Клайв Къслър
Циклопи (9)

8.

Домът на Дърк Пит не се намираше на улица в предградие, нито в някой висок жилищен блок с изглед към гъстите върхари на Вашингтон. Той нямаше живописен двор или съседи с пискливи деца и лаещи кучета. Не беше и къща, а стар самолетен хангар, разположен в края на столичното международно летище.

Отвън постройката изглеждаше запустяла. Покрай стените й бяха избуяли плевели, а по мазилката им, на места издута, на места паднала, нямаше и следа от боя. Единственият признак, по който, макар и трудно, можеше да се предположи, че хамбарът е обитаем, бяха прозорците под огромния заоблен покрив. Въпреки че бяха зацапани и покрити с прах, нито един от тях не беше счупен като на изоставените складове.

Пит благодари на мъжа, обслужващ летището, задето го докара от терминала дотук. После, след като се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, извади малък предавател от джоба на якето си и издаде гласно няколко команди, които изключиха алармените системи, и отвори една странична врата, чийто вид предполагаше, че виси на пантите си от трийсет години.

Прекрачи прага и стъпи върху циментов под, запълнен целия с близо три дузини лъскави класически автомобили, един старинен самолет и един железопътен вагон от началото на века. Спря се и с нежност загледа шасито на едно френско спортно купе „Талбот-Лаго“, което се намираше в първия етап на възстановяването му. Колата беше почти изцяло разрушена от експлозия и Пит бе твърдо решен да възобнови усуканите останки до първоначалната им елегантност и красота.

Той помъкна куфара и пътната си чанта нагоре по витата стълба към апартамента си, разположен в горната част в другия край на хамбара. Часовникът му показваше 2:15 следобед, но съзнанието и тялото му се чувстваха така, сякаш наближаваше полунощ. Разопакова багажа си и реши първо да се позанимае няколко часа с талбот-лагото, а после да си вземе душ. Преоблече се в стар работен комбинезон и тъкмо отвори чекмеджето с инструментите, когато хангарът се огласи от силен звън. Той извади от дълбокия си джоб безжичен телефон.

— Ало?

— Господин Пит, ако обичате — чу се женски глас.

— На телефона.

— Един момент.

След като изчака близо две минути, Пит изключи телефона и започна да сваля дистрибутора на талбота. Минаха нови пет минути, преди звънецът отново да звънне. Той включи телефона, но не се обади.

— Още ли сте там, господине? — попита същият глас.

— Да — отвърна равнодушно Пит и затисна телефонния апарат с рамото до ухото си, за да освободи и двете си ръце.

— Обажда се Сандра Кабот, личната секретарка на госпожа Джеси Лебарон. С господин Пит ли разговарям?

Пит винаги се изпълваше с неприязън към хора, които не набират сами съответния телефонен номер.

— С него.

— Госпожа Лебарон иска да се срещне с вас. Можете ли да дойдете в дома й в четири часа?

— Много бързо се възползвате от случаите, а?

— Моля?

— Извинете, госпожице Кабот, но трябва да прегледам една ранена кола. Ако госпожа Лебарон пожелае да дойде тук, ще можем да разговаряме.

— Съжалявам, но не е възможно. Довечера тя дава официален коктейл в лятната си градина, на който ще присъства и държавният секретар, и просто няма как да се отскубне.

— Тогава някой друг път.

Последва мълчание, после госпожица Кабот пак заговори:

— Но вие не разбирате…

— Права сте, не разбирам.

— Нищо ли не ви говори името Лебарон?

— Не по-различно от Шагнасти, Куагмир или Смит — излъга добродушно Пит.

Секретарката като че ли се обърка за миг.

— Господин Лебарон…

— Да спрем с шегите и закачките — прекъсна я Пит. — Много добре знам кой е Реймънд Лебарон. И за да спестя времето и на двама ни, ще ви кажа, че не мога да добавя нищо към загадката около изчезването и смъртта му. Предайте на госпожа Лебарон моите съболезнования. Това е всичко, с което мога да съм ви от полза.

Кабот пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Моля ви, господин Пит, сигурна съм, че тя ще ви бъде много благодарна, ако се срещнете с нея.

Пит едва ли не си представи как Кабот произнесе „моля ви“ през стиснати зъби.

— Добре — рече той. — Мисля, че ще успея. Какъв е адресът?

Арогантността й мигом се възвърна.

— Ще изпратя кола да ви вземе.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да дойда със собствената си кола. Хваща ме клаустрофобия в лимузини.

— Щом настоявате — отвърна тя надменно. — Къщата се намира в края на Бийкън Драйв, имението Грейт Фолс.

— Ще го потърся на пътната карта.

— Между другото, каква кола карате?

— Защо се интересувате?

— За да уведомя пазача на портала.

Пит замълча и погледна към пода на хангара, където до главния вход беше паркирана колата.

— Стар кабриолет.

— Стар ли казахте?

— Да, от 1951 година.

— Тогава бъдете така любезен да го паркирате на паркинга до къщата на прислугата. Намира се вдясно от алеята, по която ще влезете.

— Не се ли чувствате неудобно понякога да командвате хората?

— Не чувствам неудобство от нищо, господин Пит. Чакам ви в четири часа.

— Ще приключите ли с мен, преди да почнат да пристигат гостите? — попита Пит с подчертан сарказъм в гласа. — Не ми се иска да притеснявам никого, като видят, че бричката ми замърсява двора.

— Не се безпокойте — отвърна тя сприхаво. — Коктейлът е чак в осем. Дочуване!

След като Сандра Кабот затвори телефона, Пит отиде до колата си и я загледа. После повдигна задната седалка и защипа кабелите на уреда за зареждане за полюсите на акумулатора. След това се върна при талбот-лагото и спокойно продължи да работи по него.

* * *

Точно в осем и половина часа пазачът на главния портал на имението на Лебарон посрещна една млада двойка в жълто ферари, провери имената им в списъка на поканените и им направи знак да влязат. След тях се появи лимузина „Крайслер“, в която бяха главният съветник на президента Даниел Фосет и съпругата му.

Пазачът бе добил имунитет към екзотични коли и известните им пътници. Той вдигна ръце нагоре, за да се протегне от скуката и се прозя. В същия момент ръцете му замръзнаха в това положение и устата му се затвори, когато опули очи в най-голямата кола, която бе виждал някога.

Колата беше същинско чудовище, дълга седем метра от броня до броня и тежеше над три тона. Капакът на багажника и вратите бяха боядисани в сребристосиво, калниците — в тъмночервен металик. Когато беше сгънат, подвижният й покрив изобщо не се виждаше. В плавните, елегантни очертания на каросерията си личеше високото качество на работа — истински пример на безупречна, майсторска изработка, която рядко се срещаше.

— Това се казва кола! — продума накрая пазачът. — Каква е?

— Даймлер — отвърна Пит.

— Звучи като английска.

— Английска е.

Пазачът заклати глава от възхищение и погледна в списъка.

— Как се казвате, моля?

— Пит.

— Нещо не виждам името ви. Имате ли покана?

— Госпожа Лебарон ми определи среща за по-ранен час.

Пазачът влезе в будката си и погледна закачен на стената списък.

— Да, господине, срещата ви е била за четири часа.

— Когато й се обадих да й се извиня, че закъснявам, тя ми каза, че мога да дойда на коктейла.

— Е, щом ви очаква — рече пазачът, все още прехласнат по даймлера, — значи всичко е наред. Приятно прекарване.

Пит кимна и подкара безшумно огромната кола по виещата се алея за коли към къщата на Лебарон. Основната постройка бе разположена на ниско възвишение над тенискорт и плувен басейн. Архитектурата беше обичайната за района — триетажна тухлена сграда в колониален стил с няколко колони, поддържащи покрива на дълга предна веранда с по едно крило от двете страни. Отдясно група борови дървета закриваха друга постройка с гараж под нея, в която Пит предположи, че се намират жилищата на прислугата. Оттатък и отляво на господарската къща се издигаше огромна стъклена конструкция, осветена от кристални полилеи, спускащи се от тавана. Сред цъфнали екзотични цветя и храсти бяха подредени за вечеря над двайсет маси, а на подиум пред водопад свиреше малък оркестър. Пит имаше на какво да се удиви. Надали имаше по-подходящо място за прием в студената октомврийска вечер. Реймънд Лебарон получаваше най-високата оценка за оригиналност. Той спря даймлера пред входа на оранжерията, където облеченият в ливрея прислужник, паркиращ колите, го зяпна като дърводелец, заплеснат по трупи от секвоя.

Докато слизаше от колата и изпъваше сакото на смокинга си, Пит забеляза, че зад прозрачната стена на зимната градина започнаха да се тълпят хора, които сочеха и жестикулираха към колата. Той поясни на прислужника как да превключва скоростите, след това прекрачи прага на стъклената врата. Оркестърът свиреше потпури от произведения на Джон Бари, в които струнните инструменти надделяваха над духовите. На няколко крачки навътре от входа стоеше елегантна жена, облечена по последната мода, и посрещаше гостите.

Пит не се усъмни, че това е Джеси Лебарон. С явното присъствие на духа, с олицетворението на изящество и стил, тя представляваше живо доказателство, че жените могат да бъдат красиви и след петдесетте си години. Беше облечена в блестяща туника със зелени и сиви мъниста върху дълга, права кадифена пола.

Пит се приближи до нея и леко се поклони.

— Добър вечер! — каза той и пусна най-пленителната си усмивка на неканен гост.

— Каква е тази сензационна кола? — попита Джеси, поглеждайки над рамото му през вратата.

— Даймлер, харчи пет и четири на сто, с мощен двигател и купе, изработено от „Хупър“.

Тя се усмихна мило и протегна ръка.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин…? — Джеси го изгледа с любопитство. — Простете ми, но нямам чувството, че се познаваме.

— Защото никога не сме се срещали — отвърна той, удивен от гърления й, леко дрезгав глас. — Името ми е Пит, Дърк Пит.

Тъмните очи на Джеси го изгледаха по най-странния възможен начин.

— Вие закъсняхте с цели четири и половина часа, господин Пит. Да не би да ви се случи някакво произшествие по пътя?

— Не, нищо подобно, госпожо Лебарон. Обмислих най-старателно часа на пристигането си.

— Но вие не сте поканен на приема — възрази тя с равен глас. — Така че ще трябва да си тръгнете.

— Жалко — отвърна със скръбен тон Пит. — Толкова рядко ми се удава случай да облека смокинга си.

По лицето на Джеси се изписа презрение. Тя се обърна към една жена със старомомински вид и очила, която стоеше на крачка зад нея, и Пит предположи, че е секретарката й Сандра Кабот.

— Намери Анджело и му кажи да изведе оттук този господин.

В зелените очи на Пит проблеснаха лукави пламъчета.

— Изглежда, много ме бива да подбуждам зложелателство. Как предпочитате да си тръгна — мирно и тихо, или да направя шумна сцена?

— Мисля, че мирно и тихо е за предпочитане.

— Тогава защо искахте да се срещнете с мен?

— По въпроси, засягащи съпруга ми.

— За мен той е напълно непознат човек. Не мога да ви кажа нищо повече за смъртта му от това, което вече знаете.

— Реймънд не е мъртъв — заяви твърдо тя.

— Онзи, когото видях в дирижабъла, страхотно приличаше на него.

— Не е бил той.

Пит я изгледа скептично, но не каза нищо.

— Не ми вярвате, нали?

— Всъщност изобщо не ме интересува.

— Надявах се да ми помогнете.

— Имате странен начин да искате услуги.

— Това е официална благотворителна вечеря, господин Пит. Нямате място тук. Да си определим час за утре.

Пит прецени, че гневът му няма да помогне, затова го потисна.

— Какво е правил съпругът ви, преди да изчезне? — неочаквано попита той.

— Търсеше съкровището Елдорадо — отвърна тя и огледа с притеснение гостите си в зимната градина. — Беше сигурен, че е потънало с един кораб, наречен „Циклопи“.

Пит не успя да продължи разговора, тъй като в този момент Кабот се върна, придружена от шофьора кубинец — Анджело.

— Довиждане, господин Пит — каза Джеси, обърна се и пристъпи към новопристигнала двойка.

Пит сви рамене и повдигна лакът към Анджело.

— Хвани ме, та да се види ясно как ме извеждаш. — После се обърна към Джеси. — И още нещо, госпожо Лебарон. Аз не търпя подло отношение към мен. Не си правете труда да ме търсите отново.

Пит се остави на Анджело да го изведе от зимната градина и да го съпроводи до алеята за коли, където го чакаше даймлера. Джеси се загледа след огромната кола, докато я загуби от поглед в нощта. След това се смеси с гостите си.

Като я видя да се приближава, Дъглас Оутс, държавният секретар, прекъсна разговора си с президентския съветник Даниел Фосет и рече:

— Великолепно празненство, Джеси!

— Да, наистина — подкрепи го Фосет. — Никой във Вашингтон не е давал по-чудесно угощение.

Очите на Джеси светнаха и на устните й цъфна сърдечна усмивка.

— Благодаря ви, господа.

Оутс посочи с брадичка вратата и попита:

— Въобразих ли си, или наистина видях Дърк Пит да излиза оттук?

Джеси го погледна със смутен израз.

— Нима го познавате? — изненада се тя.

— И още как! Пит е номер две в НЮМА. Той е този, който извади „Титаник“ по поръчка на Министерството на отбраната.

— И спаси живота на президента в Луизиана — добави Фосет.

Джеси видимо пребледня.

— Не знаех това.

— Надявам се, че не си го разгневила — подхвърли Оутс.

— Може би се показах малко груба — призна тя.

— Не те ли интересува морско сондиране под Сан Диего?

— Интересува ме. Сеизмичните проучвания сочат за голямо непокътнато находище. Едно от нашите дружества може би ще получи правото за сондиране. Защо питате?

— Знаеш ли кой оглавява сенатската комисия за сондиране на нефт върху държавна собственост?

— Сигурно това е… — Гласът на Джеси се загуби и самообладанието й се стопи.

— Бащата на Дърк — отговори вместо нея Оутс. — Сенатор Джордж Пит от Калифорния. Без неговата подкрепа и благословията на НЮМА по въпросите с опазването на околната среда, няма да имаш никакъв шанс да получиш права за сондиране.

— Май всичко отиде по дяволите — вметна саркастично Фосет.