Клайв Къслър
Циклопи (67)

66.

Генерал-полковник Виктор Колчак, командващ петнайсет хиляди съветски военни части и съветници, разположени на кубинска земя, стана от бюрото си и сърдечно прегърна Великов.

— Генерале, нямате представа колко се радвам, че ви виждам жив!

— Чувствата са взаимни, генерал-полковник — каза Великов, отвръщайки на мечешката прегръдка на Колчак.

— Сядайте, сядайте, имаме да обсъждаме много неща. Който и да стои зад разрушението на наблюдателното ни съоръжение на острова, ще си плати за това. В това ме уверяват и думите на президента Антонов, че той няма да приеме безропотно това безчинство.

— Едва ли някой го подкрепя повече от мен — подчерта Великов. — Но сега трябва да обсъдим по-спешен въпрос.

— Искате ли чаша водка?

— Ще мина и без нея — отвърна рязко Великов. — „Ром с кола“ влиза в действие утре в десет и половина сутринта. Приключихте ли с приготовленията?

Колчак наля малко водка за себе си.

— Съветските служители и кубинските ни приятели се изнизват дискретно от Хавана на малки групи. Повечето от военните ми части вече се разположиха на осемдесет километра от града, за да започнат мними маневри. До разсъмване целият персонал, заедно със съоръженията и важните документи, ще бъде тихомълком евакуиран.

— Оставете някои от тях — подхвърли с безразличие Великов.

Колчак го погледна над очилата си без рамки като баба, която чува неприлична дума от дете.

— Колко трябва да оставя, генерале?

Насмешливият израз от лицето на Великов изчезна.

— Петдесет съветски цивилни със семействата им и двеста от военните ви части.

— Съзнавате ли какво говорите?

— Напълно. Не можем да хвърляме вината на ЦРУ за стотици хиляди човешки живота, без самите ние да сме дали също жертви. Редом с кубинци трябва да умрат и руснаци. Така пропагандата ни ще пожъне по-големи успехи по пътя на новото ни правителство.

— Умът ми не го побира, като си помисля, че трябва да отнема живота на двеста и петдесет сънародника.

— Баща ви изобщо не е имал угризение на съвестта, когато е погубвал свои хора при разчистването на немски минирани полета.

— Но това е било по време на война.

— Сега само врагът е друг — каза с леден глас Великов. — Ние сме във война със Съединените щати от четирийсет и пета година насам. Цената на жертвите е малка в сравнение с целта ни да увеличим влиянието си в западното полукълбо. Тук няма място за спор, генерале. От вас се очаква да изпълнявате дълга си.

— Не съм стигнал дотам, че да чакам КГБ да ми дава наставления как да изпълнявам дълга си към отечеството — отвърна без злоба Колчак.

Великов равнодушно сви рамене.

— Всеки върши своята работа. Да се върне на „Ром с кола“. След взрива вашите части ще се върнат в града и ще помагат на ранените и във възстановителните работи. Моите хора ще наблюдават съответните смени в правителството. Аз от своя страна ще уредя да бъде излъчен по международния обмен на информация материал, показващ как доброжелателни съветски войници се грижат за ранените.

— Като войник трябва да кажа, че намирам цялата тази операция за отвратителна. Не мога да повярвам, че другарят Антонов е замесен в нея.

— Той си има основателни причини и аз лично не ги поставям под съмнение.

Колчак се облегна на бюрото си с отпуснати рамене.

— Ще направя списък на тези, които ще останат.

— Благодаря ви, генерал-полковник.

— Да считам ли, че подготовката е приключила?

Великов кимна.

— Ние с вас ще придружим братята Кастро до парадната трибуна. Аз ще нося джобен предавател, който ще детонира експлозивите в главния кораб. Когато Кастро започне обичайната си дълга реч, ние ще се изнижем безпрепятствено до чакаща служебна кола. Когато излезем извън обсега на действие на взрива — на трийсетина километра, което е половин час път с кола — ще подам сигнала и ще последва взрив.

— Как ще обясним после оцеляването ни по чудо? — попита саркастично Колчак.

— Първите съобщения ще бъдат, че сме загинали и изчезнали. По-късно ще бъдем намерени сред ранените.

— До каква степен ще бъдем ранени?

— До такава, че да изглежда убедително. С разкъсани униформи, малко кръв и няколко превързани с бинт изкуствени рани.

— Като двама хулигани, опустошили гримьорните на театър.

— Едва ли метафората е подходяща.

Колчак се обърна и се загледа тъжно през прозореца на кабинета си в главната квартира към оживения град Хавана.

— Не мога да повярвам, че утре сутринта по това време — заговори той с болезнено треперещ глас — всичко това ще се превърне в море от тлеещи развалини и трупове.

 

 

Президентът се бе застоял до късно зад бюрото си. Нямаше нищо предварително подготвено, нищо черно или бяло. В работата на държавния глава един компромис водеше до друг. Победите му над Конгреса бяха разводнени от допълнителни поправки в законите, външната му политика бе така разнищена от световните лидери, че почти нищо не бе останало от първоначалните предложения. Сега той се опитваше да спаси живота на един човек, който в продължение на трийсет години бе виждал в лицето на Съединените щати враг номер едно. Запита се каква ли щеше да бъде разликата след двеста години.

Дан Фосет влезе с кана с кафе и сандвичи.

— Овалният кабинет никога не спи — подметна той с пресилена веселост. — Любимите ви сандвичи с риба тон и бекон. — Той постави пълна чиния пред президента и наля кафе. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря ти, Дан. Достатъчно е да редактираш изявлението ми за утрешната пресконференция.

— Нямам търпение да видя лицата на журналистическото тяло, когато разкриете съществуването на лунната колония и представите Стайнмец и хората му. Прегледах някои от видеокасетите с лунните им експерименти. Невероятни са.

Президентът избута настрани чинията със сандвичите и замислен отпи глътка кафе.

— Светът се е обърнал с краката нагоре.

Фосет тъкмо отхапваше залък.

— Моля?

— Помисли само каква нелепост. В момента, в който ще оповестя на света най-съвременното постижение на човека, Хавана ще бъде заличена от географската карта.

— Има ли нещо ново от Броган, откакто Пит и Джеси Лебарон са се появили в Секцията със специални интереси?

— От един час насам — нищо. Той също будува в кабинета си.

— Чудно ми е как са успели да се доберат дотам.

— Това са триста и двайсет километра навътре в една вражеска страна. Наистина не е за вярване.

Звънна телефонът, свързан директно с Лангли.

— Да?

— Мартин Броган се обажда, господин президент. От Хавана съобщават, че претърсването още не е открило положителни радиоактивни показания в нито един от корабите.

— Качили ли са се на борда?

— Не. Охраната е много засилена. Хората ни могат само да обикалят с кола край двата кораба, вързани за дока. Третият, петролният танкер, е пуснал котва навътре в залива. Него обикалят с малък катер.

— Какво искаш да ми кажеш, Мартин? Че бомбата вече е разтоварена и скрита в града?

— Корабите са под силно наблюдение, откакто са пристигнали в пристанището. Никакъв товар не е разтоварван досега.

— Може би радиацията не може да проникне през стоманените корпуси на корабите.

— Експерти от Лос Аламос ме уверяват, че може да проникне. Проблемът е там, че нашите хора в Хавана не са професионалисти по откриване на радиация. Освен това те използват търговски гайгер-броячи, които спъват работата им, тъй като не са достатъчно чувствителни, за да измерват по-ниски стойности.

— Защо не сме пратили квалифицирани експерти с подходяща апаратура? — поинтересува се президентът.

— Едно е да се изпрати сам мъж с дипломатическа мисия и малко куфарче в ръка, като вашия приятел Хейгън, но съвсем друго да се вкара тайно цял екип с товар от двеста и петдесет килограма електронна апаратура. Ако имахме повече време, сигурно щяхме да уредим нещо. Но таен десант на лодки и парашути трудно би могъл да мине незабелязано през отбранителната мрежа на Куба. Проникването с кораб щеше да е най-добрият метод, но за това е нужна най-малко едномесечна подготовка.

— Говориш така, сякаш става дума за човек, болен от непозната болест, за която няма лек.

— Ами да, нещо такова, господин президент — отвърна Броган. — Както изглежда, не ни остава друго, освен да чакаме и… да гледаме какво става.

— Не, само това не! В името на човечеството ние трябва да направим нещо. Не можем да оставим да загине толкова народ. — Президентът замълча и почувства как стомахът му се връзва на възел. — Господи, не мога да повярвам, че руснаците наистина ще взривят ядрена бомба в града! Нима Антонов не съзнава, че ни потапя в дълбоко тресавище, от което излизане няма.

— Повярвайте ми, господин президент, нашите анализатори проучиха всяка евентуална възможност. Отговорът не е лесен. Нищо няма да постигнем, ако предупредим кубинците по радиомрежите ни да евакуират града. Те просто няма да обърнат внимание на предупреждение, дошло от нас.

— Все още има надежда Айра Хейгън да се свърже навреме с Кастро.

— Наистина ли вярвате, че Фидел ще вземе Хейгън на сериозно? Малко е вероятно. Той ще реши, че това е просто заговор, за да бъде дискредитиран. Съжалявам, господин президент, но ще трябва да стиснем зъби и да посрещнем бедствието, защото нищо друго не можем да направим.

Президентът вече не го слушаше. Лицето му помръкна от дълбоко отчаяние. Основахме колония на луната, помисли си той, а жителите на земята все още продължават да се унищожават едни други по толкова глупави причини.

— Утре, преди да обявя съществуването на лунна колония, ще свикам съвещание на кабинета — каза той с примиренчески тон. — Ще трябва да съставим план, за да парираме съветските и кубинските обвинения.