Клайв Къслър
Циклопи (57)

56.

Страх обзе майор Гас Холиман. Пилот от кариерата във Военновъздушните сили, с близо триста летателни часа зад гърба си, сега той бе пронизан от дълбоко съмнение, а съмнението беше един от най-върлите врагове на всеки пилот. Липсата на доверие в себе си, в самолета или в наземните ръководители на полети можеше да се окаже фатална.

Беше му трудно да повярва, че задачата му да свали космическата совалка „Гетисбърг“ е нещо повече от налудничаво учение, измислено от някакъв ексцентричен генерал с култ към необичайни военни игри. Сигурно е някаква лоша шега, повтори в себе си той за сетен път, някаква лоша шега, която ще приключи в последната минута.

Холиман погледна към звездите през стъкления капак на изтребителя си за нощно нападение F-15 и се запита дали наистина да се подчини на заповедта да взриви космическата совалка и всички хора на борда й.

Погледът му се върна върху светещите уреди на командното табло пред него. Летеше на височина над 15 000 метра. След по-малко от три минути щеше да се приближи до бързо спускащата се совалка и щом се изравнеше с нея, трябваше да изстреля насочваната от локатор ракета „Модок“. Той автоматически прехвърли в съзнанието си реда на процедурата, надявайки се всичко да си остане дотам.

— Има ли вече нещо? — попита той наблюдаващия локатора лейтенант Реджис Мърфи.

— Още сме извън обхвата — отвърна Мърфи, дъвчейки дъвка. — Според последните данни от космическия център в Колорадо височината й е четирийсет и две хиляди километра, скоростта — около шест хиляди възела, постепенно намалява. Ще стигне до нашия сектор след пет минути и четирийсет секунди със скорост около хиляда и двеста.

Холиман се обърна и огледа черното небе зад гърба си. Видя слабо светещите изгорели газове на двата изтребителя, които го следваха.

— Чухте ли, Фокс-две?

— Прието, Фокс-водач.

— Фокс-три?

— Чухме.

Потискаща атмосфера изпълни пилотската кабина на Холиман. Не е честно. Той не бе посветил живота си в защита на страната си и не бе прекарал години в интензивно обучение само за да разруши във въздуха един невъоръжен въздушен кораб с невинни учени на борда му. Имаше нещо ужасно нередно в тази работа.

— Команден център Колорадо, тук Фокс-водач.

— Говорете, Фокс-водач.

— Искам разрешение да приключа с учението. Край.

Настъпи продължително мълчание. После се чу:

— Майор Холиман, тук генерал Алън Поуст. Чувате ли ме?

Ето кой бил въпросният дървен философ, рече си наум Холиман.

— Да, генерале, чувам ви.

— Това не е учение. Повтарям, това не е учение.

Без да се церемони, Холиман го попита:

— Съзнавате ли добре какво ме карате да направя, сър?

— Не ви карам, майор. Давам ви директна заповед да свалите „Гетисбърг“ във въздуха, преди да се е приземила в Куба.

Когато Холиман получи заповед за бързо излитане, нямаше никакво време да му разяснят подробно задачата. Затова остана като гръмнат, когато после Поуст му каза за какво става дума.

— Извинете за въпроса, генерале, но по нареждане от по-високо ли действате?

— Ще се задоволите ли, като ви съобщя, че нареждането идва от Белия дом, пряко от вашия главнокомандващ?

— Да, сър — изрече бавно Холиман, — би трябвало.

Господи, помисли си той, обзет от отчаяние, значи няма как да се измъкна!

— Височина трийсет и пет километра, девет минути до приземяване — съобщи на Джъргънс показанията на уредите Бъркхарт. — Вдясно от нас имаме светлини.

— Какво става долу, Хюстън? — попита Джъргънс с намръщено лице. — Къде, по дяволите, ни насочвате?

— Запазете спокойствие — отвърна бездушният глас на ръководителя на полетите Фоули. — Дотук изпълнихте всичко както трябва. Сега просто затегнете коланите и ние ще ви приземим.

— Радиолокационните и навигационни индикатори сочат, че ще кацнем насред Куба. Моля, извършете повторна проверка.

— Не е нужно, „Гетисбърг“, вие сте на финалния участък за подстъп.

— Хюстън, изглежда не ме разбрахте. Повтарям, накъде ни насочвате?

Отговор не последва.

— Чуйте ме — заговори отново Джъргънс, доведен почти до отчаяние. — Минавам на пълно ръчно управление.

— Недей, Дейв. Остани на автопилот. Всички системи на мястото на кацане са задействани.

Джъргънс сви юмруци от безпомощност.

— Защо? — попита той. — Защо правите това?

Пак не последва отговор.

Джъргънс погледна Бъркхарт.

— Върни аеродинамичната спирачка до нулев процент. Ще минем на ТАЕМ^[1]. Искам да задържа този въздушен кораб колкото е възможно по-дълго във въздуха, докато не получим по-ясни отговори.

— Само ще удължиш неминуемото с няколко минути — каза Бъркхарт.

— Но не можем просто да седим и да приемем всичко това.

— То е извън нашите ръце — отвърна унило Бъркхарт. — Няма къде другаде да отидем.

Истинският Мърв Фоули седеше пред едно от командните табла в командния център в Хюстън, изпълнен с гняв от безпомощност. Удари юмрук в ръба на таблото и смотолеви безнадеждно:

— Изпуснахме ги!

Ъруин Мичъл от „тайното ядро“ стоеше непосредствено зад него.

— Свързочниците ни правят всичко възможно, за да осъществят връзка с тях.

— Адски късно е! — избухна Фоули. — Те вече са предприели последните процедури за подстъп. — Той се обърна и сграбчи Мичъл за ръката. — За бога, Ър, склони президента да им разреши да кацнат. Нека даде совалката на руснаците, нека ги остави да вземат каквото искат от нея. Само не допускай хората да загинат.

Мичъл гледаше бездушно в екраните за индикация на данните.

— Така е по-добре — рече той с глух глас.

— Но лунните колонизатори… Та нали те до един са твои хора. След всичко, което постигнаха, след годините, в които се преборваха, те просто трябва да останат живи в една смъртоносна среда. Не можеш с лека ръка да ги отпишеш сега, когато са толкова близо до дома.

— Ти не познаваш тези хора. Те никога няма да позволят резултатите от техните усилия да бъдат предадени на вражеска страна. Ако аз бях горе, а Илай Стайнмец тук, на мое място, той не би се поколебал да превърне „Гетисбърг“ в пепел.

Фоули изгледа продължително Мичъл. После се обърна и сломен от скръб, зарови глава между ръцете си.