена дълбоко в хълма, часовете се нижеха протяжни и безкрайни и времето се отмерваше единствено от потропването на бащината му лула по стола, въздишките на майка му и тревогите около сестра му. Един бе животът под потока, друг — над него, а самотата зееше навред като черно цвете.

Кимна на мъжете, обърна се и закрачи, усещайки втренчените им погледи.

Заръмя нежно като мъгла. Вървеше, макар краката да го боляха. Сети се за окъпания си в светлина кабинет — един цял живот или мечта, останал далеч зад гърба му. Беше късно следобед. Нора още е на работа, а Пол сигурно е горе в стаята си и излива самотата и гнева си в музика. Довечера го очакват да се върне, но той няма да се прибере. Трябва да им се обади, но по-късно — първо да реши какво ще прави. Знаеше го, но му се струваше и абсурдно този и онзи живот да съществуват едновременно в един и същи свят.

Не след дълго по неравния тротоар към края на града избуялата трева разсичаше настилката като морзова азбука и тротоарът, тук-там съвсем занемарен, накрая се загуби. Отстрани на тесния път имаше плитки канавки — помнеше ги цели в полски кремове, безчет оранжеви кълбета като лумнали пламъци. Пъхна ръце под мишниците да се стопли. Тук пролетта още не е дошла. Няма и следа от люляците в Питсбърг, нито от топлия дъжд. Под стъпките му пропуква замръзнал сняг. Подритна няколко почернели буци от край пътя в канавката, където сред бурени и боклуци още се стели сняг.

Стигна до местната магистрала. По нея фучаха коли и той закрачи по тревата встрани от платното, цял в пръски киша от минаващите коли. Някога това шосе бе спокойно, колите се чуваха от километри, преди да се появят, и обикновено зад волана бе някой познат, който ще намали, ще спре и ще отвори вратата да се качиш. Познаваха го, познаваха и семейството му и след обичайните въпроси: Как е майка ти, а баща ти, как върви градината тази година? — настъпваше мълчание, в което шофьорът и останалите пътници внимателно премисляха какво да кажат и за какво да не отварят приказка пред това момче, дето е толкова умно, че има стипендия, а сестра му е толкова болна, че не може да ходи на училище. В планините, а може би и по целия свят, вярваха във възмездието, че получиш ли нещо, неминуемо и осезаемо губиш друго. Е, ти пък имаш акъл, нищо че братовчед ти е хубавец. Комплименти, примамливи като цветя, бодливи в своята противоположност: Да, може и да си умен, ама пък си грозник. Може и да си красавец, ама акълът ти не сече. Възмездие, всемирно равновесие. Във всеки въпрос за учението му Дейвид чуваше укор — взел е прекалено много, всичко е взел — и в автомобила или камиона тишината нарастваше, докато накрая му се струваше, че човешки глас никога не ще я наруши.

Пътят извиваше, после пак — танцуващият път на Джун. Склоновете ставаха по-стръмни, потоци шеметно се спускаха, а къщите все повече пооредяваха, коя от коя по-бедняшки. Сред хълмовете се появиха фургони, в които живееха хора, като евтини потъмнели бижута, а тюркоазеното, сребристото и жълтото бяха избелели до кремаво. Ето го чинара, сърцевидната скала, завоя, при който в земята са забити три бели кръста, украсени с повехнали цветя и панделки. Свърна и пое по следващия поток, неговия поток. Пътеката бе обраснала, почти заличена.

След близо час стигна старата къща — обрулена от ветрове и дъждове до млечносиво, покривът е пропаднал в средата край хоризонталната греда, тук-там липсват шиндели. Дейвид спря, в миг миналото го връхлетя и му се стори, че отново ще види майка си да слиза по стъпалата с поцинковано калаено ведро, тръгнала за вода за прането, сестра си да седи на верандата, да чуе как брадвата разсича дънери точно зад къщата, където баща му цепи дърва. Той отиде на училище и Джун умря, а родителите му останаха тук, докато все някак успяваха да се справят — не искаха да оставят земята. Но така и не се замогнаха, после баща му умря още съвсем млад и майка му най-сетне замина на север при сестра си, където й обещаха работа в автомобилните заводи. Дейвид рядко си идваше от Питсбърг, а след като майка му умря, повече не стъпи тук. Познаваше мястото като собствената си душа, но то бе на светлинни години далеч от сегашния му живот.

Вятърът се усили. Изкачи стъпалата. Вратата се бе изметнала, висеше на пантите и не можеше да се затвори. Вътре бе студено, миришеше на мухъл. Имаше една-единствена стая, защото поддалата греда бе съсипала горния етаж, където спяха. По стените имаше петна от влага, през пролуки прозираше бледото небе. Беше помагал на баща си да вдигнат покрива, а по лицата им се лееше пот, ръцете им бяха цели в мъзга от дъските, но те блъскаха с чукове на слънцето сред аромата на току–що отсечен кедър.

Не знаеше някой да е стъпвал тук от години. Но на старата печка имаше студен тиган, със засъхнала по него мазнина, само че като се наведе, не миришеше на граниво. В ъгъла бе старото желязно легло, покрито с протъркан юрган от онези, дето баба му и майка му шиеха. Тъканта бе студена и влажна на допир. Дюшек нямаше, а върху дъските, нагласени в рамката на кревата, бяха настлани одеяла. Дъсченият под бе пометен и на прозореца в буркан бяха натопени три кукуряка.

Някой живее тук. Лек ветрец повя през стаята и размърда хартиените изрезки, които висяха навсякъде — от тавана, от прозорците, над кревата. Дейвид пообиколи да ги разгледа с нарастващо учудване. Напомняха му на снежинките, които изрязваше в училище, но далеч по-сложни и подробни, те представляваха цели сцени до най-малката подробност: щатският панаир, спретнат хол с камина в дъното, излет с възпламеняващи се фойерверки. Крехки и изящни, те сякаш нашепваха в старата къща някакви тайнства. Докосна надипления край на един пейзаж — натоварена със сено каруца и момичетата с обточени с дантела бонета, а момчетата навили крачоли до колене. Виенски колела, шеметни въртележки, понесли се по магистрали коли висяха над кревата и от течението леко потрепваха като крехки криле.

Кой ли ги е измайсторил тъй търпеливо? Замисли се за собствените си снимки — толкова упорито се мъчеше да улови всеки миг, да го хване, да го увековечи, но когато образите се появяваха в тъмната стаичка, те вече не бяха същите. След часове, а понякога и дни и той самият не бе същият. И въпреки това толкова му се искаше да улови пърхащия воал, да улови света в мига, в който той вече се изплъзва отново и отново, и отново.

Седна на коравия креват. Главата му още пулсираше. Легна и придърпа влажния юрган. Прозорците бяха озарени от мека сивкава светлина. Голата маса, печката, всичко намирисваше на плесен. Стените бяха облепени с пластове вестници, които вече се лющеха. Родителите му бяха много бедни, както и всичките им познати. Не че е престъпление, но можеше и да стане. Затова пазеха всичко — стари мотори и консервени кутии, шишета от мляко се пилееха по моравите и по склоновете. Това бе заклинание да не изпаднат в нужда, преграда срещу недоимъка. Когато бе малък, едно момче на име Даниел Бринкерхоф се напъха в стар хладилник и се задуши. Дейвид помнеше приглушените гласове, а после тялото на момчето, негов връстник, положено в стая като тази, със запалени свещи. Майката плака, но той не разбра сълзите, бе твърде малък да проумее скръбта, всепоглъщащата смърт. Но запомни какво каза навън изтерзаният баща, загубил сина си, чу го и майка му: Защо моят син? Той беше жизнен, здрав. Защо не онова болнаво момиче? Ако е трябвало някой да си иде, защо не си отиде тя?

Затвори очи. Цареше тишина. Припомни си звуците, които изпълват живота му в Лексингтън: стъпки и гласове в преддверия, пронизително звънене на телефона, бибипкане на пейджъра му на фона на радиото, докато кара, а у дома неизменно Пол свири на китара и Нора, навила кабела на телефона около едната си китка, говори с клиенти, среднощни повиквания — викат го в болницата, трябва да отиде. И той става, тъмна тъмница е, студено е, но той тръгва.

Не и тук. Тук напява единствено вятърът, подел изсъхналите листа, и някъде далеч — нежният ромон на водата в потока под леда. Един клон потропа на външната стена. Беше студено и той се понадигна на пети и рамене, та да освободи юргана изпод себе си и да се загърне по-плътно. Снимките в джоба му го боднаха, като се обърна да издърпа завивката. Потрепери още няколко минути от студа и умората след пътуването, а когато затвори очи, си представи как двете реки се срещат и се сливат и тъмните им води се завихрят. Но не за да се сгромолясат в низините, а за да се извисят — именно това създава равновесието.

Затвори очи. Само за някоя и друга минута, да си почине. Сред миризмата на плесен и мухъл долови ухание на нещо приятно, сладостно. Майка му е купила захар от града и той почти усеща вкуса на тортата за рождения ден — жълта и гъста, толкова вкусна и сладка, че сякаш ще се взриви в устата ти. Съседите от долните къщи, чиито гласове долитат от падината та чак дотук, пъстрите празнични рокли на жените леко докосват избуялата трева. Мъжете са с черни панталони и ботуши, а децата волно тичат и викат из двора, и след време всички ще се съберат да правят сладолед в калъпи със солена саламура под верандата, докато замръзне на камък и като вдигнат вледенения метален капак, ще загребат от сладкия леден крем да напълнят купичките си с връх.

Май това бе, след като се роди Джун или пък след кръщенето й — денят със сладоледа. Джун бе като всички бебета — махаше ръчички и нежно го докосваше, когато се наведеше да я целуне. И в онзи зноен летен ден, докато изчакат сладоледа да замръзне под верандата, те празнуваха. После дойде есента, след нея зимата, а Джун така и не се научи да сяда. Дойде и първият й рожден ден, но тя бе прекалено слабичка, за да ходи дълго. На следващата есен една братовчедка им дойде на гости със сина си, кажи-речи колкото Джун, но момчето не само ходеше, а търчеше из стаите и вече започваше и да говори, а Джун все така седеше тихичко и безмълвно наблюдаваше света. Тогава разбраха, че нещо не е наред. Помнеше как майка му гледаше момченцето на братовчедката и по страните й се стичаха сълзи без дума да изрече, а след време поема дълбоко дъх, отива обратно в стаята и продължава. Тази мъка той понесе със себе си, натежала като камък в сърцето му. Същата тази мъка се опита да спести на Нора и на Пол, а причини толкова много други.

— Дейвид — каза майка му онзи ден и пъргаво изтри сълзи той да не види, че плаче, — разтреби тези книги от масата и иди за дърва и вода. Веднага. Свърши и ти нещо полезно.

И той отиде. И продължиха все така и онзи, и всеки следващ ден. Затвориха се в себе си, дори на гости престанаха да ходят с изключение на някое кръщене или погребение до деня, когато Даниел Бринкерхоф се заключи в хладилника. От бдението се прибраха по тъмно, изкачиха пътеката край потока по усет, по спомен и баща му носеше Джун на ръце, а майка му повече не слезе от планината чак докато не замина за Детройт…

* * *

— Като те гледам, май за нищо не те бива — мърмореше гласът, а Дейвид, все още сънен, не знаеше дали сънува, или му се причуват гласове, и понеже нещо го придърпа за китките, помръдна. Прокара език по небцето си. Животът им бе тежък, дните дълги, от сутрин до вечер работеха и нямаха нито време, нито сили да скърбят. Трябваше да продължат, само това им оставаше, и понеже и да приказват, и да не приказват за Джун, нямаше да я върнат, така и повече не я споменаха. Дейвид се обърна и китките го заболяха. Сепна се и се събуди, отвори очи и огледа стаята с все още блуждаещ поглед.

Бе застанала до печката, на няколко крачки, със стегнат по елегантните крака маслинен работен панталон, който се разширяваше около бедрата й. Беше с пуловер с цвят на ръжда, на издължени, искрящи оранжеви пръски и върху него мъжка фланелена риза на зелени и черни карета. Бе отрязала краищата на пръстите на ръкавиците си и се движеше около печката пъргаво и делово — разбъркваше няколко яйца в тигана. Навън бе тъмно — бе спал дълго — и из стаята бяха наредени свещи. Жълтеникавата светлина смекчаваше очертанията. Изящните хартиени картини леко се полюшваха.

Мазнината пръсна и момичето светкавично дръпна ръка. Полежа неподвижно няколко минути, като я наблюдаваше и дори най-незначителната подробност оживя: ръчките на черната печка, които майка му жулеше, изгризаните нокти на момичето, потрепващия пламък на свещите на прозореца. Тя се пресегна към полицата над печката за сол и пипер и го порази как светлината заигра по кожата и по косата й, докато тя минава от светло в сянка и обратно, плавните й движения.

Беше оставил фотоапарата си в хотелския сейф.

Понечи да приседне, но китките го дръпнаха обратно. Смутен, обърна глава — едната бе вързана с тънък червен шифонов шал за единия край на стария креват, а другата — с разнищения парцал за под за другия. Тя усети, че той се раздвижва, и се обърна, като потупа длан с дървена лъжица.

— Приятелят ми ще си дойде всеки момент — заяви тя.

Дейвид тежко отпусна глава обратно на възглавницата.

Беше слабичка, не по-голяма, а може би и по-малка от Пол, сама тук в запуснатата къща. Живее с някого незаконно, мина му през ума и като се запита какъв ли е приятелят й, си даде сметка, че май би трябвало да се страхува.

— Как се казваш? — попита той.

— Роузмари — отвърна тя с тревожен поглед. — Ако щеш вярвай — додаде момичето.

— Роузмари — повтори той и си представи хвойновия храст, който Нора посади в едно слънчево кътче и издължените му като магически пръчки клони с уханни иглички. — Чудя се дали би ме развързала.

— Не — бързо отсече тя. — Няма начин.

— Жаден съм — продължи той.

Тя го погледна с топлите си, кафяви на светли петънца бдителни очи. После излезе, а през вратата нахлу студен въздух и хартиените изрезки затрептяха. Върна се с метална чаша вода от потока.

— Благодаря — рече той, — само че легнал не мога да пия.

Тя нагледа печката, обърна цвъртящите яйца, после затършува из едно чекмедже и извади пластмасова сламка от някое заведение за бързо хранене с мръсен край и я метна в металната чаша.

— Пий с нея — каза момичето, — ако си толкова жаден.

Той извърна глава и отпи, прежаднял, та да усети друго освен привкус на прахоляк. Тя сложи яйцата в синя метална чиния на бели пръски и седна на дървената маса. Ядеше бързо, побутвайки яйцето върху пластмасова вилица с показалеца на лявата си ръка, елегантно, без да се замисля, все едно че него изобщо го няма. В този момент му просветна, че въпросният приятел е измислица. Тя живее тук сама.

Пи, докато сламката изгъргори и не остана и капчица, а в гърлото му от водата остана привкус на затлачена река.

— Навремето тази къща бе на родителите ми — каза той, като изпи водата. — Всъщност тя все още е моя. Нотариалният акт пазя в сейф. Формално ти си нарушител.

Тя се усмихна и внимателно сложи вилицата в чинията.

— Значи си дошъл да си я поискаш, формално, а?

Косата и бузите й отразяваха трепкащата светлина.

Беше толкова млада, но излъчваше и някаква неумолимост и сила, самота, но и решителност.

— Не — замисли се за чудатото си пътешествие от обичайната утрин в Лексингтън, където Пол с часове не излиза от банята, а Нора, намръщена, прави счетоводен баланс на кухненския плот, и от кафето се вие пара, през изложбата, после реката, та дотук.

— Тогава защо дойде? — избута тя чинията насред масата. Ръцете й бяха загрубели, ноктите — изпочупени. Изненада се как тези ръце сътворяват изящните сложни картини от хартия, които изпълваха стаята.

— Казвам се Дейвид Хенри Маккалистър. — Истинското му име, което от години никой не бе изричал.

— Не познавам никакви Маккалистър — рече тя. — Но аз не съм тукашна.

— На колко години си? — запита той. — На петнайсет?

— На шестнайсет — поправи го тя. И веднага превзето добави: — Шестнайсет, двайсет, четирийсет, както ти харесва.

— Шестнайсет — повтори той. — Имам син, по-голям от теб. Пол.

Син, помисли си той, и дъщеря.

— Тъй ли? — рече тя равнодушно.

Взе отново вилицата и той я загледа как яде яйцата на малки хапки, как внимателно дъвче и внезапно в съзнанието му нахлу друг спомен от живота в същата тази къща — как наблюдава сестра си Джун да яде яйца по същия начин. Беше в годината, когато почина и й беше трудно да седи изправена на масата, но седеше и всяка вечер вечеряше заедно с тях, а светлината озаряваше русата й коса и ръцете й се движеха бавно, умишлено грациозно.

— Защо не ме развържеш — кротко предложи той с пресипнал от вълнение глас. — Аз съм лекар. Няма да ти навредя.

— Да бе — стана и отнесе синята метална чиния до мивката.

Бременна е, стъписан осъзна той, зърнал профила й, когато тя се извърна да вземе сапуна от полицата. Не е напреднала бременност, към четвърти или пети месец, предположи Дейвид.

— Слушай, аз наистина съм лекар. Имам визитка в портфейла си. Виж.

Тя не отговори, само изми чинията и вилицата и внимателно избърса ръце с хавлиена кърпа. Дейвид легна пак и се замисли колко е странно, че е тук, където е бил заченат, където се е родил и почти отраснал, колко е странно, че от семейството му вече никой друг не е сред живите, а това момиче, толкова младо, упорито и явно объркано, го е вързало за кревата.

Тя прекоси стаята и взе портфейла му от джоба. Едно по едно извади всичко на масата — пари, кредитни карти, какви ли не бележки и хартийки.

— Тук пише фотограф — разчете тя визитната му картичка на трепкащата светлина.

— Така е — рече той. — И фотограф съм. Продължавай да търсиш.

— Добрее — каза тя след малко, с личната му карта в ръка. — Значи си лекар. Е, и? Какво от това?

Косата й бе прибрана в конска опашка и няколко тънки, измъкнали се кичурчета падаха по лицето й. Момичето ги прибра зад ухото си.

— Значи, че няма да ти навредя, Роузмари. Първо, не вреди никому.

Тя набързо го претегли с поглед.

— Че какво ти остава да кажеш. Дори да ми кроиш нещо.

Огледа я — разрошена коса, ясни тъмни очи.

— Имам няколко снимки — рече той. — Някъде тук са… — Той помръдна и усети острия ръб на плика през джоба на ризата си. — Моля те, погледни. На дъщеря ми са. Тя е горе-долу на твоите години.

Когато момичето пъхна ръка в джоба му, той усети топлината й, миришеше на нещо естествено, чисто. Какво мирише така сладко? — запита се той и си припомни съня си и подноса с пасти със сметана, които отнесоха покрай него при откриването на изложбата му.

— Как се казва? — попита Роузмари, докато разглеждаше първо едната, после другата снимка.

— Фиби.

— Фиби. Хубаво име. И тя е хубава. На майка си ли е кръстена?

— Не — припомни си Дейвид нощта, когато Фиби се роди и как Нора, преди да я хване упойката, каза какви имена е избрала за детето си. Каролайн слушаше, бе я чула и бе уважила желанието й. — Кръстена е на една стара леля. Леля на майка й. Аз не я познавам.

— Аз пък съм кръстена на двете си баби — кротко рече Роузмари. Тъмната й коса отново падна по бледата й буза и тя я вдигна, като задържа пръста в ръкавицата край ухото си, а Дейвид си я представи със семейството й, насядали около друга осветена от лампа маса. Искаше му се да я прегърне, да я отведе у дома, да я защити. — Роуз — на майката на баща ми, а Мери — на майчината ми майка.

— Родителите ти знаят ли къде си? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не мога да се върна — гласът й прозвуча изстрадало и гневно. — Никога вече няма да мога да се върна. Няма да се върна.

Изглеждаше толкова млада, седнала на масата, леко свила ръце в юмруци с помръкнало и тревожно изражение.

— Защо? — запита той.

Тя тръсна глава и потупа снимката на Фиби.

— Казваш, била моя възраст, а?

— Почти, предполагам. Роди се на шести март 1964-та.

— А аз през февруари 1966-а. — Остави снимките с потреперващи ръце. — Майка ми бе намислила тържество — щастлив шестнайсети рожден ден. Много я бива за розовички гиздосии.

Дейвид я наблюдаваше как преглътна, прибра отново косата си зад ухо и се вторачи през тъмния прозорец. Искаше му се някак да я утеши, също както толкова често му идеше да утеши някого — Джун, майка си, Нора, — но и сега, както и преди, не може. Покой и движение — тук има нещо, нещо, което трябва да узнае, но не може да си събере мислите. Почувства се като в капан, застопорен във времето като снимките му, а мигът, който го държи, е някъде дълбоко стаен и болезнен. За Джун плака един-единствен път, когато стоеше с майка си на хълма сред брулещия вечерен вятър, с Библията в ръце, и декламираше молитвата господня над прясно изкопания гроб. Плака заедно с майка си, която оттогава намрази вятъра, а после стаиха скръбта си и продължиха. Така става в живота и те го приеха безрезервно.

— Фиби ми е дъщеря — заговори той, стъписан от думите си, но и с неистово желание да разправи историята си, да сподели тайната, която кри толкова години. — Само че не съм я виждал от деня, в който се роди. — Поколеба се, после си наложи да го изрече: — Отрекох се от нея. Роди се със Синдрома на Даун, което ще рече със забавено развитие. Затова я дадох. Никога никому не съм го казвал.

Стъписана, Роузмари го стрелна с поглед.

— Според мен това си е вреда — рече тя.

— Да. И според мен.

Дълго мълчаха. Накъдето и да погледнеше, всичко му напомняше за семейството му — топлият дъх на Джун о бузата му, как майка му си припява, докато сгъва прането на масата, историите на баща му, които отекваха между тези стени. Няма ги, никой не му остана, и дъщеря му я няма. По стар навик се помъчи да надвие скръбта, но по страните му се търкулнаха сълзи и не можеше да ги спре. Плачеше за Джун и заради мига в клиниката, когато подаде Фиби на Каролайн Гил и я проследи как се извърна. Роузмари седеше на масата сериозна и безмълвна. За миг очите им се срещнаха и той задържа вперения й поглед — странен миг на близост. Спомни си как Каролайн го гледаше от прага, когато бе заспал, с разнежено от любов към него лице. Можеше да тръгне с нея по стъпалата на музея и да се върне в живота й, но пропусна и този момент.

— Съжалявам — опита да се овладее той. — Отдавна не съм идвал тук.

Тя не отвърна и той се зачуди дали го мисли за побъркан. Пое дълбоко дъх.

— Кога трябва да се роди бебето? — запита той.

Тъмните й очи учудено се разшириха.

— Може би след около пет месеца.

— Заряза го, нали? — кротко попита той. — Приятеля ти. Може да не е искал бебето.

Тя извърна глава, но той видя, че очите й се насълзиха.

— Извинявай — веднага рече той. — Не искам да ти се бъркам.

Тя леко поклати глава.

— Няма нищо. Не е кой знае какво.

— Къде е той? — продължи Дейвид все така кротко. — Къде е домът ти?

— В Пенсилвания — отвърна тя след дълго мълчание. Пое дълбоко дъх и Дейвид разбра, че неговата история, неговата скръб са я подтикнали да сподели своята. — Край Харисбърг. Там в града имах леля — продължи момичето. — Сестра на майка ми. Сю Уолис. Почина. Но като малка идвахме тук. Бродехме из околните хълмове. Тази къща бе все пуста. Идвахме тук да играем, като деца. Беше най-хубавото време. Не се сетих за по-добро място.

Той кимна и си спомни шумоленето на листата сред тишината в гората. Сю Уолис. Изплува смътен образ на жена, която се качва по хълма със сладкиш с праскови, покрит с кърпа.

— Развържи ме — каза той все така кротко.

Тя язвително се засмя и избърса очи.

— Защо? Защо да те развържа, тук сме сами и наоколо няма жива душа? Не съм чак толкова глупава.

Стана и взе ножица и купчинка листа от полицата над печката. Започна да изрязва и наоколо полетяха бели късчета. Духна вятър и пламъчетата на свещите притрепваха от повея. Лицето й бе неумолимо, категорично, съсредоточено и решително също като изражението на Пол, когато свири, възправил се срещу света на Дейвид, в търсене на друго кътче. Ножицата проблясваше и по челюстта й играеше мускулче. Не му бе идвало на ум, че може да го нарани.

— Тези хартиени картини, дето правиш. Красиви са.

— Баба ми Роуз ме научи. Наричат ги Scherenschnitte, ножични изрезки. Баба отраснала в Швейцария и там сигурно по цял ден ги майсторят.

— Баба ти сигурно се тревожи за теб.

— Тя умря. Почина миналата година. — Момичето поспря и се съсредоточи върху изрезката. — Обичам да ги правя. Помага ми да не я забравя.

Дейвид кимна.

— От някаква идея ли започваш?

— Всичко е в хартията. Аз нищо не измислям, по-скоро откривам какво има в листа.

— Откриваш. Да — кимна той. — Разбирам. И с моите снимки е същото. Всичко вече си е там, аз просто го откривам.

— Точно така — Роузмари обърна листа. — Абсолютно прав си.

— Какво ще правиш с мен? — попита той.

Без да отговаря, тя продължи да изрязва.

— Пикае ми се — допълни той.

Надяваше се да я стресне, та да проговори, но беше и болезнено вярно. За миг тя го изгледа. После остави ножицата и хартията и изчезна, без дума да каже. Чу я да се движи навън в тъмното. Върна се с празен буркан от фъстъчено масло.

— Виж какво, Роузмари. Моля те. Развържи ме.

Тя сложи буркана на пода и отново взе ножицата.

— Как си могъл да се отречеш от нея? — попита тя.

Светлината проблясваше по остриетата на ножицата. Дейвид си спомни как проблясваше скалпелът, докато правеше епизиотомията, как се понесе вън от тялото си и наблюдаваше отвисоко, как събитията от онази нощ задвижиха живота му и всяко нещо повличаше друго, отварят се врати, които никой не е прекрачвал, други се затварят, докато стигна до този момент с една непозната, която търси сложния замисъл, заложен в хартията, и очакваше отговора му, а той не може да направи нищо, нито имаше къде да отиде.

— Това ли те тревожи? — попита той. — Че ще оставиш бебето си?

— За нищо на света. Никога няма да оставя бебето си — разпалено отвърна тя с неумолимо изражение. Значи някой е постъпил така с нея, по един или друг начин я е изхвърлил като ненужна стока, ако потъне — потъне, ако изплува — изплува. Да си на шестнайсет, бременна и да седиш сама на тази маса.

— Осъзнах, че сбърках — поде Дейвид. — Но прекалено късно.

— Никога не е прекалено късно.

— Ти си на шестнайсет — продължи той. — Понякога, повярвай, е прекалено късно.

Изражението й за миг се стегна, но тя не отговори, просто продължи да изрязва и в тишината Дейвид отново заприказва — опита се първо да обясни за снега, за шока, за проблясващия на студената светлина скалпел. Как, откъснал се от тялото си, наблюдава какво прави отстрани. Как се буди всяка божа сутрин вече осемнайсет години с мисълта, че може би днес, именно днес ще оправи нещата. Но Фиби я нямаше и не успяваше да я открие, така че как да каже на Нора? Тайната се бе загнездила в брака им като коварно пълзящо растение и се усуква ли, усуква, а Нора започна да прекалява с пиенето, после се заредиха любовните авантюри, онзи евтин посредник на плажа, а след него други, как той се опита да не обръща внимание, да й прости, защото знаеше, че в известен смисъл всъщност вината е негова. И правеше снимка след снимка, сякаш в опит да спре времето или да създаде достатъчно внушителен образ, който да засенчи мига, в който се обърна и подаде дъщеря си на Каролайн Гил.

Гласът му ту се извисяваше, ту се снижаваше. Веднъж започнал, не можеше да спре, както не можеше да накара и дъжда да спре, нито струящия надолу по склона поток, нито рибите — упорити и убягващи като спомени, които проблясват под леда над потока. Тела в движение, сети се той за отколешните глупости от уроците по физика в гимназията. Беше подал дъщеря си на Каролайн Гил и това го доведе тук след години, при това момиче със собствено движение, момиче, което е казало „да“ за кратък миг волност на задната седалка на някоя кола или в стая в някой тиха къща, което малко по-късно е станало и си е пооправило дрехите, без представа да има как този миг вече е предначертал живота й.

Тя изрязваше и мълчеше. Мълчанието й го освободи. Думите се лееха като река, като хала, заливаха къщата с такава сила и толкова жизненост, че не можеше да ги спре. По някое време пак се разплака и не можа да спре сълзите си. Роузмари дума не обели. Приказва, докато думите се провлачиха, намаляха и накрая секнаха.

Възцари се всепоглъщаща тишина.

Тя мълчеше. Ножицата проблясваше, а наполовина изрязаният къс хартия се пързулна от масата на пода, когато момичето стана. Той затвори очи с нарастващ страх, защото съзря гняв в очите й, защото за всичко, което се случи, е виновен той.

Стъпките й, последвани от студен и искрящ като лед метал, който се плъзна по кожата му.

Напрежението около китките му отслабна. Отвори очи и я видя да отстъпва с искрящи бдителни очи, втренчени в неговите, а ножицата проблясва.

— Е — рече момичето. — Свободен си.