Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (21)

III

Ноември 1988 година

Казваше се Робърт и бе хубавец, с черен перчем на челото. Крачеше напред-назад по пътеката в автобуса, представяше се на всеки пътник и коментираше маршрута, шофьора, времето. Стигна до края на пътечката, обърна се и започна отначало.

— Страхотно е тук — обяви той, ръкувайки се с Каролайн в движение. Тя търпеливо се усмихна; десницата му бе твърда и уверена. Другите отбягваха погледа му. Вторачваха се в книгите си, вестниците или в препускащите навън гледки. Но Робърт непоколебимо продължаваше, сякаш хората в автобуса нито заслужават неговия коментар, нито очаква те да откликнат повече, отколкото ако говори на дървета, скали или облаци. Зад упоритостта му, мислеше си Каролайн от последната седалка и за кой ли път си наложи да не се намесва, се крие неистово желание да срещне някой, който действително да го забележи.

И този човек май бе Фиби, която сякаш цяла грейваше и засияваше, озарена от някаква вътрешна светлина, когато Робърт бе наоколо и го наблюдаваше как крачи напред-назад като да е прелестно непознато създание — да речем красив, наперен и горд паун. Когато той най-сетне седна на мястото до нея — все така бърборейки, Фиби просто вдигна очи и му се усмихна. Усмивката й бе лъчезарна, искрена и открита. Без капка сдържаност или предпазливост, без да търси уверения, че и у него кипи същата пламенна любов. Каролайн затвори очи пред оголената, неприкрита обич на дъщеря си — необузданата невинност, риска! Но когато погледна, Робърт се усмихваше на Фиби едновременно щастлив от реакцията й и стъписан, сякаш някое дърво го е назовало по име.

Е, добре, рече си Каролайн, защо пък не? Такава любов и бездруго не е ли рядкост? Хвърли поглед към седналия до нея Ал, който придремваше, а прошарената му коса подскачаше при всяко подрусване и завой по пътя. Прибра се късно предната вечер, а на сутринта отново тръгва на път, работеше извънредно, за да подмени покрива и улуците. През последните месеци броените дни заедно посвещаваха на делови проблеми. Понякога спомени от първите им месеци след сватбата — как прилепва устни до нейните, допирът на дланта му о кръста й — я поглъщаха като горчиво-сладка носталгия. Как се случи, та се оказаха толкова улисани в работа и смазани от грижи и двамата? Как се изнизаха толкова дни, един след друг, и стигнаха до този момент?

Автобусът усили през дефилето и нагоре към Скуиръл Хил. Сред вечерния здрач фаровете вече светеха. Робърт и Фиби тихичко седяха, обърнати към пътеката, пременени за годишното танцово тържество на сдружението за равен старт на деца с проблеми в развитието. Обувките на Робърт бяха лъснати до блясък и той бе с най-хубавия си костюм. Под зимното палто Фиби бе с рокля на бели и червени цветя и нежно бяло кръстче от първото й причастие висеше на тънка верижка на врата й. Косата й бе потъмняла и пооредяла и бе късо подстригана, тук–там прихваната с червени шнолки. Беше бледа със светли лунички по ръцете и лицето. Загледана през прозореца, тя едва–едва се усмихваше, унесена в собствените си мисли. Робърт се вглеждаше в билбордовете над главата на Каролайн — реклами на клиники, зъболекари, карта на маршрута. Беше добро момче, готов всеки миг да излее възторга си от света, макар да забравяше за какво са говорили кажи-речи още преди да са свършили разговора и всеки път, когато се срещнеха, питаше Каролайн за телефонния й номер.

Но Фиби никога не забрави. Никога не забрави любовта.

— Почти стигнахме — рече Фиби, подръпвайки Робърт за ръкава, като наближиха върха на хълма. Дневният център бе на половин пряка и меката струяща от прозорците му светлина огряваше изсъхналата трева и втвърдения сняг. — Преброих седем спирки.

— Ал — разтърси рамото му Каролайн. — Ал, скъпи, трябва да слизаме.

Слязоха от автобуса сред влажния хлад на ноемврийската вечер и закрачиха по двойки в здрача. Каролайн леко хвана Ал под ръка.

— Уморен си — рече тя в опит да наруши тишината, която все повече се превръщаше в нещо обичайно. — Събраха ти се седмици без почивка.

— Добре съм — отвърна той.

— Ще ми се да не се налагаше толкова дълго да си на път. — Съжали, че го каза още преди да го е изрекла. Този спор водеха отдавна, дребно трънче в плътта на брака им, и дори на самата нея собственият й глас й прозвуча рязко и пискливо, като че нарочно търси препирня.

Под краката им снегът хрускаше. Ал тежко въздъхна и дъхът му се превърна в облаче сред студа.

— Виж, Каролайн, правя, каквото мога. Сега ми дават добри пари, а и вече остарявам. Скоро ще стана на шейсет. Трябва да се възползвам, докато мога.

Каролайн кимна. Ръката му под дланта й бе силна и уверена. Радваше се, че в момента е до нея, уморена от странния ритъм на живота им с неговите дълги отсъствия. Повече от всичко й се искаше всяка сутрин да закусват заедно и всяка вечер заедно да вечерят, да се събужда и той да е в леглото до нея, а не в някаква си хотелска стая на сто или шестстотин километра.

— Просто ми липсваш — нежно рече Каролайн. — Това е. Нищо повече не казвам. — Фиби и Робърт вървяха пред тях, хванати за ръка. Каролайн наблюдаваше дъщеря си с черни ръкавици и леко заметнат около врата шал, подарък от Робърт. Фиби иска да се омъжи за Робърт и да живее с него и след време само за това щеше да говори. Линда, директорката на дневния център, предупреди: Фиби е влюбена. На двайсет и четири е, разцветът й е позакъснял и тя сега открива собствената си сексуалност. Трябва да поговорим за това, Каролайн. Но Каролайн, в нежеланието си да приеме, че нещо се е променило, отложи разговора.

Фиби вървеше, попривела глава, слушаше съсредоточено и от време на време внезапният й смях се понасяше сред здрача. Каролайн вдиша режещия студен въздух, усещайки как я изпълва невероятна радост, че дъщеря й е щастлива, но в същия миг се пренесе в чакалнята на клиниката с оклюмалите папрати и скърцащата врата, където Нора Хенри е застанала на гишето, сваля ръкавиците си, за да покаже на дежурната на рецепцията годежния си пръстен и се смее по същия начин.

Оттогава мина цяла вечност. Каролайн бе заличила почти напълно тези дни от съзнанието си. И изведнъж, миналата седмица, докато Ал бе още на път, от някаква адвокатска кантора в града пристигна писмо. Смутена, Каролайн го отвори припряно и го прочете на верандата в ноемврийския студ. Моля, свържете се с гореспоменатата кантора относно сметка на Ваше име.

Веднага се обади и застанала до прозореца и загледала се в реката от автомобили, чу новината от адвоката: Дейвид Хенри почина. Всъщност умрял преди три месеца. Свързали се с нея, за да я уведомят за банкова сметка на нейно име. Каролайн притисна слушалката до ухото си, а нещо мрачно и тежко се загнезди дълбоко в гърдите й при вестта, загледана в тук-там останалите по чинара листа, които потрепваха сред мразовитата утринна виделина. Адвокатът, от километри, продължаваше да говори. Сметката била наследствена: Дейвид я открил на името на двама им и затова не била включена в завещанието и не подлежала на легализация. По телефона не е редно да й кажат каква е сумата. Трябва лично да отиде в кантората.

Затвори телефона и излезе пак на верандата, където дълго седя в люлката, опитвайки се да осмисли новината. Недоумяваше как така Дейвид я е помнил и то по този начин. Още повече се стъписа от вестта, че е умрял. Но какво си бе въобразявала тя? Че все някак двамата с Дейвид вечно ще живеят всеки своя си живот и все пак обвързани от онзи миг в кабинета му, когато той стана и й подаде Фиби? Че все някак един ден, когато тя реши, ще го открие и ще го запознае с дъщеря му? Коли фучаха надолу по хълма в несекващ поток. Ум не й стигаше какво да прави и накрая просто влезе вътре, приготви се за работа и пъхна писмото в най-горното чекмедже сред нахвърляните в него ластичета и кламери, докато си дойде Ал и й помогне да прецени трезво. Още не му бе казала — капнал е от умора, — но неизречената вест тегнеше помежду им, както и загрижеността на Линда за Фиби.

Светлината от центъра се лееше по тротоара и кафявите стръкчета трева. Влязоха в коридора през двойната стъклена врата. В дъното на залата бяха оформили дансинг и една лъскава топка като в дискотеките се въртеше и пръскаше ярки отблясъци по тавана, стените и вдигнатите нагоре лица. Музиката свиреше, но никой не танцуваше, Фиби и Робърт застанаха край скупчилите се хора, загледани в танцуващата по голия под светлина.

Ал закачи палтата им и за изненада на Каролайн, я хвана за ръка.

— Нали помниш онзи ден в градината, когато решихме да се обвържем? Да им покажем как се танцува рок, а?

В миг, при мисълта за потрепващите като монети листа в онзи далечен ден, яркото слънце и жужащите в далечината пчели, Каролайн усети, че очите й се насълзяват. Танцуваха на тревата, а няколко часа по-късно, в болницата, тя хвана Ал за ръката и каза: Да, ще се омъжа за теб, да.

Ал плъзна ръка по талията й и двамата пристъпиха на дансинга. Каролайн бе забравила — толкова време мина — колко леко и плавно се движат телата им, изпълващата я волност, докато танцува. Отпусна ръка на рамото му, вдъхвайки острата миризма на лосиона му за след бръснене и лекия мирис на машинно масло. Ал здраво притисна гърба й, допрял буза до нейната. Завъртяха се и малко по малко на дансинга се впуснаха и други двойки, които им се усмихваха. Каролайн познаваше почти всички в залата, служители от дневния център, родители на деца от сдружението, обитателите на пансиона в съседство, Фиби чакаше ред за стая там, където щеше да живее с още неколцина възрастни и родител на дома. От една страна, това изглеждаше идеално — Фиби щеше да е по-независима, по-самостоятелна и поне донякъде животът там се доближаваше до онова, с което щеше да се сблъска в бъдеще — но истината е, че Каролайн не можеше да си представи Фиби да не живее с нея. Когато подадоха документи, списъкът на чакащите за място в пансиона й се видя много дълъг, но през последните години името на Фиби минаваше все по-напред. Скоро Каролайн ще трябва да реши. Хвърли поглед към Фиби, грейнала в преливаща от щастие усмивка, с опъната назад с яркочервени шнолички косица, тя пристъпваше свенливо на дансинга с Робърт.

Танцува с Ал три танца, затворила очи, оставила се на мелодията да я води, следвайки стъпките му. Той танцуваше добре — плавно и уверено, и музиката сякаш минаваше през цялото й тяло. Същото усещане изпитваше и щом чуеше гласа на Фиби, когато си припява, чистите тонове, понесли се из стаите, я караха да остави каквото върши и да поспре, а светът се процеждаше през нея като светлина. Хубаво е, промърмори Ал и я притегли по-близо до себе си, притиснал буза о нейната. После засвири бърз рок и той, все още с ръка на талията й, я отведе от дансинга.

По навик Каролайн, позамаяна, се огледа из залата за Фиби и като не я видя, усети парлива тревога.

— Изпратих я долу за още пунш — подвикна Линда иззад масата. — Не е ли невероятно, Каролайн? — посочи тя намаляващите по масата закуски. — И курабийките свършват.

— Ще донеса — предложи Каролайн, доволна, че има повод да последва Фиби.

— Тя е добре — обади се Ал, улавяйки ръката й и й посочи стол до него.

— Само ще проверя — не отстъпи Каролайн. — Ей сега идвам.

Прекоси празните зали, ярки и тихи, все още усещайки ръцете на Ал. Слезе в кухнята, бутна люлеещата се врата с една ръка и се пресегна към ключа за лампата с другата. Внезапната флуоресцентна светлина ги улови като на снимка: Фиби в роклята си на цветя, опряла гръб о плота, а Робърт до нея я е прегърнал и плъзга длан нагоре по крака й. В мига преди да се извърнат, Каролайн видя, че той се готви да я целуне, а Фиби не само искаше той да я целуне, но бе готова и да отвърне на целувката — целувката на Робърт, първата й истинска любов. Беше затворила очи, а лицето й — озарено от наслада.

— Фиби — рязко рече Каролайн. — Фиби и Робърт, престанете.

Те се отдръпнаха един от друг, стъписани, но без капка разкаяние.

— Всичко е наред — рече Робърт. — Фиби ми е приятелка.

— Ние ще се оженим — додаде Фиби.

Разтреперана, Каролайн се опита да запази спокойствие. В края на краищата Фиби вече е голяма.

— Робърт — рече тя, — искам да поговоря за минутка с Фиби. Насаме, ако обичаш.

Робърт се поколеба, после мина покрай Каролайн без дори помен от бъбривия му възторг.

— Не правим нищо лошо — поспря се той на прага. — Ние с Фиби. Обичаме се.

— Знам — отвърна Каролайн, когато вратата се полюшна и се затвори.

Фиби стоеше под ярката светлина и усукваше синджирчето си.

— Човек може да целуне някого, когото обича, мамо. Ти как целуваш Ал.

Каролайн кимна, припомняйки си допира на дланта на Ал о кръста й.

— Така е. Но, скъпа, това ми се стори повече от целувка.

— Мамо! — загубила търпение, възкликна Фиби. — Ние с Робърт ще се женим.

— Няма как да се омъжиш, мила — отвърна Каролайн, без да се замисли.

Фиби вдигна очи, а по лицето й се изписа тъй познатото на Каролайн упорство, флуоресцентната светлина струеше през решетка и хвърляше шарки по бузите й.

— Защо да не може?

— Скъпа, бракът… — Каролайн замълча при мисълта за Ал, за умората му напоследък, за разстоянието помежду им при всяко негово пътуване. — Слушай, мила, много е сложно. Ти можеш да си обичаш Робърт и без да се жените.

— А, не. Двамата с Робърт ще се оженим.

— Добре — въздъхна Каролайн. — Да речем, че се ожените. Къде ще живеете?

— Ще си купим къща — откликна Фиби напълно сериозна и искрена. — Ще живеем в нея. Ще си имаме и бебета.

— Бебетата искат ужасно много грижи — поде Каролайн. — Не знам дали с Робърт си давате сметка колко труд означават бебетата? А искат и доста пари. Как ще платите за къщата? За храна?

— Робърт има работа. Аз също. Ние имаме много пари.

— Но ако гледаш деца, няма да можеш да ходиш на работа.

Фиби се смръщи и се замисли върху това, а сърцето на Каролайн преливаше от чувства. Толкова искрени и простички мечти, а неосъществими, ако това пък е справедливо!

— Аз обичам Робърт — настоя Фиби. — И Робърт ме обича. А и Ейвъри си роди бебе.

— О, скъпа — Каролайн си спомни как Ейвъри Суон, тръгнала с количка по склона, се поспря и Фиби се наведе и нежно докосна новороденото по бузката. — Милата ми. — Тя се приближи и сложи ръце на раменете на Фиби. — Помниш ли как двете с Ейвъри спасихте Дъждовничко? Ние обичаме Дъждовничко, но и той създава много грижи. Легенчето му да смениш, да го решиш, да оправяш след него, да го водиш навън и да го прибираш и ако не се върне, колко се тревожиш. А едно бебе означава още повече грижи, Фиби. Да имаш бебе, е като да се грижиш за двайсет котета като Дъждовничко.

Изражението на Фиби помръкваше все повече и по страните й се стичаха сълзи.

— Не е честно — прошепна тя.

— Не е — съгласи се Каролайн.

Постояха смълчани сред ярката студена светлина.

— Слушай, Фиби, ще ми помогнеш ли? — рече най-сетне тя. — На Линда й трябват и още курабии.

Фиби кимна и изтри сълзите си. Върнаха се по стълбите и коридора с кутии и бутилки в ръце, без да разменят и дума повече.

По-късно същата вечер Каролайн разказа на Ал за случилото се. Той бе седнал до нея на кушетката, скръстил ръце, полузаспал. Вратът му все още не е наедрял, но е зачервен от бръсненето и черни кръгове помрачават очите му. На сутринта ще стане призори и ще потегли на път.

— Толкова копнее за свой живот, Ал. И би трябвало да е съвсем лесно.

— Мдаа — надигна се той, — а може и да е лесно, Каролайн. В пансиона живеят толкова хора и видимо се справят чудесно. А и ние ще сме тук.

— Просто не мога да си представя как ще поеме пътя си сама — поклати глава Каролайн. — А за женене и дума не може да става, Ал. Ами ако наистина забременее? Нямам сили да отгледам още едно дете, а ще стане точно така.

— И на мен не ми се гледат повече деца — каза Ал.

— Може би за известно време трябва да я държим настрана от Робърт.

— И мислиш, че това ще е добре? — извърна се Ал към нея изненадан.

— Не знам — въздъхна Каролайн. — Не знам.

— Слушай, Каролайн — нежно поде Ал, — от мига, в който те срещнах, ти все се бориш пред Фиби да няма затворени врати. Не я подценявайте! — колко пъти съм те чувал да го казваш, а? Е, защо сега не я оставиш да иде да живее другаде? Защо не я оставиш да опита? Може да й хареса. А на теб може да ти хареса свободата.

Тя прикова поглед в свода на корниза, който трябваше да се боядиса, докато една тягостна истина малко по малко изплува.

— Не си представям живота си без нея — тихо изрече тя.

— Никой не иска такова нещо от теб. Само че тя порасна, Каролайн. Това е истината. За какво иначе бъхти цял живот, ако не Фиби да има поне донякъде независим живот?

— На теб май ти липсва свободата — каза Каролайн. — Иска ти се да натиснеш педала. Да пътуваш.

— А на теб не ти ли се иска?

— То се знае, иска ми се — извика тя и сама се учуди на бурния си отклик. — Само че, Ал, дори Фиби да се премести, тя никога няма да бъде напълно независима. И на теб това май не ти се харесва. Страх ме е, че ще ни напуснеш. Скъпи, през последните години ти все по-дълго си далеч от нас.

Дълго Ал не продума.

— Защо си толкова ядосана? — рече той накрая. — Какво изобщо сторих, та да си мислиш, че се каня да те напусна.

— Не съм ядосана — побърза да се обади тя, защото по гласа му усети, че го е засегнала. — Ал, почакай минутка. — Отиде в другия край на стаята и извади писмото от чекмеджето. — Ето защо съм объркана. Не знам как да постъпя.

Той взе писмото и дълго не свали поглед от листа, обърна го, като че ли ключът към загадката може да е драснат на гърба, после го прочете отново.

— Колко има в сметката? — вдигна поглед той.

— Още не знам — поклати глава тя. — Трябва да ида лично, за да разбера.

Ал кимна, без да отделя поглед от писмото.

— Странно решение: таен влог.

— Така е. Може да се е опасявал, че ще кажа на Нора. Може да е искал да й осигури достатъчно време да преодолее смъртта му. Друго не се сещам. — Представи си как Нора живее и обикаля света и дори през ум не й минава, че дъщеря й е жива. А Пол, какво ли е станало с него? Трудно бе да си представи какъв ли е станал, онзи чернокос бебок, когото зърна един-единствен път.

— Как според теб трябва да постъпим? — попита тя.

— Ами, първо да разберем подробностите. Като се върна, ще идем в града да се срещнем с този адвокат. Ще си взема ден-два почивка. А после не знам, Каролайн. Да преспим. Точно сега нищо не можем да направим.

— Добре — рече тя и вцепеняващият ужас през последната седмица се разсея. От устата на Ал всичко прозвуча толкова простичко. — Да знаеш колко се радвам, че си тук — добави тя.

— Каролайн, честно — взе той ръката й, — никъде няма да ходя. Като не броим Толедо утре сутрин. Тръгвам в шест. Затова най-добре да се кача и да си събера багажа.

Целуна я, плътно прилепил устни до нейните, и я притисна до себе си. Каролайн долепи буза до неговата, вдъхвайки от мириса и топлината му, отнесла се в мислите си в онзи ден, когато го срещна на паркинга в Луисвил, деня, който предначерта живота й.

Ал тръгна по стълбите, без да пуска ръката й.

— Няма ли да се качиш? — подкани я той.

Тя кимна и стана, без да откъсва дланта си от неговата.

* * *

На сутринта стана рано и приготви закуска, като украси със стръкчета магданоз чиниите с яйца, бекон и зеленчуци с кайма.

— Ама как ухае — рече Ал от прага, целуна я по бузата и метна вестника на масата заедно с пощата от предния ден. Писмата бяха хладни и поовлажнели, като ги взе в ръка. Две сметки и цветна картичка от Егейско море с два-три реда от Доро.

Каролайн прокара пръсти по картичката и прочете краткото послание.

— Трейс си изкълчил глезена в Париж.

— Много лошо — Ал рязко отвори вестника и заклати глава, заради новините около изборите. — Хей, Каролайн — извика я той след миг и остави вестника. — Снощи си мислех, защо не дойдеш с мен? Линда сто на сто ще вземе Фиби за събота и неделя. Можем да се пооткъснем, само двамата. Тъкмо ще разбереш как Фиби се оправя сама известно време. Какво ще кажеш?

— Сега ли? Просто така да тръгна, така ли?

— Да. Улови мига. Защо не?

— О — развълнувана и щастлива въздъхна тя, макар да не обичаше безкрайните пътувания. — Не знам. Тази седмица имам толкова работа. Може би следващия път — додаде тя бързо, защото не искаше да му отказва.

— Този път ще можем и да се отбием тук-там пътьом — нежно я запридумва той. — Да ти бъде по-интересно.

— Наистина ще е чудесно — рече тя, изненадана, че действително идеята й харесва.

Той се усмихна разочарован и се наведе да я целуне за миг с хладни устни.

След като Ал замина, Каролайн закачи картичката от Доро на хладилника. Беше мрачен ноемврийски ден, влажен и сив, канеше се да завали сняг и тя с удоволствие се загледа в яркото, примамливо море, обточено с топъл пясък. През цялата седмица, дали докато помагаше на пациенти, приготвяше вечеря или сгъваше прането, поканата на Ал не й излизаше от ума. Замисли се за пламенната целувка между Робърт и дъщеря й, която тя прекъсна, и за пансиона, където Фиби иска да живее. Ал е прав. Един ден тях двамата няма да ги има и Фиби има право на собствен живот.

Но светът е все така жесток. Във вторник, докато вечеряха руло „Стефани“ с картофено пюре и зелен фасул, Фиби бръкна в джоба си и извади малка пластмасова мозайка с цифри върху подвижни квадратчета. Целта бе да се подредят последователно и докато хапваше, току побутваше квадратчетата.

— Хубаво е — небрежно рече Каролайн, отпивайки мляко. — Откъде я имаш, скъпа?

— От Майк.

— Той колега ли ти е? — попита Каролайн. — Отскоро ли работи при вас?

— Не — отвърна Фиби. — Запознахме се в автобуса.

— В автобуса ли?

— Ъхъ. Вчера. Беше много внимателен.

— Разбирам. — Каролайн усети как времето забавя ход и всичките й сетива се напрегнаха. Трябва да си наложи да говори спокойно, естествено. — И Майк ти даде мозайката, тъй ли?

— Ъхъ. Беше много внимателен. И си има и нова птичка. Иска да ми я покаже.

— Така ли? — откликна Каролайн и усети, че я пронизва леден хлад. — Фиби, скъпа, и през ум да не ти минава да ходиш където и да било с непознати. Говорили сме за това.

— Знам, така му и казах — рече Фиби. Отмести мозайката и си сложи още кетчуп върху месото. — Той ми рече: Ела у дома, Фиби. А аз му отговорих: Добре, но първо трябва да кажа на мама.

— Чудесно — успя да изрече Каролайн.

— Е, може ли? Може ли утре да ида у Майк?

— Къде живее Майк?

Фиби сви рамене.

— Не знам. Виждаме се в автобуса.

— Всеки ден ли?

— Ъхъ. Може ли да ида? Искам да видя птичето му.

— Ами, дали да не дойда и аз? — внимателно изрече Каролайн. — Утре да вземем заедно автобуса, искаш ли? Така и аз ще се запозная с Майк и ще дойда да видя и аз птичето му. Какво ще кажеш?

— Чудесно — доволна отвърна Фиби и допи млякото си.

През следващите два дни Каролайн придружава Фиби с автобуса и на отиване, и на връщане от работа, но Майк така и не се появи.

— Скъпа, опасявам се, че те е излъгал — каза тя на Фиби в четвъртък вечер, докато миеха чиниите. Фиби бе с жълт пуловер и си играеше с десетина хартиени изрезки, които бе донесла от работа. Каролайн я наблюдаваше как взема всяка чиния и старателно я подсушава, благодарна, че Фиби е в безопасност, и ужасена, че един ден може и да не е. Кой ли е този непознат, този Майк, и какво ли щеше да стори на Фиби, ако бе отишла с него? Каролайн пусна жалба в полицията, но не се надяваше да го открият. Всъщност в крайна сметка нищо не се бе случило, а и Фиби не можеше да го опише, като не броим, че носел златен пръстен и сини гуменки.

— Майк е внимателен — не отстъпваше тя. — Той няма да излъже.

— Скъпа, не всички хора са добри и ти мислят доброто. Той не дойде повече при автобуса, а беше обещал. Фиби, опитал се е да те измами. Трябва да внимаваш.

— Все така казваш — Фиби хвърли кърпата за чинии на плота. — И за Робърт така казваш.

— То е различно. Робърт не иска да те нарани.

— Аз обичам Робърт.

— Знам. — Каролайн затвори очи и пое дълбоко дъх. — Слушай, Фиби, аз те обичам. Не искам да пострадаш. Понякога светът е опасен. И според мен и този човек е опасен.

— Ама аз не отидох с него — Фиби поде непреклонността и страха, прозвучали в гласа на Каролайн. Когато остави последната чиния на плота, внезапно я напуши на плач. — Не отидох.

— Постъпила си умно — рече Каролайн. — Постъпила си както трябва. Никога не тръгвай с когото и да било.

— Освен ако знаят думичката.

— Точно така. А думичката е тайна и не я казваш никому.

— Морска звезда! — силно прошепна Фиби, цялата грейнала. — Тя е тайна.

— Да — въздъхна Каролайн. — Тайна е.

* * *

В петък сутрин Каролайн закара Фиби на работа. Същата вечер, докато чакаше в колата, наблюдава през витрината как Фиби се движи зад щанда, сгъва документи или се шегува с Макс — нейна колежка, млада жена с опъната на опашка коса, с която Фиби всеки петък излизаше да обядват и която не се притесняваше да я скастри, когато обърка някоя поръчка. Фиби работеше тук вече три години. Обичаше работата си и се справяше добре. Докато наблюдаваше дъщеря си да се движи зад стъклената витрина, Каролайн се върна към безконечните часове, когато организира съмишленици, изнася презентации, писа писма до кого ли не, часове, прекарани в битки, за да направи този миг възможен за Фиби. И въпреки всичко, трябва още много да направи. Случката в автобуса бе просто една от грижите й. Фиби не печели достатъчно, та да се издържа и просто не може да остане сама, дори за една събота и неделя. Ако избухне пожар или спре токът, така ще се уплаши, че няма да знае какво да прави.

А и Робърт. По пътя към къщи Фиби й разказа за работата, за Макс, за Робърт, и пак Робърт, и още за Робърт. На другия ден ще им гостува да правят с Фиби пай. Каролайн слушаше, доволна, че вече е почти събота и Ал ще се върне. Хубавото около историята с непознатия в автобуса бе, че така Каролайн си намери оправдание да кара и взема Фиби от работа с колата и тя прекарваше по-малко време с Робърт.

Щом влязоха вкъщи, чуха телефона. Каролайн въздъхна. Сто на сто е някой амбулантен търговец или някой съсед събира средства за фонда за сърдечноболни, или някой е сбъркал номера. Дъждовничко мяукаше за добре дошли и се виеше около глезените й.

— Пет! — прогони го тя и вдигна слушалката.

Обаждаха се от полицията, някакъв офицер се прокашля и я потърси по име. Каролайн се изненада, после се зарадва. Може би все пак са хванали онзи от автобуса.

— Да — отговори тя и гушна Дъждовничко. — Каролайн Симпсън е на телефона.

Той пак се прокашля и заговори.

След време Каролайн си спомняше този миг като безкраен, времето се разтегна и изпълни цялата стая, докато не я стовари на един стол, макар вестта да бе съвсем простичка и не може да са трябвали часове да я изречеш. На един завой камионът на Ал излязъл от платното, разкъсал мантинелата и се разбил в някакъв хълм. Ал е в болница със счупен крак, в същия травматологичен център, където преди толкова години Каролайн прие предложението му да се омъжи за него.

Фиби припяваше на Дъждовничко, но като че ли усети, че нещо не е наред, и щом Каролайн затвори телефона, вдигна въпросителен поглед. Докато караше, Каролайн й обясни какво се е случило. В настлания с плочки болничен коридор я връхлетяха отколешни спомени как устните на Фиби отичат, диша трудно, а когато онази сестра я ядоса, Ал се намеси. Сега Фиби е вече жена и крачи до нея в работните си дрехи, а двамата с Ал са женени от осемнайсет години.

Осемнайсет години.

Ал беше буден и тъмните му прошарени кичури се открояваха на бялата възглавница. Когато влязоха, той се помъчи да се надигне, но изкриви лице от болка и бавно полегна обратно.

— О, Ал. — Тя прекоси стаята и хвана ръката му.

— Добре съм — каза той, затвори за миг очи и пое дълбоко дъх. Усети, че цялата притихва, защото никога не бе виждала Ал толкова развълнуван, че чак леко се тресеше, а край ухото му един мускул върху челюстта играеше.

— Хей, започваш да ме плашиш — рече тя, мъчейки се да говори бодро.

Тогава той отвори очи и за миг двамата останаха вперили поглед един в друг, а всичко наоколо им се стопи. Той се протегна и леко докосна с огромната си длан бузата й. Тя я притисна с ръка, усетила очите си да се насълзяват.

— Какво стана? — прошепна тя.

Той въздъхна.

— Не знам. Беше толкова слънчево. Светъл, ясен следобед. Пътят беше прав и си припявах с радиото. Мислех си колко хубаво щеше да е и ти да си с мен, както си говорихме. В следващия момент осъзнах, че камионът се носи през мантинелата. И после нищо не помня. Чак докато се събудих тук. Съсипах камиона. Ченгетата казаха, че ако съм излетят десетина метра по-напред или по-нататък по пътя, край с мен.

Каролайн се наведе и го прегърна, долавяйки мириса му. Сърцето му биеше равномерно. Само преди дни се носеха по дансинга, тревожеха се за покрива, за щорите. Опипа прерасналата му по врата коса.

— О, Ал.

— Знам — рече той. — Знам, Каролайн.

Ококорила очи, Фиби заплака, заглушавайки хлиповете си с ръка. Каролайн се поизправи и я прегърна. Погали я по косата и усети струящата от тялото й топлина.

— Фиби — каза Ал. — Виж ти кой е тук, право от работа. Добре ли мина денят ти, скъпа? Не стигнах до Кливланд, така че не ти купих от онези кифлички, дето толкова ги обичаш. Следващия път, става ли?

Фиби кимна, бършейки сълзи с ръце.

— Къде е камионът ти? — попита тя и Каролайн си спомни как навремето Ал ги качваше да ги повози, а Фиби, седнала във високата кабина, дърпаше юмруче надолу, когато задминеха други камиони, да ги подсети да натиснат клаксоните си.

— Счупен е — каза Ал. — Съжалявам, но наистина е на пихтия.

Ал остана два дни в болницата, след което се прибра. За Каролайн времето минаваше в някаква мъглявина — да закара Фиби на работа, да иде и тя, в грижи около Ал, да сготви, да намери време и за прането. Вечер си лягаше капнала, събуждаше се и започваше всичко отначало. Ал, който бе ужасен пациент — сприхав, задето е прикован на едно място, избухлив и придирчив, никак не й помагаше. За зла беда й напомняше за онези първи дни с Лео в същата къща, сякаш времето не тече хронологично, а се върти в кръг.

Мина седмица. В събота Каролайн, капнала, зареди пералнята и отиде в кухнята да приготви нещо за вечеря. Извади от хладилника половин килограм моркови за салата и претършува фризера, с надеждата да измисли нещо. Нищо. Е, на Ал няма да му хареса, но защо да не поръча пица. Вече беше пет и след малко трябва да тръгва да прибере Фиби от работа. Както белеше морковите, се спря и се загледа през бледото си отражение в прозореца към червените табели на веригата магазини за хранителни стоки „Фудлан“, които блестяха през голите клони на дърветата, замисли се за Дейвид Хенри. Сети се и за Нора, толкова ясно въплътена в снимките му — как плътта й се извива подобно на хълм, а косите й изпълват рамката с ненадейно грейнала светлина. Писмото от адвоката още си стоеше в чекмеджето. Тя спази уговорката отпреди катастрофата на Ал и отиде в охолната кантора, цялата в дъбова ламперия, и разбра подробностите около наследството от Дейвид Хенри. Цяла седмица разговорът не й излизаше от ума, макар да нямаше време да го обмисли или да го обсъди с Ал.

Отвън се чу шум. Каролайн се сепна и се извърна. През прозореца на задната врата зърна Фиби вън на верандата. Все някак се е прибрала сама, беше без палто. Каролайн изпусна белачката и тръгна към вратата, бършейки ръце в престилката. Там забеляза още нещо, което от кухнята не се виждаше — до Фиби бе застанал Робърт, прегърнал я през раменете.

— Какво правиш тук? — рязко попита тя и пристъпи навън.

— Взех си почивен ден — отвърна Фиби.

— Така ли? Ами работата?

— Макс е там. Аз ще поема нейните часове в понеделник.

Каролайн бавно кимна.

— А как се прибра? Тъкмо се канех да тръгна да те взема.

— С автобуса — каза Робърт.

— Да — засмя се Каролайн, но когато заговори, от тревога гласът й прозвуча хапливо. — Така. То се знае. С автобуса. Ох, Фиби, казах ти да не правиш така. Не е безопасно.

— И аз, и Робърт сме живи и здрави — рече Фиби, с леко провиснала долна устна, както когато се ядосаше. — Двамата с Робърт ще се женим.

— Мили боже — възкликна Каролайн, на косъм да си изтърве нервите. — Как така ще се жените? Вие нищичко не знаете за брака, нито единият, нито другият.

— Знаем — отговори Робърт. — Знаем какво е бракът.

Каролайн въздъхна.

— Слушай, Робърт, най-добре си иди. Щом си стигнал дотук с автобуса, ще успееш да стигнеш и до вас. Нямам време да те закарам. Трябва да си вървиш.

За нейна изненада Робърт се усмихна. Хвърли поглед към Фиби и се упъти към потъналия в сенки край на верандата, където се наведе под люлката. Върна се с букет бели и червени рози, които сякаш нежно грееха сред спускащия се здрач.

Подаде ги на Каролайн и крехките им листенца докоснаха кожата й.

— Робърт? — стъписа се тя, а студеният въздух се пропи с едва доловимо ухание. — Какво е това?

— Взех ги от бакалията — отговори той. — Имаше разпродажба.

Каролайн поклати глава.

— Не разбирам.

— Събота е — напомни й Фиби.

Събота — денят, в който Ал се връща от път, неизменно с подарък за Фиби и букет цветя за съпругата си. Каролайн си ги представи двамата, Робърт и Фиби, как отиват с автобуса до бакалията, където Робърт работи като склададжия, проучват цените на цветята, отброяват точно сумата. Нещо в нея все още искаше да кресне, да натири Робърт в автобуса и да го изпъди от живота им, но друга част от нея искаше да каже: Не мога повече. Не искам и да знам.

Отвътре настоятелно зазвъня звънчето, което бе оставила при Ал. Каролайн въздъхна и тръгна обратно, като ги подкани с жест да влязат в кухнята на светло и топло.

— Добре — каза тя. — Влезте, и двамата. Влезте, преди да сте замръзнали.

Изтича по стълбите, опитвайки се да възвърне спокойствието си. Колко ли може да издържи една жена?

— Бъди по-търпелив — рече тя, прекрачвайки прага на стаята им, където Ал седеше с вдигнат на една отоманка крак и книга в скута. — Търпение. Ал, откъде, мислиш, произхожда тази дума? Знам, че е влудяващо, но за да оздравееш, трябва време, за бога.

— Ти най-вече искаше да си стоя у дома — тросна й се той. — Внимавай какво си пожелаваш.

Каролайн поклати глава и приседна на ръба на леглото.

— Не това си пожелах.

Той се загледа за малко през прозореца.

— Права си — рече Ал накрая. — Извинявай.

— Добре ли си? — попита тя. — Много ли боли?

— Не чак толкова.

Оттатък прозореца вятърът разлюля последните листа по чинара на фона на виолетовото небе. Под дървото имаше торбички с луковици лалета, които чакаха да ги посадят. Предишната седмица двете с Фиби засадиха хризантеми — ярки експлозии в оранжево, кремаво и тъмнопурпурно. Седна на пети да им се полюбува, отърсвайки пръстта от ръцете си, и си спомни как навремето работеха с майка си в градината, свързани, макар и безмълвно, от работата си. Почти никога не подемаха лични теми. А сега на Каролайн й се искаше да й бе казала толкова неща.

— Ще го зарежа — изтърси Ал, без да я поглежда. — Камиона де.

— Добре — рече тя, мъчейки се да си представи как ще живеят тогава. Радваше се, нещо в душата й се свиваше всеки път, когато си го представеше как кара някъде на километри, но в миг я жегна и тревога. Откакто се ожениха, нито веднъж не бяха прекарвали заедно повече от седмица.

— Все ще ти се пречкам — каза Ал, сякаш й чете мислите.

— Така ли? — внимателно го изгледа тя, колко е бледен, сериозните му очи. — Значи мислиш да се пенсионираш окончателно, така ли?

Той поклати глава, вторачен в ръцете си.

— Много съм млад за пенсия. Мислех си, че мога да правя нещо друго. Да речем да ме прехвърлят в офиса, познавам системата като петте си пръста. Или да карам градски автобус. Не знам, нещо, наистина. Но по пътищата повече не мога да тръгна.

Каролайн кимна. Бе ходила с колата до мястото на произшествието и видя раздраната в мантинелата дупка, изораната земя, където камионът бе паднал.

— Открай време имам чувството — рече Ал, поглеждайки ръцете си; не се бе бръснал и брадата му бе прораснала, — че един ден това ще се случи. И ето, че се случи.

— Не знаех. Не си и споменавал, че се страхуваш.

— Не се страхувам — рече Ал. — Просто имах това чувство. Различно е.

— И така да е. Никога дори дума не отвори.

Той сви рамене.

— И какво? Каролайн, то бе просто чувство.

Тя кимна. Няколко метра по-нагоре или по-надолу, и Ал е щял да загине, неведнъж повториха полицаите. Цяла седмица си забраняваше да мисли какво би станало. Но истината е, че сега като нищо можеше да е вдовица и занапред да я очаква живот в самота.

— Може би е добре да се пенсионираш — бавно рече тя. — Ходих при адвоката, Ал. Вече се бях уговорила и отидох. Дейвид Хенри е оставил куп пари на Фиби.

— Хубаво, но те не са мои — отговори Ал. — И милион да са, не са мои.

Спомни си как реагира той, когато Доро им остави къщата — със същата неохота да приеме нещо, което не е изработил със собствените си ръце.

— Така е. Парите са за Фиби. Но ние, ние двамата с теб я отгледахме. Ако тя е обезпечена, ще имаме една грижа по-малко. Ще сме по-независими. Ал, ние работихме здраво. Може би ни е време да се пенсионираме.

— Какво искаш да кажеш? Искаш Фиби да се изнесе ли?

— Не. Ни най-малко не го искам. Но Фиби го иска. Сега двамата с Робърт са долу. — Каролайн едва-едва се усмихна при спомена за розите, които остави на плота до купчината недообелени моркови. — Ходили заедно до бакалията. С автобуса. Купили ми цветя, понеже е събота. Така че не знам, Ал. Коя съм аз, та да ги поучавам? Може пък и наистина да се справят, поне криво-ляво, двамата.

Той кимна умислен и я порази колко уморен вид има, колко крехък в края на краищата е животът — и нейният, и неговият. През всички тези години се бе мъчила да предвиди всичко, да ги предпази от какво ли не, а ето го Ал поостарял, със счупен крак, а това и през ум не й бе минавало.

— Утре ще изпека месо в гювеч — това бе любимото му ядене. — За вечеря пица става ли?

— Добре — съгласи се Ал. — Но я поръчай от онази пицария на Брадък.

Тя докосна рамото му и заслиза по стълбите да се обади. На площадката спря и се заслуша в Робърт и Фиби от кухнята, които си приказваха и от време на време прихваха. Светът е необятен, непредсказуем и понякога стряскащ. Но сега дъщеря й е в кухнята и се смее с приятеля си, а съпругът й дреме с книга в скута и тя няма да готви за вечеря. Пое дълбоко дъх. Долови ухание на рози — невинно, свежо като сняг.