Клайв Къслър
Циклопи (73)

72.

— Влязъл си в капан?! — прозвуча по телефона гласът на Великов.

Борчев се почувства неудобно. Не можеше току-така да признае, че от всичките четирийсет души той беше сред единствените трима оцелели, при това без нито една драскотина.

— Незнаен отряд от най-малко двеста кубинци откриха огън с тежко въоръжение, преди да успеем да евакуираме камионите.

— Сигурен ли си, че са били кубинци?

— Че кой друг би могъл да го извърши? Командващият им офицер носеше кубинска униформа.

— Перес ли?

— Не знам. Нужно ни е време за разпознаването.

— Може да е гаф от страна на зелените части, които да са открили огън от глупост или паника.

— Съвсем не изглеждаха глупави. Мога да разпозная бойни части още като ги видя. Те са знаели за пристигането ни и са устроили добре подготвена засада.

Лицето на Великов доби напълно объркан вид, после почервеня. Нападението над Кайо Санта Мария стана пред очите му. Едва сдържаше яростта си.

— Каква им беше задачата?

— Задържащи действия с цел завземането на корабите.

Отговорът на Борчев слиса Великов. Изпита чувството, че тялото му се превръща в лед. Въпросите сами се изплъзнаха от устата му:

— Завладени ли са корабите от операцията „Ром с кола“? Още ли са на котва край доковете си?

— Не. Един влекач взе на буксир „Озеро Зайсан“. „Ейми Бигълоу“ потегли на собствена мощност. Изгубих ги от поглед, след като навлязоха в канала. Малко по-късно чух нещо като оръдейна стрелба близо до входния канал.

Великов също бе чул тътен от тежки оръдия. Той се загледа в една празна стена и изпълнен с неверие, се опита да си представи кръга от мъже, преследващи сложно планираната му операция. Не можеше да повярва, че разузнавателните подразделения, предани на Кастро, имат такива знания и опит. Единствено дългата ръка на американците и тяхното ЦРУ биха могли да разрушат Кайо Санта Мария и да осуетят плана му за слагане край на режима на Кастро. Само един-единствен човек би могъл да е отговорен за изтичането на информация.

Дърк Пит.

Лицето на Великов се изопна от дълбокото му съсредоточаване. Калта се утаяваше от водата. Вече знаеше как да действа през малкото му останало време.

— Корабите още ли са в пристанището? — поинтересува се той.

— Ако се опитват да избягат в открито море, според мен вече са навлезли в канала Ентрада.

— Намери адмирал Чеколдин и чу кажи, че настоявам корабите да бъдат спрени и върнати обратно в пристанището.

— Мислех, че всички съветски военни кораби са в открито море.

— Адмиралът и флагманският му кораб няма да тръгнат преди осем часа. Не използвай телефон за връзка. Предай му молбата ми лично и подчертай, че е спешно.

Преди Борчев да отговори, Великов затвори телефона и забърза към главния вход на посолството, без да обръща внимание на персонала, който се приготвяше за евакуация. Затича се към лимузината на посолството и издърпа навън шофьора, който чакаше да закара съветския посланик на безопасно място.

Завъртя ключа за запалването и включи на скорост веднага щом двигателят заработи. Задните колела се извъртяха и изсвириха силно, когато колата подскочи и излетя от двора на посолството на улицата.

След две преки Великов спря.

Военна блокада препречи пътя му. Две бронирани коли и група кубински войници се бяха разположили напречно на широкия булевард. Един офицер се приближи до лимузината и светна джобно фенерче в прозореца.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност, моля?

— Аз съм генерал Пьотър Великов, аташиран съм към съветската военна мисия. Трябва много бързо да стигна до щабквартирата на полковник Колчак. Отдръпнете си и ме пуснете да мина.

Офицерът огледа лицето на Великов и като че ли остана доволен от това, което видя. Изключи фенерчето и махна с ръка на двама от хората си да заемат задната седалка. После заобиколи колата и се настани отпред на мястото до Великов.

— Тъкмо вас чакахме, генерале — каза той със студен, но любезен тон. — Моля да следвате инструкциите ми. Тръгвайте и на следващото кръстовище завийте наляво.

Пит седеше прав, с леко разкрачени крака, хванал с две ръце кормилото. Набръчканото му лице бе издадено напред, докато наблюдаваше как фарът край входа на пристанището се изнизваше болезнено бавно назад. Цялото му съзнание, тялото, нервите му бяха съсредоточени в изтеглянето на кораба възможно най-далече от населения град, преди да бъдат детонирани мунициите.

Цветът на водата се промени от сиво-зелен в изумруденозелен и корабът започна леко да се клатушка, когато започна да пори вълните, прииждащи от морето. „Ейми Бигълоу“ се пълнеше с вода от откъснатите носови плочи, но въпреки това се подчиняваше на кормилото и следваше по петите влекача.

Пит се чувстваше изтощен до болка от главата до петите. Крепеше се благодарение единствено на волята си. Кръвта от порязванията, които получи по време на оръдейната стрелба от фрегатата, се беше втвърдила във вид на тъмночервени резки по лицето му. Изобщо не обръщаше внимание на потта, която прилепваше дрехите по тялото му.

Затвори за миг очи и му се прииска да си е отново в апартамента в хангара, с коктейл от мартини и бомбайски джин, излегнат в гореща вана. Господи, колко е уморен!

Внезапен порив на вятър нахлу през счупените прозорци на командния мостик и той отново отвори очи. Огледа бреговата ивица отляво и отдясно. Платформите с оръдия, скрити покрай пристанището, останаха смълчани. Все още нямаше признаци за приближаването на самолети или патрулни морски съдове. Независимо от битката с военната фрегата, тревога не бе вдигната. Объркването, липсата на проницателност сред кубинските военни сили по охраната работеха в тяхна полза.

Все още спящият град създаваше впечатлението, че се влачи след тях, сякаш беше вързан за кърмата на кораба. Слънцето вече се бе показало и конвоят се виждаше от крайбрежието незащитен от нищо.

Само още няколко минути, няколко минути, повтаряше си Пит.

На Великов му бе наредено да спре на един тих ъгъл близо до Площада на катедралата в старата част на Хавана. После го отведоха в едно порутено здание с мръсни и пукнати прозорци. Минаха покрай стъклени витрини, излагащи избелели постери на филмови звезди от 40-те години, седнали на бара, с погледи, насочени към камерата.

Някогашното заведение, посещавано от заможни американски знаменитости, сега беше напълно запустяло, забравено от всички с изключение на малцина възрастни хора. От едната страна на загубилия блясъка си и занемарен бар седяха четирима души.

Вътрешността беше тъмна и миришеше на дезинфекционни средства и мухъл. Великов не позна домакина, преди да се доближи на няколко крачки от него. После се закова на място и не можеше да повярва на очите си. Изведнъж му се повдигна.

Джеси Лебарон седеше между един непознат дебел мъж и Раул Кастро. Четвъртият гледаше заплашително.

— Добро утро, генерале! — заговори Фидел Кастро. — Радвам се да ви видя сред нас.