Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (22)

I

1 юли 1989 година

Откакто Дейвид се изнесе преди седем години, никой не бе отварял ателието му над гаража и тъмната стаичка, но сега бе обявила къщата за продан и нямаше вече за кога да отлага. Фотографиите на Дейвид пак се търсеха, и то за много пари, и на другия ден щяха да дойдат галеристи да разгледат албумите. Затова още от сутринта Нора седна на боядисания под, разрязваше кутии с макетен нож, вадеше папки със снимки, негативи и бележки, решена да не се поддава на емоциите и да подбере какво да покаже без никаква сантименталност. Сигурна бе, че ще свърши бързо, Дейвид бе невероятно подреден и всичко прилежно бе надписал. За ден ще успея, каза си тя, един ден ще ми стигне.

Но не помисли за спомените, за примамващия капан на миналото. Вече бе рано следобед, ставаше горещо, а тя бе прехвърлила само една кутия. Откъм прозореца бръмчеше вентилатор и по кожата й избиха капчици пот, а гланцираните снимки залепваха по пръстите й. Неочаквано й се сториха толкова скорошни и толкова невероятни, годините на нейната младост. Ето я с небрежно вързан сред грижливо вчесани коси шал заедно с Бри с големите й обеци и богата пола на парчета. Ето и една много необичайна снимка на Дейвид — съвършено сериозен, късо подстриган, прегърнал Пол, който е още мъничко бебе. Нахлулите спомени изпълниха стаята и я приковаха: ухание на люляк и свежест, на бебешката кожа на Пол; докосването на Дейвид и как той се прокашля; светлината на един потънал в забрава следобед, който хвърля шарки по дървения под. Какво ли означава, запита се Нора, това, че са изживели тези мигове именно така? Какво ли следва да означава, че жената от тези снимки няма нищо общо с жената, която помни, че бе на младини? Ако се вгледа, ще ги съзре — отчуждеността и копнежа в неизменно зареяния някъде точно отвъд края на снимката поглед. Но друг не би го забелязал, Пол не би го разпознал. Само по тези образи никой не би се и досетил за плетеницата от тайни, скрити в сърцето й.

Една оса се рееше и виеше край тавана. Всяка година идваха отново и отново и правеха гнездото си сред стрехите. Но Пол вече бе голям и Нора не им обръщаше внимание. Стана, пресегна се и взе една кола от хладилника, в който навремето Дейвид държеше химикали и елегантно опаковани филми. Отпи, загледана през прозореца в дивите ириси и орлови нокти в задния двор. Открай време все се канеше да го подреди, не само да окачва хранилки за птици по клоните на орловите нокти, но за толкова години нищо не направи и дворът така и ще си остане. След два месеца ще се омъжи за Фредерик и повече няма да стъпи в тази къща.

Прехвърлиха го във Франция. На два пъти преместването му се осуети и говориха да се преместят заедно в Лексингтън — да продадат къщите си и да започнат отначало, съвършено наново някъде, където нито единият, нито другият бе живял. Бяха го споменавали между другото, вяло; повдигаха темата на вечеря или докато лежат един до друг в здрача с по чаша вино на нощните шкафчета, а бледият лунен сърп се извисява през прозореца над дърветата. Лексингтън, Франция, Тайван — на Нора й бе все едно, защото имаше чувството, че чрез Фредерик вече е открила нова страна. Понякога нощем затваряше очи и лежеше будна, заслушана в равномерното му дишане, изпълнена с тиха радост. С болка осъзнаваше колко далеч от любовта са се отклонили и тя, и Дейвид. Неговата грешка несъмнено бе и нейна. Беше толкова напрегната и нервна, и толкова се страхуваше от всичко след смъртта на Фиби. Но тези години вече бяха далеч, бяха отминали, оставяйки след себе си единствено спомени.

Франция е чудесно решение. Зарадва се, като разбра, че работата му е близо до Париж. Наеха си и къщичка край реката в Шатоньоф. Фредерик вече замина да направи оранжерия за орхидеите си. Дори сега във въображението й изплуваха образи: гладките червени плочи във вътрешния двор, лекият полъх откъм реката сред клоните на брезата до вратата, падащото по раменете и ръцете на Фредерик слънце, докато сглобява стъклените стени. До гарата се стига пеш и за два часа е в Париж, може и да иде до селото за пресен хляб и сирене и искрящи бутилки тъмночервено вино и след всяко магазинче платнените й пазарски торби ще натежават все повече. Докато задушава лук, може да вдигне поглед към бавно носещата се отвъд оградата река. Вечер, когато двамата с Фредерик сядат във вътрешния двор на чаша вино да си поговорят, маргаритите изпълват всичко наоколо със свежото си благоухание. Такива обикновени, простички неща. И такова щастие. Нора погледна към кутиите със снимки, идеше й да сграбчи онази млада жена, която бе на младини, и да я разтресе. Продължавай, искаше й се да й каже. Не се предавай. В края на краищата и твоят живот ще се нареди.

Допи колата и отново се захвана за работа, заряза кутията, в която толкова време се рови, и отвори друга. Вътре папките бяха подредени по години. В първата имаше снимки на непознати бебета — заспали в колички, седнали на трева или на някоя веранда, в топлата прегръдка на майките си. Всички бяха гланцирани, черно-бели, 20 на 25 см — дори Нора разбра, че това са първите експерименти на Дейвид със светлината. Галеристите ще са доволни. Някои бяха толкова тъмни, че фигурите едва се различаваха, други — почти бели. Дейвид сигурно бе изпробвал възможностите на фотоапарата си, като е снимал едни и същи обекти с различен фокус, бленда и светлина.

Втората папка бе почти същата, както и третата, и четвъртата. Снимки на момичета, вече не бебета, а две, три и четиригодишни. Момиченца в празнични великденски роклички в черква, други тичат в парк, ядат сладолед или са се скупчили пред училището през междучасието. Момичета, които танцуват, хвърлят топка, смеят се, плачат. Нора се смръщи и запрехвърля по-бързо снимките. Не разпозна нито едно дете. Снимките бяха подредени внимателно по възраст. Към края попадна на образи не на момиченца, а на млади жени, които се разхождат, приказват, пазаруват, говорят си. Последната бе на млада жена в библиотека, подпряла брадичка с ръка, загледана през прозореца с отнесен, познат и на Нора, поглед.

Пусна папката в скута си и снимките се разпиляха. Какво е това? Всички тези момиченца и млади жени — да не е някаква сексуална обсебеност, но Нора инстинктивно знаеше, че не е. Общото във всички снимки е не мракът, а невинността. Играещи в близкия парк момиченца, а вятърът си играе с косите и рокличките им. Дори по-възрастните, жените, имат същия отнесен поглед към света, широко, някак въпросително отворили очи. Сред играта на светлина и сенки се стели загуба, снимките са изпълнени с копнеж. Да, с копнеж, не сладострастие.

Обърна капака да види етикета. Пишеше само ИЗСЛЕДВАНЕ.

Припряно, без да я е грижа, че разбърква всичко, Нора прегледа и останалите кутии, като ги издърпа една по една. Насред стаята намери още една, на която по същия начин с удебелени, черни букви пишеше ИЗСЛЕДВАНЕ. Отвори я и извади папките.

Тук снимките не бяха на момичета, нито на непознати, а на Пол. Папки и папки със снимки на Пол от пеленаче до голямо момче, как се променя, как расте, непримиримия му гняв. Вглъбеността му и невероятният му музикален талант, полетелите по струните на китарата пръсти.

Нора остана така притихнала, развълнувана, аха да прозре. И тогава, в миг, я осени — безвъзвратно, изпепеляващо — през всички години на мълчание, през които и не продума за дъщеря им, която бяха загубили, Дейвид е регистрирал нейната липса. Докато Пол и хиляди други момиченца са растели.

Пол, но не и Фиби.

Доплака й се. Внезапно неистово й се прииска да поговори с Дейвид. През всичките тези години тя му е липсвала. Тези безбройни снимки, целият този безмълвен, спотаен копнеж. Прехвърли още веднъж снимките на Пол като малък: как хваща бейзболна топка, как свири на пиано, застанал в идиотска поза под дървото в задния двор. Бе събрал всички тези спомени — мигове, които Нора не бе и забелязала. Заразглежда ги отново и още веднъж, и се опита да си се представи в света, в който е живял Дейвид, през неговите очи.

Минаха два часа. Усети, че е гладна, но не можеше да се застави да стане от пода, камо ли да излезе от стаята. Купища фотоси, стотици снимки на Пол, на безименни момичета и жени — негови връстнички. Открай време, през всичките тези години бе чувствала присъствието на дъщеря си — сянка, застанала зад всеки заснет кадър. Загубиха Фиби при раждането й, но тя неизменно бе наоколо, невидима, сякаш станала преди миг и излязла, а уханието й, полъхът от движенията й още се носеха из стаята. Нора не бе споделила тези си чувства с никого от страх, че ще я помислят за прекалено сантиментална, дори за луда. Сега се стъписа до сълзи, осъзнавайки колко дълбоко и Дейвид е усещал липсата на дъщеря им. Като че ли я бе търсил навсякъде — във всяко момиче, във всяка млада жена, но напразно.

Накрая, сред стелещата се тишина, дочу леко поскърцване на чакъл — по алеята зави кола. Някой идваше. Чу да се затръшва врата, нечии стъпки, звънеца на входа на къщата. Поклати глава и преглътна, но не стана. Който и да е, ще си иде и ще дойде друг път или никога. Бършеше сълзите от очите си — комуто и да е потрябвала, ще почака. Но не. Бяха обещали да минат да оценят мебелите следобед. Така че притисна длани до бузите си и влезе в къщата през задния вход, като се поспря да наплиска лице с вода и да се среши.

— Идвам — подвикна тя сред шуртящата вода, когато звънецът иззвъня повторно. Мина през стаите със струпани в средата и покрити с тънък брезент мебели — на другия ден щяха да дойдат бояджии. Преброи колко дни й остават, чудейки се дали ще успее да се справи с всичко. За миг си припомни онези вечери в Шатоньоф, когато й се стори възможно животът й да потече безбурно, спокойно да разцъфне като напъпил цвят.

Отвори вратата, бършейки ръце.

Жената на верандата й бе бегло позната. Бе с практичен, ежедневен тъмносин панталон, бяла памучна дреха с къси ръкави и гъста, късо подстригана побеляла коса. От пръв поглед си личеше, че е организирана, работлива, човек, който не се занимава с празни работи, човек отговорен и делови. Но мълчеше. Сякаш се сепна при вида на Нора и толкова изпитателно се вгледа в нея, че Нора отбранително скръсти ръце, съзнавайки, че шортите й са целите в прахоляк, а фланелката й е подгизнала от пот. Хвърли поглед към улицата, после отново обърна очи към жената на прага. Улови вторачения й поглед и се загледа в отдалечените едно от друго, съвършено сини очи, и в миг разбра.

Дъхът й секна.

— Каролайн? Каролайн Гил, нали?

Жената кимна и за миг затвори сините си очи, сякаш имаше нещо помежду им, което дразнеше. При вида на тази жена от отдавна забравеното минало, нещо дълбоко в сърцето й затрептя и я върна към онази вече като в сън нощ, когато двамата с Дейвид минаха по потъналите в сняг и тишина улици до клиниката, когато Каролайн Гил я упои и държа ръката й по време на контракциите, повтаряйки: Погледнете ме, погледнете ме, мисис Хенри, аз съм тук, с вас съм и вие се справяте чудесно. Тези сини очи, здравата десница бяха толкова неразривно свързани с онези мигове, както и методичното шофиране на Дейвид и първият мелодичен плач на Пол.

— Какво ви води насам? — попита Нора. — Дейвид почина преди година.

— Знам — кимна Каролайн. — Знам, искрено съжалявам. Вижте, Нора, мисис Хенри, има нещо, за което трябва да поговорим, но ми е трудно. Дали можете да ми отделите няколко минути? Когато ви е удобно. Ще дойда друг път, ако моментът не е подходящ.

Гласът й бе толкова настоятелен и непоколебим, че макар да си мислеше, че това няма да доведе до нищо добро, Нора неусетно отстъпи и покани Каролайн Гил в антрето. Покрай стените бяха подредени една върху друга пълни, залепени с тиксо кутии.

— Извинете, че къщата е в такъв вид — прикани я Нора в хола, където всички мебели бяха избутани в средата. — Ще идват бояджии да поосвежат. И оценители за мебелите. Ще се омъжвам повторно — додаде тя. — Местя се.

— Значи извадих късмет, че ви намерих. Радвам се, че не изчаках още.

А защо ме намери?, чудеше се Нора, но по навик покани Каролайн в кухнята, защото само там можеха да седнат удобно. Докато прекосяваха трапезарията безмълвно, Нора си спомни колко внезапно изчезна Каролайн и какъв скандал се разрази. На два пъти хвърли поглед през рамо, но не можеше да се отърси от странното чувство, което присъствието на Каролайн разбуди у нея. На врата на Каролайн на верижка висяха слънчеви очила. С годините чертите й се бяха изострили, носът и брадичката изпъкваха още повече. Би била страхотна в делова среда, реши Нора. С нея шега не бива. Но осъзна, че неудобството й се дължи на нещо друго. Каролайн я познаваше като друг човек — тогава бе млада, неуверена, погълната от един живот и минало, с които не се гордееше особено.

Каролайн седна до масичката за закуска, а Нора напълни две чаши с лед и вода. Последната бележка на Дейвид —_ Оправих мивката в банята. Честит Рожден ден!_ — бе закачена с кабарче на дъската точно зад рамото на Каролайн. Нора нервно се сети за снимките, които я чакаха в гаража, и за всички неотложни дела, които трябваше да свърши.

— Имате пойни птички — отбеляза Каролайн и кимна към избуялата, буренясала градина.

— Да. Години ги примамвахме да свият гнездо тук. Дано следващите собственици ги хранят.

— Сигурно е странно да се местиш.

— Време е — Нора извади две подложки и сложи чашите на масата. Седна. — Но едва ли сте дошли за това.

— Не.

Каролайн отпи и положи длани на масата, сякаш, усети Нора, търси стабилност. Но когато заговори, гласът й бе спокоен и решителен.

— Нора, може ли да ви наричам Нора? Така ви наричах в мислите си през всичките тези години.

Нора кимна, все още объркана, все по-напрегната. Кога ли за последен път се е сещала за Каролайн Гил? Сигурно преди десетилетия и то единствено като неотделима част от нощта, когато се роди Пол.

— Нора — рече Каролайн, сякаш четеше мислите й, — какво си спомняте от нощта, когато се роди синът ви?

— Защо питате? — гласът на Нора не трепна, но тя се отдръпна, по-далеч от непреклонния поглед на Каролайн, от някакъв подмолен вихър, от собствения си страх от онова, което може да се случи. — Защо сте дошла и защо ме питате за това?

Каролайн Гил не отговори веднага. Леещите се трели на птичките прелетяха през стаята като прашинки светлина.

— Вижте, съжалявам — поде Каролайн. — Не знам как да го кажа. Май лесен начин няма, затова ще говоря направо. Нора, онази нощ, когато се родиха близнаците, Фиби и Пол, тогава възникна проблем.

— Да — рязко рече Нора, припомняйки си пустотата след раждането, радост, преплетена с пустота и безкрайния мъчителен път, който измина до настоящия момент на непоклатимо спокойствие. — Дъщеря ми умря — каза тя. — Това бе проблемът.

— Фиби не умря — каза Каролайн с нетрепващ глас, вперила поглед право в очите й, и Нора усети мигът да я сграбчва както преди толкова години, вкопчила се във втренчения в нея поглед, докато заобикалящият я познат свят се олюлява наоколо й. — Фиби се роди със Синдрома на Даун. Според Дейвид перспективата не бе добра. Помоли ме да я заведа в един дом в Луисвил, където обикновено изпращат такива деца. През 1964-та хората общо взето постъпваха така. Повечето лекари биха ви посъветвали същото. Но аз не можах да я оставя там. Взех я и се преместих в Питсбърг. И всичките тези години се грижих за нея. Нора — добави тя нежно, — Фиби е жива. И е добре.

Нора седеше като вкаменена. Птичките в градината пърхаха насам-натам и чуруликаха. По една или друга причина си спомни как някога падна в една необозначена шахта в Испания. Както се разхождаше безгрижно един слънчев ден по улицата, в миг я обзе някакъв неудържим порив и се озова до кръста в една шахта с изкълчен глезен и дълги, дълбоки прорези по прасците. Добре съм. Добре съм, повтаряше тя на хората, които й помогнаха да се измъкне и я заведоха на лекар. Добре съм. Едва след време, вече сама, на спокойствие в стаята си, когато затвори очи, я завладя същият порив и отново загуби контрол и заплака. И сега се чувстваше така. Трепереща, тя се вкопчи в ръба на масата.

— Какво? — рече тя. — Какво каза?

Каролайн повтори: Фиби не е мъртва, била я взела. Толкова години, Фиби е раснала в друг град. В безопасност е, повтаряше Каролайн. В безопасност, добре са се грижили за нея, обичана е. Фиби, дъщеря й, близначката на Пол. Родена със Синдрома на Даун, отпратена.

Дейвид я отпратил.

— Ти си луда — избухна Нора, но дори докато го изричаше, чувстваше как безкрайните назъбени късчета на живота й се сглобяват в едно цяло и знаеше, че Каролайн казва истината.

Каролайн бръкна в чантата си и приплъзна по полираната ясенова повърхност две полароидни снимки. Нора нямаше сили да ги вземе, цяла трепереше, но се наведе и ги погледна: момиченце в бяла рокличка, с големи бузки и грейнало в усмивка личице, затворило в задоволство бадемовите си очички. И другата — същото момиченце, но след години, готово да хвърли баскетболна топка към коша миг преди да отскочи. На едната малко приличаше на Пол, на другата — на Нора, но най-вече бе себе си: Фиби. Не някой образ от надлежно подредените папки на Дейвид, просто си беше тя. Жива под слънцето.

— Но защо? — В гласа й отекна горестно терзание. — Защо ще постъпи така? Ами ти?

Каролайн поклати глава и пак се загледа навън към градината.

— С години вярвах, че съм права — каза тя. — Вярвах, че съм направила каквото е редно. Онзи приют беше отвратителен. Дейвид не го бе виждал, не знаеше колко е ужасен. И така, взех Фиби и я отгледах, борих се с какво ли не да има право да завърши училище и да ползва здравна помощ. Да съм сигурна, че ще живее добре. Да речеш, че съм герой. Но май винаги съм знаела, дълбоко в себе си, че подбудите ми не са изцяло безкористни. Исках да имам дете, а нямах. И аз бях влюбена в Дейвид, или поне така си мислех. Искам да кажа, тайничко — бързо допълни тя. — Всичко бе само във въображението ми. Дейвид така и не ми обърна внимание. Но когато видях съобщението за погребението, разбрах, че нямам избор и трябва да я взема. Разбрах, че и бездруго е добре да се преместя и не мога да я оставя.

Потънала в бесния водовъртеж на спомените, Нора се пренесе в онези неясни дни на скръб и радост, с Пол на ръце, а Бри й подава слушалката на телефона с думите: Трябва да забравиш, каквото било — било. Планира цялата заупокойна служба сама, без да казва на Дейвид, и всяка дреболия около подготовката й я връщаше към този свят, а когато Дейвид се прибра онази вечер, се противопостави и трябваше да го убеждава.

Какво ли му е било на него, онази вечер, а по време на службата?

Но не й попречи да довърши започнатото.

— Но защо той не ми каза? — едва прошепна тя. — През всички тези години дори не го спомена.

Каролайн поклати глава.

— Не мога да отговоря вместо Дейвид. Така и не го разбрах. Знам, че ви обичаше, и съм убедена, колкото и чудовищно да изглежда, че намеренията му бяха благородни. Веднъж ми разказа за сестра си. Страдала от сърдечна недостатъчност и умряла млада, а майка му така и не превъзмогнала скръбта си. Каквото и да значи, мисля, че се опита да ви защити.

— Тя е мое дете. — Думите на Нора се изтръгнаха от дълбините на цялото й същество, от отколешна, дълбоко стаена болка. — Тя е плът от плътта ми. Да ме бил предпазел. Като ми каже, че е умряла ли?

Каролайн не отговори и двете седяха сред трупащото се помежду им мълчание. Нора си помисли за Дейвид на стотиците снимки, в безчетните мигове от съвместния им живот, понесъл тази тайна в себе си. Тя не знаеше, не се сети. Но сега, когато й казаха, всичко някак ужасно си дойде на мястото.

Най-сетне Каролайн отвори чантата си и извади листче с адреса и телефонния си номер.

— Тук живеем. Съпругът ми Ал, Фиби и аз. Тук Фиби отрасна. Отрасна щастлива, Нора. Знам, че не е кой знае какво за вас, но е истина. Вече е хубава млада жена. Идния месец се мести в защитен пансион. Така иска. Има хубава работа в едно фотографско ателие. Харесва й там и всички я обичат.

— Фотографско ателие ли?

— Да. Справя се чудесно, Нора.

— Тя знае ли? — попита Нора. — Знае ли за мен? А за Пол?

Каролайн сведе поглед към масата, опипвайки крайчеца на снимката.

— Не. Не исках да й казвам, преди да съм говорила с вас. Не знаех какво ще решите, дали ще искате да се срещнете. Надявам се да го сторите. Но, то се знае, не ще ви коря, ако не пожелаете. Толкова години… ох, съжалявам. Но ако искате да ни посетите, ние сме там. Само се обадете. Следващата седмица или догодина.

— Не знам — провлече Нора. — Май не съм на себе си.

— Естествено е. — Каролайн стана.

— Може ли да задържа снимките? — попита Нора.

— Ваши са. Винаги са били.

На верандата Каролайн се поспря и я прониза с поглед.

— Той много ви обичаше. Открай време Дейвид бе влюбен във вас, Нора.

Нора кимна, припомняйки си как сама каза същото на Пол в градината в Париж. От верандата се загледа как Каролайн се отдалечава към колата и се чудеше към какъв ли живот се връща тя, с какви ли трудности и загадки е изпълнен той.

Остана дълго на верандата. Фиби е жива, на този свят. Вестта откри бездънна яма в сърцето й. Всички я обичат, рече Каролайн. Добре се грижили за нея. Но не и тя, Нора, която положи толкова усилия да я забрави. Сънищата й, неистовото взиране сред крехките замръзнали тревички, в търсене на нещо, болезнено я връхлетяха за пореден път.

Прибра се в къщата, разплакана, мина покрай покритите мебели. Оценителят ще дойде. И Пол ще си дойде, днес или утре — обеща да се обади, но понякога направо се появяваше. Изми чашите за вода и ги избърса, после остана в потъналата в тишина кухня и се замисли за Дейвид, за безчетните нощи през годините, когато ставаше по тъмно и отиваше в болницата да намести нечия счупена кост. Добър човек бе Дейвид. Ръководеше клиниката, грижеше се за изпадналите в беда.

А дъщеря им отпратил и на нея каза, че е умряла.

Нора стовари юмрук върху плота и чашите подскочиха. Сипа си джин с тоник и бавно се качи горе. Легна, после стана и се обади на Фредерик, но щом й отговори телефонният секретар, затвори. След време се върна в ателието на Дейвид. Всичко си беше както го остави — в топлия притихнал ден по целия под се стелеха снимки и кутии. Поне петдесет хиляди долара бяха вложени тук, по преценка на галеристите. Дори повече, ако се намерят и бележки, написани собственоръчно от Дейвид за работата му.

Всичко си беше същото, но същевременно нищо не бе както преди.

Нора подхвана първата попаднала й кутия и я завлачи по пода. Вдигна я на плота, после я закрепи на перваза на прозореца към задния двор. Поспря да си поеме дъх, после отвори прозореца и решително бутна кутията с две ръце и с удовлетворение я чу как тупна на земята. Върна се за втора, после за трета. Беше точно такава, каквато бе искала да бъде на младини: решителна, енергична — да, безмилостна. За няма и час кабинетът бе празен. Върна се в къщата, като подмина разкривените по алеята за коли кутии и изсипалите се, разпилени по тревата в късния следобед снимки.

Взе си душ и остана под шуртящата вода, докато не потече студена. Облече една широка рокля, направи си още едно питие и седна на дивана. От тежките кутии мускулите на ръцете я боляха. Сипа си пак питие и се върна на дивана. Часове по-късно тъмнината я завари там. Телефонът иззвъня и тя чу записа на собствения си глас, после Фредерик, който се обаждаше от Франция. Гласът му бе плавен и равномерен като далечен бряг. Копнееше да е там, там, където животът й е смислен, но нито вдигна телефона, нито му се обади. В далечината се чу влак. Придърпа един плетен шал и се отдаде на среднощния мрак.

Придремваше, сепваше се, но не можа да заспи. От време на време ставаше да си направи ново питие, минаваше през празните стаи, цели в лунни сенки, и опипом си напълваше поредната чаша. После заряза тоника, както и лимоновия сок и леда. По едно време й се присъни, че Фиби е в стаята — появи се някак от стената, където бе живяла толкова години, покрай която Нора бе минавала ден след ден, без да я забележи. Тогава се събуди в сълзи. Изля останалия джин в мивката и изпи чаша вода.

На зазоряване най-сетне заспа. По обед се събуди и входната врата зееше, а задният двор бе осеян със снимки по рододендроните, полепнали по зида на къщата, по старата ръждясваща люлка на Пол. Просветващи ръце и очи, кожа, прилична на морски бряг, кичур коса, кръвни клетки, пръснати като капчици масло по водата. Мигове от живота им през очите на Дейвид, на които Дейвид бе придал форма. Негативи, черни целулоидни ленти, разпилени по тревата. Представи си стъписаните, вбесени викове на галеристите, приятелите, на сина си, дори на част от самата нея, представи си ги да крещят: Но ти унищожаваш цяла история!

Не, отговори мислено тя, връщам си я.

Изпи още две чаши вода и един аспирин, после се захвана да извлачи кутиите в дъното на обраслия двор. Една кутия, в която бяха снимки на Пол още от люлката, тикна обратно в гаража да я запази. Беше горещо и я болеше глава, пред очите й заиграха искрици, защото се замая, когато се изправи прекалено рязко. Припомни си онзи отдавнашен ден на плажа, проблясващата вода, как леко й се зави свят и как Хауард изплува пред погледа й.

Зад гаража бяха струпани камъни. Извлачи ги един по един и ги подреди в голям кръг. Изпразни първата кутия и стъписващите на слънчевата светлина гланцирани черно-бели образи на всички тези непознати жени я загледаха вторачено от тревата. Клекна сред палещото обедно слънце и приближи запалка до крайчеца на една лъскава 20 на 25 см снимка. Щом пламъкът я поде и се разгоря, тя побутна лумналата снимка сред ниската купчина, оградена от камъните. Отначало огънят като че ли не се захвана, но скоро се изви трептяща нажежена ивица дим.

Влезе да изпие още една чаша вода. Седна на стъпалото зад къщата и докато отпиваше, се загледа в пламъците. Наскоро от градската управа забраниха каквито и да било огньове и се притесняваше съседите да не извикат полиция. Но всичко наоколо все така тънеше в тишина, дори пламъците бяха безмълвни и се възвисяваха сред горещия въздух в тънка димна струя като синкава мъгла. Из задния двор се носеха късчета овъглена хартия и се рееха сред трептящите знойни вълни като пеперуди. Когато огънят в кръга от камъни се разпали и забумтя, Нора изсипа още снимки. Изпепеляваше светлина, изпепеляваше сенки, изпепеляваше тъй старателно уловените и съхранявани спомени на Дейвид. Ах, ти, кучи син, шепнеше тя, загледана как снимките пламват, а после се снишават овъглени и набръчкани и изчезват.

Светлина при светлината, мислеше си тя, отдръпвайки се от горещия огън, от лумтящите пламъци, от остатъчните прашинки, завихрили се във въздуха.

Пепел при пепелта.

И най-сетне, прах при прахта.