Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (4)

IV

Щом гласът й заглъхна сред пустия паркинг, Каролайн затръшна вратата на колата и внимателно запристъпва сред кишата. След няколко крачки спря и се върна за бебето. Немощните проплаквания на Фиби разкъсаха мрачната тишина в мрака и Каролайн забърза по асфалта и през широкия пуст осветен паркинг към автоматичната врата на супермаркета. Заключено. Закрещя и заблъска, гласът й се сля с плача на Фиби. Вътре облените в светлина пътеки сред стелажите бяха безлюдни. Наблизо се въргаляше изхвърлена кофа за миене; празни консервени кутии блестяха наоколо. Минута-две самата Каролайн застина безмълвна, заслушана в плача на Фиби и свистенето на вятъра сред дърветата в далечината. После се окопити и се запъти към задния вход. Плъзгащата се метална врата край товарната рампа бе затворена, но тя отиде до нея, усещайки мириса на развалени продукти по студения, омазнен бетон, където снегът се бе стопил. Ритна вратата с все сили и отекващият грохот й се стори толкова успокояващ, че я ритна още няколко пъти, докато остана без дъх.

— И да има някой, мила, което не ми се вярва, скоро няма да отворят.

Мъжки глас. Каролайн се обърна и го видя на спускащата се рампа, по която големите камиони влизат на заден да разтоварват стоки. Дори отдалеч си личеше, че е едър човек, с дебело палто и плетена вълнена шапка. Беше пъхнал ръце в джобовете.

— Бебето ми плаче — безсмислено рече тя. — Акумулаторът падна. Вътре има телефон, точно до входа, но не мога да вляза.

— На колко е бебето? — запита мъжът.

— Новородено е — отвърна Каролайн почти механично, а в гласа й прозираха сълзи и паника. Ама че нелепа ситуация, открай време не понасяше такива истории, а ето я сега самата тя — жена в беда.

— Събота вечер е — отбеляза мъжът, а гласът му долетя през стелещия се помежду им сняг. Отвъд паркинга улицата бе потънала в покой. — В града едва ли ще има отворен сервиз.

Каролайн не отговори.

— Вижте, мадам — бавно поде той, а нетрепващият му глас й прозвуча закрилнически. Каролайн осъзна, че той си налага да говори спокойно и утешително, може да я е взел и за луда. — Миналата седмица оставих въжетата си по погрешка в друг камион, та не мога да ви изтегля. Но, както сама казахте, навън е студено. Та елате в камиона ми, а? Топло е. Преди няколко часа докарах мляко и поизчаках да видя какво ще е времето. Та казвам, че сте добре дошла, мадам. Ако искате, заповядайте в камиона. Помислете си. — Каролайн не отговори веднага и той додаде: — Заради бебето.

Тя огледа паркинга от край до край и в дъното зърна камион с ремарке и осветена кабина. Беше го забелязала и по-рано, но много-много не обърна внимание на издължения му сребристоматов силует, издигнал се като здание накрай света. Фиби прихлипа в прегръдката й, пое си дъх и пак заплака.

— Добре — реши Каролайн. — Поне засега. — Внимателно заобиколи няколко размазани глави лук. В края на рампата той я чакаше с протегната ръка. Тя пое ръката му неохотно, но и с благодарност, защото усещаше слоя лед под гнилите зеленчуци и снега. Вдигна глава да види лицето му — брадясало, с нахлупена до вежди шапка и тъмни, любезни очи. Ама че нелепа работа, каза си тя, докато прекосяваха паркинга. Налудничава. Че и глупава. Може да е убиец. Но всъщност бе прекалено уморена, за да мисли.

Мъжът й помогна да събере едно-друго от колата и да се качи в кабината, като пое Фиби, докато тя се настани на високата седалка и й я подаде. Каролайн сипа още мляко от термоса в биберона. Фиби бе толкова изнемощяла, че отначало не осъзна, че й дават да яде, и дори след това не бързаше да засуче. Каролайн нежно погали бузката й и тя най-сетне захапа биберона и започна да яде.

— Ама че чудесия, а! — рече мъжът, щом Фиби се укроти. Беше седнал зад волана. Двигателят тихичко забоботи в мрака, утешително като гигантска котка, а светът се простираше до мрачния хоризонт. — Такъв сняг в Кентъки, де.

— През някоя и друга година се случва — отговори тя. — Вие май не сте тукашен.

— От Акрон, Охайо съм — отвърна той. — Тъй де, по рождение. Но от пет години съм по пътищата. Напоследък се възприемам като човек на света.

— Не сте ли самотен? — попита Каролайн, представяйки си как самата тя обикновено седи вечер в апартамента си. Направо не й се вярваше, че е тук и си говори за тъй лични неща с непознат. Беше странно, но и вълнуващо — все едно се доверяваш на човек, с когото си се запознал във влак или автобус.

— Е, понякога — призна той. — То се знае, самотна работа е. Но от време на време се случва да се запозная с този-онзи. Като тази вечер.

В кабината бе топло и Каролайн усети, че се отпуска на високата облегалка. На светлината на уличните лампи снегът още прехвърчаше. Колата й бе насред паркинга — самотен тъмен заснежен силует.

— Накъде сте? — попита я той.

— Ами, до Лексингтън. Няколко километра по-назад по магистралата имаше задръстване. Реших, че ако мина оттук, ще си спестя малко време и неприятности.

Меката светлина от уличните лампи осветяваше лицето му и той се усмихна. За своя изненада и Каролайн се усмихна и след миг и двамата се смееха.

— По-мъдър план, здраве му кажи — рече той.

Тя кимна.

— Вижте сега — поде той след кратко мълчание. — Ако е само до Лексингтън, мога да ви закарам. Вместо тук, ще паркирам там и туйто. Утре е… утре е неделя, нали? Ама в понеделник рано-рано ще се обадите на пътна помощ за колата. Тук ще е на сигурно място, не ще и дума.

Светлината от лампите покрай пътя падаше върху дребничкото личице на Фиби. Той се пресегна и нежно, гальовно помилва челцето й с огромната си ръка. На Каролайн й допадна неговата несръчност, спокойствието му.

— Добре — реши тя. — Щом няма да се отклонявате много.

— А, няма — отвърна той. — Хич даже. Прощавайте, ама аз тъй си приказвам. Лексингтън ми е на път.

Събра останалия багаж от колата й — покупките и одеялата. Казваше се Ал, Албърт Симпсън. Опипом намери още една чаша под седалката. Избърса я внимателно с носна кърпичка и я напълни с кафе от термоса си. Тя отпи и се зарадва, че е чисто, наслаждавайки се на топлината, благодарна, че е с човек, който нищичко не знае за нея. Чувстваше се в безопасност и странно щастлива, макар да бе задушно и да миришеше на мръсни чорапи, а едно чуждо бебе спеше в скута й. Докато караше, Ал заразправя за живота си по пътищата, за паркинги, за камиони с душове, за нижещите се под колелата километри нощ след нощ.

Каролайн се унесе от монотонния приглушен звук от гумите, от топлината и прехвърчащия пред фаровете сняг и задряма. Когато спряха на паркинга пред кооперацията й, камионът зае място за пет автомобила. Ал скочи да й помогне да слезе и остави мотора да работи, докато качи багажа по външното стълбище. Каролайн го последва с Фиби на ръце. Перде на по-долен етаж се отмести — както винаги Луси Мартин шпионира — и Каролайн поспря, усетила леко да й се завива свят. Защото всичко си беше като преди, но несъмнено тя не беше онази жена, която излезе посред нощ предната вечер и прегази през снега до колата си. Бе толкова променена, че й се струваше, че и стаите, и светлината ще са различни. Но тъй познатият й ключ влезе в ключалката и както винаги, заяде на все същото място. Когато вратата се отвори, тя отнесе Фиби в стая, която познаваше като петте си пръста — неостаряващ тъмнокафяв килим, диван и стол с карирана дамаска, които купи от разпродажба, масичката за кафе със стъклен плот, книгата, която четеше, преди да си легне — „Престъпление и наказание“ — внимателно отбелязала докъде е стигнала. Беше заспала на признанието на Разколников пред Соня и после двамата й се присъниха в студената им таванска стаичка, когато я събуди звънът на телефона сред стелещия се по улиците сняг.

Ал неловко стоеше на прага и изпълваше касата на вратата. Можеше да е сериен убиец или изнасилвач, или мошеник. Можеше да е какъв ли не.

— Диванът ми се разпъва — рече тя. — Ако искаш, можеш да спиш на него.

Той се поколеба, преди да влезе.

— Ами мъжът ти? — запита той и се огледа.

— Нямам съпруг — отговори тя и едва като го изрече, осъзна, че е сгрешила. — Вече не.

Той я изгледа изпитателно, застанал с вълнената шапка в ръка, а от главата му, за нейна изненада, стърчаха черни къдрици. Почувства, че сетивата й са притъпени, но от кафето и умората е и пренапрегната, и в миг се запита как ли му изглежда — все още със сестринската престилка, не се бе ресала от часове, с разкопчано палто и това бебе на уморените й ръце.

— Не искам да създавам неприятности — рече той.

— Неприятности ли? — откликна тя. — Ако не бяхте вие, още щях да се лутам сам-сама на онзи паркинг.

Тогава той се усмихна широко, отиде до камиона и след няколко минути се върна с малък тъмнозелен брезентов чувал.

— Някой гледаше от един прозорец по-долу. Сигурна ли сте, че няма да си имате неприятности?

— Това е Луси Мартин — рече Каролайн. Фиби се размърда и тя извади шишето, изпробва на ръката си дали млякото е достатъчно топло и седна. — Тя е ужасна клюкарка. Повярвайте ми. Вие просто й дадохте повод да се чувства на седмото небе от щастие, че има кого да одумва.

Но Фиби не искаше да яде и захленчи, а Каролайн стана и закрачи из стаята, мърморейки нещо под нос. В това време Ал се залови за работа. За нула време разпъна дивана и опъна чаршафа с остри ръбове в четирите ъгли, по военному. Когато Фиби най-сетне се укроти, Каролайн му кимна и прошепна „Лека нощ“. Здраво затвори вратата на спалнята. Хрумна й, че човек като Ал сто на сто е забелязал, че няма кошче.

По пътя Каролайн бе обмислила кое как да направи и сега издърпа едно чекмедже от скрина и изсипа грижливо подредените в него дрехи на купчина на пода. После застла две хавлиени кърпи на дъното, обви ги със сгънат чаршаф и внимателно настани Фиби отгоре, както бе повита в одеялата. Като легна в собственото си легло, умората я надви и начаса заспа дълбоко и непробудно. Не чу гръмкото хъркане на Ал във всекидневната, нито шума от снегорините на паркинга, нито трясъка от боклукчийските камиони по улиците. Но щом Фиби помръдна посред нощ, в миг скочи. Тръгна сред тъмнината като през вода, капнала, но целеустремена — препови я, стопли млякото, съсредоточи се върху детето в ръцете си и непосредствените си задачи — спешни, всепоглъщащи, неотложни — неща, които сега единствено нея чакаха и които не търпяха отлагане.

* * *

Събуди я струяща светлина и мирис на яйца с бекон. Стана, наметна пеньоара си и се наведе да докосне спокойните бузки на бебето. После отиде в кухнята, където Ал мажеше препечени филийки с масло.

— Здравей — вдигна глава той. Беше се сресал, но косата му бе все така някак необуздана. На тила му се белееше оплешивяващо петно, а на врата му висеше златен медальон на верижка. — Дано не се сърдиш, че се държа като у дома си. Ама снощи не вечерях.

— Мирише хубаво — рече Каролайн. — И аз съм гладна.

— Значи — рече той, подавайки й чаша кафе, — добре че направих повечко. Хубаво местенце си имаш. Спретнато и чисто.

— Харесва ли ти? — попита тя. Кафето бе по-силно и по-гъсто, отколкото тя го правеше. — Мисля да се местя.

Собствените й думи я изненадаха, но щом ги изрече и ги чу, й се сториха истина. Дневната светлина падаше върху тъмнокафявия килим и подлакътника на дивана. Навън от стрехите се стичаха капки. От години спестяваше, представяше си как живее в къща или тръгва на някакво приключение и ето ти — с бебе в спалнята и непознат на масата, а колата й някъде край Версай.

— Мисля да ида в Питсбърг — уточни тя, не вярвайки на ушите си.

Ал разбърка яйцата и ги сервира.

— Питсбърг? Страхотен град. А защо Питсбърг?

— А, майка ми имаше роднини там — отвърна Каролайн, докато той сложи чиниите на масата и седна срещу нея. Май започне ли човек да лъже, няма спиране.

— Виж, мислех си, редно е да изкажа съжаление — каза Ал. Черните му очи гледаха нежно. — За случилото се с бащата на бебето.

Каролайн почти бе забравила, че си измисли съпруг, и с изненада долови в гласа на Ал съмнение, че този съпруг съществува. Дали ме смята за самотна майка, зачуди се тя. Закусиха, без да разговарят много-много, само от време на време разменяха по някоя дума за времето, за натовареното движение и накъде е тръгнал Ал, а то бе за Нашвил, Тенеси.

— Никога не съм била в Нашвил — каза Каролайн.

— Не думай! Ами скачай в камиона заедно с дъщеря си — откликна Ал. Каза го на шега, но в шегата се таеше и предложение. Предложение не към нея, не точно към нея, а към една самотна майка, чийто късмет й е изневерил. И въпреки всичко, за миг Каролайн си представи как излиза през вратата с кутиите и одеялата и повече не поглежда назад.

— Може би следващия път — каза тя и се пресегна към кафето. — Трябва да уредя някои неща тук.

Ал кимна.

— Разбирам. Знам как стават тия работи.

— Но ти благодаря — рече тя. — Благодаря ти за идеята.

— За мен е удоволствие — сериозно отговори той и стана да си върви.

От прозореца Каролайн го проследи как отива до камиона, как изкачва стъпалата към кабината и за миг се обръща да помаха от отворената врата. И тя му помаха — радваше се на леката му, непринудена усмивка и се изненада, че нещо в сърцето й потрепна. Прииска й се да хукне след него, представи си тясното легло в дъното на кабината, на което той понякога преспива, и как нежно докосна челцето на Фиби. Човек, който живее толкова уединено, сто на сто ще запази тайните й, ще съхрани мечтите и страховете й. Но двигателят запали и от сребристия комин над кабината му се изви облак дим, после камионът внимателно потегли от паркинга, излезе на стихналата улица и замина.

* * *

През следващите двайсет и четири часа Каролайн спа и се събужда заедно с Фиби, оставаше будна само колкото да похапне. Странно — открай време бе много придирчива към яденето, според нея да ядеш каквото ти падне, когато намериш време, бе признак на ексцентричност и всепоглъщаща самота, а сега ядеше когато свари: студени зърнени храни, направо от опаковката, сладолед с лъжица направо от кутията на крак до кухненския плот. Сякаш бе попаднала в някаква своя зона на здрача, между съня и реалността и не се налагаше кой знае колко да се замисля за последиците от собствените си решения, нито съдбата на заспалото в чекмеджето й за дрехи бебе, нито своето бъдеще.

В понеделник се събуди навреме да се обади, че е болна и няма да иде на работа. На телефона бе Ръби Сентърс от рецепцията.

— Добре ли си, мила? — попита тя. — Гласът ти звучи ужасно.

— Мисля, че е грип — отговори Каролайн. — Сигурно ще отсъствам няколко дни. Нещо ново при вас? — попита тя, като се опитваше гласът й да не я издаде. — Съпругата на доктор Хенри роди ли?

— Ами, представа нямам — каза Ръби. Каролайн си представи умислената бръчка на челото, изрядното бюро с вазичка с изкуствени цветя в ъгъла. — Още няма никой, ако не броим стотина пациенти. Като че вашият грип е налегнал всички, мис Каролайн.

Щом затвори телефона, на вратата се почука. Луси Мартин, няма кой друг да е. Каролайн се изненада как ли се е стърпяла да не дойде досега.

Луси беше с рокля на големи яркорозови цветя, кухненска престилка, обточена с розови къдрички, и мъхнати пантофи. Щом Каролайн отвори вратата, тя влезе с половин бананов сладкиш в ръце, увит в найлон.

Всички разправяха, че Луси има златно сърце, но в нейно присъствие Каролайн винаги бе нащрек. Кейковете, пайовете и топлите ястия на Луси бяха входният й билет към същината на всяка драма, било то смърт или катастрофа, раждане, венчавка или бдение. В неизменната й готовност имаше нещо не съвсем нормално, в присъщата й потребност от лоши вести се таеше някакво зловещо воайорство и Каролайн гледаше да я държи на разстояние.

— Видях госта ти — каза Луси, потупвайки Каролайн по ръката. — Мили боже! Ама хубавец, а? Изгарям от нетърпение да чуя новината.

Луси седна на вече прибрания разтегаем диван. Каролайн се настани на фотьойла. Вратата на спалнята, където спеше Фиби бе отворена.

— Нали не си болна, мила? — казваше Луси. — Че то, като се замисля, по това време обикновено всички сте излезли.

Каролайн се загледа в горящото от нетърпение лице на Луси и си даде сметка, че каквото каже, начаса ще обиколи града и след два-три дни някой ще я приближи я в магазина, я в черквата и ще я попита за непознатия, който пренощувал в апартамента й.

— Мъжът, който си видяла снощи, ми е братовчед — небрежно отвърна Каролайн, удивена от неочакваната си способност без притеснение и с лекота да лъже. Лъжите просто й идваха отвътре, дори не трепна, докато ги изричаше.

— Аха, щото аз се чудех — Луси изглеждаше малко разочарована.

— Знам — откликна Каролайн. И тогава, нанасяйки обезоръжителен удар, от който, като се замисли след време, сама се изненада, продължи: — Горкият Ал! Жена му е в болница. — Приведе се по-близо и понижи глас. — Толкова е тъжно, Луси. Едва на двайсет и пет е, а мислят, че има тумор в мозъка. Напоследък просто залиня и Ал я доведе от Съмърсет да я прегледа специалист. А имат и бебе. Рекох му: Слушай, Ал, върви при нея в болницата и ако трябва, стой там денонощно. Остави бебето при мен. И нали съм медицинска сестра, съгласи се. Дано не ти е пречила, като плаче.

Минута-две Луси мълча като вцепенена и Каролайн изпита удоволствието, властта да нанесеш изненадващ удар.

— Клетите, горко им, на братовчед ти и жена му! На колко е бебето?

— Само на три седмици — отговори Каролайн и в миг, обзета от някакво вдъхновение, стана. — Почакай.

Отиде в спалнята и вдигна Фиби от чекмеджето, обвивайки я плътно в одеялата.

— Не е ли красавица? — седна тя до Луси.

— О, наистина. Прекрасна е! — възкликна Луси и докосна мъничката ръчичка на Фиби.

Каролайн се усмихна във внезапен прилив на гордост и задоволство. Белезите, които бе забелязала в родилната зала — скосените очи, леко сплесканото носле, й бяха вече тъй близки, че не й правеха впечатление. А Луси, която нямаше набитото око на Каролайн, изобщо не ги забеляза. Фиби си беше като всяко друго бебе — крехка, обична и неотстъпчива, ако иска нещо.

— Обичам да я гледам — призна си Каролайн.

— Ех, клетата й майчица! — прошепна Луси. — Надяват ли се да оживее?

— Не се знае — отговори Каролайн. — Времето ще покаже.

— Сигурно са съсипани — рече Луси.

— Да, съсипани са. И двамата залък не могат да сложат в уста — доверително потвърди Каролайн, за да предотврати появата на някое от прословутите топли ястия на Луси.

* * *

През следващите два дни Каролайн не излезе от къщи. Единствената й връзка със света бяха вестниците, доставките от магазина за хранителни стоки, млекарят, шумът от автомобили. Времето омекна и снегът, който се стопи толкова бързо, колкото и натрупа, струеше като водопад по стените на сградите и изчезваше в канавките. За Каролайн дните смътно се сливаха в поток от случайни образи и възприятия: докарват феърлейна с презареден акумулатор на паркинга, слънчева светлина струи през замъглените прозорци, смътна миризма на влажна пръст, една червеношийка е кацнала при хранилката. От време на време я обземаше тревога, но често, седнала край Фиби, за своя изненада осъзнаваше, че е съвършено спокойна. Беше казала истината на Луси Мартин, тя действително обичаше да наблюдава момиченцето. Обичаше да седи на слънце с бебето на ръце. Непрекъснато си повтаряше да не допуска да обикне Фиби, че Фиби е само временно в живота й. Бе наблюдавала дълго Дейвид Хенри в клиниката и бе убедена, че той е състрадателен човек. Онази нощ, когато вдигна глава от бюрото и погледите им се срещнаха, тя съзря в очите му безгранично милосърдие. Не се съмняваше, че той ще постъпи правилно, само да преодолее шока.

Всеки звън на телефона я сепваше. Но минаха три дни, а от него нямаше ни вест, ни кост.

В четвъртък сутринта на вратата се почука. Каролайн изтича да отвори, като пооправи колана на роклята и косата си. Но се оказа доставчик с ваза тъмночервени и светлорозови цветя сред облак от диви карамфилчета. Бяха от Ал. Благодаря за гостоприемството, бе написал той на картичката. Може би ще се видим пак при следващия ми курс.

Каролайн ги взе и ги сложи на масичката за кафе. Развълнувана, взе „Дъ Лидер“ — не го бе поглеждала от дни, изсули ластичето и хвърли поглед на заглавията, без да се зачита. Напрежението във Виетнам ескалира, съобщения за приеми на този и онзи през изминалата седмица, страница с местни модели на нови пролетни шапки. Тъкмо да остави вестника, и едно очертано с черно каре привлече погледа й.

Заупокойна служба в памет на

обичната ни дъщеря

Фиби Грейс Хенри

Родена и починала на 7 март 1964 г.

Службата ще се състои в презвитерианската черква,

Лексингтън

Петък, 13 март 1964 г., 9 часа

Каролайн бавно седна. Прочете обявата веднъж, после още веднъж. Дори докосна страницата, сякаш от допира думите ще придобият яснота, смисъл. Все така с вестника в ръка, стана и отиде в спалнята, Фиби спеше в чекмеджето, преметнала бледа ръчичка над одеялата. Родена и починала. Каролайн се върна в хола и се обади в клиниката. Ръби вдигна при първото позвъняване.

— Предполагам няма да дойдеш, нали? — рече тя. — Тук е лудница. Като че целият град е пламнал от грип. — После сниши глас. — Каролайн, чу ли? За доктор Хенри и бебетата? В крайна сметка се оказали близнаци. Момченцето е добре, истинско съкровище. Но момиченцето умряло при раждането. Такава мъка.

— Прочетох във вестника. — Челюстта и езикът й бяха сковани. — Би ли помолила доктор Хенри да ми се обади. Кажи му, че е важно. Прочетох във вестника — повтори Каролайн. — Нали ще му предадеш, Ръби? — Затвори телефона и седна, втренчила поглед в чинара и паркинга навън.

След час той почука на вратата.

— Добър ден — каза тя и му направи път.

Той влезе и седна на дивана прегърбен, като въртеше шапката си в ръце. Тя се настани на стол срещу него и го загледа, сякаш го вижда за пръв път.

— Нора изпрати съобщението — рече той. Вдигна очи и тя изпита дълбоко състрадание, въпреки всичко, защото челото му бе цялото в бръчки, а очите — червени като да не е мигвал от дни. — Направи го, без да ми каже.

— Но тя си мисли, че дъщеря й е умряла — обади се Каролайн. — Това ли й казахте?

Той бавно кимна.

— Исках да й кажа истината. Но като отворих уста, не можах да я изрека. Тогава си помислих, че й спестявам голяма болка.

Каролайн се замисли за собствените си лъжи, нанизали се една след друга.

— Не я оставих в Луисвил — тихо рече тя. Кимна към вратата на спалнята. — Там е. Спи.

Дейвид Хенри вдигна глава. Каролайн омекна, защото лицето му бе бяло като платно, не го бе виждала тъй стъписан.

— Защо не я остави? — запита той, готов да избухне. — Защо, за бога, не я остави?

— Били ли сте там? — запита на свой ред тя, припомняйки си бледата жена и падащата по студения линолеум черна коса. — Виждали ли сте онова място?

— Не — намръщи се той. — Знам само, че мнозина го препоръчват. Преди съм изпращал други хора там. Не съм чувал лоши отзиви.

— Ужасно е — рече тя и й олекна. Значи сам не е знаел какво прави. Искаше й се да го мрази, но си спомни колко нощи бе прекарал в клиниката заради пациенти, които не могат да си позволят необходимото лечение. Хора от провинцията, от планините, които бяха положили усилие да дойдат в Лексингтън без пари, изпълнени с надежда. Другите съдружници в клиниката не одобряваха, но доктор Хенри не престана. Той не е лош човек, в това бе убедена. Не е чудовище. Но опело за живо дете — това е чудовищно.

— Трябва да й кажете — рече тя.

Лицето му бе все така бледо, но непоколебимо.

— Не — отсече той. — Вече е прекалено късно. Постъпи както смяташ за редно, Каролайн, но не мога да й кажа. Няма да й кажа.

Странно, думите му събудиха цялата й неприязън и в същото време никога не бе чувствала някого толкова близък. Сега двамата ги свързваше нещо изключително и каквото и да се случеше, щяха да останат обвързани. Той пое ръката й и това й се стори естествено, в реда на нещата. Приближи я до устните си и я целуна. Тя усети притиснатите към кокалчетата устни и топлия му дъх по кожата си.

Ако, щом вдигна глава, в изражението му бе съзряла и следа от пресметливост, каквото и да е, но не и болезнения смут, когато пусна ръката й, щеше да постъпи както трябва. Щеше да вдигне телефона и да се обади на доктор Бентли или на полицията и да признае всичко. Но в очите му имаше сълзи.

— Всичко е в твои ръце — рече той и пусна дланта й. — Оставям на теб да решиш. Вярвам, че мястото на това дете е в приюта в Луисвил. Не прибързвам. Тя ще има нужда от медицински грижи, които другаде не може да получи. Но ще уважа всяко твое решение. И ако решиш да се обадиш на властите, ще поема вината. За теб няма да има последици, обещавам.

По лицето му се четеше огромното бреме. За първи път Каролайн се замисли за нещо друго освен за непосредствено предстоящото, освен за бебето в съседната стая. Всъщност не й бе идвало на ум до този момент, че кариерата и на двамата е сериозно застрашена.

— Не знам — бавно изрече тя. — Трябва да помисля. Не знам как да постъпя.

Той извади портфейла си и го изпразни. Триста долара — тя се изуми, че носи толкова пари в себе си.

— Не искам парите ви — рече тя.

— Не са за теб — отвърна той. — За детето са.

— Фиби. Казва се Фиби. — Каролайн отблъсна ръката му с банкнотите. Припомни си останалия непопълнен акт за раждане, ако не се брои подписът на Дейвид Хенри, драснат набързо в онази снежна утрин. Може да попълни името на Фиби и своето, колко му е.

— Фиби — изрече той. Стана и остави банкнотите на масата. — Моля те, Каролайн, не предприемай нищо, преди да си ми казала. Само това те моля. Да ме предупредиш, каквото и да решиш.

После си тръгна и всичко отново стана както преди — часовникът върху полицата над камината, озареният от светлина под, очертаващите се сенки на голите клони. След някоя и друга седмица дърветата отново ще се раззеленят, листенцата ще покрият короните им и очертанията на сенките ще се променят. Беше ги наблюдавала стотици пъти и въпреки това сега стаята й изглеждаше съвършено безлична, като че никога не е живяла тук. На пръсти се брояха нещата, които бе купила за себе си през годините, все й се свидеше и си представяше как ще изживее истинския си живот другаде. Разтегаемият диван, столът, който вървеше с него — мебелите наистина й допадаха, беше ги избирала сама, но сега осъзна, че спокойно може и без тях. Да зарежа всичко, мислеше си тя и оглеждаше изрязаните и поставени в рамки пейзажи, плетената тръстикова стойка за списания до дивана, ниската масичка за кафе. Собственият й апартамент й се стори толкова безличен, колкото която и да било чакалня в някоя градска клиника. Пък и в края на краищата какво бе правила тук толкова години, освен да чака?

Помъчи се да се отърси от мислите си. Сто на сто има и друг, не толкова драматичен начин. Така би казала майка й би поклатила глава, и би й повторила да не се прави на Сара Бернар. Каролайн дълго не знаеше коя е Сара Бернар, но много добре разбираше какво има предвид майка й — силните чувства не водят до нищо добро, защото нарушават спокойствието на дните ти. Каролайн се вгледа внимателно в своите чувства, както човек оглежда дреха. Бе ги оставила настрана, с мисълта, че някой ден ще си ги върне, но това така и не се случи до мига, в който пое бебето от ръцете на доктор Хенри. Значи нещо се е отприщило и тя вече не може да го спре. Две чувства я пронизваха — страх и вълнение. Може да замине още днес. Може да започне живота си отначало някъде другаде. И без това трябва да го стори, каквото и да реши за бебето. Това градче е малко, не може и до магазина да отиде, без да срещне познат. Представи си как Луси Мартин се ококорва и едва прикрива задоволството си, докато разправя навред измислиците на Каролайн колко обича изоставеното бебе. Клетата стара мома, ще я одумват хората, толкова копнее да си има детенце.

Оставям на теб, Каролайн, да решиш. Лицето му е състарено, затворено като в орехова черупка.

* * *

На сутринта се събуди рано. Денят беше прекрасен и тя отвори прозорците да влезе свеж въздух и уханието на пролетта. Фиби се буди на два пъти през нощта и докато тя спеше, Каролайн опакова и пренесе нещата си в колата по тъмно. Оказа се, че багажът й е съвсем малко — само няколко куфара, които лесно побра в багажника и на задната седалка на феърлейна. Можеше да замине дори за Китай или за Бирма, или за Корея още начаса. Това й бе приятно. Доволна бе и от собствената си предприемчивост. Предния ден до обед успя да уреди всичко — от благотворителната организация „Гудуил“ ще вземат мебелите, от една фирма за чистене ще се погрижат за апартамента. Обади се да спрат водата, газта и електричеството, прекрати и абонамента си за вестника, писа да закрият банковите й сметки.

Отпивайки кафе, изчака вратата долу да се затръшне и колата на Луси да забоботи. Тогава грабна Фиби и за миг се спря на прага на апартамента, в който бе прекарала толкова години, изпълнени с надежда, години, които сега й се струваха кратък миг, сякаш изобщо не ги е имало. После затвори решително вратата и заслиза по стълбите.

Сложи кашона с Фиби на задната седалка и подкара към града, подмина клиниката с тюркоазените стени и оранжевия покрив, банката и химическото чистене, любимата й бензиностанция. Като стигна черквата, спря на улицата и остави Фиби да спи в колата. Насъбралите се в двора бяха повече, отколкото бе предполагала и тя остана от края, достатъчно близо да зърне поруменелия от студа тил на Дейвид Хенри и елегантно извитата руса коса на Нора Хенри. Никой не я забеляза. Токчетата й потънаха в калта край тротоара. Пренесе тежестта си върху пръстите и си припомни задушливите миризми в приюта, в който доктор Хенри я изпрати миналата седмица. Спомни си и жената по комбинезона и падащата по пода черна коса.

Сред стихналата утрин се носеха слова.

Нощта е ясна като ден и мракът и светлината за тебе са едно.

Каролайн се бе будила милион пъти. Бе яла бисквити, застанала край кухненския прозорец посред нощ. Дните и нощите й се сливаха и спокойният й живот се преобърна завинаги.

Нора Хенри бършеше очи с дантелена кърпичка. Каролайн си спомни как бе стискала ръката й, когато напъна първо за едното, после и за другото дете, спомни си и сълзите в очите й. Това ще я съсипе, заяви Дейвид Хенри. А какво ли би станало, ако сега Каролайн пристъпи с уж неоживялото бебе на ръце? Ако сложи край на тази мъка и внесе в живота им толкова други?

Ти ни посочи прегрешенията и потайните ни съгрешения освети със светлината Си.

Докато свещеникът говореше, Дейвид Хенри пристъпваше от крак на крак. Едва сега Каролайн усети с цялата си същност какво се кани да направи. Нещо я сграбчи за гърлото и дъхът й секна. Чакълът сякаш се надигаше изпод стъпалата й, насъбралите се в двора се олюляваха пред очите й, стори й се, че ще падне. Гроб, помисли си Каролайн, загледана как Нора прегъва дългите си крака, толкова грациозна, и изведнъж коленичи сред калта. Вятърът поде късия воал и отвя шапката й.

Защото видимото е нетрайно, а невидимото вечно.

Каролайн наблюдаваше ръката на свещеника и когато той заговори отново, думите му, макар и тихи, й се сториха насочени не към Фиби, а към нея самата, поставяйки окончателен завършек — връщане няма.

Отдаваме тялото й на стихиите, пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта. И нека Господ, нашият Бог, я благослови и съхрани, да обърне сияйния си лик към нея и я дари с покой.

Гласът секна, вятърът разлюля клоните на дърветата и Каролайн се съвзе, избърса очи с кърпичка и рязко тръсна глава. Обърна се и тръгна към колата, където Фиби все така спеше, а слънчев лъч озаряваше личицето й.

Това е то, във всеки край се крие ново начало. Скоро зави покрай работилницата за паметници с наредени надгробни плочи и се отправи към магистралата. Странно. Много странно. Не е ли зла поличба да има работилница за надгробни плочи в началото на града? Но тя вече не мислеше за случилото се и когато стигна разклона на магистралата, реши да поеме на север, към Синсинати и оттам към Питсбърг, покрай река Охайо към мястото, където доктор Хенри бе прекарал част от тайнственото си минало. Другата отбивка към Луисвил и приюта за умствено изостанали постепенно изчезнаха от огледалото й за обратно виждане.

Караше бързо, с усещането, че прави нещо безразсъдно, а сърцето й преливаше от вълнение, сияйно като деня. Защото всъщност какво значение имат в момента лошите поличби? В крайна сметка детето зад нея според всички е мъртво. А тя, Каролайн Гил, скоро ще се скрие от света, и това я караше да се чувства все по-лека, като окрилена, сякаш и автомобилът се бе понесъл високо над стихналите поля на Южен Охайо. През целия този слънчев следобед, поела на североизток, Каролайн бе уверена в бъдещето. И защо не? Защото, ако те двете вече бяха преживели най-лошото, според общото мнение, значи сега без съмнение, без никакво съмнение го оставяха зад гърба си.