Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Memory Keeper’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Ким Едуардс. Дъщерята на пазителя на спомени

Американска. Първо издание

ИК „Летера“, Пловдив, 2009

Редактор: Магдалена Тодорова

Коректор: Красимира Ангелова

ISBN: 978-954-516-862-8

История

  1. — Добавяне

IV

Офисът зад стъклената врата на Нора жужеше. Нийл Симс, административният директор на Ай Би Ем, влезе през входната врата и тъмният му костюм и лъснатите обувки проблеснаха. Бри, която влезе в приемната да вземе факсовете, се обърна и го поздрави. Беше с жълт ленен костюм и тъмножълти обувки и като протегна ръка да се здрависат, по китката й се плъзна елегантна златна гривна. Беше както винаги елегантна, но бе отслабнала и скулите й изпъкваха. Все така волният й смях достигна през стъклото до Нора, седнала с телефонната слушалка в ръка и лъскавата папка, на която с големи черни букви пишеше Ай Би Ем и върху която бе работила седмици, на бюрото.

— Виж какво, Сам — каза Нора. — Казах ти да не ми се обаждаш и го казах напълно сериозно.

Дълбока хладна тишина изпълни ухото й. Представи си как Сам работи до остъклената стена в дома му, която гледа към езерото. Беше анализатор по инвестициите и Нора се запозна с него преди шест месеца на паркинга до асансьора, сред мъждивата в бетонния гараж светлина. Изпусна ключовете си и той ги хвана във въздуха с бързо движение като риба. Ваши ли са? — попита той и на мига се усмихна непринудено — пошегува се, защото наоколо нямаше никой. Нора изпита познатия неустоим порив, подобно на мрачна сладостна тежест, и кимна. Пръстите му я докоснаха и тя усети студенината на ключовете в дланта си.

Същата вечер й остави съобщение на телефонния секретар. Сърцето на Нора затуптя, примря, като чу гласа му. Но когато записът свърши, си наложи да седне и да прехвърли авантюрите си през годините — мимолетни и по-трайни, пламенни и сдържани, горчиви и приятелски.

Четири. Записа цифрата — черни безчувствени ивици графит — в полето на сутрешния вестник. Горе във ваната капе вода. Пол е в дневната и от китарата му се разнасят до безкрай едни и същи акорди. Дейвид е навън — работи в тъмната си стаичка — неизменно далеч един от друг. Всяка своя авантюра Нора започваше с надежда и усещане за ново начало, отдадена на порива на тайните срещи, на неизживяното и изненадата. След Хауард имаше две кратки и приятни връзки, последвани от още една, този път по-продължителна. И всяка започваше, когато усетеше, че от тътнещата тишина в дома й ще полудее, когато тайнството на нечие друго присъствие, чието и да е, й се струваше утешително.

— Нора, моля те, просто ме чуй — казваше Сам, напорист мъж, донякъде безпардонен, когато преговаряше, човек, когото тя дори не харесваше кой знае колко. В приемната Бри се обърна и й хвърли въпросителен и припрян поглед. Да, махна Нора от другата страна на стъклото, ще побърза. Уговаряха този договор с Ай Би Ем вече близо година и тя, разбира се, ще побърза. — Само искам да питам за Пол — настоя Сам. — Има ли нещо ново? Защото аз съм тук заради теб, разбра ли? Чуваш ли ме, Нора? Единствено, само заради теб.

— Чувам те — отговори тя, ядосана на себе си. Не й бе приятно Сам да говори за сина й. Пол го нямаше от двайсет и четири часа, беше изчезнала и една кола на три преки от тях. Тя го гледаше как се отдалечава след напрегнатата сцена на верандата и се мъчеше да си припомни какво каза тя, какво ли е чул той, разкъсвана от обърканото му изражение. Дейвид постъпи правилно, като даде на Пол благословията си, но някак дори това, защото дойде изневиделица, влоши положението. Както гледаше Пол да се отдалечава с китарата в ръка, за малко да хукне след него. Но главата й щеше да се пръсне и си каза, че сигурно му е нужно време да осмисли всичко насаме. А и, то се знае, няма да иде далеч — къде може да отиде?

— Нора — обади се Сам. — Нора, добре ли си?

За миг затвори очи. Делничното слънце стопли лицето й. Прозорците на спалнята на Сам са целите в призми и в такова ярко утро светлина и цвят играят като живи по цялата повърхност. Като да правиш любов в дискотека, каза му веднъж тя, полуоплаквайки се, полуочарована от проточилите се, трептящи по ръцете му и бледата й кожа цветни снопове. Онзи ден, както и всеки един, откакто се запознаха, Нора мислеше да сложи край на връзката им. Тогава Сам прокара пръст по ивицата обагрена светлина по бедрото й и тя постепенно усети как решимостта й намалява, стопява се, а чувствата й в загадъчна последователност преливат едно в друго — от тъмновиолетово до златисто — и неохотата й, непонятно как, се превърна в желание.

Но удоволствието неизменно секваше на прага на дома й.

— Точно сега съм насочила всичките си сили към Пол — рече тя и рязко добави: — Виж какво, Сам, писна ми. Онзи ден бях напълно сериозна. Не ми се обаждай повече.

— Притеснена си.

— Да. Но говоря сериозно. Не ми се обаждай повече. Никога.

Затвори. Ръката й трепереше и тя я притисна о бюрото. Прие изчезването на Пол като наказание за дългогодишния гняв на Дейвид, за собствения си гняв. Предната вечер откриха колата, която Пол откраднал, изоставена в една уличка в Луисвил, но от Пол нямаше и следа. И така и тя, и Дейвид чакаха и безпомощни се движеха сред пластовете тишина в къщата. Момичето от Западна Вирджиния още спеше на разтегаемата кушетка в копторчето. Дейвид не я докосваше, дори не я заговаряше, освен колкото да попита дали има нужда от нещо. И въпреки това Нора чувстваше, че помежду им има нещо, някаква емоционална връзка, толкова жизнена и толкова истинска, че от нея я болеше също толкова, а може би и повече, от каквато и да било физическа авантюра, в която той би се впуснал.

Бри почука на стъклото и открехна вратата.

— Всичко наред ли е? Нийл от Ай Би Ем е тук.

— Добре съм — рече Нора. — Ти как я караш? Добре ли си?

— Тук се чувствам добре — отговори Бри бодро и категорично. — Особено предвид всичко, което се случва.

Нора кимна. Обади се на приятелите на Пол, Дейвид позвъни в полицията. Цяла нощ и призори крачи из къщата по хавлия, пи кафе след кафе и си представяше какви ли не ужаси. Възможността да дойде на работа и да ангажира поне частица от съзнанието си с нещо друго й се видя като убежище.

— Веднага идвам — каза тя.

Щом стана, телефонът отново зазвъня и Нора се остави поривът от досада и гняв да я изведе през вратата. Няма да позволи на Сам да я безпокои, няма да допусне да провали срещата, няма. Другите й авантюри приключваха иначе — кога по-протяжно, кога по-бързо, по приятелски или не, но никога не се бе чувствала така неловко. Дотук, мислеше си тя. Веднъж това да приключи — и край, завинаги.

Забърза през фоайето, но Сали я спря на рецепцията с телефонната слушалка в ръка.

— Добре е да се обадиш, скъпа — рече тя. Нора начаса се сети и разтреперана пое слушалката.

— Намериха го — тихо каза Дейвид. — Току-що се обадиха от полицията. Намерили са го в Луисвил да краде в магазин. Заловили сина ни да краде сирене.

— Значи е добре — въздъхна тя, без да си дава сметка кога дъхът й бе секнал, и кръвта отново изпълни тялото чак до върха на пръстите й. О! Досега е била полумъртва, без да го осъзнава.

— Да, добре е. Явно е бил гладен. Отивам да го доведа. Искаш ли да дойдеш?

— Може би трябва. Не знам, Дейвид. Да не кажеш нещо не на място. — Ти си стой при приятелката, почти додаде Нора.

— Чудя се, а какво ли би било уместно да кажа, Нора? — въздъхна той. — Наистина ми се ще да знаех. Гордея се с него и му го казах. А той избяга и открадна кола. Затова се питам какво ли ще е уместно да кажа?

Каза твърде малко и твърде късно, идеше й да отговори. Ами приятелката ти? Но замълча.

— Нора, той е на осемнайсет. Откраднал е кола. Трябва да поеме отговорността си.

— А ти си на петдесет и една — тросна се тя. — И също трябва да поемеш отговорността си.

Настъпи мълчание. Представи си го в кабинета му, сигурен и уверен в бялата престилка, с посребряла коса. Никой, ако го е виждал такъв, не би си и представил как се прибра у дома — небръснат, с раздърпани, мръсни дрехи и някакво бременно момиче в размъкнато черно палто.

— Виж, просто ми дай адреса — каза тя. — Ще се видим там.

— Той е в полицейския участък, Нора. Централно място, запазено. Ти къде си мислиш, че е, в зоологическата градина ли? Но, разбира се, изчакай, сега ще ти кажа адреса.

Докато записваше, Нора видя Бри да затваря входната врата зад Нийл Симс.

— Пол добре ли е? — попита Бри.

Нора кимна, прекалено развълнувана и толкова й олекна, че нямаше сили да отговори. Като чу името му, осъзна, че наистина са го намерили. Пол е в безопасност, може да е с белезници, но е в безопасност. Жив. Служителите, които се мотаеха из приемната, заръкопляскаха, а Бри пристъпи и я прегърна. Колко е слабичка, помисли си Нора, плещите й са толкова крехки и изпъкнали, като криле.

— Аз ще карам — поведе я Бри за ръка. — Хайде. Ще ми разправиш по пътя.

Нора се остави Бри да я преведе през фоайето и оттам с асансьора до колата в гаража. Бри караше през многолюдните централни улици, а Нора говореше, отприщила облекчението си като вихър.

— Не мога да повярвам. Цяла нощ не съм мигнала. Знам, че Пол е вече зрял човек. Знам, че след няколко месеца заминава в колежа и няма да имам и представа къде е във всеки момент. Но не можех да се успокоя.

— Той още е твоето малко момченце.

— И винаги ще бъде. Трудно ми е да го пусна да поеме пътя си. По-трудно е, отколкото си мислех.

Минаха покрай ниската неугледна сграда на Ай Би Ем и Бри помаха.

— Хей, Нийл — подвикна тя. — Скоро ще се видим.

— Толкова труд — въздъхна Нора.

— Ооо, я не се тревожи. Няма да изтървем сделката. Бях невероятно, неотразимо чаровна. А и Нийл е семеен човек. И, сигурно и той, като повечето мъже, има слабост към жена в беда.

— Отстъпваш от каузата — рязко рече Нора и си спомни как преди години, сред процеждащата се светлина в трапезарията, Бри размахваше брошури за кърменето.

— Никак дори — засмя се Бри. — Просто се научих да работя с каквото разполагам. Ще получим договора, не се тревожи.

Нора не отговори. Сред тучна трева проблясват и се размазват бели огради. Из полята спокойно стоят коне, по един склон се открояват вече посивели от времето тютюневи сушилни, по-нататък — други. Ранна пролет, наближава и сезонът на дербито, червени пъпки се разпукват в цвят. Прекосиха река Кентъки, тинеста и искряща. Насред полето, оттатък моста една-едничка иглика помаха — припламнала красота — и се скри. Колко ли пъти бе минавала по този път и вятърът развяваше косите й, а река Охайо я примамваше с обещания и бързотечната си, полюшваща се красота? Остави джина, забрави и пътуванията по обрулените от ветровете пътища, купи туристическата агенция и разгърна бизнеса, промени живота си. Но сега внезапно я осени прозрение — ясно като студена, невиждана допреди светлина — никога не престана да бяга. До Сан Хуан и Банкок, до Лондон и Аляска. Към прегръдките на Хауард и останалите, стигна чак до Сам, та до този миг.

— Не мога да те загубя, Бри — рече тя. — Не разбирам как приемаш всичко толкова спокойно, а аз имам чувството, че съм се блъснала в стена. — Спомни си, че предния ден Дейвид каза същото, докато стоеше на алеята и се опитваше да обясни защо е довел малката Роузмари у дома. Какво ли му се е случило в Питсбърг, та да го промени толкова?

— Спокойна съм — отговори Бри, — защото няма да ме загубиш.

— Добре. Радвам се, че си толкова уверена. Иначе няма да го понеса.

Изминаха няколко километра в мълчание.

— Помниш ли онзи разнебитен стар диван, дето имах? — попита най-сетне Бри.

— Смътно — избърса очи Нора. — Какво за него?

Една, после втора тютюнева сушилня и необятна зеленина.

— Открай време много си го харесвах, дивана де. И един ден, беше от най-мрачните ми периоди, светлината огряваше стаята някак различно, дали заради снега или нещо друго, и си дадох сметка, че диванът ми е съвършено разнебитен и го крепи единствено прахолякът по него. Осъзнах, че трябва да променя нещо. — Бри я погледна усмихната. — И дойдох да работя за теб.

— Мрачен период ли? — повтори Нора. — Винаги съм си мислела, че животът ти е блестящ. Поне в сравнение с моя. Не знаех, че си имала мрачни периоди, Бри. Какво стана?

— Няма значение. Стара история. Но снощи и аз не мигнах. И аз имам същото чувство: нещо става. Странно, как в миг всичко ти се струва различно. Тази сутрин се улових, че съм се вторачила в светлината от кухненския прозорец. Бе очертал издължен правоъгълник на пода, а сенките на младите листенца трептяха в него и ваеха какви ли не шарки. Тъй простичко и тъй красиво нещо.

Нора се загледа в профила на Бри и си спомни каква беше — безгрижна, предизвикателна, уверена в своята дързост, застанала на стъпалата на административната сграда. Къде отиде онова младо момиче? Как се превърна в тази жена, толкова елегантна и решителна, толкова непоколебима и толкова самотна?

— О, Бри — промълви най-сетне Нора.

— Това не е смъртна присъда — заговори Бри, този път отривисто, сериозно и решително, като че ли докладва очаквани постъпления. — По-скоро е предупредителен вик. Попрочетох едно-друго и шансовете ми наистина са много добри. А тази сутрин си мислех, че ако няма група за подкрепа на жени като мен, аз ще основа.

— Напълно в твой стил — усмихна се Нора. — Това е най-насърчителното от всичко, което изрече. — Помълчаха няколко минути, после Нора додаде: — Но ти не си ми казвала. Преди толкова години, когато си била нещастна. Не ми каза.

— Така е — рече Бри. — Ето, сега ти казвам.

Нора сложи ръка на коляното на Бри и усети топлината на сестра си и колко е слаба.

— Как да ти помогна?

— Просто продължавай все така, ден след ден. В молитвения списък на църквата съм, това помага.

Нора погледна сестра си — къса, изящна коса, изострен профил — и не знаеше как да реагира. Преди около година Бри започна да посещава една малка Епископална църква близо до дома й. Веднъж и Нора отиде, но заради сложните ритуални коленичения и ставания, молитви и мълчание се почувства глупаво, не на място. Седеше и крадешком оглеждаше останалите, насядали по пейките, и се чудеше какво ли изпитват те, какво ги е накарало да станат и да дойдат на църква в такава прекрасна неделна утрин. Не съзря никакво тайнство, видя само ясна светлина и неколцина уморени, изпълнени с надежда, изпълнителни хора. Повече не отиде, но сега неочаквано изпита дълбока благодарност за утехата, която сестра й намира там, каквато и да е тя, за всичко, което Бри намира в онази тиха църква, макар самата тя да не го почувства.

Край тях светът прелиташе — трева, дървета, небе. После зачестиха сгради. Влязоха в Луисвил и Бри се вля в потока от коли по магистрала 71, в лентата за бързо движение, почерняла от фучащи автомобили. Паркингът на полицейското управление бе почти пълен и вяло проблясваше на обедното слънце. Слязоха от колата, захлопнаха вратите и ехото откликна, минаха по бетонен тротоар, ограден от дребни оклюмали храсти, и през въртяща се врата се озоваха в сумрачно, осветено от разсеяна светлина помещение.

Пол седеше на пейка в дъното, приведен, опрял лакти на колене, отпуснал ръце. Сърцето на Нора се сви. Подмина бюрото на дежурния и полицаите и се устреми сред гъстия морскозелен въздух към сина си. Беше горещо. Под шумоизолиращите плочи на тавана, целите в петна, едва доловимо се въртеше вентилатор. Седна на пейката до Пол. Не се бе къпал, косата му бе сплъстена и мазна и сред мириса на пот и мръсни дрехи я лъхна мирис на цигари. Парливи, остри миризми, мирис на мъж. Пръстите му бяха загрубели, с мазоли от китарата. Той вече имаше свой живот, свой таен живот. Изведнъж при мисълта колко самостоятелен е той, тя застина. От нея роден, да, това никога няма да се промени, но вече не е неин.

— Радвам се да те видя — тихо рече тя. — Тревожех се, Пол. Всички се притеснихме.

Той я погледна, в очите му се таеше мрачен гняв и недоверие, после внезапно се извърна и премига да прогони сълзите.

— Мириша — рече той.

— Да — съгласи се Нора. — Наистина понамирисваш.

Той огледа внимателно преддверието и задържа поглед на Бри, която бе застанала до бюрото, после върху отблясъците при всяко завъртане на вратите.

— Предполагам, късметлия съм, че не си е направил труда да дойде.

Имаше предвид Дейвид. В гласа му се таеше толкова болка. Толкова гняв.

— Идва — рече Нора, като си наложи гласът й да не трепва. — Ще пристигне всеки момент. Бри ме докара. Направо прелетя.

Искаше да го разсмее, но той само кимна.

— Тя добре ли е?

— Да — отговори Нора и се сети за разговора им в колата. — Добре е.

— Хубаво — кимна отново той. — Това е добре. Бас държа, че татко се е побъркал.

— Сто на сто.

— Ще ме пратят ли в затвора? — попита Пол.

Тя пое дъх.

— Не знам. Надявам се не. Но не знам.

Замълчаха. Бри говореше с един офицер, кимаше, жестикулираше. По-натам входната врата се превърташе и в промеждутъците светлина и тъмнина през нея се изливаха непознати навън и навътре един по един и тогава се появи Дейвид и закрачи по мозаичния под с поскърцващи черни обувки и сериозно, невъзмутимо, неразгадаемо изражение. Нора се напрегна и усети до себе си как Пол се стегна още повече. За нейно недоумение Дейвид отиде право при Пол и го сграбчи в силна, безмълвна прегръдка.

— Жив и здрав си — рече той. — Слава богу.

Тя пое дълбоко дъх, благодарна за този момент. Един ниско подстриган офицер с невероятно сини очи прекоси помещението с папка под мишница. Ръкува се с Нора, после с Дейвид. Накрая се обърна към Пол.

— Иде ми хубавичко да те напердаша — каза той без никакви официалности. — Такова умно момче си. Представа нямаш колко хлапета съм срещал през годините, дето се мислят за страшно яки и мине се не мине някое време, изпуснат парата, докато накрая току ги връхлети истинска беда. Тогава отиват задълго в затвора и установяват, че хич, ама хич не са корави. Срамота. Само че съседите ти май си мислят, че ти правят добро, и няма да повдигнат обвинение за колата. И понеже не мога да те затворя, те освобождавам под попечителството на родителите ти.

Пол кимна. Ръцете му трепереха и той ги пъхна в джобовете. И тримата наблюдаваха как офицерът откъсна лист от папката, подаде го на Дейвид и бавно се върна зад бюрото.

— Обадих се на семейство Боланд — обясни Дейвид, докато сгъваше листа и го пъхна в горния си джоб. — Реагираха като разумни хора. Можеше да е далеч по-зле, Пол. И хич не си мисли, че няма да изплатиш и последния цент по ремонта на колата. Не си въобразявай и че през следващите месеци ще си живееш като волна птичка. Никакви приятели. Никакви излизания.

Пол кимна и преглътна.

— Трябва да репетирам — обади се той. — Не мога просто така да зарежа квартета.

— Не — отсече Дейвид. — Не може да откраднеш кола на съседи, не може да очакваш животът да продължи постарому, това не може.

Нора усети колко напрегнат и гневен е Пол до нея. Стига!, улови се да си казва тя, като забеляза по челюстта на Дейвид да потрепва мускулче. Престанете, и двамата. Стига!

— Добре — рече Пол. — Тогава няма да се прибера. По-скоро ще ида в затвора.

— Е, това лесно ще го уредя — отвърна Дейвид със застрашително леден глас.

— Давай — продължи Пол. — Уреди го. Защото аз съм музикант. И то добър. И по-скоро ще спя на улицата, отколкото да зарежа музиката. По дяволите, по-добре да бях умрял.

Миг тишина, едно сърце изтуптя. Дейвид не отговори и Пол присви очи.

— Сестра ми не знае каква късметлийка е — рече той.

Както бе застинала, Нора усети думите му да я прерязват като ледени остриета — смразяваща, огнена, пронизваща скръб. Преди да осъзнае какво прави, зашлеви Пол през лицето. Усети грубо наболата му брада по дланта си — той вече е мъж, не момче, а тя го удари. Той се обърна, потресен, а по бузата му изби червенина.

— Пол — поде Дейвид, — не влошавай нещата още повече. Не изричай неща, за които ще съжаляваш цял живот.

Ръката на Нора още смъдеше, кръвта й бушуваше.

— Да вървим у дома — рече тя. — Ще уредим всичко вкъщи.

— Не знам. Една нощ в затвора може и да му дойде добре.

— Едно дете загубих — извърна се тя към Дейвид. — Няма да загубя и второ.

Сега Дейвид изглеждаше стъписан, сякаш Нора зашлеви и него. Вентилаторът на тавана прищракваше, вратата се въртеше с глухо, ритмично похлопване.

— Добре — рече Дейвид. — Може би така е най-добре. Може би с право не ме имаш за нищо. Ей богу, съжалявам за всичко, което съм сторил и с което не съм оправдал очакванията ви.

— Дейвид! — намеси се Нора, но той се обърна и не откликна. Видя го как прекосява помещението и влиза във въртящата се врата. Навън го зърна за миг — мъж на средна възраст с черно сако, един от тълпата — после изчезна. Вентилаторът на тавана прищракваше сред миризма на потна плът, пържени картофки и препарат за миене.

— Не исках… — поде Пол.

Нора вдигна ръка.

— Недей. Моля те. Повече нищо не казвай.

Бри, спокойна и делова, ги отведе до колата. Отвориха прозорците, защото от Пол лъхаше неприятна миризма, и Бри подкара, хванала стабилно волана с тънките си пръсти. Нора се умисли и се отнесе нанякъде, и едва след близо половин час осъзна, че не се движат по магистралата, а бавничко пътуват по тесни шосета сред трептящата пролет. Поля, раззеленяващ се овес прелитаха покрай прозорците и клони с току-що разпукнали се пъпки.

— Накъде си тръгнала? — попита Нора.

— На малко приключение — отговори Бри. — Ще видиш.

Нора се стараеше да не поглежда ръцете на Бри, толкова слаби, че вените й личаха. Хвърли поглед към Пол в огледалото за обратно виждане. Той седеше бледен и унил, скръстил ръце, отпуснат, явно бесен и изтерзан. Сбърка, като се нахвърли така срещу Дейвид и зашлеви Пол, само влоши нещата. Гневните му очи срещнаха нейните в огледалото и тя си припомни как притискаше меката си пухкава детска ръчичка към бузата й, как смехът му огласяше къщата. Онова дете бе съвършено друго момче. Къде ли изчезна то?

— Какво приключение? — попита Пол.

— Ами всъщност ще ми се да намеря абатството Гетсемани.

— Защо? — попита Нора. — Наблизо ли е?

Бри кимна.

— Би трябвало. Открай време искам да го видя и на идване си дадох сметка, че трябва да е някъде наблизо. Рекох си: Защо пък не? Денят е прекрасен.

Наистина бе прекрасен — небето, ясносиньо, избледняваше към хоризонта, дърветата, трепетни и жизнени, се поклащаха на лекия ветрец. Още десетина минути пътуваха по тесни шосета, после Бри отби встрани и затършува под седалката.

— Май не съм взела карта — каза тя и се изправи на седалката.

— Ти никога не носиш карта — рече Нора и в същия момент осъзна, че Бри открай време си е такава. Но това едва ли има значение. Двамата с Дейвид започнаха пътя си с всевъзможни карти, а виж докъде стигнаха.

Бри бе спряла край две скромни, бели фермерски къщи, с плътно затворени врати, и наоколо не се виждаше никой, но по далечните склонове дървените тютюневи сушилни, обветрени до сребристо, зееха отворени. Беше време за садене. В далечината пъплеха трактори по наскоро изорани ниви и след тях се нижеха хора, които се свеждаха да поставят яркозеления разсад в черната земя. Надолу по пътя, в другия край на полето, се виждаше малка бяла църква под сянката на стари чинари, оградена от ивица пурпурни теменуги. Встрани от църквата имаше гробище, а старите надгробни плочи се бяха килнали зад ограда от ковано желязо. Толкова приличаше на мястото, където бе погребана дъщеря й, че Нора притаи дъх при спомена за онзи отдавнашен мартенски ден, мократа трева под краката й, ниско надвесените облаци и Дейвид, смълчан и отнесен нанякъде, до нея. Пепел при пепелта, прах при прахта и познатият й свят се преобърна под краката им.

— Да идем до църквата — рече тя. — Някой там може да знае.

Поеха по пътя и при църквата двете с Бри слязоха от колата, с чувството на градски жени, на които мястото им никак, ама никак не е тук, в бизнес костюмите си. Денят бе притихнал, почти горещ, слънцето трептеше сред листата. Тревата край жълтите обувки на Бри бе тъмнозелена и тучна. Нора сложи ръка на слабичкото рамо на Бри и усети меката и същевременно грапавичка жълта ленена тъкан.

— Ще си съсипеш обувките — каза тя.

Бри погледна в краката си, кимна и изу обувките.

— Ще попитам в къщичката на свещеника — рече тя. — Предната врата е отворена.

— Върви — отвърна Нора. — Ние ще почакаме тук.

Бри се поспря да вземе обувките и си запроправя път сред избуялата зелена трева, а бледите й крака, обутите й в чорапи ходила напомняха за нещо момичешко и уязвимо. Жълтите обувки се поклащаха в ръката й. Внезапно Нора си я спомни как тичаше в полето зад родната им къща, а смехът й се носеше сред окъпания в слънце ден. Дано оздравееш, помисли си тя, докато я гледаше. Милата ми сестричка, дано оздравееш.

— Ще се поразходя — обърна се тя към Пол, който бе все така отпуснат на задната седалка. Остави го да си седи и тръгна по чакълестата пътека към гробището. Желязната портичка се отвори лесно и Нора започна да обикаля сред сивите и протрити надгробни камъни. Не бе ходила на гробището във фермата на Бентли от години. Погледна назад към Пол. Той слезе от колата и се протегна, скрил очи зад тъмни слънчеви очила.

Вратата на църквата бе червена. Нора я докосна и тя тихичко се полюшна и се отвори. В храма бе сумрачно и хладно, а изписаните прозорци грееха с образи като скъпоценни камъни на светци и библейски сцени, гълъби и пламъци. Нора се сети за спалнята на Сам и бушуващите в нея багри, а колко спокойно е тук сред стабилните, непоклатими цветове, които изпълват въздуха. Книга за посетители лежеше отворена и тя се подписа с равен почерк, като си спомни бившата монахиня, която я научи да пише ръкописно. Не бързаше. Може би просто тишината я подтикна да пристъпи по безлюдната пътека в средата — тишина, усещане за покой и пустота, светлината пада през стъклописа по прозорците, мирис на прах. Нора закрачи сред светлината: червена, тъмносиня, златиста.

Пейките миришеха на лак за дърво. Приседна. На пода имаше сини, тапицирани с кадифе столчета да коленичиш, малко прашни. Сети се за стария диван на Бри и изведнъж от паметта й изплуваха жените от вечерния кръжок преди години, жените, които дойдоха у дома й с подаръци за Пол. Спомни си как веднъж им помогна да изчистят църквата, как лъснаха пейките, седнали на парцали и се приплъзваха по дългите гладки дъски по дупе. Така е по-тежко, шегуваха се те и смехът им изпълваше храма. В скръбта си Нора им обърна гръб и повече не отиде при тях, но сега й хрумна, че и те са страдали, че и те са губили любими, преживявали са болести, изневерявали са и на себе си, и на други. Нора не искаше да е като тях, нито й трябваше утехата им и се отдръпна. При спомена очите й се насълзиха. Колко е глупаво — та откакто загуби дъщеря си, бяха минали близо двайсет години. Няма причина скръбта й да блика като прясна изворна вода.

Това е лудост. Плачеше безутешно. Бе тичала толкова бързо, толкова надалеч, само и само да избегне този момент и въпреки всичко то още се случваше: непозната спи на разгъваемата кушетка и сънува, понесла в себе си неразгадаем нов живот като дълбока тайна, а Дейвид сви рамене и си тръгна. Ще се прибере у дома, сигурна е, и ще види, че си е отишъл може би с един куфар, без да вземе нищо друго. Затова плачеше и за Пол, за яростта и чувството, че не знае къде е в очите му. За дъщеря си, която така и не зърна. За слабите ръце на Бри. За милионите начини, по които любовта им ги е подвела, а и те й изневериха. Сякаш скръбта има физически измерения. Нора плачеше и единственото, което съзнаваше, бе някакво облекчение, познато й от детинство. Рида, докато всичко я заболя и остана без дъх, изчерпана.

По голите мертеци гнездяха птички, врабчета. Като се съвзе, бавно осъзна, че дочува нежните им звуци, пърхането на крилете им. Бе коленичила, подпряла ръце на гърба на пейката пред себе си. Светлината все така се стелеше през прозорците на коси снопове и се събираше в езера на пода. Объркана, Нора изправи глава и изтри сълзите от лицето си. Няколко сиви перца лежаха на настланите с плочи стъпала към олтара. Вдигна глава и зърна едно врабче леко да маха с крила над нея, мъничка сянка сред по-големите. През годините хиляди са сядали тук със своите тайни и мечти, и мрачни, и светли. Чудеше се дали необузданата им скръб, подобно нейната, е намерила утеха. Не разбираше как, но това място я изпълни с дълбок покой.

Когато излезе, премига на слънцето, а Пол седеше на камък пред оградата от ковано желязо.

В далечината Бри крачеше през тревата и обувките й се полюшваха.

Той кимна към пръснатите из гробището плочи.

— Съжалявам за онова, което казах. Не го мислех. Опитах се да ядосам татко, та и аз да си излея гнева.

— Повече да не си го повторил — каза Нора. — Никога не казвай, че не си струва да живееш. Никога, никога не искам да чувам това отново. Дори не си го и помисляй.

— Няма. Наистина съжалявам.

— Знам, че си ядосан — рече Нора. — Имаш право да живееш, както решиш. Но и баща ти е прав. Ще има определени условия. Нарушиш ли ги, ще разчиташ само на себе си.

Изрече всичко това, без да го погледне и когато се обърна, се стъписа, като видя колко изтерзано е лицето му, а по бузите му се стичаха сълзи. В края на краищата момченцето от едно време не бе изчезнало безвъзвратно. Прегърна го с цялата си любов. Толкова е пораснал — главата й едва стига до гърдите му.

— Чуй ме, обичам те — рече тя във вмирисаната му риза. — Толкова се радвам, че сме пак заедно. А ти наистина, ама наистина вониш — добави тя през смях и той се засмя с нея.

Прикри очи от слънцето с ръка и погледна през полето към Бри, която приближаваше.

— Не е далеч — подвикна Бри. — Малко по-надолу по пътя. Една жена каза, че няма как да го пропуснем.

Качиха се в колата и отново поеха по тесния път, сред стелещите се хълмове. След няколко километра съзряха бели сгради пред кипарисови дървета. И изведнъж пред тях се разкри абатството Гетсемани — величествено, внушително и смирено сред зелените хълмове. Бри спря на паркинг под редица шумолящи дървета. Когато слязоха, зазвънтяха камбани, които зовяха монасите за молитва. Стояха и слушаха как ясният звук стихва сред кристалния въздух. Наблизо пасяха крави, а над тях лениво се носеха облаци.

— Красиво е — рече Бри. — Знаеш ли, навремето тук е живял Томас Мертън? Заминал за Тибет да се срещне с Далай Лама. Обичам да си представям този миг. Обичам да си представям и монасите в абатството, как вършат едно и също, едно и също всеки божи ден.

Пол бе свалил слънчевите си очила. Тъмните му очи бяха ясни. Бръкна в джоба си и посипа няколко камъчета върху капака на мотора.

— Помниш ли ги? — попита той, когато Нора взе едно и опипа гладкото бяло кръгче с дупка в средата. — Криноиди. От морски лилии. Татко ми разказа за тях в деня, когато си счупих ръката. Поразходих се, докато беше в църквата. Наоколо е пълно с тях.

— Бях забравила — бавно рече Нора, но в миг ясно си спомни: огърлицата, която Пол й направи, а тя примря от страх, че ще се заплете в нея и ще се задуши. Камбанният звън заглъхна сред кристалния ден. Колкото копче за риза, фосилът бе лек и топъл в ръката й. Спомни си как Дейвид взе Пол на ръце и го отведе от празненството да намести счупената му ръка. Колко упорито работи Дейвид, за да бъдат всички добре, всичко да бъде наред, и въпреки това открай време бе толкова трудно, за всички тях, сякаш плуваха в плиткото море, покривало някога тези земи.