Клайв Къслър
Циклопи (13)

12.

Голите планини и тъмните хребети на лунните кратери изведнъж изникнаха пред погледа на Анастас Риков, който се бе вторачил в двойните лещи на стереоскопа. Под нивото на очите на съветския геофизик самотният лунен пейзаж се разстилаше в три измерения и ярки цветове. Наблюдавани от височина петдесет и четири километра, детайлите се открояваха поразително ясно. Не беше трудно да се видят дори отделни камъчета с размери не повече от два сантиметра.

Риков наведе лице и започна да изучава фотомонтажа, който бавно се развиваше под стереоскопа поставен върху две широки макари. Процесът наподобяваше на действията на режисьор, преглеждащ филмова лента, само че този беше по-удобен. Ръката на Риков лежеше върху малък команден блок, който можеше да спре макарите и да увеличи изображението на изучавания от него район.

Образите се получаваха от усъвършенствани уреди на руски космически кораб, обикалящ луната. Подобни на огледала радиолокационни антени отразяваха лунната повърхност в призма, която разлагаше в спектър дължините на вълните. Те от своя страна преобразуваха в цифрови кодове 263 различни нюанси на сивото, като черното започваше от 263 и свършваше до бяло на нулата. После компютърът в космическия кораб ги превръщаше в капитонирана картина от елементи, записана на лента с висока плътност. След като данните се върнеха от обикалящия космически кораб, те се разпечатваха от лазер в черно-бяло върху негатив и се филтрираха със сини, червени и зелени дължини на вълните. Оттам те биваха компютърно подсилени в цветове върху два дълги листа фотографска хартия, които се застъпваха, за да бъдат разчетени от стереоскопа.

Риков вдигна очилата си над челото и разтърка кървясалите си очи. Погледна часовника си — беше 11:57 вечерта. Вече девет денонощия, с кратки прекъсвания за лека дрямка, той анализираше върховете на хълмовете и долините на лунната повърхност. Свали отново очилата си и прекара пръсти през гъстата си, мазна коса — смътно му мина през ума, че не се е къпал и преобличал, откакто започна изпълнението на проекта.

Надви изтощението си и с чувство за дълг се върна към работата си — предстоеше му да изследва малка площ върху далечната страна на луната, която имаше вулканичен произход. Едва се извъртяха пет сантиметра от филмовата лента, и тя най-загадъчно свърши. Никой от началниците му не го уведоми за причината, затова той реши, че се дължи на неизправност в механизма за сканиране.

През силна лупа повърхността се виждаше груба и набръчкана като пъпчасала кожа, а цветът й изглеждаше повече кафеникав като жълъд, отколкото сив. Непрестанното й бомбардиране от метеорити векове наред беше дълбало кратер върху кратер, бразда върху бразда.

Риков насмалко да изпусне неестествената гледка — погледът му я улови, но изтощеното му съзнание пропусна да чуе сигнала. Със забавени от умора движения той върна изображението и увеличи с още една степен ръба на стръмно било, което се издигаше от подножието на малък кратер. На силен фокус се появиха три мънички обекта.

Онова, което видя, беше невероятно. Риков се отдръпна от стереоскопа и пое дълбоко въздух, опитвайки се да прочисти мъглата, обгръщаща съзнанието му. После пак погледна.

И трите обекта си стояха там, само че единият се оказа скала, а другите два — човешки фигури.

Риков се вцепени от гледката. После дойде шокът; ръцете му се разтрепериха, стомахът му се сви на топка. Той отиде до бюрото и отвори малък бележник, който съдържаше телефонните номера на съветския военен космически команден център. Два пъти сбърка, преди да набере правилния номер.

Неясен, пиянски глас попита:

— Какво има?

— Генерал Максим Есенин?

— Да, кой се обажда?

— Не ме познавате. Казвам се Анастас Риков. Работя като геофизик по космическия лунен проект.

Командирът на съветските военни космически мисии не си направи труда да потисне раздразнението си.

— Защо, по дяволите, ме безпокоите в този късен час?

Риков напълно съзнаваше, че бе престъпил границите на приличието, но не се смути.

— Докато анализирах снимките, направени от „Селенос 4“, се натъкнах на нещо, което не е за вярване. Реших, че трябва да уведомя първо вас.

— Да не би да сте пиян, Риков?

— Не, генерале. Уморен съм, но напълно трезвен.

— Трябва да сте пълен глупак, ако не знаете, че си навличате големи неприятности, задето действате през главите на преките ви началници.

— Случаят е особено важен, за да го споделям с някого под вашето ниво.

— Я си поспете сега и на сутринта няма да вършите необмислени неща — каза Есенин. — Ще ви направя услуга и ще забравя за случилото се. Лека нощ!

— Почакайте! — настоя Риков, подминавайки предупреждението. — Ако вие не обърнете внимание на обаждането ми, няма да имам друг избор, освен да уведомя за разкритието си Владимир Полевой.

Думите на Риков бяха посрещнати с ледено мълчание. Най-накрая Есенин заговори:

— Защо сте толкова сигурен, че началникът на държавната сигурност ще се вслуша в бръщолевенията на луд човек?

— Когато провери досието ми, ще се увери, че съм уважаван член на партията и учен, който няма нищо общо с лудостта.

— Нима? — възкликна Есенин; раздразнението му бе изместено от любопитството. — Добре, ще ви изслушам. Какво толкова жизненоважно за интересите на Матушка Русия е станало, та да не може да мине по каналния ред?

Риков заговори много бавно:

— Имам доказателство, че на луната има хора.

 

 

Четирийсет и пет минути по-късно генерал Есенин влезе във фотолабораторията на геофизическия космически център. Беше огромен на ръст, набит, с червендалесто лице и с измачкана униформа, която блестеше от нашивки. Имаше сива коса и очи, които гледаха твърдо и неумолимо. Вървеше спокойно, с издадена напред глава, сякаш дебнеше плячка.

— Вие ли сте Риков? — попита той направо.

— Да — отвърна геофизикът кратко, но твърдо.

Двамата впиха очи един в друг и никой от тях не направи опит да подаде ръка. Накрая Риков прочисти гърлото си и посочи стереоскопа.

— Насам, генерале. Ако обичате, легнете по очи върху кожената възглавница и погледнете през окуляра.

Есенин се настани и попита:

— Какво трябва да гледам?

— Фокусирайте си малката площ, която съм оградил с кръгче — отвърна Риков.

Генералът нагласи обектива според зрението си и се вгледа надолу. В продължение на цяла минута лицето му остана безизразно. След това той изведнъж се отдръпна и погледна нагоре със странен поглед, после отново се наведе над стереоскопа. Накрая стана бавно и извърна глава към Риков с нескривана почуда в очите.

— Това да не е фотографска измама? — попита той с объркан израз.

— Не, генерале, не е никаква измама. Видяхте две истински човешки форми в капсуловани костюми, насочили някакъв уред към „Селенос 4“.

Есенин не можеше да повярва на онова, което видяха очите му.

— Това не е възможно. Откъде са се взели?

Риков сви безпомощно рамене.

— Не знам. Ако не са американски астронавти, значи са някакви пришълци от друга планета.

— Не вярвам в свръхестествени приказки.

— Но тогава как американците са изстреляли хора на луната, без да изтече информация за това събитие към световните медии или към нашите разузнавачи?

— Ами да речем, че са оставили хора и са трупали материали по време на изпълнението на програмата „Аполо“. Такава задача не е невъзможна.

— Последното им кацане на луната беше с „Аполо 17“ през 1972 година — припомни Риков. — Никой човек не може да оцелее при суровите лунни условия в продължение на седемнайсет години, без да бъде периодически запасяван.

— Нищо друго не може да бъде — настоя на своето Есенин.

Той се обърна към стереоскопа и внимателно огледа застаналите на кратера човешки форми. Отдясно ги огряваше слънцето и хвърляше сенките им наляво. Костюмите им бяха бели, на скафандрите им имаше тъмнозелени отвори за наблюдение. Облеклото им беше напълно непознато на Есенин. Той видя и ясни отпечатъци от стъпки, водещи към черната като смола сянка на ръба на кратера.

— Знам какво търсите, генерале — обади се Риков, — но вече проучих повърхността в подножието на кратера и не открих никакви следи от техен космически кораб.

— Може би са слезли от върха му.

— Но той е стръмен и висок над триста метра.

— Не съм в състояние да си обясня всичко това — призна кротко генералът.

— Моля, вгледайте се в уреда, който всеки държи в ръцете си, насочен към „Селенос 4“. Прилича на голяма снимачна камера с прекомерно дълъг телеобектив.

— Не — възрази Есенин. — Отклонявате се от моята теория. Това не е камера, а оръжие.

— Лазер?

— Не чак толкова съвременно. По-скоро е ръчна пускова установка земя-въздух, американско производство. „Лариат“, тип 40, струва ми се. Насочва се с направляем лъч с обхват на земята 16 километра, който обаче при разредената лунна атмосфера може и да е по-голям. Влезе в употреба на военните сили на НАТО преди шест години. С това отпада теорията за същества от друг свят.

Риков го гледаше с благоговение.

— Но в космическия полет всеки грам тегло е от значение. Защо са понесли нещо толкова тежко и безполезно като гранатохвъргачка?

— Мъжете на кратера са извлекли полза от нея. Използвали са я срещу „Селенос 4“.

Риков се замисли за момент.

— Значи това е причината за блокирането на радиолокационните антени. Били са улучени от…

— От реактивен снаряд — довърши мисълта му Есенин.

— За щастие радиолокационните антени успяха да предадат цифровите данни, преди да излязат от строя.

— Жалко, че екипажът не е имал този късмет.

Риков се вгледа в генерала, защото не беше напълно сигурен, че го е разбрал правилно.

— Но в „Селенос 4“ нямаше хора.

Есенин извади тънка златна табакера от вътрешния джоб на сакото си, избра си цигара и я запали с вградената в табакерата запалка. После я прибра обратно в джоба и рече:

— Да, разбира се, че нямаше хора.

— Но нали казахте…

— Нищо не съм казал.

Съобщението беше ясно. Риков ценеше много работата си, за да си усложнява положението и само кимна. После попита:

— Искате ли доклад за това, което видяхме сега?

— Утре до десет сутринта искам на бюрото си оригинала. И никакви копия. Риков, считайте това за държавна тайна от особено значение.

— Ще се доверявам само на вас, генерале.

— Послушно момче. Партията може да те удостои с отличие за това.

Риков не възнамеряваше да чака със затаен дъх наградата, но въпреки това се изпълни с гордост от работата си.

Есенин се върна при стереоскопа, привлечен от изображението на нашествениците на луната.

— Значи прословутите звездни войни започват — смънка той под носа си. — И началният удар дойде от американците.