Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (7)

III

Май 1965 година

Нора вървеше напред. Движеше се като светлина — бяло-сини проблясъци сред дърветата, които ту се появяваха, ту изчезваха. Дейвид я следваше и от време на време се навеждаше за някое камъче. Грапави друзи, фосилни шисти. Веднъж намери и връх на стрела. Вземаше всеки камък в ръка да се наслади на теглото и формата, на хладината му и го пускаше в джоба си. Като момче всички полици в стаята му бяха в камъни, а и до ден-днешен не можеше да ги отмине с безразличие — привличаха го скритите в тях загадки и възможности, макар да му бе трудно да се навежда с Пол в бебешката кенгурка на гърдите и фотоапарата, който отскачаше от бедрото му.

Далеч пред тях, Нора поспря да помаха и после сякаш изчезна в един гладък сив каменен зид. Няколко души с почти еднакви сини бейзболни шапки неочаквано се изнизаха един по един от същия сив зид. Едва когато приближи, Дейвид осъзна, че там има стълбище, което води към естествения каменен мост. Гледайте си в краката, предупреди го една жена, която слизаше. Направо не е за вярване колко е стръмно. Че и хлъзгаво. Останала без дъх, тя поспря и сложи ръка на сърцето си.

На Дейвид му направи впечатление, че е пребледняла и диша трудно, и се спря.

— Госпожо, аз съм лекар. Добре ли сте?

— Сърцебиене — отговори тя и махна с другата ръка. — Цял живот страдам от него.

Дейвид взе възпълната й китка и й премери пулса — ускорен, но равномерен — и докато броеше, се забави. Сърцебиене, хората наричат така почти всяко ускорение на сърдечната дейност, но за него от пръв поглед бе ясно, че състоянието на жената не е тревожно. За разлика от сестра му, която се задъхваше, завиваше й се свят и трябваше да приседне само ако притича през стаята. Сърдечна недостатъчност, каза лекарят в Моргантаун, поклащайки глава. Не уточни точно каква, но и нямаше значение, защото нищо не можеха да направят. След години, като студент по медицина, Дейвид си спомни симптомите и чете до сред нощ, за да й постави сам диагноза — стесняване на аортата и евентуална аномалия на сърдечната клапа. Каквато и да бе причината, Джун се движеше бавно и се бореше за въздух, и с годините състоянието й се влошаваше, а няколко месеца преди да умре, кожата й стана бледа, леко синкава. Тя обичаше пеперуди, обичаше да седи с лице към слънцето, затворила очи, обичаше и намазани с домашно сладко солени бисквитки, които майка им купуваше от града. Вечно пееше, все си тананикаше нежно някакви измислени мелодийки, а косата й бе светла, почти бяла, като суроватка. Месеци след като почина, той се будеше посред нощ, защото му се причуваше нежният й, напевен като вятър сред боровете глас.

— Казвате, че цял живот страдате от това, така ли? — сериозно запита той жената и пусна китката й.

— Откакто се помня — отвърна тя. — Лекарите казват, че не е страшно. Просто е досадно.

— Е, мисля, че всичко ще е наред — додаде той. — Но не се пресилвайте.

Тя му благодари и като докосна Пол по главичката, каза: Сега внимавайте за този малчуган. Дейвид кимна и отмина, закрил със свободната си ръка главичката на Пол, докато се изкачваше сред влажните каменни зидове. Беше доволен — радваше се, че може да помага на хора в нужда, да им предложи лечение — нещо, което май не му се отдаваше към онези, които най-много обича. Пол лекичко го потупваше по гърдите и спипа плика, който бе пъхнал в джоба си — писмо от Каролайн Гил, което получи сутринта в кабинета си. Прочете го набързо, но Нора влезе и той го скри, като се опита да не издава вълнението си. Двете с Фиби сме добре, пишеше Каролайн. Засега няма проблеми със сърцето.

Нежно хвана малките пръстчета на Пол. Синът му вдигна ококорени любопитни очички и Дейвид начаса се размекна от любов.

— Хей — усмихна се той. — Обичам те, малчо. Но не яж това, разбрахме ли се?

Пол го изгледа изпитателно, ококорил черни очи, обърна глава и прилепи бузка до гърдите му. Усети топлината му. Пол беше с бяла шапчица с жълти патенца, които Нора, притихнала, но нащрек, избродира след инцидента. С всяка завършена патица му олекваше все повече. Когато прояви филма от новия апарат, видя мъката и пустотата в сърцето й — една след друга празни стаи в старата къща, рамки на прозорци в близък план, изсечените сенки на парапета на стълбището, наклонените и разкривени плочки по пода. И следите от стъпките на Нора — блуждаещи, окървавени дири. Изхвърли и снимките, и негативите, но все още не можеше да си ги избие от ума. Опасяваше се, че ще го преследват цял живот. В края на краищата той излъга — отказа се от дъщеричката им. Че ще има ужасни последици му се виждаше колкото неизбежно, толкова и справедливо. Обаче дните се нижеха, изминаха почти три месеца и Нора сякаш си бе същата както преди. Работеше в градината, смееше се, докато говори с приятели по телефона, вдигаше Пол от кошарката със слабите си, изящни ръце.

Като я гледаше, Дейвид си мислеше, че е щастлива.

Сега патетата весело подскачаха при всяка крачка и улавяха светлината, докато Дейвид изкачи тесните стъпала и излезе на естествения каменен мост, който минаваше над клисурата. Нора, по дънкови шорти и бяла блуза без ръкави, бе застанала в най-високата част на моста, а носовете на белите й гуменки бяха щръкнали над ръба на скалата. Бавно, грациозно като танцьорка, тя разпери ръце и се изви назад със затворени очи, сякаш се принася в жертва на небесата.

— Нора! — ужасен извика той. — Опасно е!

Пол тупна Дейвид с малките си ръчички по гърдите и като го чу да изрича опасно, повтори Ооо! — на бебешкия му език това означаваше електрически контакт, стълбище, огнище, стол, а сега и опасност майка му да не падне право надолу от високия мост.

— Невероятно е! — подвикна Нора и отпусна ръце. Обърна се и няколко камъчета се изтърколиха изпод краката й през ръба. — Ела да видиш!

Дейвид предпазливо тръгна по моста и застана до нея на ръба. Дребни фигурки се нижеха бавно по пътеката далеч долу, където някога древна река е носела водите си. Сега стотици хълмове и възвишения се простираха, докъдето поглед стига, покрити с тучна пролетна зеленина в безчет оттенъци на фона на ясното синьо небе. Той си пое дълбоко дъх, без да смее дори да погледне към Нора, защото усети, че всеки миг ще му се завие свят. Искаше да я предпази, да й спести загубата и болката; не разбра, че каквото и да става, загубата ще я следва неизменно и ще бележи живота й като воден поток. Неочаквана се оказа и собствената му скръб, преплетена с тъмните нишки на миналото му. Опиташе ли да си представи дъщерята, от която се отказа, в съзнанието му изникваше лицето на сестра му с белезникави коси и сериозна усмивка.

— Стой така да те снимам — и той бавно направи крачка назад, после втора. — Ела в средата на моста. Светлината е по-добра.

— След малко — отвърна тя с ръце на кръста. — Толкова е красиво!

— Нора — подвикна пак той. — Наистина се притеснявам.

— О, Дейвид — отметна тя глава назад, без да го поглежда. — Защо непрекъснато се тревожиш? Добре съм.

Той не отговори. Усещаше всяко движение на дробовете си и неравномерното си дишане — също както когато отвори писмото на Каролайн, адресирано с насечения й почерк до предишния му кабинет, почти цялото облепено с марки за препращане. Пощенското клеймо беше от Толедо, Охайо. Изпращаше и три снимки на Фиби, още пеленаче в розова рокличка. Обратният адрес бе пощенска кутия не в Толедо, а в Кливланд. Кливланд, никога не бе ходил там, където очевидно Каролайн Гил живееше с неговата дъщеричка.

— Да си вървим — най-сетне повтори той. — Чакай да те снимам.

Тя кимна, но когато той стигна средата на моста, където бе безопасно, и се обърна, Нора все така стоеше на ръба със скръстени ръце и се усмихваше.

— Снимай ме тук — каза тя. — Да изглежда като че ли ходя по въздуха.

Дейвид клекна и занаглася обектива, а голите златисти скали излъчваха горещина. Пол се изви в кенгурката и зашава. Дейвид щеше да си спомни всичко това — на момента незабелязано и незапечатано на лента, — докато образът в проявителя бавно изплува и придоби очертания. През визьора центрира в кадър Нора — как вятърът си играе с косите й, загорялата й здрава кожа — и се чудеше какви ли тайни крие тя от него.

Беше топла и уханна пролет. Поеха надолу, минаха покрай входове на пещери, надвесени гроздове от лилав рододендрон и планински лавър. Нора ги поведе встрани от главната пътека през дърветата, покрай поточе и излязоха на обляна в слънце полянка, където помнеше, че има горски ягоди. Вятърът полюшваше избуялата трева, а тъмнозелените листенца на ягодите проблясваха ниско над земята. Въздухът бе изпълнен със сладост, жужене на насекоми и горещина.

Подредиха каквото носеха за пикника — сирене, бисквити и грозде. Дейвид седна на одеялото, като придържаше главичката на Пол към гърдите си, докато откачи кенгурката и се замисли за баща си — набит и силен, със сръчни, къси пръсти, които слагаше върху ръцете на Дейвид, когато го учеше да вдига брадва, да дои крава или да забива пирон в кедрова летва. Баща му, който миришеше на пот, на смола и на пръст от скритите вдън земя мини, където работеше през зимата. Дори като тийнейджър, когато през седмицата оставаше на квартира в града, за да завърши гимназия, Дейвид обичаше да се прибира пеш за събота и неделя и с нетърпение очакваше да го завари с лула на верандата.

Ооо, обади се Пол. Щом усети, че е свободен, събу обувката си. Внимателно започна да я изучава, после в миг я пусна и запълзя към света на тревите отвъд одеялото. Дейвид забеляза как изтръгна сноп бурени и ги набута в устата си и при вкуса им по личицето му пробяга изненада. Изведнъж безумно му се прииска родителите му да бяха живи, та да видят сина му.

— Отвратително е, нали? — внимателно избърса лигите, примесени с трева, от брадичката на Пол. Нора сновеше край тях, безшумно и пъргаво вадеше сребърни съдове и салфетки. Той гледаше на другата страна — не искаше тя да види колко е развълнуван. Взе една друза от джоба си, а Пол я грабна с две ръчички и я заоглежда.

— Не е ли опасно да лапа това? — попита Нора и се настани до него толкова близо, че усети топлината й, почувства как уханието й на пот и сапун изпълва въздуха.

— Едва ли — взе той камъка от ръчичките на Пол и вместо него му подаде бисквитка. Друзата бе топла и влажна. Той я удари силно о скалата и тя се разполови и разкри кристалната си лилава сърцевина.

— Невероятна красота — тихичко рече Нора, като прехвърляше камъка в ръка.

— В древността са задържали във вътрешността си вода — обясни Дейвид, — която през вековете кристализирала.

Хапнаха спокойно, после набраха ягоди, топли от слънцето и ароматни. Пол ги ядеше с шепи, а по китката му се стичаше сок. Два ястреба се рееха лениво сред безкрая на синьото небе. Тата, обади се Пол, протегнал пухкава ръчичка. След малко заспа и Нора го сложи на одеяло в сянката на тревите.

— Хубаво е — облегна се Нора на голям объл камък. — Да се припичаме само тримата на слънце.

Беше боса и той взе ходилата й, започна да ги разтрива и усети изящните й кости.

— О-о — затвори тя очи. — Страхотно е. Ще ме приспиш.

— Не заспивай — каза той. — Кажи, за какво мислиш?

— Не знам. Тъкмо си спомних полянката край фермата за овце. Като малки с Бри причаквахме там татко. Беряхме огромни букети от жълти полски маргаритки и бял равнец. Слънцето напичаше също като сега, сякаш те обгръща. А мама подреждаше цветята във вази из цялата къща.

— И тук е хубаво — Дейвид остави единия й крак и се зае с другия. Леко прокара палец по тънкия бял белег от счупената крушка. — Обичам да си те представям като малка. — Кожата на Нора бе мека. И той се върна към слънчевите дни от своето детство, преди Джун да се разболее съвсем, когато цялото семейство излизаха да търсят женшен — крехко растение, което се крие в сумрака сред дърветата. Родителите му се бяха запознали на подобна разходка. Пазеше снимката от годежа им и в деня на собствената им сватба Нора му я подари в красива дъбова рамка. Майка му бе със светла кожа и чуплива коса, тънка талия и сдържана, многозначителна усмивка. Баща му, с брада, бе застанал зад нея с кепе в ръка. След брачната церемония в съвета се нанесли в къщичката, която баща му бе построил на планинския склон, обърната към нивите им. — Родителите ми обичаха да са на открито. Майка ми навсякъде садеше цветя. Край потока над къщата имаше една индийска тиква.

— Съжалявам, че не ги познавам. Трябва да са били много горди с теб.

— Не знам. Може би. Радваха се, че животът ми е по-лесен от техния.

— Да, радвали са се — бавно повтори тя, отвори очи и хвърли поглед към Пол, който спеше кротко на шарената сянка, която падаше върху личицето му. — Но може и да им е било криво, поне мъничко. На мен ще ми е мъчно, ако Пол отиде да живее другаде, като порасне.

— Да — кимна той. — Вярно. Гордееха се, но и им беше мъчно. Не обичаха големите градове. Един-единствен път ми дойдоха на гости в Питсбърг. — Представи си ги как неловко седяха в студентската му квартира, а майка му се ококорваше всеки път, като чуеше свирката на влак. Джун бе починала и си спомни, че докато те седяха и отпиваха слабо кафе на разнебитената му маса, той с горчивина се замисли как без Джун, за която да се грижат, не знаят какво да правят. Толкова години тя бе основното в живота им. — Останаха само една нощ. Когато татко почина, мама се премести при сестра си в Мичиган. Мразеше да лети със самолет, а кола така и не се научи да кара. Оттогава я видях само веднъж.

— Много тъжно — каза Нора и избърса залепнала по крака си кал.

— Да. Наистина много тъжно. — Замисли се за Джун, как всяко лято косата й изсветляваше почти до бяло от слънцето, как уханието на кожата й — на сапун, топлина и на някакъв метал, както миришат монетите — изпълваше въздуха, докато, клекнали един до друг, ровеха в земята с пръчки. Толкова я обичаше, толкова обичаше звънливия й смях. А когато се връщаше у дома, с ужас я заварваше да лежи на сламеник на верандата, ако имаше слънце, и майка му с изопнато от тревога лице сядаше край слабото тяло на дъщеря си и нежно припяваше, докато белеше царевица или чистеше грах.

Дейвид погледна Пол, който спеше дълбоко на одеялото, обърнал главица настрани, а дългата му косица се бе накъдрила по изпотеното му вратле. Поне сина си предпази от скръбта. Пол няма да расте като Дейвид, няма да страда от загубата на сестра си. Няма да му се налага сам да се грижи за себе си, защото сестра му не може.

Тази мисъл и дълбоката горчивина, спотаена в нея, го стъписа. Искаше да вярва, че е постъпил правилно, като даде дъщеря си на Каролайн Гил. Или поне, че е имал основателни причини. А може би не. Може би в онази снежна нощ предпази не Пол, а онзи Дейвид, който вече не е.

— Нещо се отнесе — забеляза Нора.

Той се попремести по-близо до нея и се облегна на същия камък.

— Родителите ми имаха големи планове за мен. Само че моите бяха други.

— Сякаш говориш за мен и майка ми — рече Нора и обгърна колене с ръце. — Другия месец ще дойде на гости. Казах ли ти? Има безплатен билет за самолета.

— Чудесно, нали? Пол ще й създаде работа.

Нора се засмя.

— Да, вярно. Това е и единствената причина да дойде.

— Нора, за какво си мечтаеш? — попита той. — Какво мечтаеш за Пол?

Нора не отговори веднага.

— Предполагам, че искам да е щастлив — накрая рече тя. — Каквото и да го прави щастлив, иска ми се да го има. Не ме интересува какво, стига да порасне добър човек и да е верен на себе си. И да е щедър и силен като баща си.

— Недей — неловко каза Дейвид. — Не искаш да прилича на мен.

Изненадана, тя го погледна втренчено.

— И защо не?

Той не отговори. След дълго колебание Нора поде отново.

— Какво не е наред? — запита тя не нападателно, а умислено, сякаш сама се мъчи да отгатне отговора. — Имам предвид между нас, Дейвид.

Той не отговори, опитваше се да надвие неочаквано надигнал се гняв. Защо й е отново да се рови? Защо не остави миналото и не продължи живота си? Но тя не престана.

— Откакто Пол се роди и Фиби почина, нещата не са същите. А ти все така не я и споменаваш. Да рече човек, че искаш да заличиш факта, че нея я имаше.

— Нора, какво очакваш да кажа? Естествено, че животът ни не е същият.

— Не се ядосвай, Дейвид. Това е просто някаква твоя стратегия, права ли съм? Е, и аз вече няма да я споменавам. Но няма да отстъпя. Наистина.

Той въздъхна.

— Не разваляй прекрасния ден, Нора — каза най-сетне той.

— Не го развалям — отмести се тя. Легна на одеялото и затвори очи. — Днес съм напълно щастлива.

Погледа как слънцето играе сред русите й коси и гърдите й се надигат и снижават при всяко вдишване. Искаше му се да се протегне и да проследи с ръка нежно извитите й ребра, да я целуне там, където костите се свързват и откъдето се разперват като криле.

— Нора — заговори той. — Не знам как да постъпя. Не знам какво искаш.

— Така е — отговори тя. — Не знаеш.

— Би могла да ми кажеш.

— Предполагам. Може и да ти кажа. Бяха ли влюбени? — неочаквано запита тя, без да отваря очи. Гласът й прозвуча все така кротко и спокойно, но той усети и някакво напрежение. — Майка ти и баща ти, а?

— Не знам — бавно и внимателно изрече той. Опита се да прецени накъде бие въпросът й. — Обичаха се. Но него често го нямаше у дома. Както ти казах, животът им бе труден.

— Баща ми обичаше майка повече, отколкото тя него — заразказва Нора и думите й го смутиха. — Обичаше я, но като че ли не успяваше да й го покаже по разбираем за нея начин. Тя просто го мислеше за глуповат чудак. Като малка у дома често цареше мълчание… И ние прекалено често мълчим — додаде тя и той се замисли за спокойните им вечери, когато тя седеше, свела глава над бялата шапчица с патетата.

— Приятно мълчание — каза той.

— Понякога.

— А иначе?

— Още си мисля за нея, Дейвид — обърна се тя и погледите им се срещнаха. — За дъщеричката ни. Каква ли щеше да бъде?

Той не отговори, а докато я гледаше, тя тихичко заплака и зарови лице в ръце. След малко се протегна, докосна ръката й и тя избърса очи.

— Ами ти? — този път настоятелно, напрегнато попита тя. — На теб никога ли не ти липсва?

— Липсва ми — искрено отговори той. — Непрекъснато мисля за нея.

Нора сложи ръка на гърдите му и устните й, обагрени от ягодите, се сляха с неговите и по езика му потече сладост, пронизваща като копнеж. Почувства, че пропада, слънцето залива тялото му, с ръце на леко надигащите й се гърди, като птички. Тя потърси опипом копчетата на ризата му и леко докосна скритото в джоба му писмо.

Той смъкна ризата си, но дори тогава, като плъзна отново ръце около нея, си мислеше: Обичам те. Толкова те обичам, а те излъгах. И разстоянието помежду им, някакви си милиметри, един дъх само, зейна и стана пропаст, превърна се в бездна и той стоеше на ръба й. Отдръпна се, назад към светлината и сянката, към слънцето, което ту грееше, ту се скриваше, и нагорещения камък, на който се бе облегнал.

— Какво има? — погали го тя по гърдите. — Дейвид, какво има?

— Нищо.

— Дейвид, моля те. Дейвид.

Той се поколеба, за малко да си признае всичко, но не можа.

— Имам проблеми в клиниката. Един пациент. Не мога да си го избия от главата.

— Забрави го. До гуша ми е дошло от твоята работа.

Ястреби се рееха по въздушните течения сред топлото слънце. Всичко се върти и всеки път се връща в изходната точка. Трябва да й каже. Думите напираха от устата му. Обичам те. Толкова те обичам, а те излъгах.

— Искам да имаме още едно дете, Дейвид — каза Нора и седна. — Пол вече е достатъчно голям и аз съм готова.

Дейвид толкова се стъписа, че известно време не проговори.

— Пол е едва на годинка — най-сетне рече той.

— Е, и? Казват, че е по-лесно наведнъж да приключиш с пелените и всичко останало.

— Кой го казва?

Тя въздъхна.

— Знаех си, че така ще реагираш.

— Не казвам не — внимателно изрече Дейвид.

Тя не отговори.

— Сега не му е времето — заключи той. — Това е.

— Всъщност казваш именно не. Отказваш, но не си го признаваш.

Той замълча. Припомни си как Нора бе застанала на сами ръба на моста. Спомни си нейните снимки на нищото и писмото в джоба си. Искаше само нищо да не застрашава крехкия им съвместен живот и всичко да продължи както си е, нищо повече. Просто светът да си остане, какъвто е и деликатното равновесие помежду им да се задържи.

— Тъкмо сега всичко е прекрасно — рече той. — Защо да клатим лодката?

— Ами Пол? — Тя кимна към него, заспал спокойно, без да помръдва върху одеялото. — Тя му липсва.

— Той няма как да помни — рязко отвърна Дейвид.

— Девет месеца — настоя Нора. — Да растат един до друг, сърце до сърце. Как би могла да не му липсва, на едно или друго ниво?

— Не сме готови — каза Дейвид. — Аз не съм.

— Не става дума само за теб — продължи Нора. — И бездруго ти рядко си си у дома. Може би на мен ми липсва, Дейвид. Честно казано, понякога имам чувството, че е съвсем близо, в съседната стая, и аз съм я забравила. Разбирам, че сигурно звучи налудничаво, но е така.

Той не отговори, макар да знаеше какво има предвид. Въздухът бе натежал от уханието на ягоди. Навремето майка му вареше сладко на печката в двора и бъркаше пенещата се смес, докато се превърне в сироп, изпарваше буркани, напълваше ги и ги подреждаше, като скъпоценни камъни, на полица. Двамата с Джун ядяха сладкото в най-студените зимни дни, крадяха със супени лъжици, когато майка им не гледа и се криеха под мушамата на масата да оближат лъжиците. Смъртта на Джун съкруши майка им и Дейвид се почувства уязвим, застрашен. Статистически нямаше вероятност пак да им се роди бебе със Синдрома на Даун, но и не бе изключено, всичко бе възможно, а той не можеше да поеме риска.

— Само че второ дете няма да оправи нещата, Нора. Това не може да бъде причина да имаме още едно дете.

Тя помълча, после стана, изтупа шортите си с ръце и ядосано закрачи сред полето.

Ризата му лежеше смачкана до него и едно ъгълче от белия плик се подаваше. Дейвид не се пресегна да го вземе, нямаше нужда. Писмото бе кратко и макар само веднъж да зърна снимките, си ги представяше тъй ясно, сякаш сам ги е правил. Косата на Фиби е тъмна и нежна като на Пол. Беше с кафяви очи и размахваше пухкави ръчички във въздуха, като че ли посяга към нещо извън кадъра. А Каролайн вероятно снима. Зърна я на опелото — висока и самотна в червеното си палто — и веднага отиде у тях, без сам да е сигурен защо, знаеше единствено, че иска да я види. Но Каролайн бе заминала. Жилището й изглеждаше както обикновено — ниски мебели, едноцветни стени, някое кранче в банята капеше. Но миришеше на застояло и полиците бяха голи. Чекмеджетата на бюрото и долапчетата бяха празни. В кухнята мъждива светлинка осветяваше черно–белия линолеум и Дейвид постоя, заслушан в туптенето на собственото си смутено сърце.

Сега лежеше по гръб, а над него се носеха облаци — светлини и сенки. Така и не се опита да намери Каролайн и понеже и на писмото й всъщност нямаше обратен адрес, не знаеше откъде да започне. Всичко е в твои ръце, каза й той тогава. Но в най-неочаквани моменти застиваше ужасен — когато останеше сам в новия си кабинет и докато проявяваше снимки, наблюдаваше как образите тайнствено изникват върху чисто бялата хартия, или както сега, облегнат на топлия камък, докато Нора, засегната и ядосана, се отдалечаваше.

Беше уморен и усети, че се унася. Сред слънчевата светлина жужаха насекоми и той изпита някаква смътна тревога заради пчелите. Камъните в джоба го убиваха. Като дете нощем понякога заварваше баща си в люлеещия се стол на верандата, а тополите блестяха, целите в светулки. В една такава нощ баща му му подаде гладък камък, острие на брадва, което бе изровил от една канавка. Отпреди повече от две хилядолетия е, рече той. Представяш ли си, Дейвид. Някога други люде са я държали, преди безчет години, но под същата тази луна.

Това се случи веднъж. Друг път ходеха да ловят гърмящи змии. Обикаляха от здрач до зазоряване из горите с пръчки с чатал, преметнали платнени торби през рамо, а в ръката на Дейвид се полюшваше метална кутия.

Откакто се помнеше, в такива дни имаше чувството, че времето е спряло, че слънцето вечно ще грее от небето и сухите листа неизменно ще прошумоляват под краката му. Целият свят се свеждаше до него, баща му и змиите, но в същото време бе и необятен — небето се ширеше до безкрая, с всяка крачка все по-високо и по-синьо и всичко сякаш забавяше ход до мига, в който забележеше нещо да се движи сред цветовете на пръстта и изсъхналите листа, защото диамантената шарка на гърба на змията се вижда само когато тя се движи. Баща му го бе научил как да застива на място, да наблюдава жълтите очи, стрелкащия се език. При всяка смяна на кожата роговите пръстени при опашката на гърмящата змия растат, така че по силата на звука сред притихналата гора можеш да определиш колко стара е змията, колко е голяма и за колко можеш да я продадеш. Защото за най-големите, които се търсеха от зоологически градини, от учени и понякога от укротители на змии, можеха да вземат по пет долара на парче.

През дърветата се процеждаше светлина и рисуваше шарки по земната твърд в гората, вятърът пееше. Изведнъж чу познато просъскване и една змия надигна глава, а силната, нетрепваща ръка на баща му се стрелна с чаталестата пръчка да приклещи змията за врата. Оголиха се зъби и здраво захапаха влажната земя, а опашката й все по-яростно и бясно удряше. С два яки пръста баща му сграбчи змията точно зад зейналите челюсти и я вдигна — хладна и суха, тя се извиваше като камшик. Метна я в платнената торба и с рязко движение я завърза, а торбата изведнъж оживя и се замята на земята. Баща му я пъхна в метална кутия и я захлупи. Двамата безмълвно продължиха, пресмятайки наум колко ще изкарат от змиите. Случваше се, лете или късна есен, да изкарат по 25 долара на седмица от змии. С парите купуваха храна, а когато ходеха при лекаря в Моргантаун, плащаха и на него.

Дейвид!

Гласът на Нора, приглушен и настоятелен, долетя през далечното минало и гората. Повдигна се на лакти и я видя накрай полянката с ягоди, застинала и приковала поглед в земята. В миг адреналинът му се покачи, примесен с надигащ се страх. Гърмящите змии обичат слънчеви пънове като онзи, до който Нора стоеше като закована. В плодородната гниеща дървесина снасят яйцата си. Погледна към Пол, кротко заспал на сянка, и в следващия миг вече бе накрак и тичаше сред магарешките тръни, които драскаха глезените му и меките ягоди, които се размазваха под стъпките му, и с ръка в джоба на джинсите си стискаше най-големия камък в юмрук. Когато приближи достатъчно, за да различи проточилото се тъмно тяло, запрати камъка с все сила. Матовият камък се изви във въздуха и се превъртя. Падна на метър и половина от змията и се разцепи, а лилавата му сърцевина оживя и заискри.

— Какви ги вършиш, за бога? — попита Нора.

Вече бе до нея. Задъхан, погледна надолу. Нямаше никаква змия, беше тъмна пръчка, подпряна на суха кора на пъна.

— Стори ми се, че ме викаш — смутен отвърна той.

— Извиках те. — Посочи му купчина бели цветчета по края на сянката. — Индийска тиква. Като на майка ти. Дейвид, плашиш ме.

— Помислих, че е змия — обясни той, посочвайки пръчката, и тръсна глава да прогони миналото. — Гърмяща змия. Май съм сънувал. Реших, че викаш за помощ.

Тя изглеждаше объркана и той тръсна глава да прогони видението. Изведнъж се почувства ужасно глупаво. Това си бе чисто и просто пръчка. Денят изглеждаше нелепо обикновен. От време на време се чуваха птички, листата все така трептяха сред дърветата.

— Защо сънуваш змии? — запита тя.

— Навремето ги ловях — обясни той. — За пари.

— За пари ли? — объркана повтори тя. — Пари за какво?

Помежду им отново зейна пропаст, бездна от миналото, която той не може да прескочи. Пари за храна и за онези посещения в града. Тя е от друг свят, никога няма да го разбере.

— Помагах си за училището, със змиите — отговори той.

Тя кимна и сякаш се канеше да попита още нещо, но замълча.

— Да си вървим — предложи тя и потърка рамо. — Да вземем Пол и да се прибираме.

Прекосиха обратно полянката и прибраха нещата си. Нора взе Пол, той — кошницата за пикник.

* * *

Докато вървяха, си спомни как баща му заставаше в кабинета на лекаря и по бюрото заваляваха зелени банкноти като падащи листа. С всяка банкнота Дейвид си представяше змиите, как шибат с опашки, зейнали безпомощно уста, хладната им кожа по пръстите му, тежестта им. Змийски пари. Беше още момче, осем или деветгодишен, и умееше да прави само това.

Това и да пази Джун. Наглеждай сестра си, предупредително казваше майка му, вдигнала поглед от печката. Нахрани пилетата, почисти кокошарника и оплеви градината. И наглеждай сестра си.

И Дейвид я наглеждаше, макар не кой знае колко добре. Не изпускаше Джун от очи, но не й попречи да рови из пръстта и да си я втрива в косата. Не я утеши, когато се препъна в един камък, падна и си ожули лакътя. Любовта му към нея бе така преплетена с неприязън, че не можеше да отдели едното от другото. Тя беше вечно болна — слабото й сърце, простудите по всяко време на годината, от които хриптеше и с широко отворена уста се мъчеше да си поеме дъх. И въпреки това, когато се зададеше по пътеката от училище, метнал книгите си на гръб, именно Джун неизменно го чакаше, именно тя го поглеждаше в очите и разбираше как е минал денят му и искаше да й разкаже всичко, от начало до край. Пръстите й бяха мънички и обичаше да го гали, а лекият ветрец развяваше дългата й права коса.

И после, една събота се прибра от училище и завари къщурката празна, притихнала, само един парцал за миене висеше от коритото, а студът щипеше. Седна на верандата гладен, замръзнал и зачака. Часове по-късно, по здрач, съзря майка си да слиза по хълма, скръстила ръце на гърди. Заговори едва когато стигна верандата, погледна го и каза: Дейвид, сестра ти почина. Джун умря. Беше опънала косата си назад и една вена пулсираше на слепоочието й, а очите й бяха зачервени от плач. Беше с тънък сив пуловер, намъкнат на две на три, и добави: Дейвид, тя си отиде. А когато той се изправи и я прегърна, тя се разплака, зарида и той попита: Кога?, и тя отговори: Преди три дни, във вторник. Излязох рано за вода и като се върнах, вкъщи бе съвсем тихо и веднага разбрах. Беше си отишла. Престанала да диша. Бе прегърнал майка си и не знаеше какво повече да каже. Дълбоко в себе си изпитваше болка, но бе вцепенен и не можа да заплаче. Наметна майка си с одеяло. Направи й чай и излезе при кокошките, където яйцата си стояха в полозите. Събра ги. Нахрани пилетата и издои кравата. Свърши обичайните неща, но когато влезе у дома, къщата бе все така мрачна, все така цареше тишина и Джун все така я нямаше.

Дейви, повика го майка му след време, седнала в сянката, върви на училище. Изучи се, та да помагаш на хората. Той възнегодува, искаше сам да решава живота си, без бремето на тази сянка, на тази загуба. Почувства се гузен, задето Джун лежи в земята под купчина пръст, а той си стои тук, беше жив, дробовете му вдишваха и издишваха и ги усеща, усеща и туптенето на сърцето си. Ще стана лекар, каза той, а майка му не отговори и едва след време кимна и стана, като се загърна по-плътно в пуловера. Дейви, искам да вземеш Библията и да дойдеш с мен да прочетеш молитва. Искам да я изречеш официално, както му е ред. И двамата тръгнаха нагоре по хълма. Докато стигнат, се стъмни и той застана под боровете, в чиито върхари вятърът шепнеше, и на мъждукащата светлинка на газовата лампа зачете: Господ е моят водач и никога не ще поискам друго. Но аз искам, помисли си той, докато изричаше думите, искам. Майка му си поплака, после слязоха, без да разменят и дума и като влязоха вкъщи, той написа на баща си какво се е случило. Пусна писмото в понеделник, когато се върна в града с неизменната суматоха и ярки светлини. Застана зад дъбовото гише, лъснато от стотици клиенти, и изпрати обикновения бял плик.

* * *

Когато най-сетне стигнаха до колата, Нора поспря да огледа зачервеното си от слънцето рамо. Беше със слънчеви очила и когато вдигна поглед към него, той не можа да разчете изражението й.

— Никой не очаква да си герой — рече тя монотонно и оттренирано, от което разбра, че пътьом е обмисляла, а може би и репетирала, какво да каже.

— Не се опитвам да бъда герой.

— Така ли? — извърна поглед тя. — Според мен се опитваш. Аз също съм виновна. Прекалено дълго очаквах някой да ме спасява, признавам. Но вече не. Вече няма защо непрестанно да ме пазиш. Това ме вбесява.

После взе столчето за автомобил на Пол и отново извърна глава. В шарената сянка Пол посегна към косата й и Дейвид се уплаши, за малко да му се завие свят от всичко, което не знае, и от онова, което знае, но не може да промени. И яд, изпълни го и яд, заля го в миг като вълна. Към себе си, но и към Каролайн, задето не постъпи, както я помоли и направи и бездруго непоносимото положение още по-нетърпимо. Нора грациозно седна на предната седалка и затръшна вратата. Затършува за ключовете из джоба си, но вместо тях извади последната друза — сива и гладка, обла като земното кълбо. Подържа я, усети топлината й върху дланта си и се замисли за безчетните загадки, които светът таи — пластове камъни, сгушени под земната плът и трева; матови камъни, скрили искрящите си сърца.